Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ВЕКЪТ Е РАЗГЛОБЕН"
(Родени ли са с този дял проклет
критиците, за да го турят в ред?)

Калина Стефанова

web

Малко се епохите, уви, които не могат да претендират, че тази Хамлетова реплика е написана сякаш специално за тях; и нашето собствено време не прави изключение. Има обаче една по-тревожна връзка между нашия свят и тези думи: 4-те века, които лежат между тях. 4-те века на Рационализъм. Звучи като пророческо съвпадение, че Шекспир написва Хамлет през 1601 г. - т.е. точно когато ревностните последователи на науката във всички нейни сфери (астрономия, биология, философия, икономика...) започват да прокарват пътя на новата епоха. Една реплика обобщава бъдещия смут, в който човешката душа е запокитена. Защото, независимо от огромните подобрения в живота на хората, които науката несъмнено предстои да донесе, в същото време под въпрос е поставено самото съществуване на нашата душа. Както и на всичко друго, което принадлежи към сферата на невидимото. Като Аристотелевото Добро, с което е проникната вселената например - онова, което дотогава принципно се приема за двигател на света. Или като вродения морален импулс - основата, отново според древните хуманисти, за различаването на Доброто от Злото. От "първа реалност на човека" (Бауман 1993) и приеман за даденост "отправен пункт" (Бауман 1993), моралният импулс постепенно е превърнат от моралните философи на Рационализма в обикновен продукт - на различните обстоятелства (по принцип) и на обществото и институциите (в най-добрия случай). С други думи, ражда се Моралният Релативизъм. На морала започва да се гледа като на непостоянна, изменчива субстанция, на която всъщност не може да се разчита, а алчността е ръкоположена на негово място като основен човешки инстинкт и де факто база на бъдещите основни икономически философии и доктрини.

Какво от това, че днес същата тази вездесъща наука ни дава доказателства за точно обратното?! Последни изследвания на социалните инстинкти на бебетата показват, че хората сме някак си родени със способността да различаваме Доброто от Лошото. Изследвания на поведението на възрастните, на свой ред, показват, че някак си сме склонни да забравяме основния инстинкт на джунглата (за оцеляване) - т.нар. "етика на егоизма" - и, независимо от опасностите, в кризисни ситуации се втурваме да помагаме на Другите (Роуланд 2005). Че безкористната любов и алтруистичното дарителство някак си ни правят по-щастливи отколкото щедростта, мотивирана от данъчни облекчения и други рационални причини. Това "някак си" остава да бъде обяснено, но неговите резултати вече са научни факти.

Какво от това обаче, след като нашият живот вече из основи е моделиран от принципите на това отроче на науката - Рационализма, чиито крайности (днес значително отдалечени от своя първоизточник) не са нищо друго освен обикновен цинизъм?! Защото как иначе освен цинизъм може да се нарече лекотата, с която се заменя всичко, включително вече и човешките същества?! Стигнали сме дотам, че който не може да произвежда и да консумира, няма стойност, така че вратата е отворена за следващия! (Роуланд 2005). Същото се отнася и до тези, които не могат да бъдат в крак с нечовешката скорост на живота днес - една надпревара, създадена по стандартите на технологиите, не на човечността, т.е. надпревара с предизвестен край. Лишен от усещане за цялостност и за дълбоко духовно удовлетворение, този полудял живот е по-скоро непрекъснато съществуване между две запетаи: без да помним вече началото на изречението и без да знаем как то ще продължи.

И все пак трябва да поддържаме външния вид - фасадата, в крайна сметка, е толкова важна в нашето време на опаковки, не на съдържание! И ние успяваме за известно време да изглеждаме сякаш сме във върховна форма, изоставяйки истинската грижа за нещата под повърхността. Докосваме телата си, но все по-малко ни остава време и кураж да дадем възможност на душите си да общуват. Накратко, както обобщава статията на в. "Гардиън" "Краят на интимността", "самата идея за това, какво ни прави човеци и необходимите условия за процъфтяване на човешките качества са в процес на ерозия." (Жак 2004).

Не би ли било чудесно, ако, след очертаната безрадостна картина, кажех сега: но ето на, "влизат" изкуствата и техните творци и - voila, налице е dues ex machine! - те носят светлината в дъното на тунела?! Вместо това ще кажа, че най-тъжно от всичко е впечатляващият брой хора от сферата на изкуството, които съществуват доста комфортно в тази среда, като играят със забележителна изобретателност по правилата й и дори допринасят с продукцията си за по-нататъшната експанзия на цинизма. Как? На първо място, точно като гледат на своите творби като на "продукти". След това: като не само не поставят под въпрос, а буквално прегръщат едно от убежденията на Рационализма - че "насилието, войната и страданията са абсолютно вродени в човешкото същество." (Реза 2007). Още: като се отнасят "скептично към способността на културата да умиротворява" (Реза 2007). Най-сетне: като се подиграват с поуката/морала, които традиционно се предлагат от изкуствата и фанатично се пазят от тях с аргумента, че това "прилича на изнудване чрез Доброто" (Реза 2007); като буквално заявяват своето подозрение към всички "очевидно великодушни приказки и хуманистични ожалвания" (Реза 2007). Всъщност в това отношение критиците също не са останали назад: отхвърлянето на една от книгите на известния датски писател Питър Хоег с аргумента, че е толкова прекалено склонен към морализаторстване, та чак е заприличал на съвременен Екзюпери, е, за мен, не само краен пример на тази тенденция, но също и резюме на циничното ни време! Но да се върна обратно към критикуваните: налице е мода на гледане отгоре към красотата и положителните емоции като нещо овехтяло - може би дори досадно, както са добрите новини за вечно негативните медии?! - и заменянето им с насилие (във всякакви форми, не само като кръвопролитие).

