В ПЕКИН: ВИКАНЕ НА ДУХОВЕ И УСЕЩАНЕ ЗА ХАРМОНИЯ
За Мей ЛанФанг и (пре)откриването на неговия театър

Калина Стефанова

web

Спомняте ли си филма “Вдигнете червения фенер” и вътрешния двор, където се развиваше голяма част от действието? На типична стара китайска къща - едноетажни зидове, почти слепи, освен главната порта, я ограждат околовръст, а “лицето” й, с всичките прозорци и врати към отделните части, гледа навътре. Сега “свийте” размерите на двора от филма, така че покривите да са достатъчно близо за истински скок на истински хора (защото навремето специалистите по бойни изкуства най-реално, а не компютърно генерирано, са се движели по този втори “етаж” на стария Пекин, за който ще става дума) и си представете около вас дървени стени, изрисувани в тъмно синьо и наситено свежо зелено, с жълти и червени мотиви. Представете си още и един особен, жив цвят на разредено мастило, в който се движете, който дишате, и който трепти и проблясва, и сякаш може да се пипне, почти толкова осезаемо, колкото и самото дърво. Защото е привечер и е над 35 градуса, а влажността е близо 85% и милионите невидими капчици във въздуха вълшебно пречупват светлината отгоре и отражението на стените наоколо.

Ето, на този фон, по-точно, вътре в това нежно мастило, греят продълговати червени фенери. Издигнати пред една врата. Само че не като във филма - на жената, избрана от господаря, сред всички налични, за секс тази вечер. А в чест на един мъж и в негово лице на всички мъже от семейството, които в продължение на 3 века са играли жени. Точно в тази сграда. Фамилията се казва Мей, а най-известният от нея - Мей ЛанФанг. Човекът, чието изпълнение на женски роли (дан) в жанра “Пекинска опера” по света променят световния театър; актьорът, акуширал “ефекта на отчуждението” на Брехт, повлиял на развитието на японския Кабуки, на творчеството на Айзенщайн и на Чаплин...

Най-голямата звезда в семейството преди него е дядо му - “любимата мъжка дива” на една от китайските императрици през 19. век. Но Мей ЛанФанг го надминава. Не само поради извънредния си талант, а защото е голям реформатор. Роден през 1894 година, на 8 години започва да учи четирите основни умения на Пекинската опера - пеене, говор, игра и сценичен бой; на 10 дебютира, а през 1920-те става не просто най-известният изпълнител на Пекинска опера, но с влиянието си върху всичките й компоненти я превръща поновому в звезден жанр. Той пише пиеси (за 60 години сценична дейност е автор на 200 заглавия), прави генерални промени в грима, костюмите, прибавя към оркестъра специална цигулка, връща актрисите в театъра и ги образова. (Едновременно с това е художник и играе в нямото кино.) Той е и първият творец, който изнася Пекинската опера, тъкмо в този й усъвършенстван вид, в чужбина. Гастролира три пъти в Япония (1919, 1924 и 1956), като успехът му там не му пречи по време на окупацията да си пусне специално мустаци и така да откаже да играе в Китай за японците. През 1930, цели 72 дни е по сцените на САЩ, от Ню Йорк до Хонолулу, и се сприятелява с каймака на американската интелигенция. През 1935 е първото му пътуване до СССР, където общува със Станиславски, Мейерхолд, Айзенщайн, Брехт. Фактът, че разказва, а не показва истории, и че той и колегите му не се преструват, когато играят, са онова, което впечатлява и вдъхновява Брехт. И в същото време - колкото и парадоксално да звучи, макар и съвсем естествено за диапазона на големия талант! - не друг, а Станиславски намира в изпълнителското майсторство на Мей потвърждение за своята теория на психологическия реализъм. “В разговор с мен - пише той, - този маестро поставя ударение върху психологическата истина като всепроникващ елемент на представлинието... Мей казва, че китайското изкуство може да достигне своя връх само като следва принципа, споделян от всички нас, макар и достиган по различни пътища. А принципът е, че изпълнителят трябва да забрави ролята си като актьор и да се слее с героя си.”

