ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН, ИЛИ ЗА НАШИЯ ТЕАТЪР ОПТИМИСТИЧНО^*

Калина Стефанова

web

Когато гледам поредния наш спектакъл, който се интересува основно от своята собствена изработка, или от модата, или от съвършеното си придържане към определена естетика, или от бързо спечелените ръкопляскания и смехове, или от каквото и да било друго на първо място, но не на първо място от нас и нашия живот тук, ми става много мъчно и си мисля колко сме изоставени като хора и от собствения ни театър. После се случва да гледам - или да си спомня за - друг наш спектакъл, който се взира в залата със загрижени очи и с любов, и ни прегръща - нас, тук; човека по принцип! - и за известно време преставам да се чувствам в родната си страна като на сал в Тихия океан.

Но мога ли да се сърдя на нашия театър, че толкова прилича на нашата България?! Познавам - като всеки друг - прекрасни хора тук, добри хора, чисти хора, а общото ни битие е толкова далеч от прекрасното. По същия начин и театърът ни.

Преди 10 години, в предговора на “На театър по света”, казах, че най-доброто на нашите сцени със сигурност може да мери ръст с най-доброто зад граница. Без колебание мога да го кажа и днес. Имаме забележителни актьори, талантливи режисьори и творци от всички, свързани със сцената, професии. Имаме звездни спектакли. А общото положение в театъра ни, средното му ниво - в смисъл на средната класа в обществото - не само е далеч от прекрасното, а става все по-далеч от него. Точно на огледалния принцип: нашият театър отразява нашата България.

Отразява я и в толкова други неща. В залагането на сигурно на чалгата и на плиткоумната уж-комедия (къде поединично, къде по “на едро”, като началната причина за свързване на двата края неусетно преминава във вдигнатите рамене на “ами, това искат хората” - мотив, чийто цинизъм може да бъде патентован от нашите медии, защото именно те го наложиха като “аксиома”.) Отразява я и в нездравия интерес към битието на мафията (във всякакъв смисъл) и гравитиращите в нейната орбита (интерес, отгледан и подхранван по същия този горен патент), докато извън прожекторите са истинските герои на прехода - хората, които успяха и успяват да останат хора въпреки “правилата” му. Отразява я в мизерията - буквално и преносно. В изблиците на “непорочна девственост” и “чисти ръце” на снобизма спрямо всичко това. Отразява я в разделенията, във враждите, в спасяването поединично...

За нищо не ме боли толкова много, колкото за генералното зарязване на човека у нас и за онова, което това зарязване означава за човека, който е слаб, или болен, или стар, или просто беззащитен и сам.

Каква подкрепа, каква утеха и какво спасение може да намери той в театъра ни? Страда ли театърът ни за него? За изгубеното му човешко достойнство? За живота му, такъв какъвто е? За да може да го стопли с дълбокото състрадание, със съпричастието на голямото изкуство. И вдига ли театърът ни поглед нагоре, към небето? Мечтае ли за живота, такъв какъвто би могъл да бъде? За да може да ни даде надежда? Изобщо вярва ли нашият театър в човечността, т.е. в Доброто? И ако отговорът е “Да”, как се бори за него? (Пак повтарям: говоря за цялостното положение на нещата, нямам пред вид изключенията.)

Единствено у нас, да бъде театърът политически - т.е. да има гражданска позиция и да казва истините без страх, да отстоява правото ни на достоен живот - се смята за демоде, или още по-зле и още по-абсурдно: за връщане назад - към така наречения тоталитарен тип изкуство. Ако някой, който нищо не знае за битието ни тук - чужденец или българин, - дойде да гледа театър у нас, ще си каже, че живеем прекрасно. Толкова безкритични са нашите сцени към нашето битие в сегашно време. А всъщност то плаче за български Оливър Фрлич, или Шилинг, или Ян Клата, или Херманис - за такова огледало, за такова разтърсване, за такава намеса от страна на театъра. В наша - на човека - защита! С други думи: за такова човеколюбие, защото не друго, а тъкмо то е в основата на политическия театър.

