|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СЪВПАДЕНИЯ МЕЖДУ ХАРАКТЕРНИТЕ
ДИАЛЕКТИЗМИ В ЗОГРАФСКАТА ЧЕРНОВА НА "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА" И
ГОВОРНИТЕ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА С. ДОСПЕЙ, САМОКОВСКО Мария Деянова Старата дискусия относно родното място на Паисий Хилендарски възстанови своята актуалност след 1989 г. Отново се издигнаха гласове в полза на с. Доспей - Самоковско, с. Кралев дол - Пернишко, с. Банско - Разложко (днес град). Особено категорични и с амбиция за документирана достоверност са статиите на Ек. Бояджиева в защита на Банско (Бояджиева 2001; Бояджиева 2002), в които все пак аргументите не са докрай убедителни, защото допускат и други обяснения. Например: Банско е влизало в диоцеза на Самоковската епархия в 1757 г. Но според нас по-важно е дали Банско е влизало в тоя диоцез през 1745 г., именно когато Паисий е идвал в Хилендар от Самоковската епархия; а това е неизвестно. Или: Паисий е могъл да отиде в Карловци благодарение на търговските връзки на Хаджи Вълчо с Австрия: той имал кантора във Виена. Обаче авторката изтъква Паисий като човек с висока езикова култура, който „само на 39 години спечелва доверието на манастирската управа и е изпратен в Сремски Карловци“. Но това значи, че изпращането му се дължи на личните му качества, а не на това, че банскалия има кантора във Виена (не в Карловци). Или: в Банско към средата на 18. в. е имало метох на Хилендар. - Метох на Хилендар в 18. век е имало и в Самоков (Темелски 2003: 187), но какво доказва това? Е. Бояджиева напълно пренебрегва значението на езика на „Историята“ за решаването на въпроса за родния говор на автора й. Тя цитира откъслечно и явно тенденциозно Б. Райков (1989): „Текстът на ръкописа се отличава с правописно-езикова неустановеност ... общо погледнато, езикът има нееднороден, смесен характер“. Цитира подробно, че „безсистемност личи при употребата на ударения, придихания, точки над гласните...“, а не привежда подробния му анализ на далеч по-съществените граматични, фонетични и лексикални явления в Зографската чернова (по-нататък ЗЧ). Например Б. Райков пише: „Определен интерес представляват някои народностно-диалектни лексикални елементи“, и от посочените от него десет такива ние установяваме в самоковския говор седем: такмо, таквиа, врло, како, пленетъ, токмо, толико. Или: „Срещат се и някои други характерни лексикални диалектни форми“, и от цитираните осем отново откриваме шест в Самоковско: залуду, заборавили, чинили, похарали, братаница, огница. Премълчано е и заключението му: „Анализът на главните езикови особености на ЗЧ позволява да бъде определен приблизително родният диалект на нейния създател, произхождащ от Самоковската епархия. Както вярно заключава Й. Иванов, „Зографският ръкопис-черновка, сравнен с познатите преписи на Паисиевата история, явно спазва най-вече говорните особености, присъщи на пририлските краища, отдето е бил и Паисий“ (с. 30, курсивът е на Й. Иванов). И Ив. Снегаров, след като констатира наличие в ЗЧ на черти от няколко говора, подчертава: „Обаче следите от родния говор на Паисий са много повече, отколкото следите от другите говори. По тях можем да заключим, че родният говор на Паисий не е бил този на с. Банско (Снегаров 1962: 430). Неотдавна ст.н.с. І ст. Боряна Христова пише в статия за Паисий Хилендарски: „Дълго време се смяташе, че произхожда от Банско, от рода на известния дарител и ктитор х. Вълчо. Според езиковите особености на черновата му обаче е ясно, че той не е оттам...“ (Христова 2004). И така, според редица учени езиковите данни са високо надежден критерий при решаване на проблема за родното място на Паисий. Защото са обективни факти, преки свидетелства, а не логически или косвени аргументи. Несериозно е те да бъдат отминавани с пренебрежение. Тук застъпваме мнението, че „пририлският говор“ на с. Доспей (на 3 км от Самоков) съдържа достатъчно много общи черти с Паисиевите „характерни диалектизми“, и това подкрепя убеждението на онези автори (вж. особено съдържателната книга на Ив. Ненов „Истината за родното място на Паисий Хилендарски“ (2003), които приемат Доспей за търсеното родно място. Уточняването на родния говор на Паисий в рамките на доста единните западни говори е сложна задача. Трябва да се вземе под внимание и историческият развой на говорите за повече от 270 години, и езикът на Паисиеви съвременници, особено на Йосиф Брадати, от когото вероятно се е учил, и ред други обстоятелства. Доспейският и банският говор имат някои общи особености: гласна а вместо ъ от различен произход (сан, заби), частица за бъдеще време ке, членна форма за мъжки род на -о и др. В случая са важни обаче различията, които са не по-малко показателни и са далеч по-многобройни. Тук ще посочим редица явления, открити от Ив. Снегаров, към които ще прибавим и допълнително установени. Фонетични: 1. У Паисий - безизключително е вместо Ред граматични различия между ЗЧ и бан. са изброени у Ив. Снегаров.