Всъщност не е нужно човек да знае всичко това, преди да гледа “Класиката на Мей ЛанФанг” - спектакъла, с който, след основна реставрация, се открива Храмовият театър на Пекин. Защото му предстои да научи основните детайли през 90-те минути на представлението. Само не си мислете, че става дума за документална творба, нито, че въпросният театър е превърнат в музей. Това е една уникална и незабравима вечер, защото в нея не наблюдаваме, а преживяваме творчеството на Мей - не само интелектуално, а емоционално, с всичките си сетива, сякаш днес не е 2011, а 20-те години на 20. век, и отново сме на живо с него.

Петте откъса от най-известните му роли (в изпълнение на актриси и актьори от школата му, повечето съвсем млади) и най-важното от живота му са преплетени толкова умело, с такова изящество, чувственост и финес, точно както неусетно се преливат нюансите в азиатските акварели, или както, в случая, вълшебството на живия, дишащ син цвят на въздуха в двора прелива в не по-малко нереалната красота и атмосфера на театралната зала, щом влезем вътре. Всичко там е от дърво, изрисувано този път в преобладаващо червено, с мотиви в зелено, синьо и жълто, и резбовано така, че прилича на дантела - толкова нежна и фина, сякаш ще се разлюлее на мига, ако повее вятър. Такъв е балконът, който опасва залата, такава е сцената, която се вклинява в нея - с размери на възголямо легло с колони от четирите страни; такава е “терасата” над сцената, на която също се играе. Такива са ложите в едната страна на партера - всъщност място с маси, разположено зад завеси, които по желание на зрителите там могат да се дръпнат така, че само те да са в състояние да наблюдават.

Залата не е голяма: висока е малко повече от реални два етажа и усещането е за уют и луксозно изящество. Сякаш сме в приказно красива кутия за бижу. А когато спектакълът започне, се извършва още една магическа трансформация: бижуто не просто се появява пред очите ни, то се разтапя в нас, изпълва ни, кара ни да се чувстваме и ние изкрящо красиви, изящни, самото съвършенство. В. “Пекински вечерни новини” пише: “Това представление създава усещането, че Пекинската опера е нещо луксозно.” Мисля, че то прави нещо много повече: след него си тръгваме с усещането за особена лекота и вътрешна свобода - наша е уникална скъпоценност, за която нямаме нужда от сейф, защото винаги ще остане вътре в нас.

Това осезаемо обогатяване на духа, което “Класиката на Мей ЛанФанг” постига, е с много специфичен азиатски характер: защото този спектакъл, цялата “негова” вечер (с която са наистина неделимо цяло!), ни вълнуват, пречистват и извисяват, без да ни се налага да минаваме през западния катарзис. Те постигат ефекта си по съвсем друг път: като насищат сетивата и душата ни направо с онова толкова рядко чувство за пълна хармония (с нас самите и със света), което само съчетанието на красота и човешка топлота може да предизвика.

Този спектакъл и “неговата” вечер са и уникален шанс за чужденеца да “прогледне” за (и да изпита и да се наслади на) самата същина на китайското изкуство, пък и на типичното изкуство на Азия поначало, и да разбере защо западният тип театър е принципно вътрешно чужд там. Китайският (традиционно азиатският) зрител не търси временното вълнение от повърхностната емоция, била тя страх, ужас, напрежение от неразрешима драма, а нещо много по-дълбоко и трайно - наслада от съвършенството; съвършенство в изпълнението на актьорите (във всеки техен жест, мимика, нюанс на гласа), в костюмите, декора, в цялото това “нещо”, което е пред очите не само на тялото, а преди всичко пред очите на духа. На съвършенството “служи” и обичайната “щипка” смях сред епизодите - за контраст; на фона на дисхармонията на комичното хармонията става още по-въздействаща. Както в романтичните комедии на Шекспир, които не случайно толкова рядко се отдават напълно на западните режисьори, а често се превръщат в незабравима омая в ръцете на азиатските им колеги. В това целенасочено фокусиране върху съвършенството в изкуството има нещо и от типичното за западния зрител търсене на различното от ежедневния бит. Но тук това не е така нареченият “ескейпизъм” - бягство само за себе си, без значение накъде и най-често в посока безмозъчно забавление, с резултат очевидно нямащ нищо общо с духа. Тук “бягството” от неравностите на живота е в блажения мир на хармонията, която неизменно “изпраща” човек обратно в света извън театралната зала с дух настроен тъкмо на нейната честота - честота всъщност толкова присъща и естествена за духа.

