Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ПОСЛЕДНИЯТ ИЗХОД"

Калина Стефанова

web

Глава 3: Втората врата

Калина Стефанова. Последният изход- Добре! Много добре! И слава Богу! - възкликна Мухчо с такъв 100-процентово детски ентусиазъм, сякаш едва бе дочакала задъхания разказ на дъщеря й да свърши.

- Какво му е добрето? - слиса се Ани. - Че имам халюцинации? Звукови и даже във формата на мисли?

- За звуковите може и да си права - отвърна Мухчо през смях. - Не съм чувала куче да мяука, но кой знае - от животните може да се очакват какви ли не чудеса. И не само по отношение на езиците. Както си чела, мнозина твърдят, че те разбират всичко, което говорим, но никога няма да го покажат. И без това сме толкова лоши с тях - представи си тогава какво пък би станало! Но това е друг въпрос. Работата е в това, че... - майка й замълча, погледна Ани сериозно, сякаш да провери дали не бърка с времето за този разговор, и продължи: - че всъщност те са втората врата. След джуджетата.

- Втората врата? Към какво? - машинално попита Ани.

- Ах, толкова се зарадвах, че не ми говориш само за франкфуртските си сделки! Че ти се е случило..., че си усетила всичко това, за което ми разказа. А ти сега... към какво? Освен това, нали ти казах: след джуджетата. Те бяха първата врата. Значи?

Междувременно Мухчо беше прегърнала Ани и държеше ръката й с такава обич и внимание, сякаш тръгваха по тънък, несигурен въжен мост над дълбока пропаст. А сега продължи вече почти като на малко дете:

- Значи?... Към самите нас. Обаче не само. И не по същия начин както джуджетата.

- Животните? - Ани беше напълно озадачена.

- Ами, да. Да не мислиш, че случайно започнахме новата ни игра? На “Познай какво животно съм днес?” Просто исках да те подготвя. Беше ти време да влезеш и през тази врата. С мен и с джуджетата.

- Но ти знаеш колко обичам животните. Какво толкова има да ме подготвяш. Ами всичките тези хора, на които нашите улични котки им пречат? Те...

- Да, да, и за тях ще говорим. Но по-късно. Ще се опитам да ти обясня всичко. Само не бързай. Както казваше баба ти, това вечно бързане ще ни изяде главата: не може да живеем извън ритъма на природата - толкова време вече! - и да не се препънем един ден... Впрочем и от това се опитват да ни предпазят животните. Но нека едно по едно... Като каза нашите котки, хайде да идем да ги видим.

Мухчо предложи това със същия ентусиазъм, с който бе говорила досега. На Ани й се стори обаче, че долови далечен полъх от тревога - сякаш на пръсти да прибягва през гласа й.

- Имам да ти казвам толкова много неща - подхвана майка й, - че се чудя как да го направя. А и... някои от тях не са точно най-добрите новини... Не че няма и много хубави. И в крайна сметка, те са повечето... Да. Да. Разбира се. Сигурна съм! - някак си прекалено енергично добави тя, все едно убеждаваше и самата себе си.

Сега Ани вече не се съмняваше: за пръв път виждаше прословутото олимпийско спокойствие на майка си за миг да губи равновесие и, в този миг, пипалата на паниката - същите отпреди кацането на самолета - се стрелнаха отново из тялото й. Мухчо обаче бързо възвърна нормалния си тон:

- Така че, подред. Защото хич няма да ми е лесно. Да ни е лесно! Вие свикнахте да отваряте интернет и да намирате обяснение за всичко. Само че, както и с джуджетата, тук не става дума просто за информация, за факти. Ако питаш мен впрочем, мисията на интернет е една: да не хабим време и сили за фактите - да ги имаме, ей така, винаги под ръка - за да се обърнем най-сетне към истинската мъдрост. По-точно, да се върнем към нея. А тя, както знаеш, няма нищо общо с тях. На хората обаче не ни увира главата. Все гледаме да ни е лесно. Ако може, всичко да измерваме с цифри... Извинявай, все се отплесвам. Хайде, сега при котките. И обещавам: първо, добрите новини.