Единствено у нас и емоцията се смята за демоде. (Ако в чужбина има подобна тенденция, тя е само част от пейзажа, нищо повече.) Сякаш слагаме знак на равенство между емоция и сантименталност. Особено ако емоцията е положителна. Да сме мрачни, примерно, става. И присмехулни, и иронични също. А че иронията, по много точното определение на Херманис, често е “форма на агресия” - “защото убива емоцията”?! Може би: още по-добре? С един куршум два заека. Нали разрушителното, твърди се у нас, било днес толкова актуално. А да мечтаем, да се вълнуваме от красотата и заради нея, да се радваме на живота - това вече било повърхностно, лека кавалерия, така да се каже.

Колкото и да са ясни повечето от причините, не преставам да се чудя защо имаме такава нужда от постоянния щит на присмеха и иронията, и от мрачните маски - не само на сцената, но и в самото ни битие. Защо толкова ни е страх да бъдем свободни - свободни от страхове, от сравнения, в които да не би да загубим, от “да не би”-та по принцип, от това да сме открито вярващи и открито обичащи - т.е. открито и активно да бъдем добри - и от най-трудното май за нас: да сме заедно в това активно добро.

Не ми се иска да мисля, че и в това театърът ни ни отразява.

И тази година се чувствам особено обнадеждена, че може би не е така, че той поне е на път да докаже обратното.

Повод за тази надежда са няколко нови наши спектакъла и един по-отдавнашен, който се случи да видя отново точно когато гледах другите: те се докосват тъкмо до свободата и свързания с нея стремеж към хармония (не до освободеността - там отдавна доста ни бива!). Става дума за “Животът е прекрасен”, “Едно малко радио”, “Рицар на светия дух” и “Възгледите на един учител за народното творчество”.

Тези спектакли, или поне части от тях, или някои от техните герои (както е случаят с Алеко от “Рицаря”) ни обичат - нас, тук, и човека по принцип - обичат ни по оня светъл, зареждащ с енергия, извисяващ начин, който винаги отличава истински голямото изкуство от просто добре направения спектакъл, роля, пиеса... Те, или поне определящото в тях, са като есета на тема “щастието в живота на човешкия дух”. Есета, които не просто се опитват да постигнат прозрения, но, в този си опит, напускат понякога границата на класически драматичното театрално и навлизат в територия, изключително рядко достижима в изкуството по принцип - на блаженството на душевния мир - т.е. докосват се до сърцевината на човешкото щастие. А както твърди отново Херманис: “Безспорно, да се прави положителен тип театър е най-трудното. Да се направи представление за хармонични и щастливи хора е задача от най-висока трудност.”

При цялото ми уважение към таланта на всички създатели на “Животът е прекрасен”, основната причина за постигането на тази задача в него, мисля, е срещата между Александър Морфов и Камен Донев.

На тази среща те идват с много сходен “багаж”: и двамата са в театъра, защото се интересуват от живота (ако перефразирам още едно прозрение на Херманис и мото на тази книга). И двамата се интересуват не от фасадите и привидностите на живота, а от неговата същина. Затова и театърът им никога не е бил - не е и сега, при тази среща - естетски, т.е. който създава нови фасади и привидности и ограничава чрез тях свободата животът на сцената да диша с пълни гърди. После: и двамата се интересуват не просто от нещо в живота, от някаква негова част, а от живота по принцип - в цялата негова пълнота. Затова техният театър - и досега, и сега - може и да лети, и да бърше потта от челото си; понякога се получава, понякога - не; греши и не се страхува да греши. (Затова може да ни се прииска - и често ни се е искало - да го “редактираме”, да съкратим дължините, дори понякога просто да го върнем за преработка.)

Накратко: това са двама души, които толкова много и толкова истински обичат живота, че не се страхуват да са живи, при всичко, което това предполага - рискове, възходи и падения, къртовски усилия и бързи успехи. (Казвам истински, защото днес под думата любов се разбира какво ли не, и най-вече онова, което има общо с притежанието и материалното, а не с любовта.)

И понеже и Морфов, и Донев знаят много добре, че животът не се свежда до техните дни на земята, нито до дните и проблемите на група близки, било то единомишленици, те се интересуват от общото ни битие. Загрижени са за него.

Достатъчно е да се прочетат интервютата на Морфов във връзка и около премиерата на “Животът е прекрасен”, за да се почувства болката му за участта на човека у нас, за привидността, примерно, на една заплата от 300-350 лева, която той много точно нарича “скрита безработица”.