Ще се задоволим да посочим само три много важни. 1. В ЗЧ - масова употреба на
местоименията онъ, оно, они (Снегаров 1962: 424), а в бан. той, то,
те (вж. и у Стойков 1968). Срв. Онъ побегналъ, они го гонили 10а
- бан. Той фного милувал (БНТ: 537), То не своди главата (БНТ:
547). Но досп. Он йе грешен, нему поп не чети (СНУ ХІІ: 267). Формите
четиш, чети са употребени и от Паисий: не четишъ 3б,
Они пуштиле протогяро да вика (Пак там: 266). 2. Страдателни причастия
с наставки -т вместо -н, или обратно, които „сочат по-скоро на
западен говор“ (пак там: 426): пленетъ 20б, продатъ
26б, чуенъ 3б, убиенъ 25б и др.
В досп. Им съответстват женета, убиен и др. (Цв. Ненова, 73 г.). На тази
особеност набляга и Б. Райков (Райков 1989: 30). 3. В банския говор основен
изяснителен съюз е ке ‘че’, който не се среща в „Историята“. В десет случая
Паисий употребява в същото значение съюза защо, който пък няма съответник
в банския говор, а има в доспейския (и в самоковския градски) говор. Срв.: Папа
... за патриарха рекълъ, защо не е пришло еще време 22б; Ноі
виделъ, защо погибълъ весъ родъ чловечески 6а; Ноі проразумелъ, защо
от негово семе и родъ хощетъ Богъ паки наплънити землю. 6а - досп.
Тогава се сетиле, защо това може да е измама (СНУ V: 180); Турците мислили,
защо бугарете може да имат некой празник. Пак там. Вж. в ЗЧ и 18а, 27а, 31б
и др. По липса на място няма да се спираме на съвпаденията между ЗЧ и досп.
при окончанията за м. р. мн. ч. -еве / кралеве 3б -
ножеве (Сам.: 255) и -йе / робйе 21а - борйе
(Цв. Нен.), според Снегаров много показателни (Снегаров 1962: 424). Установихме
още следните основни граматични съвпадения между ЗЧ и досп., които ги противопоставят
на банския говор. 1. Окончание за 1 л. мн. ч. сег. вр. при глаголите от І и
ІІ спрежение -ме срещу -м в бан. Например: Да начиниме
себе стлъпъ на земли 7а - досп. ке туриме (СНУ ХІІ: 266),
но бан.: Ние ке го купим тоа заяк (БНТ: 456). 2. Благодарение на фототипното
издание на ЗЧ от Б. Райков стана явно, че в Паисиевата реч окончанието за 1
л. ед. ч. сег. вр. при І и ІІ спрежение е било -м. Това личи от първоначалното
написание да умремъ във възклицанието на умиращия крал Батоя: „Фортуно...
защо ми още мало не допусти животъ да умру на воиска...“ 14а, където -мъ
е задраскано и поправено над реда с -у според черковнославянското правило.
Така окончават тези глаголи и в досп.: Я ногу не спим (Цв. Нен.). В бан.
