Калина Стефанова

web

Половин час до някъде в Токио се смята за близко разстояние. Нещо напълно естествено в този безкраен град, който се състои от десетки градове и градчета без граница помежду си и който отдавна се е слял и с околните префектури. Всъщност времето за придвижване е толкова "кратко" само благодарение на метрото - подземно, надземно, свързано или преминаващо в жп транспорт, в бързи, експресни или влакове-стрела. Освен това в Токио няма един център (всяко от въпросните бивши отделни градчета е запазило своя облик и център). Което ще рече, че в японската столица няма нищо подобно на Бродуей, Уест Енд или Раковски - театър има навсякъде в тази необозримо огромна площ, на която живеят общо около 33 милиона души. Така че ако човек реши да ходи на театър тук, трябва да се приготви за голямо пътуване. Затова преди още да стана "на ти" с токийските сцени, по време на месеца си престой, първо се чувствам натурализиран жп пътник. И накрая правя сметка, че нито един от спектаклите, харесали ми най-много, не е бил по-дълъг от времето за отиване до и връщане от него, взети заедно. Дори най-дългият от тях: 3 часа и половина!

Точно за него обаче бих изминала отново дори разстоянието от София до Токио и обратно. Защото е на Юкио Нинагауа. Негов беше първият "ми" азиатски спектакъл - "Сън в лятна нощ", преди 16 години, и колкото и други да съм гледала оттогава, Нинагауа си остава за мен ненадминат Майстор на красотата от Изтока.

Впрочем човек не е нужно да пътува до Япония, за да гледа негов театър. Почти всичките му постановки гостуват в Лондон. Както е случаят и с "Мусаши", който, докато летя към Токио, все още се играе в Барбикан Център и в самолетния "Файнаншъл Таймс" чета рецензия за него.

С други думи, театрална Япония ме посреща още в Европа. И както обикновено се получава при всичко необикновено, уникалната гледка на залеза на белите нощи в прозореца "подава ръка" на първата сцена от спектакъла на Нинагауа.

"Мусаши", или когато Природата не е само фон

Гигантско слънце потъва в морето, докато на авансцена протича кратък двубой на двама самураи, единият от тях - героят от заглавието. Картината обаче е силно стилизирана и чак втората сцена показва, че тук не живописта, а театърът ще въздейства като природата. В прозирна мъгла, някъде далеч се провижда младо-зелена бамбукова гора. И постепенно тази гора започва да приижда към нас. Толкова плавно и неусетно дърветата стават все по-ясни и по-големи, сякаш не те идват към нас, а ние чудодейно сме се пренесли от залата вън и сега навлизаме в една от типичните за този сезон японски гори - със светещи от дъжда листа, сякаш продължение на тегнещата във въздуха влага.

Всяко от дърветата е върху голяма, покрита с трева, платформа на колела. Сценични работници в черни дрехи и черни качулка - т.е. невидими, според традиционните японски театрални жанрове - придвижват платформите. Не знам как местната публика възприема тези "невидими" хора на сцената. Аз ги виждам, по-точно регистрирам, че са там, но тяхното присъствие изобщо не променя вълшебния ефект на пренасяне през пространството, усещането, че едва ли не всеки миг някоя капка ще се стече по лицето ми. За краткото време на тази "горска" сцена големият театър показва, че е 3D по рождение, и че има нужда от талант, не от техника, за да отключи въображението и да го накара да свърши цялата работа, която вече сме свикнали техниката да прави.

Гората (или ние) продължаваме да се движим, после дърветата постепенно се разтварят, отстъпват встрани и ето ни в края на този наш път: в двора на малък, нов храм в Камакура (старата столица на Япония), където ще се развива действието оттук нататък. Природата обаче не слиза от сцената в този момент. И тук е големият ход на Нинагауа. На пръв поглед и за малко тя се превръща във фон: листатите корони обграждат храма и надничат над покривите на загатнатите сгради. Скоро обаче Природата започва да се намесва в действието със своя характерен шум, да го коментира, да го предвижда (както в "гора зашуми, вятър повее"), да го насочва. Дърветата шушукат, възмущават се, одобряват, потреперват от ужас, а по-късно правят и чудеса...