От друга страна, достатъчно е да се анализира същността на вътрешния трамплин на Камен Донев към пиесите му, независимо от конкретните резултати. Това, в началото, почти детинско изумление пред феномена на кича, недоумението, опитът, по-късно, да се обеме, да се обозре той и да се покаже като огледало, което води до опомняне чрез смеха, стъписването, след това, от избуяващия със скоростта на джунгла в Амазонията абсурд, и, най-сетне, вглеждането в механизмите на този абсурд. Изборът на кича като обект на драматургията на Камен Донев няма нищо общо с търсене на ефекта на естрадната смешка или вулгарната телевизионна пародия. Не случайно той е един от малцината наши актьори, превъзходно владеещи комичното, които не се продадоха на телевизията, въпреки зелената улица за това. Камен Донев се интересува от кича, защото го боли за човека, който израства в такава реалност и който понякога има съвсем малък избор да не я приеме за единствената възможна реалност. Той се опитва да покаже изкривяващия ефект на кича, не за да се присмива на човека “вътре” в него или на човека, когото кичът напира да завладее, а за да му помогне да превъзмогне ситуацията, да я промени.

Тъкмо чрез вглеждането в същината на този абсурд в пиесите си, ако не друго, Камен Донев успя да си изработи и да усъвършенства забележителен усет към абстрактния монтаж - една от основите на модерното изкуство. Монтажът базиран на асоциативността и достигащ по преки пътеки, различни от класическото повествование, до есенцията на нещата. Едно прескачане от кадър №1 в кадър №10 или даже кадър №100, което прилича на вземане наведнъж на много стъпала и озоваване на места, неподозирани за човека, който стои все още на стъпало №1. Монтаж, който може да предвиди и да “навърже” история от привидно несвързани и нямащи нищо общо едно с друго събития; който изглежда сюрреален и привидно отвежда уж далеч, а всъщност непрекъснато се отласква от (и рекушира в) точката на отхвърляне. За да може, в случая с драматургията на Камен Донев, точно човекът на стъпало №1 - т.е. на старта на абсурда - да види докъде води, или може да доведе, той.

Чрез бързината на “скоковете” на този монтаж и чрез успоредното на това увеличаване на разстоянието между “кадрите” Камен Донев успя - поне това не е под въпрос - да даде сетивност на абсурда на съвременното нечовешко бързане, на лудницата, в която сме превърнали живота си.

Тъкмо похватът на абстрактния монтаж, мисля, е част от обяснението за великолепната му роля в “Животът е прекрасен” и за удивителния ефект на спектакъла му “Възгледите на един учител за народното творчество”.

Разбира се, родният зъл дух на нашата неспособност да споделяме радостта на другите, и още по-малко успеха, и да оценяваме стойностното различно (т.е. не онова, което е различно само с цел да бъде такова), не пропусна да нарече това представление “чалга” и “чист комерс”, или да го подмине с надменно мълчание, защото не било точно театър. Да, “Възгледите..” не е само театрално явление, то е явление в културата ни по принцип през последните години. И огромният интерес към него доказва, че порочният мотив “Ами, това искат хората” е всъщност фалшива аксиома - една от многото фалшиви аксиоми, които се набиват в съзнанието ни. Защото ние, хората, можем - по принцип и все още! - да разпознаваме красотата, да различаваме фалша от истината (когато тези категории не се отнасят за материални стоки). Да правим разлика между тях, е въпрос на вроден усет. И този вроден усет на хората веднага откликна на този спектакъл като на нещо отдавна необходимо.

Защото чрез “Възгледите...” Камен Донев единствен се нае да се бори срещу чалгата не чрез разрушението и отчуждението на присмеха, нито чрез назиданието, а като постави до нея красотата - красотата на фолклора ни и на своята (нашата) любов към него - и като, чрез този много добронамерен в същността си (и в случая) метод на контраста, той подчерта разликите между оригинала и ментето. Разлики, които често забравяме, особено когато, в желанието си да се разграничим от чалгата, се отдръпваме с погнуса и високомерие от всичко, свързано с нашето село по принцип, и го превръщаме в синоним на грозното. (Точен пример за това, уви, е образът на Владимир Карамазов, режисиран от Стефан Москов, в “Сирано дьо Бержерак”.)