Самата поява на котките на Мухчо и Ани беше винаги добра новина. Защото те живееха в град, в който разходките по улиците не бяха особено ободряващо преживяване. Беше мръсно, занемарено и сиво. Кофите за боклук вечно преливаха. Колите бяха гарирани по тротоарите, така че човек трябваше да се провира между тях, ако въобще имаше откъде да мине, а настилката там - непоправяна с години, изпочупена и на дупки - доставяше допълнително разнообразие от препятствия в този нов вид слалом. Вместо спасение, кварталните градинки и големите паркове, предлагаха още порции грозота. Буклукът и разрушението бяха завзели и тяхната територия с такава арогантност - сякаш се надсмиваха над природата като на безвъзвратно минало - че всяка цъфнала клонка до тях бе по-скоро тъжна, отколкото окуражаваща гледка. Нищо чудно, че хората, които живееха сред цялата тази “прелест”, ходеха по улиците предимно намръщени, а понякога дори разярени. Дебелите портфейли, дебелите гуми и дебелите кожи командваха парада в този град и се интересуваха да им е добре само до вътрешната врата на техните къщи, офиси и коли. Всичко останало беше оставено на естествения подбор. Което - твърдеше се гръмогласно - винаги е било, е и ще бъде нормалното състояние на нещата. Така че загрубяването - във всякакъв смисъл! - ако не цел, беше поне сигурен начин за оцеляване.

В цялата тази навъсена и невесела, меко казано, картинка, шарената шайка на котките на Мухчо и Ани беше като от друг свят. Първо, този друг свят беше красив и цветен. Неговите обитатели бяха ярко рижи, оранжево-бели, пъстрокожки в бяло, черно и жълто, лъскаво черни, далечни потомци на синя руска и обикновен сив уличен, кръстоски между розови персийки и сиви и рижи тигри - какви ли не... После, този друг свят беше самата топлина и любов и те караше начаса да се чувстваш прегърнат и приласкан. Като при вида на близък човек, внезапно появил се сред враждебна тълпа. Като късче розово-синьо небе, зърнато между олющени сгради, когато, претрупани с грижи, не ни е минавало и през ум да обърнем очи нагоре и все пак сякаш някой случайно е дръпнал погледа ни натам и в същото време е вдигнал и товара от нашите рамене.

С други думи, котките бяха като проблясване на искрица хубост в грозната физиономия на този град. Придаваха му неочакван нюанс благородство, дори - защо не?! - човечност, тъй както само нещо напълно истинско и естествено като природата - поначало голямо и поначало добро - може да го направи.

Обитаваха две изоставени мазета с изкъртени прозорци на стара жилищна кооперация в самия център. Тя беше разположена по-навътре от улицата и, заедно със залепените перпендикулярно към нея сгради, образуваше буквата П, във вътрешността на която имаше два величествени кестена и малка, уж зелена, площ, където рехавата тревица отдавна бе загубила битката със захвърлените найлонови торбички и боклуци от всякакъв вид.

Този по-вътрешен квадрант, който се получаваше между кооперациите, пречеше на котките да видят кога Мухчо и Ани се задават по улицата. Въпреки това всеки път, тъкмо преди двете да стигнат до предната сграда, цялата шайка неизменно се появяваше стремително иззад ъгъла. И още докато тичаше презглава към тях, започваха номерата - все едно бяха репетирали цял ден специално за този момент. Защото тук не става дума за обичайния котешки набор за засвидетелстване на обич и радост като мъркане, мяукане и месене с лапки. Без тях, разбира се, не можеше да се мине. Но те биваха оставяни обикновено за по-късно. Шайката, така да се каже, подаваше лапа за “Здрасти” с изпълнения от по-необичаен характер.

Например отскоро появилият се пет-шест метра дълъг тротоарен парапет веднага бе използван за “реквизит” в специално ново “Колко се радваме, че сте тук!”. Котките се нареждаха една след друга и, с високо вдигнати опашки, ритмично отмерваха всяка пръчка от парапета, все едно отбор музиканти прокарваха пръсти по струните на гигантска арфа. Вървяха с гръб към двете дами, но с обърнати към тях главички и очи, които сякаш казваха още: “Чудо! Сетихте се най-сетне - вие, хората, де! - да поставите тази бариера срещу колите. И без това е толкова тясно тук. Колко години трябваше да притичвате по самата улица в този участък, та да ви дойде умът в главата?!”