"Винаги е било така" е обикновеното обяснение. Обаче за разлика от класическите образци на изкуството, в които наистина насилието присъства осезателно, днес то рядко се прилага със същата цел - да култивира състрадание,и от същата болка по загубата на човечност и поруганото човешко достойнство. Но да не забравяме, че всички подобни идеи принадлежат към сферата на морала - т.е. са нещо "относително"?! Всъщност не е ли резултат на тази вездесъща относителност и фактът, че прилагателното хуманитарна успя да прибави война към списъка от съществителни, с които "върви"?!

Да, по-подходящ превод на Хамлетовата реплика днес би бил: "Времето не е на фокус!" Критериите са толкова размити, поп-културата - до голяма степен изтриваща способността за мислене, а децибелите (във всякакви аспекти) - толкова оглушителни, че сякаш живеем в мъгла. Какво можем ние, критиците - хората, които, така да се каже, отговаряме за това, да върнем света, в който живеем, отново на фокус?

Имам един генерален отговор, който обхваща всичко: като бъдем Морални Реалисти. Това ще рече, да съберем кураж и да заемем ясна позиция в дискусията за изкуствата, която не е нищо друго освен дискусия за нашите ценности, за живота, който живеем. Ще рече също и да защитаваме голямото изкуство, чиято същност продължава да бъде светата троица на невидимия свят на човечността - вярата, надеждата и любовта, независимо че всичко това е отхвърлено от Рационализма като нещо без значение. Защото, да, безспорно, творците носят светлина в тунела, точно защото те са есенция на човечността. И по-горните примери, макар и възхвалявани като изкуство и често добре платени при това, не са нищо повече от обикновено занаячийство и дъбър бизнес, и са, слава Богу!, само част от картината. От нас зависи да очертаем точните линии между красиво и интересно, между ново и модерно, емоция и блудкава сантименталност. Защото това са демаркационните линии, които разделят временното от дълготрайното, просто впечатляващото от истински дълбокото и, в крайна сметка, ментето от оригинала.

От нас зависи също и да направим крачка отвъд чисто естетическото и да се осмелим да говорим за екзистенциалните разлики между реагиране и мислене, удоволствие и щастие, и, преди всичко, между абсолютното знание и "знанието на сърцето" (според израза на великия Паскал, самотния глас сред ранните Рационалисти) - т.е. между знанието на фактите, цифрите и механизмите, от една страна, и знанието, пропито с човешко разбиране и състрадание, от друга. Тоест, да имаме куража да говорим за големите въпроси на битието и за големите човешки мечти в един свят, който все повече се превръща в свят на малките неща, и във време, което успява да смъкне дори мечтите в територията на материалното и търговията. Както казва една радио реклама: "Идете в еди-кой-си мол и осъществете мечтите си!"

Нищо чудно, че днес творците все повече се интересуват от промяна на формата и все по-малко от промяна на света, а малцина са тези, които могат и двете. Формата принадлежи на видимото - там, така да се каже, в основата на нещата е механиката - така че сръчност и въображение са достатъчни, за да бъдеш магьосник на формата. За да се отиде отвъд това обаче, човек трябва да притежава още и талант и съзнание на гражданин на света, т.е. истински дълбока загриженост за състоянието на човечността! Да се направи разликата между тези неща и да се предаде тя на читателите, като при това се заеме конкретна позиция, също е задача от първостепенно значение за критика днес. Чрез начина, по който се отнасяме към изкуствата, може да напомняме на хората, че, да, важно е как са направени нещата и как те функционират, но онова, което е по-важно, е как трябва да живеем живота си (ако перефразирам Сократ) - друг хуманистичен принцип, с лека ръка отхвърлен от Рационализма. Това, струва ми се, е един от начините да бъдем в авангарда срещу циничното поставяне на механиката над душата и духа.