Тоест, чрез “Възгледите...” Камен Донев ни припомни - и, слава Богу, продължава да ни припомня! - за стойността на автентичния ни фолкор, за усещането за сигурност, което дават корените и общата принадлежност към нещо много красиво, за удивителната мощ на съзиданието като подход и в изкуството, и в живота. При това той не го прави равно и, така да се каже, само елейно, а непрекъснато прилага метода на контраста между извисеното и пошлото, като също така непрекъснато подчертава чрез абстрактния монтаж, че понякога 100 крачки между едното и другото - пак в изкуството и в живота - се вземат на един дъх.

“Възгледите...”, мисля, беше трамплинът за Камен Донев към ролята му в “Животът е прекрасен”, защото именно чрез моноспектакъла си той навлезе в сферата на най-трудното - хармонията и щастието в изкуството. Да направиш ликуването не скучно, не плакатно и не клиширано, е истинско постижение днес, когато съспенсът е задължителен, а “срокът на годност” на зрителското внимание е съвсем кратък, когато уж сме обръгнали на двуизмерната пропаганда, а стоим зяпнали в малоумен захлас през н-тата щампа на рекламата. Да постигнеш истинско ликуване сам на сцената, и то за дълго, и то у нас (!) е такава рядкост, че доскоро беше запазена марка основно за виртуозния Мариус Куркински в неговите моноспектакли! Както впрочем беше и дарбата, плюс това, да излиташ още по-нагоре - в територията на благодатта, на душевния мир.

В ролята си в “Животът е прекрасен” Камен Донев превръща тези излитания в продължителен полет. Полет, още по-осезаем като височина, още по-извисяващ и по-въздействащ - думата всъщност е умиротворяващ - не само защото има за фон и за контрапункт умишлено тежката плът на бита, и защото използва смеха за “отскок”, а най-вече защото основният източник на неговата енергия е мечтата.

Нашият театър е благословен с големи комедийни таланти. (И в този спектакъл има още много забележителни комедийни изпълнения.) Но колко често усетът към комичното се съчетава - или може би му се дава шанс да се съчетае - с лиризма, с дарбата да мечтаеш на сцената, без да си бутафорен?

А тишината, в която застива залата в моментите на летеж на духа, не може да се сбърка с нищо друго. Тези моменти са Алелуята в театъра. Тогава, когато имаме шанс да се въздигнем над омерзенията, над всички възражения на ума и да почувстваме със съществото си, че всеки миг живот е дар Божи, че има надежда, че животът e прекрасен! А битието е друг, вече наш въпрос и отговорност.

Тържество точно на безкрайния сякаш диапазон на комедийно-лиричния тип талант, а ла Чарли Чаплин, е ролята на Камен Донев в “Животът е прекрасен”.

Докато обаче той обира лаврите, лесно може да се пренебрегне ролята на Морфов за това. А тя е много голяма. Представете си Мариус Куркински по-добър, отколкото е в моноспектаклите си. Трудно, нали?! А може би е възможно?! Точно в това поле между почти невероятното и все пак случващото се е основната част от ролята на Морфов. Той освобождава и насочва непрестанно бликащата досега в толкова русла енергия на Камен Донев, дава му пълна свобода да приложи своите “фокуси” - абстрактния монтаж и метода на контраста - в един различен от обичайния за него театър, и най-важното: подкрепя го да мечтае, т.е. насърчава го както в смеха до сълзи, така и в магическото елиминиране на гравитацията.

Морфов има голям талант за (и вкус към) вълшебството. Не случайно един от основните му приноси към нашия театър (по рождение склонен към дидактика) е, че той му помогна да се освободи от предразсъдъците към зрелището, към напълно възможния баланс на зрелище и философия (толкова естествен за големия театър по принцип), от който нашите сцени някак си страняха и към който рядко посягаха. Тоест, той ги дари със “свободната любов” към вълшебството на зрелището, без обаче да лишава вълшебството от смисъл. Сега, от своя страна, Камен Донев внесе в необузданата плът и енегрия на театъра на Морфов един неназидателен морализъм - морализмът на безрезервната вяра в Доброто.

Така че срещата им, точно в този момент на тяхното развитие, се оказа изключително ползотворна. Тя отприщи и у двамата най-доброто и го трансформира на ново ниво.