Не всички номера бяха със социален оттенък, разбира се. Имаше си чисто спортни “поздрави”, като групово гимнастическо упражнение от странични кълбета - наляво, надясно и пак наляво - сякаш нарочно симетрично разположени на около половин метър разстояние едно от друго пред краката на двете им зрителки.

Един сив тигър пък имаше свой специалитет, в който друг така и не се престраши да го конкурира. Впрочем първия път, когато им го “показа”, Мухчо и Ани просто не повярваха на очите си. Една знойна лятна вечер двете бяха излезли да потърсят малко прохлада навън. Отбиха се първо, разбира се, да нахранят котките. После сивият котарак тръгна с тях и... и им прави компания по време на цялата разходка - повече от 20 минути! Храбро се разминаваше с другите хора, легна в краката им, докато приседнаха за малко на пейка в една близка градинка, и накрая заедно се прибраха обратно. Смаяни, Мухчо и Ани веднага решиха да проверят дали това чудо - с котка на разходка! - ще се повтори следващата вечер. И не само че, да - случи се пак! - но дори се превърна в традиция през цялото лято. Дотам, че веднъж чуха от група тийнейджъри, които минаха покрай тях, да долита смаяно-възхитена поверителна реплика:

- Това е котката на тези жени! Всяка вечер е с тях. Представяш ли си?!

Да, колкото и странно да звучи подобно твърдение, котките без съмнение очовечаваха безсърдечния пейзаж в този град. А понякога дори и хората в него. Ала ефектът на тази магия, уви, не бе особено дълготраен. Грозотата наоколо си бе факт и след началните минути на преднамерено търсената забрава, Ани обикновено първа се връщаше към реалността и неизменно ги оплакваше:

- Горките котки!

Или както ги бе кръстила:

- Горките Козети, дето са принудени да живеят сред тази мръсотия!

А майка й често казваше, че може би не са точно принудени. На Ани обаче въобще не беше й хрумвало, че Мухчо може да има предвид онова, което й предстоеше да чуе сега.

- Нали не мислиш, че котките виждат през стени? - подхвана майка й.

След неочакваните обрати на разговора им преди малко, въпросът прозвуча на Ани леко несериозно. Затова, без да отговаря, тя само хвърли бърз поглед към Мухчо - да види дали се шегува. Току-що бяха приседнали на една полусчупена пейка под кестените, бяха дали храна на своите любимци и сега, разтопени от щастие, двете ги наблюдаваха как лакомо поглъщат малките хапки и в същото време им месят с лапки. Не, майка й очевидно си беше напълно сериозна. Поне така изглеждаше. Макар че много пъти се бяха шегували на тази тема. Всъщност почти при всяко идване тук. Защото котките сякаш наистина виждаха през стените кога двете предстои да се появят.

- Разбира се, че не - отговори си Мухчо сама. - Нямаше да живеят днес, в нашето измерение, ако беше другояче. Но те ни чувстват. Улавят енергията ни отдалеч - енергията на мислите, на телата, на душите ни.

- Като теб - вметна Ани. - Нали винаги знаеш кога се прибирам. И не само това. На мен, уви, много рядко ми се случват подобни неща. Е, понякога знам дали асансьорът е на етажа (сградата, в която живееха беше стара и той беше без цифрови светлинни табла). И дали ще има нещо в пощенската кутия. Дори се случва да позная какво е. Но дотам... Ако въобще... - сви тя рамене.

- А ни е дадено да знаем. По-точно: да усещаме - поправи се Мухчо. - Защото знанието е толкова различно от мъдростта. А този тип усещания, така да се каже, се “водят” към мъдростта. Разумът няма пръст там. Има тялото. Сърцето. Душата ни. Онова, което наричаме интуиция. Едно време, казват, сме могли да общуваме така - интуитивно, или... как беше думата... телепатично. Нищо не ни пречи да го правим и днес. Всъщност...