Да се насърчава и подкрепя човечността, днес е от спешна необходимост и заради тревожните последствия от отчуждаването, резултат не на последно място от изобилието на насилие в медиите, поп-културата и, уви, изкуството също. Родена и живееща на Балканите, където семейните връзки са все още доста здрави и където психоаналитиците не са особено търсени, защото човек може да изплаче проблемите си на рамената на широк кръг от приятели и познати, за мен е буквално абсурдна степента, до която хората от някои развити страни са станали предпазливи, щом стане дума за физическо докосване, за споделяне и доверяване. (Не говоря за културите, в които първото е традиционно табу.) "Ходя на зъболекар, да ме докосват!" - каза ми веднъж приятел от една развита страна. По своята абсурдност това изявление, мисля, съперничи само на уникалната употреба на Екзюпери като "камшик" от критиците на Хоег. Колкото и крайно и невероятно да звучат тези думи - а, уверявам ви, не ги измислям - те са много показателни за това, накъде отива светът, ако продължим да се придържаме към рационалната "вяра", която сме прегърнали.

Усещането, че сме заедно с други хора, което е същността на съприкосновението с изкуството, и особено с театъра, прави аксиоматично задължението и на критиците, и на творците да работим срещу страха. Можем непрекъснато да напомняме на хората, че не бива да се плашат от "другостта", от другите човешки същества по принцип; че слагането на бариери и маски пред нас, за да не би да станем уязвими, само ни лишава от възможността да се насладим на есенцията на Живота - човешката близост, топлина и любов. Да се говори за това, да се помогне на хората да го почувстват чрез изкуството и да го съпреживяват или преживяват отново чрез критиката, е особено важно и заради изумителната обсебеност на нашето време от тъмната страна на душата - т.нар. наши "вътрешни демони".

Да се борим със страха, всъщност значи да се борим за човешкото си право да мечтаем. И то да мечтаем, така да се каже, на едро! Защото, както чудесно обобщава една реплика от холандския спектакъл на аржентинката Крис Никлисън "Небивала земя": "Между нас и мечтите ни стоят само нашите страхове!" А с какво се занимава изкуството и особено театърът, ако не с нашите мечти - със стремежите ни към тях, с постигането им или провала ни по пътя към тях, и свързаните с това триумфи и травми?!

Като става дума за мечти, цинизъм и човечност, ето една история, която ясно показва връзката между тях. Истинска и доста прясна история - от миналата година, когато имах честта да работя като драматург на триумфалната постановка на "Петдесетница" от Дейвид Едгар, режисирана от Младен Киселов в Стратфодския фестивал на Канада (най-големия репертоарен театър на Северна Америка). По време на работата се случи нещо, което беше непосредствено свидетелство за магическата сила на човешката емоция и класическия катарзис и как само те са в състояние да надвият цинизма. Действието в пиесата се развива на Балканите и главната героиня, Габриела - местен музеен уредник, която е направила откритие, променящо историята на изкуството - се сблъсква с типичното високомерно отношение на западняците. С Младен се шегувахме, че един от актьорите - стратфордска звезда - ни накара да влезем и ние в ролята на Габриела заради демонстративното му неуважение към собствената му роля - на православен свещеник. В началото Младен помоли актьорите да се опитат да определят мечтата, която движи всеки от техните герои и да я използват като трамплин за изграждането на образите. После имахме персонални разговори с всеки от тях за това. Въпросният актьор с очевидно удоволствие наблюдаваше шока, който предизвика у нас, казвайки ни, че мечтата на неговия герой е да прекара един уикенд в Хайат курорт. Въпреки всички опити да бъде преодоляно неговото отношение, то остана непроменено до първото предпремиерно следобедно представление с публика. (Слава Богу, като отличен професионалист, той не предаде отношението си на зрителите!) Същата вечер имаше репетиция и изведнъж сякаш беше станало чудо: той дойде при нас, видимо развълнуван, с блестящи очи и без следа от предишния цинизъм, започна да благодари и да хвали Младен. Каза ни, че жена му и техни приятели гледали представлението и били толкова трогнати и потресени, че някои от тях, все още със сълзи в очите, се били събрали у тях да обсъждат възможността за създаване на фонд за помощ на бежанците (с чиято несрета се занимава пиесата). Онова, което 10 седмици убеждаване чрез основани на разума аргументи не бяха успяли да постигнат, сега, за няколко часа, беше налице само благодарение на това, че стектакълът беше докоснал сърцата на неговите близки, че беше "проговорил" директно на техните емоции, на всичко, което ни определя като хора.

Ето това, мисля, можем да правим и ние, критиците. До скоро казвах, че крайната ни цел е да посвещаваме хората в религията на театъра. Сега, струва ми се, най-важната ни отговорност е да будим и насърчаваме човечността. Защото наистина, светът, в който живеем, не е на фокус, "векът е разглобен" и може би критиците наистина родени сме със жребия проклет, за да го слагаме във ред?!

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Бауман 1993: Bauman, Zygmunt. Postmodern Ethics. Oxford: Blackwell Publishers, 1993.

Жак 2004: Jacques, Martin. The end of intimacy. // Guardian, 18 септември 2004.

Реза 2007: Реза, Ясмина. [Интервю.] // ЛИК, 2007, № 4.

Роуланд 2005: Rowland, Wade. Greed Inc. Toronto: Thomas Allen Publishers, 2005.

 

 

© Калина Стефанова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.04.2008, № 4 (101)

Текстът е четен на 24-ия Световен конгрес на Международната асоциация на театралните критици, София, 14-19 април, 2008 г.