С всичките дължини във втората си част, “Животът е прекрасен”, мисля, е най-зрелият спектакъл на Морфов у нас. И “Хъшове” е изключително добър, но в сърцевината си той носи горчивата енергия на отчаянието - от един непостигнат и както изглежда, непостижим идеал за България; от една България, която сякаш безвъзвратно се превръща в скраб. Точно тази, така да се каже, анти-енергия, чийто най-конкретен израз е чувството за безмисленост, особено в последната сцена (с паметника от желязо на големите герои на Вазов) не просто хваща за гърлото, а направо връзва ръцете на всичко друго прекрасно в спектакъла, и го запраща - заедно с нас - в задънената улица на липсата на надежда, на обезверяването. Докато “Животът е прекрасен” - точно обратното - е като заряд от положителна енергия, от надежда. При това енергия неограничена в (или произтичаща от) една или друга отделни идеи (които Морфов превръща много актуално в идеи на различни “групи по интереси”), а енергия на самата сърцевина на живота - Духа - и неговия триумф в човека.

Честно казано, вече бях престанала да очаквам подобно извисяващо и зареждащо преживяване от театъра на Стефан Москов у нас. Дори вече не ми се ходеше да го гледам. Толкова монотонно повтаряща се е пародията в ръцете му вече толкова време. “Сирано дьо Бержерак” върна интереса ми към него, заради забележителната му работа с Деян Донков и защото цялата тази красива част от спектакъла ми напомни лиризма му от студентските му години и от предишния му “Сирано...” (с Христо Гърбов). Но и тук - в линията с образа на Карамазов - страхът надделя.

Този страх у Москов да покаже, че може да лети (и то как!) - да не би да падне, т.е. да не би да се окаже уязвим. Страх, който го е закотвил - у нас! - в по-лесното: да повтаря, кикотейки се, колко е смешно, нелепо и дори отблъскващо, че някой друг, или други, или всички ние заедно не можем да летим. Вместо със собствения си кураж да ни насърчи да излезем от омагьосания кръг на презрително пресмехулното и дори уж мъдро прозрение “българска работа”, с което хем обясняваме всеки провал или недостатък тук, хем удобно заставаме извън и над него - сякаш собствената ни реалност е паралелен, нямащ нищо общо с нас свят; сякаш може да се разграничим от самите себе си.

Скоро в чужбина зърнах плакат със снимки на лауреати в европейски конкурс в областта на изкуствата: интелигентни лица - всички без изключение; някои вглъбено сериозни, други грейнали, или замечтани, или просто спокойно вгледани в обектива или в света; само едно лице, сгърчено в пресмехулна гримаса с иронично присвити очи - сякаш с всичко в него собственикът му държи да покаже ирония и спрямо себе си, и спрямо света. Като се приближих да видя имената под снимките и съответно държавите, разбрах, че няма грешка: беше българският участник в конкурса. Това лице ми напомни нашата, българска работа. Напомни ми очите и гримасата на театъра на Москов у нас - неговата всъщност защитна маска.

Защото, мисля, че той разреши пародията и иронията да го обсебят и де факто да поставят ограничители на таланта му по две основни причини. Отчасти заради безкритичните аплодисменти, които го съпътстват. По-важно обаче, поради една особена вътрешна несигурност: че, да, духът е прекрасен по принцип, но в човешкото тяло и чрез човешките чувства той някак си се изкривява, че несъвършенствата на тялото и крайностите на чувствата не само често го смъкват в територията на низкото, а, още по-лошо, правят копнежите на духа, най-съкровената чистота, да изглеждат нелепо, и то поради някакъв жесток комедиен каприз на природата да слага красива невидима същност в грозен видим “костюм”. Може би поради това недоверие към (и притеснение от) човешкото видимо - т.е. от плътта на живота - Москов държи визията в спектаклите му да бъде красива: поне тя, ако другото не е сигурно. Може би и затова именно в “Сирано” той успява да се “отпусне” - да бъде лиричен, мечтателен: там картите са сложени на масата от самото начало, няма неясноти, няма опасност от объркване какъв е духът. Но нали в нашето измерение душата не е отделна, тя, така да се каже, “върви” с проблемите на тялото, с неговите ограничения и предизвикателства, най-голямото от които - да остане прекрасна въпреки всичко и това да бъде осезаемо дори през застопорената даденост на видимото, на “костюма”?! И нали от големия театър се очаква да ни помогне да усетим именно тези други честоти на невидимото?!