Природата в този спектакъл всъщност е Хор. И това съвсем не е случайно, нито самоцелно "разпределение" в роля, а много точен и органичен режисьорски "превод" на темата на пиесата: прошката като върховен израз на любовта и единствен начин да се разкъса омагьосания кръг на насилието, да се постигне хармония на земята. В свят, който се стреми към това, Природата, естествено, е въплъщение на доброто, на Господ.

Историята е за двама обсебени от идеята за отмъщение самураи, за които смъртта, мечът и геройството са едно. Те са истински исторически личности, но с първата сцена свършва истинската история и оттам започва авторската фантазия. Победеният всъщност не умира и, 6 години по-късно, най-сетне намира Мусаши (при откриването на храма) и го призовава на двубой, за да "си изчисти името от позора". Двубоят обаче трябва да чака два дни, през които на двамата се налага да участват в бдения и ритуали, и през които останалите герои - монаси, съветник на главния шогун, жени, дарили земята на храма... - опитват всичко, за да ги помирят и да им отворят очите за безмислието на битката. Когато всички човешки усилия се оказват напразни, на помощ идва свръхестественото: в мига, когато все пак двубоят започва, всички тези други герои изневиделица се оказват призраци на хора, загубили живота си без време и по подобни нелепи причини. Този неочакван обрат, разказите за собствените им грешки и магическата намеса на Природата са толкова неочаквани, че карат не само двамата самураи, но и пубиката да ахне - защото сцената тогава отново е чисто вълшебство.

Не само магическите моменти и красотата обаче правят "Мусаши" незабравим. Запазената марка на Нинагауа всъщност е в съчетанието между тях и комичното. Повечето от напразните човешки усилия двамата герои да бъдат "вкарани в пътя" обитават тъкмо територията на комедията: от чистия фарс (връзват им глезените заедно с няколко от будистките монаси, за да ги побратимят) до уроци по бойни изкуства, които те дават на другите (включително на жените), и които неусетно от упражнение в една редица се превръщат в танц на танго. Дърветата отстрани се люлеят в такт, а героите - двама по двама, бясно вгледани един вдруг, пристъпват като в битка. Това е една от най-смешните сцени, които съм гледала. Тангото като музикален съпровод на спектакъла е друг от комичните контрапункти, чрез които гневът се показва смешен, а отмъщението нелепо. Самата пиеса - на Инуе Хисаши (наскоро починалия съвременен драматург - доайен на Япония, от ранга на Том Стопард за Англия) - не е толкова смешна. Напротив, тя клони дори към дидактика, особено в последната сцена. (Твърди се, че творбите на Хисаши от 2000 г. насам са част от новата Брехтова вълна на японската сцена.) Нинагауа обаче успява да направи дори и тази сцена не просто убедителна, а толкова разтърсваща, че има буквално катарзисен ефект. Хората до мен, които дотогава са се смели със сълзи, сега плачат. За същата реакция на зрителите пишат и лондонските критици. Дори най-язвителните скептици сред тях са развълнувани, а рецензията на Чарлз Спенсър (може би най-видният в това отношение) е изложена редом с тази на Майкъл Билингтън във фоайето на Центъра за изкуства на Сайтама, където се играе спектакълът.

Тъкмо в този Център Нинагауа създава спектаклите си през последното десетилетие. Той е с размерите на половин НДК и с няколко много красиви театрални, концертни и репетиционни зали. В една от тях, след като е поставил почти целия Шекспир (някои от пиесите по няколко пъти), сега Нинагауа репетира "Фауст" - голямото изкушение и почти неизменен препъникамък за повечето режисьори. Разглеждам декора и имам щастието да се запозная със самия Майстор. Такъв е, какъвто спектаклите му са ме подготвили да очаквам: фин, скромен човек, излъчващ смирението на мъдреците и светлината на душевния мир. Може би той ще успее да постави не само драмата във "Фауст", но и хармонията - много по-трудното.

Друг спектакъл, чието въздействие се дължи на перфектно и неочаквано съчетание на комедия, красота и драма е

"Гамарджабат: Комедия без думи"

Само че тук изненадата идва в обратен ред. Защото става дума за много известно дуо клоуни с пънк прически и лъскави официални костюми, специалисти по уличния театър и директното общуване с публиката, обиколили световните фестивали и класирани от списание "Нюзуик" сред 100-те най-известни японци в света. Оказва се, че в новото попълнение на едноименната им серия (и те, и спектаклите им се знаят като Гамарджабат - "Здравей!" на грузински), създадена за турне в родината им, те надскачат ограничените рамки на клоунадата и предлагат романтична драма, която кара екзалтираните им почитатели в края на представлението да бършат сълзи не само от смях.