окончанието е -а (ъ) или -е: Я морето цало ще испиа; ке
ора; да кажа; я ти носе (БНТ: 536, 538, 539, 545). 3. Сходства
се хвърлят в очи при редица минали деятелни причастия. Срв.: подъсме Що се отнася до често изтъкваната разлика между ЗЧ и доспейския говор при формите за сегашно време на -уе, респ. досп. -ува (напр. милуе 4б, именуе 13б - досп. не износеше им да казуват (СНУ V: 180), тя се обяснява с недиалектния произход на Паисиевите образувания. Тук глаголната основа съдържа наставката -у- по черковнославянски образец, а черковнославянското окончание -тъ (напр. в сказуетъ) е отпаднало под влиянието на народния жив български език. Подобни форми са налице и при други глаголни класове, напр. пишетъ 32б и пише 21а. Същите контраминирани форми установихме и в езика на Йосиф Брадати: требуе, веруеме, 1 л. ед. ч. милуемъ и др. (вж. СНУ ХVІІІ: 119, 118, 130). Те са били свойствени и на други книжовници, писали на „прост“ български език с черковнославянски наноси. Намираме ги в приписки към богослужебни книги, търговски тефтери и пр. Възражение може да предизвика редовната употреба на окончанието -и за множествено число на л-причастието в ЗЧ (също и в бан.), напр. били, побегли, осели 43б и мн. др., срещу редуването на -и и -е в доспейския говор от 19. век. Ето примери за двете форми: Чекали, чекали два дена, три дена (СНУ V: 180); После слезнали па и подновиле селото (СНУ V: 182). Показателно е, че двете форми се срещат размесено у един и същ информатор, а има и дублети от едни и същи глаголи. Относителната честота на -и е толкова по-голяма, колкото информаторът е по-стар. У родения около 1815 г. Ив. Джупанов отношението е 23 -е : 4 -и, докато у родения около 1794 г. Лазо Кръстев то е 39 -е : 17 -и. В приписката на поп Алекси към Самоковския препис на „Историята“ (1771) виждаме само билы. Всичко това говори за процес на развой от -и към -е. Логичното заключение е, че преди около двеста години (от записите на тези доспейци), когато бъдещият Паисий е усвоявал родния си говор, и-формите са били основният вариант, ако не единственият. Същата дублетност се наблюдава през 19. в. и в говорите на съседните с Доспей села в посока към югозапад, към Македония, където -е днес е и книжовно. За това свидетелстват записи от Говедарци, Бели Искър и Маджаре (СНУ Х, Д. Икимов). Безизключителността на -и у Паисий може би отчасти се дължи на подкрепата на езика на изворите му - среднобългарски, черковнославянски руски. От лексикалните характерни диалектизми, които свързват езика на Паисий
с доспейския говор, най-напред ще споменем някои преценени от Ив. Снегаров като
особено интересни: те не са засвидетелствани в банския говор: тражатъ, спроти,
похарали, радат. Срв. болгари им И накрая ето доказателства от словообразуването. Снегаров сочи, че срещу Паисиевите наставки за прилагателни -окъ и -акъ, напр. крепокъ 10а, тежокъ 16а и тежакъ 18б, в бан. намираме -ук: кротук, тежук (с. 428). Можем да добавим още три: 1. В ЗЧ единствена умалителна наставка за ж. р. е -ица: историицу 3а (няколко пъти), книжицу 3б, пещерицу (нито веднъж -ка!) - досп. татице, божице, рудици, нивици (Сам.: 274, 553, 493, 280). 2. Представка пре- вм. книжовно пра-: досп. пребаба, превнук, както в ЗЧ преотци 3а, преродители 28a. 3. Представка воз-: возвратил се 29б и др. - досп. кандила брише; воздиша (Сам.: 261), и др. Според нас отдавна е време спорният въпрос за родното село на великия хилендарец да бъде поставен за обсъждане от общ форум на езиковеди и историци. Да се надяваме, че през третото столетие на „История славянобългарска“ нашият пръв историограф ще получи исторически вярна биография от признателни и обективно мислещи сънародници.
ЛИТЕРАТУРА Бояджиева 2001: Бояджиева, Ек. Отново за Паисий Хилендарски. - Про и анти, 9-15 ноем. Бояджиева 2002: Бояджиева, Ек. Паисий Хилендарски и Банско. - Про и анти, 15-21 февр. Добрев 1987: Добрев, Ив. Старинни народни думи. София. Младенов 1979: Младенов, Ст. История на българския език. София. Ненов 2003: Ненов, Ив. Истината за родното място на Паисий Хилендарски. София. Райков 1989: Райков, Б. Паисиевият ръкопис на „История славяноболгарская“ от 1762 г. - В: История славяноболгарская. Т. 1. и 2. Паисий Хилендарски. История славяноболгарская (1762). Зографска чернова. Фототипно издание. София Семерджиев 1913: Семерджиев, Хр. Самоков и околностите му. Снегаров 1962: Снегаров, Ив. За родното място на Паисий Хилендарски. - В: Паисий Хилендарски и неговата епоха. София. Стойков 1968: Стойков, Ст. Българска диалектология, карта № 4. Темелски 2003: Темелски, Хр. Самоков през Възраждането. София. Христова 2004: Христова, Б. - В: Българската книга. Енциклопедия. Съст. Е. Гергова. София-Москва.
БНТ - Българско народно творчество. Т. 10. ВН - Вековно наследство. Българско народно поетично творчество. Т. 3. София, 1976. Сам - Васил Стоин. Народни песни от Самоков и Самоковско. София: БАН, 1975. СНУ - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. София, 1889.
© Мария Деянова Други публикации: |