Мухчо въздъхна, сякаш неохотно сама сложи спирачка на обзелия я възторг, и се върна към реалността:

- Всъщност почти всичко ни пречи. За да може да го правим, съзнанието ни трябва да е свободно. А то става все по-задръстено. От лоши мисли, от гневни, от уплашени мисли, от мисли за ненужни неща. От вечното бързане и вечното смятане. През целия този “шум” - вътре в нас и наоколо - толкова малък е шансът да чуем нашата интуиция. Което ще рече и Вселената, или Природата - както искаш я наречи. Защото интуицията е нашата вътрешна връзка с Природата. С онази част от нея, която не може да видим и пипнем и която е само енергия. И колкото повече губим тази връзка, толкова по-малко сме хора. Искам да кажа - добри същества. Защото Природата, интуицията и съвестта - тоест, усетът ни за това кое е добро и кое не - всичко е свързано помежду си. Интуицията е нещо като нашата вътрешна гравитация.

- А къде е ролята на животните във всичко това? - рече много внимателно Ани. - Извинявай, само това не разбирам.

- О, не - засмя се Мухчо, - не мисли, че и този път се отплеснах. Защото “ролята” им е свързана тъкмо с нашата интуиция. Като път към природата. Кажи ми например ти щеше ли да се замислиш въобще, че е възможно в главата ни да пристигат неканени мисли - тоест, не наши мисли, независимо какви, добри или не - ако не беше онова прекрасно кафяво куче?

Тя, разбира се, отново не чакаше отговор:

- И знаеш ли всъщност колко различни щяхме да бъдем, ако не бяха тези прелестни същества тук, до нас? Не само котките. Животните по принцип. Те имат специална мисия. Точно в този момент. Почти като джуджетата. В крайна сметка. Но по различен начин. Нали ти казах!

Мухчо спря за миг и продължи с едва забелижимо снишен глас, както когато се казва нещо особено поверително:

- И животните, и джуджетата са пратеници на Природата. Защото нещата вече са на ръба. Без преувеличение. Светът наистина има нужда от бърза помощ. Помниш ли какво казваше баба ти - че, както е тръгнало, природата ще ни хвърли голям бой. Казваше го много преди да бяхме чули за озонова дупка и за глобално затопляне. Просто защото смяташе, че е арогантно от наша страна да гледаме Природата отгоре - като нещо за покоряване, че и да се гордеем с това отношение. Но тя ни е майка и преди да ни хвърли въпросния бой, опитва да ни спаси. Да, мила, Природата се е втурнала да ни помага. Точно сега. Представяш ли си?! Когато толкова видове изчезват - заради нас. Когато ние трябва да й помагаме. Нали чете за лисиците в Лондон? И за толкова други диви животни, които най-неочаквано се появяват в големите градове? Това изобщо не е случайно. Там положението е най-неотложно.

- Да, четох - отвърна Ани. - Но пишеше, че е заради пестицидите по полетата, заради нарушеното равновесие на видовете и неща от рода.

- И това е вярно, разбира се. Но не е цялото обяснение. Има и друга причина. Точно по линията на вътрешната ни връзка с Природата - на нашата интуиция. Защото, ако не бяхме я занемарили така - даже точната дума е по-силна: затлачили!, - нямаше да се стигне дотук. Работата е там, че енергията на животните, звуците, които те издават, вибрациите, които излъчват, са изцяло на честотата на Природата. По този начин те неутрализират - поне донякъде - неприродните честоти, на които са започнали да вибрират душите ни, мислите, сетивата, телата ни. Неутрализират - поне донякъде - генераторите за лоши мисли. Защото, да, има ги. В преносен смисъл. И... може би, не само. И това е най-лошата новина. Но за нея друг път. Нали ти обещах първо добрите.

Мухчо направо изстреля последните думи наведнъж в очакване Ани да реагира, но тъй като тя нищо не каза, продължи почти без да си поема дъх:

- Така че вибрациите на животните имат нещо като настройващ ефект - като акордиране на разакординиран инструмент, за да влязат отново струните му в съзвучие. Или както въздействат мантрите. Помагат ни да си освободим съзнанието, прочистват го от всички плаки на дисхармонията. За да се настроим отново на вълните на Природата. За да може отново да я чуваме истински - в себе си. За да не се затвори напълно вътрешния ни път към нея - интуицията. Ето, това е голямата мисия на животните днес.

- И мислиш, че това е възможно? Че не е твърде късно? - рече Ани, колкото на майка си, толкова и на себе си.

- Ами, ето на - ти си жив пример. Това куче във Франкфурт. То е успяло да те издърпа обратно в Природата. Да те накара да се замислиш за толкова много неща. Даже, не - направо да ги откриеш!