Другочестотен театър - ето, това, мисля, е определението, което резюмира най-добре последния половин час на “Едно малко радио”. И неговата неочаквана (поне за мен) поява точно сега го прави още по-радостен, по-обнадеждаващ факт както за нашата сцена, така и за живота ни тук. Защото той е като откровение, като знак, че човек не бива да губи надежда; че в примирението наистина има грозота (по много точния израз на Исабел Алиенде). Този последен половин час на “Малкото радио” е като едно високо До - от край до край. Като полета с Господ, както толкова прекрасно Ерик-Еманюел Шмит сравнява един от върховете в музиката на Моцарт (в книгата си “Моят живот с Моцарт”): там, където не се разкриват чувства, а се отива на следващото стъпало нагоре - към онова, което идва след тях - покоя, вътрешния мир, блаженството; там, където човек достига до мистичния живот чрез изкуството, където се отварят очите ни за невидимото. В спектакъла на Мая Новоселска и Москов това го наричат “навлизане между вълните на радиото” - също много точно и много красиво.

“Нещастието е история. Щастието е притча” - казва Харуки Мураками. За разлика от “Животът е прекрасен”, където има и едното, и другото, “Едно малко радио” е изцяло притча. За разлика от спектакъла на Морфов, който е и за плътта, и за духа на живота, последният половин час на “Малкото радио” е само за духа: за неговия полет, който на човешки език наричаме мечта или щастие, за това, че щастието не зависи толкова, колкото си мислим, от конкретността на телата, които духът обитава. Птицата, която кандидатства за човек, и която няма друг избор в този момент освен едно неособено красиво тяло, накрая “лети” тъкмо в това тяло, без неговите несъвършенства да пречат. Онова, което се случва междувременно, е градацията от подигравателното “Обичам те!” (към живота, към човека, към самата нея си) до истинското, безрезервно “Обичам те!” (пак към живота, към човека, към самата нея си), което всъщност прави щастието възможно.

Мая Новоселска, също като Камен Донев, притежава забележителен комедийно-лиричен талант. Но, също като Москов, се притеснява от телесното, от неговото евентуално възприемане като несъвършенство, от неговата евентуална роля на “приземител” на духа, и това по принцип не й помага да се развихря на наша сцена в сферата на лиричното. Тук, след като в началото и тя, и Москов са в стихията си, т.е. в пародията и присмеха - сякаш, за да парират всякаква евентуално възможност за присмех в обратна посока, към тях самите - постепенно, във втората част на спектакъла, започват да “прескачат” към другото - само за малко, само временно и доста плахо. В тези кратки моменти страхът на Мая Новоселска е осезаем. Както и облекчението после, когато се върне в “свои води”. С какво наслаждение се отпуска тя и в сигурните прегръдки на джаза - друга нейна територия! И чак когато усети, че публиката, така да се каже, е в ръцете й чрез смеха, но че хората май наистина не искат “само това” - когато в залата зачестят онези прелестни тишини на излитанията на духа, които не можеш да сбъркаш с нищо друго - тогава тя ни повежда уверено навътре в тях, т.е. навътре в нас самите - там, където сме всички заедно и където красотата е във всички нас. Тогава, през този последен половин час, се вижда какъв опитен водач и във вълшебството е Мая Новоселска, колко безстрашен мечтател може да бъде тя на сцената. Безстрашен, защото, няма да се уморя да повтарям, “между нас и мечтите ни стоят само нашите страхове”, по много точните думи на аржентинската режисьорка Крис Никлисън.

Впрочем джазът в “Едно малко радио” не се изчерпва с блестящите “вметнати” изпълнения на Мая Новоселска. Той има роля, дори по-голяма от нейната. Защото Мая Новоселска е по-точно солистка във виртуозния театрален джаз, който целият този спектакъл представлява. И тук не става дума само за jam session за удоволствие - между нея, екрана, образите на него, гласът “зад кадър”, преднамерено оскъдния реквизит и онова, в което предметите се превръщат, и всичко видимо или невидимо, обитаващо сцената. А за истинско, голямо произведение в “жанра”, където импровизацията само изглежда импровизация, където зад лекотата на “подаванията на топката” - все по-неочаквани в хода на спектакъла - стои много работа, конкретни решения и определена цел. Композицията на това произведение на Москов и Мая Новоселска е показно за свръхабстрактен монтаж, доведен до съвършенство. Асоциативните “отскоци” са между такива невероятни разстояния и над такива шеметни височини, че прецизно точното приземяване всеки път и, в крайна сметка, на общото цяло наистина не е за вярване. То винаги се получава, защото смелостта тук не е, ей така, заради самата смелост, заради “дай да опитаме и това”, а е подчинена на яснотата. “Малкото радио” е направено, за да ни каже нещо конкретно и много важно. В него смисълът не е на подбив, той е най-важното, и той не е да руши, а да съзидава.