Имала съм възможност да се насладя на тази характерна особеност на голямото китайско (и по принцип азиатско) изкуство чрез различни негови образци, но никога чрез представление на Пекинска опера, макар че неведнъж съм гледала спектакли от този жанр (и всякакъв друг вид китайска традиционна опера) в различни градове на света. Досега най-интересни за мен са били основно сюжетите: всичките тези духове на животни и цветя, и участието им в живота на хората, трансформациите им в човешки същества и обратното, с цел най-често да се доведе до щастлив край някаква любовна история; връщане към живота на умрели влюбени само и само да са заедно с любимия и т.н... Но самите спектакли, честно казано, са ми били скучни. Прекалено стилизирани. Като театър от друга планета, или, в най-добрия случай, като сериозен тип комедия дел’арте от Изтока, но без да са ми ясни отделните детайли. На самата сцена (а не в синопсисите или електронния текстови превод) единствено впечатляващи за мен са били “бойните сцени” - висш пилотаж масовка и акробатика.

Сега си давам сметка, че тъкмо мащабите на тези спектакли, по-точно казано - на тези гигантски екстравагантни продукции “за износ”, са онова, което прави лоша услуга на Пекинската опера по света. Те могат да покажат на нас, чужденците, цветовете, костюмите, типажите, гласовете, танците, сценичния бой на този тип театър, но, за да почувства истинския му дух, човек трябва да го гледа в оригиналния му, камерен вариант, в малка зала, и, разбира се, най-добре “на място” - в истинска сграда, предназначена за Пекинска опера.

Храмовият театър на Пекин първо е храм на бога на благоденствието, построен от търговци, през 1667 г. През 1710 г. е разширен и превърнат в Пекински оперен театър, с редките за града два етажа, наречени, специално, “оперни кули”. Целият е от дърво (единствен в света сега закрит театър от този вид) и акустиката е изчислена така, че в него и до днес няма нужда от микрофони и усилвателна техника.

Което не означава, че създателите на “Класиката на Мей ЛанФанг” са от привържениците на етнографския тип възкресяване на изкуство само чрез изразни средства на неговото време. Нищо подобно. Те използват и най-съвременна техника. И в това също се проявява талантът им, защото го правят така, че да почувстваме спектакъла близък до нас, каквито сме днес, и в същото време автентичен, без да е нито като под стъклена витрина, нито пък осъвременен по толкова често срещания се натрапливо вмешателски начин. Те дори започват с така наречената “мултимедия”, но без да ни оставят и за миг с “технически” вкус в устата.

С изгасването на светлините, пред сцената се спуска съвсем фин, полупрозрачен екран. Върху него се извива дим - от цигара или от огън, няма значение от какво; важното е, че виейки се, той сякаш изписва във въздуха йероглифи. После димът неусетно прелива в разлюляна водна повърхност. И постепенно в нея се появява, едва доловимо, размитото очертание на лице. Вече сме във времето на Мей ЛанФанг - началото на 20. век. Преливането на действието от екрана на сцената малко по-късно е също така плавно, ефирно, естествено. Там са героите на Мей. В най-популярните му роли. В неговите костюми. Не историческите, които са реликви, но репликите им са направени съвсем точно и за пръв път пъстротата на костюмите в Пекинската опера не ми се струва прекалено ярка и шарена, а точно обратното - самото изящество и красота. Може би отново заради естеството на мястото, в което се развива действието, заради неговите цветове като фон, заради близостта ни с героите - не само сцената е толкова близо, играе се и по пътека, простираща се перпендикулярно навътре в публиката.