В началото и те, и зрителите им се държат като на концерт на стадион, постепенно номерата им се удължават и от елементарно прехвърляне на топката към залата и нейното "дирижиране", те преминават към етюди, в които се "нахвърлят" взаимоотношения, по-дълбоки и по-многопластови от обичайния арсенал. После и етюдите остават зад гърба им и на сцената вече се разказват кратки истории, в които смешното е преди всичко в неочакваните обрати на действието. Това е подготовката за второ действие - прелестна история за любовта и за вълшебната сила на вярата и на труда в името на мечтите (все пак сме в страна, където трудолюбието е основна национална добродетел).

Като сюжет историята изглежда елементарна: млад боксьор губи, отказва се от спорта, влюбва се и иска да се ожени, но няма достатъчно пари, треньорът му го намира и му показва как се правят чудеса, когато човек много желае нещо за добро, момчето отива на голям турнир и, след поредица двубои с комични герои и грубиянско поведение към любимата си, почти губи отново, но тя му прощава и вълшебството проработва.

Този сюжет обаче е разказан много красиво и чрез превъзходен "монтаж" на различните сцени, на жанровете им, на елементи от пантомима, клоунада, живи картини и музикални преходи. Още първата картина - боксов мач, напълно без звук и на бавен каданс, в светлинния конус само на един наклонен косо прожектор - успява да убеди дори хора като мен (дотогава на обратното мнение), че боксът може да бъде красив. След това във всеки момент, когато има опасност представлението да навлезе дори на пръсти в сантименталността, Гамарджабат веднага правят завой на 180 градуса и отново сме в територията на комедията. Удивителен е усетът за мярка на двамата (а те са и автори и режисьори на спектакъла) какво точно да покажат, къде да спрат, как да обърнат като ръкавица усмивката в драматична гримаса и обратно. При цялото разнообразие и изобилие на толкова насърчаваното днес интердисциплинарно изкуство, не съм гледала такъв тип театър. Ако, в крайна сметка, този спектакъл прилича на нещо познато, то е на красивите неми филми от преди век, но този път филмът е триизмерен на живо, а подчертано позитивната чувствителност, която излъчва, не звучи старомодно, а много съвременно.

Гледам го в токийската реплика на Глоуб Театър (само че с покрив). Подобна "знакова" сграда е и Театър Зед - японският "Сирк дю Солей".

"Зед", или когато съвършенството се усъвършенства

Не обичам да цитирам факти - затова има интирнет - но тук не мога да се въздържа. Първо азиатско "издание" на известната квебекска марка, този театър е архитектурно бижу, което и буквално и преносно отразява концепцията на "Сирк дю Солей". Стъклената сграда е във формата на циркова шатра. Покривът й има специална конструкция, която улавя слънчевите лъчи, независимо под какъв ъгъл падат и каква е тяхната сила. Залата е като млад полумесец, а сцената има формата на средновековен инструмент - астролаб - използван от астрономията и астрологията тогава за идентифициране на точния час на изгрева и залеза във всеки ден от настоящето, миналото и бъдещето, както и часът на кометите. Над сцената пък е земното кълбо, а върху кулисите е изписана специално създадена за случая Зед азбука. Този театрален дом сам по себе си е толкова впечатляващ, че има голяма опасност да засенчи своите обитатели. Слава Богу, не е такъв случаят с едноименния спектакъл, който се играе от откриването на сградата (в токийския Дисни парк) досега.

Началото е повече от познато: двама клоуни отварят голяма книга (с буквата Z на корицата) и влизайки в нея, откриват друг свят. Дали ще е сандък, куфар, гардероб или огледало - ходът със сигурност не е нов. Работата е там, че в края на спектакъла, когато, разбира се, те излизат обратно от книгата, с тях излизат, или по-точно с тях остават всичките герои отвътре и целият този друг свят. Защото, веднъж отключено, въображението на човека не може просто да се затвори.