Гласът на Мухчо звучеше възторжено, но в очите й нямаше само възторг. Имаше и надежда, тревога, молба: дано дъщеря й не се притесни, дано да не изгуби вяра, дано види нещата откъм добрата страна...

- Знаеш ли, като каза, че животните са втората врата, си помислих за нещо съвсем друго, - подхвана Ани. - Сетих се за онези кучета, които надушват болестите още преди да са се проявили. Спомняш ли си? Показаха ги по телевизията. Изглеждаше невероятно! Направо като научна фантастика.

- Никаква фантастика. Просто факт. От онези обаче, които са верни, просто защото са верни. Без обяснения от познатия вид. Тоест, без “материални доказателства” като отговор на въпроса “Как?” - отвърна майка й усмихнато: за малко поне си беше отдъхнала. - Радвам се, че се сети за тези кучета. Ето ти на - още един пример. За мисията на животните днес. Защото това също е част от нея. Нали ти казах: те улавят енергията ни. Не онова, за което се представяме. А истината зад маските. Дори онази, която се опитваме да скрием даже от себе си. Или например нещата, за които още не подозираме, че назряват в телата, в душите ни. Те, така да се каже, знаят що за човек е всеки от нас. Без грешка. Погледни очите на котките. Нямаш ли чувството, че през тях ни гледа безкраят, Вселената. И - сигурна съм - кучетата винаги са могли да надушват болестите - отново става въпрос за вибрации, за недоловими за нас, хората днес, звукови честоти! - но чак сега ни дават да разберем. Защото това е рисковано за тях. Веднага ще се намери някой да злоупотреби с тази им дарба. Да ги принуди да вършат зло, вместо добро. Но нещата вече не търпят отлагане и те буквално се жертват заради нас. И за това ще ти дам пример. Само че тъжен... Много тъжен!

Мухчо се поколеба за миг, но знаеше, че рано или късно ще трябва да го каже на дъщеря си:

- Виждаш ли, че нашият сив котарак - с котка на разходка - го няма?

- Да, вярно - отвърна Ани и веднага я обзе лошо предчувствие. - Но сигурно е “по махла”, както казваш ти - добави тя с надежда.

- Не - рече майка й мрачно. - Той изгоря.

Ани я погледна онемяла.

- Дошли да поправят елтаблото зад ъгъла - продължи Мухчо. - После сигурно отишли да пушат, или кой знае какво, и просто го забравили отворено. Да, нашата - човешката ни! - безотговорност просто няма вече никакви граници. Това на нищо не прилича! И той отишъл там. И - на място. Могло е да бъде дете. Нали там все тичат деца... И мислиш ли, че не е знаел какво прави? Просто така е попречил да стане друга беда. После, разбира се, нашите “приятели” - иронично сви устни тя - знаеш ли как реагираха? Нахвърлиха се още повече върху котките. Защото го намерили по миризмата. И пак котките виновни за мръсотията. А защо елтаблото е оставено ей така, отворено - никой не се сеща и дума да обели по въпроса.

Мухчо и Ани имаха много съмишленици, заедно с които изхранваха шайката и се опитваха да я бранят от рисковете на улицата. Но имаха и много противници - заклети коткофоби, за които малките шарени създания бяха в основата на всички злини. Между двата лагера се водеше тиха война, уви, с тъжна статистика в полза на вторите: точно в този момент от 9 котките бяха намалели на 6. Мухчо, с пословичната си доброта, се опитваше да разбира и противниковния лагер: не е лесно да се живее в този град - тъжно казваше тя, - нищо чудно, че хората се бяха толкова озлобили. И то не само към котките. Ани обаче не бе склонна чак към такива прояви на благородство. Та, котките неизменно ползват за тоалетна само пръстта и без изключение заравят всичко след себе си - изтъкваше тя. “Да не би да нарушат хармонията на боклуците около тях!” - не пропускаше да добавя с ирония. “Да, права си: котките правят всичко по силите си; ние, хората - не!” - обикновено се съгласяваше Мухчо с въздишка. Сега и двете мълчаха потресени.