На места спектакълът ми напомня за стила и похватите на големия специалист в абстрактния монтаж и в жонглирането с изразни средства на различните изкуства и жанрове - южноафриканеца Уилям Кентридж, един от малцината театрали, носители на наградата Киото за принос към човечността. Но това са просто прилики между забележителни творци. Почеркът на Москов трудно може да се обърка. Освен всичко друго и защото е част от единствената нова театрална реалност у нас през последните 2 десетилетия - уникалната симбиоза между куклен и драматичен театър, която беше създадена, развита и усъвършенствана в различни вариации тъкмо от Москов, Морфов и Театър "Кредо", заедно с всички “техни” и други актьори, възпитаници на нашата изключителна куклена школа.

Преди 5 години, запитан дали смята, че живеем във “време на безпомощност”, световноизвестният датски писател хуманист Питър Хоег отговаря: “Да, безпомощност е точната дума. Вече нямаме мъдреци, които да служат за пример. Политиците изгубиха своята мъдрост. Доверието в религиозните фигури изчезна. На кого да зададем големите въпроси? Може би големият, твърде големият интерес към хората на изкуството се дължи на това. Но и те вече не са мъдри.”

Все по-нарастващият интерес към притчите и към приказките - и по света, и у нас - показва колко наистина много ни липсва на нас, хората, някой, който да ни припомни, или да ни насърчи да си припомним онова, което вътре в себе си няма как да не знаем: кое е Добро и кое не, кое е истинско и кои не, кое е любов и кое не... С други думи: колко много ни липсва фар в мългата на вездесъщата днес морална относителност.

Тази огромна необходимост личи и в още един вид тишини, които зачестяват в нашите театрални зали и които също ме зареждат с надежда: тишините, когато мъдростта не само се чувства, а се изрича от сцената.

Във всяко изкуство да прозвучи тя не с размахан пръст, а топло, човешки, като думи, с които някой друг просто чете на глас нашите мисли, е много трудно. Особено в театъра. И особено у нас, където мъдростта, свързана с чистота и любов към човека, се възприема като идеализъм, а идеализмът се смята за глупост или в най-добрия случай за представление. Не дай си Боже пък, ако, на всичкото отгоре, става дума и за любов към страната ни - нещо, което пак само у нас се води за отживелица.

Ето защо свалям шапка на Иван Бърнев (и на режисьорката му Маграрита Младенова) за неговия Алеко в “Рицар на светия дух”, който ни припоня всичко това по такъв превъзходно неуязвим за скептицизма начин, сякаш наистина не е от плът и кръв, и ни говори думите на Алеко не от сцената, а вътре от самите ни души; сякаш е собственият ни вътрешен глас - на нас като народ - който изневиделица не просто шепне, а свободно изрича болката и потиснатия ни копнеж към чистотата.

Мога да попивам думите на неговия Алеко отново и отново. Отново и отново мога да гледам “Животът е прекрасен”, “Възгледите на един учител на народното творчество” и да летя с Мая в последния половин час на “Едно малко радио”.

Щастието се смята от много творци и критици за безинтересно, за повърхностна, дори за несериозна тема. Зависи. От ъгъла, под който се погледне този хем най-сложен, хем най-прост отговор за смисъла на живота. Зависи от дълбочината на радостта, която едно произведение на изкуството успее да достигне. Дали ще е само усмивка на устните, или вътрешно озарение. Дали ще е само подскок, триумфално ликуване, празничен танц. Или летеж на духа - благодат. Като музиката на Щраус например, която неизменно повдига тялото ми от земята, но в един момент вече ми е казала всичко, което има и може да ми каже, и я изключвам. И като Моцарт, когото мога да слушам пак и пак, и който няма как да ми омръзне, защото той е едновременно като материята и като духа, и по двата “техни” начина е безкраен. Защото в него има, отново по думите на Ерик-Еманюел Шмит, “една друга мъдрост: мъдростта да приемаш страданието, без да убиваш вълшебството” - мъдростта, която “въздава почит към живота.”

© Калина Стефанова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.09.2012, № 9 (154)