Междувременно, сред задължителните клоунски номера има един етюд, който резюмира това послание на спектакъла. Единият от клоуните държи дланите си опрени една в друга и от време на време поглежда в тях и се превива от смях. Когато другият поглежда в тях, там няма нищо. Така няколко пъти. Докато и той, вторият клоун, разбира, че само от него зависи какво ще види в собствените си длани. Тогава и той започва да мечтае.

С две думи, голямото постижение на този спектакъл, в който има цялата техника на света, е, че се запомня не с нея, а със своята поезия, с красотата си, и с това, че веднъж дръзнал да мечтае, човек остава мечтател за цял живот и тогава всичко става възможно.

Зед се казва и белият красив главен герой и лице на спектакъла и на театъра, който влиза в книгата заедно с клоуните. Той е човекът по принцип и човекът на новия мечтан свят на хармония. Хармония между африкански магьосници, морски и небесни обитатели, степни хора и танцьори от ориента. Хармония между природни елементи и създания на фантазията, между звук, движения, цветове. Багрите на костюмите и осветлението са толкова живи и хореографията толкова изобретателна, че в процеса на действието те стават част от акробатичните номера. Акробатиката пък е толкова ефирна - като продължение на музиката, на цялата красота пред очите - че човек забравя да ръкопласка на отделните изпълнения, както се прави в истински цирк. Но кой казва, че това е цирк? Това е "Сирк дю Солей" и то в Япония, където наистина дори съвършенството може да се усъвършенства. Макар и все пак от своите собствени квебекски създатели (какъвто е постановъчният екип на "Зед", режисьор Франсоа Жирар).

Впрочем, с непрекъснатите гастроли на най-доброто от света, Токио дава на своите жители огромни възможности за самоусъвършенстване. По време на престоя си гледам изложби на Мане, Ван Гог, постимпресионистите, избрано от Бостънския музей на изкуствата... А от чуждестранните сцени гостува китайската трупа "Хубен" на Пекинската опера с постановката в две части в две вечери "Романсът на трите царства: битката за червената скала". Успявам да видя втората част и в началото се чудя какво правя там. Защото да гледаш китайска опера с японски субтитри прилича на посещение на друга планета. Държа синопсиса на спектакъла на английски в ръце и все пак почти нищо от ставащото на сцената не достига до мен. Нямам арсенал за оценка - човек трябва да има специална подготовка за езика на този жанр. Но сетивата ми ликуват: цветовете на сцената са истинско пиршество. А когато идва последната картина на първо действие, разбирам, че интуицията ми ме е довела неслучайно тук. Това са 10 минути - сценичен фойерверк, шедьовър на визуалното, хореографското и т.н. движенческо изкуство. Става дума за битката от заглавието. Започва с развети флагове на авансцена. Зад тях се спуска прозрачна червена завеса, а зад нея пък лумват огньове. Знамената започват да се въртят много бързо, сред тях се втурват акробати, които правят салтоморталета с такава скорост, че те самите се превръщат в живи спирали - флаговете преливат в тях и обратно. Цветовете на костюмите прибавят допълнителен огнен ефект и всички изпълнители, които се включват в сцената сякаш вече нямат тела от кости и плът, а летят като във филм. Само че никоя компютърно генерирана сцена не може да се сравни с въздействието на тези 10 минути, защото тук енегрията е истинска. Тази сцена буквално искри. Всеки актьор тук е като жив пламък. Това е точно битката от заглавието, която в оригиналния епос се нарича "огнена".

Афиши в метрото обещават още китайски гастроли. Скоро има премиера и местната версия на "Кандид", режисиран от легендарния Джон Кеърд - гледала съм го в Лондон преди години. Разбира се, тук отдавна са "Чикаго", "Котките", "Стомп"...

А на връщане в самолета, във вестника на човека до мен, виждам снимка от "Мусаши". Питам какво пише във вертикалните колонки около нея. За предстоящия гастрол на спектакъла на Нинагауа в Ню Йорк - е отговорът. Приемам го като поздрав от театрална Япония. И като обещание. Че пътуването продължава - на театъра към нас и на нас към него. А в прозореца продължава вълшебството на белите нощи: летим в пълен мрак, а отсреща е ден. Сякаш сме вътре в картина на Магрит.

© Калина Стефанова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.10.2010, № 10 (131)

Други публикации:
ЛИК, бр. 8, 2010.