Горчивината у Ани първа се изля в думи:

- И ти мислиш, че такива хора ще се променят от вибрациите на животните?! Знаеш ли какво още правят нашите “приятели”? Разбрах точно преди да замина. Нали се чудихме защо в нишата пред входа ни е все мокро - сякаш някой я използва за тоалетна. Оказа се, че нарочно наливат вода. През целия ден. За да не може Джина да ляга там. Все едно не е достатъчно грозно и без тази постояна локва. За тях обаче това няма значение. Важното е тя да не е там!

Джина беше кучето на тяхната улица, така да се каже, нейният талисман - поне за онези, които обичат животните. Беше много стара и много добра, едва ходеше, и наистина нишата бе едно от любимите й места. Лягаше там едва ли не в поза на лъв, като пазителка на техния вход. Но беше достатъчно да видиш очите й - тъжни и уморени, - за да ти стане ясно колко е безобидна, и да ти се прииска да я погалиш.

Новината за поредния абсурд обаче не натъжи Мухчо. Точно обратното. Тя се засмя и зацъка с език: такава изобретателност за подобно нещо!

- Погледни го откъм смешната му страна - отвърна тя на изненадата в очите на дъщеря си. - Какво прахосничество на енергия! И, моля те, не се поддавай на гнева. Знаеш, че е най-лошото. А дали вибрациите ще променят точно “нашите” хора? Не знам. Но че ще помогнат по принцип - съм сигурна. Природата не прави нищо случайно. След като генераторите за лоши мисли действат толкова успешно, не виждам защо и обратното да няма ефект - а точно то е напълно естествено. Освен това зависи и от всеки от нас.

- Трябва да ми разкажеш за тях - каза Ани почти на автопилот и някак си отдалеч.

Сивият котарак, “милосърдието” на така добре познатите им “любители” на животните, разпадащият се град, насред който седяха - всичко това се въртеше в главата й, смесваше се, разменяше очертанията си в някакви гротескни фигури и набъбваше в тялото й в нещо повече от гняв или сълзи - нещо друго, което напираше не точно да излезе, а да изпълзи от нея, за да възседне раменете й, да я смаже с неочакваната си тежест. Или може би беше точно обратното: това нещо се вмъкваше в нея отвън?! За да се материализира в особен горчив вкус. Не в устата. Във всяка клетка на тялото й. Вкусът на чувството за безсмисленост на всичко, което си направил и правиш - вкусът на най-голямата самота, на сланата отвътре. Нима бяха необходими специални генератори за лоши мисли при това положение?!

- Ще ти разкажа, разбира се - рече Мухчо, която много добре знаеше какво чувства дъщеря й в този момент. - Но друг път, не сега. Нали ти обещах първо добрите новини. А има и още. Така че не се отчайвай. Нали знаеш, Господ не помага на отчаяните. Хайде, горе главата, моето момиче! - стисна тя силно ръката й и си помисли, че бяха само в началото на въжения мост. - А, да! - сети се как да я ободри, пък и самата себе си. - И не подценявай твоята интуиция! Просто защото мислиш, че не знаеш какво ще се случи с някои малки, ежедневни неща. Впрочем толкова често вземаме желанията и страховете си за т.нар. предчувствия. Това е проблем на всички ни. А твоите вътрешни усещания са много точни. Уверявам те. Например малцина са се досетили - думата е всъщност усетили! - поправи се тя, - че съществува Духовната банка.

Последните думи на Мухчо подействаха на посърналата физиономия на Ани като рязко дръпане на завеса от прозорец в мрачна стая. В съзнанието й сякаш буквално нахлу светлина и тя прихна:

- Моля? Ти се шегуваш!

- Не, ти се шегуваш, когато говориш за нея. Нямаш представа обаче колко си права. Това пък ако не е удър в десятката!

- Кое? Че имало било Духовна банка - попита Ани наистина развеселена, - или че аз съм имала била интуиция? Само не ме занасяй!

- Добре, де, добре. Мисли, каквото искаш. Важното е, че сега успях да те разсмея. А за банката ще говорим друг път. Хайде да се прибираме. И без това стана хладно.

Ани не каза нищо повече. Само погледна майка си с обич и възхищение. “Страхотна е!” - помисли си тя. Как никога не пада духом! При всичко, което й бе минало през главата. И винаги намира начин да ободри и нея самата. Ето, и сега успя.

До през нощта.

 

 

© Калина Стефанова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.04.2011, № 4 (137)

Други публикации:
Калина Стефанова. Последният изход. София: Унискорп, 2010.