Епизодите са специално жанрово подредени: героичен (за спечелена битка с нашественици), смешен (за принцеса, напиваща се от мъка, че императорът не отива при нея въпросната вечер), отново героичен (за 50-годишна жена генерал, която успешно повежда армията), любовно-героичен (за принцеса, която се самоубива след спиращ дъха танц със саби, за да помогне на мъжа си и да не попадне в ръцете на врага), вълшебен (за летяща фея, която разпръсква цветя в стаята на Буда). Между тях и сред тях се появява образът на Мей, отново на екран - същия отпред, или по-встрани на самата сцена, или вдясно, като продължение на живия оркестър, успоредно на публиката. Музикантите са мъже и жени. А едно момиче - не в истински костюм, а в нещо като работно трико-костюм - изрича първите думи в спектакъла. (Смесването на вида облекло на актьорите също допринася за усещането, че не сме в музей, а просто в дома на Мей, който е и негова школа.)

“Това не е обикновена нощ - казва тя, а думите се изписват отстрани на екран на китайски и на английски. - Това е нощ на голяма луна и на дълги ръкави.” Чрез този спектакъл за пръв път усетих - не разбрах, а усетих! - какво точно означават тези неизменни дълги ръкави в китайските костюми. Те са като удължените гласни в края на изреченията на героите, където речта просто се докосва до песен, без да преминава в нея. Като замаха на калиграфските четки. Като онези мазки, “излитащи” сякаш извън пространството на йероглифите. Като завихрящата се невидима въздушна следа след скок на боец от покрив на покрив. Тези дълги ръкави и дълги гласни в китайските традиционни опери правят разказа на сцената вълшебен, защото материализират фантазията или просто “изтеглят” за ръка към нас онова, което не виждаме с обикновеното си човешко зрение. Ако гледате много театър, колко често ви се случва такива познати похвати, като димна мъгла, падащ сняг или цветя, или прожекции, смесени с действието, да ви изглеждат по нов начин, или дори сякаш ги виждате за пръв път? В този спектакъл на мен ми се случи точно това!

Да, “Класиката на Мей ЛанФанг” наистина е необикновена вечер. Викането на духове в театъра по дефиниция е бутафорно и по изключение завършва с успех. Този път се получи. Сигурна съм, че се получава всеки път, когато Храмовият театър на Пекин отваря врати за този спектакъл. Може би, защото духът на неговия главен герой никога не го е напускал. Както и духовете на цялата му фамилия, последният жив наследник от която е художествен ръководител на театъра. Може би и защото основната мисия на Мей ЛанФанг все още не е изпълнена и той продължава да отваря очите на чужденците за чудото на Пекинската опера, да го “превежда” за тях чрез сетивното възприятие на две основни думи - красота и хармония.

Имах шанс да се убедя почти начаса какво означава това “посвещение”: точно на следващата вечер гледах уникално представление, което се игра само веднъж, само за поканени специалисти и ценители, и в което участваха най-възрастните живи (и все още в състояние да играят) ветерани на друга от разновидностите на китайските опери. Средната им възраст беше над 75 години! Гласовете им бяха отслабнали, но съвършеното изящество на жестовете, на стойката, на движенията им, на цялото им присъствие внушаваха, предизвикваха, настройваха на вълната на спокойствието, на душевния мир. И макар че залата не беше специално за този жанр и със сигурност не притежаваше магията на театъра на Мей - спектакълът се игра в зала от резиденцията на бивш принц, малък вариант на Забранения град, с вътрешни дворове с езера, мостове и беседки, днес собственост на Министерството на културата - обстановката вече нямаше значение за мен. Важно беше онова, което излъчваше ставащото на сцената.

Театърът на Мей отвори очите ми и за нещо на пръв поглед напълно извън него, но вероятно много свързано със същината му - енергията на вътрешно спокойствие, която струи от хората по улиците на Пекин. Бях я забелязала, но не бях обърнала внимание колко преобладаваща - макар и парадоксално на пръв поглед! - е тя там. В този, наричан от мнозина, “най-интересен град на света днес”, в столицата на най-бързо растящата икономика (където има булеварди и квартали, които човек може да сбърка с Ню Йорк), хората не изглеждат стресирани! И не, не защото, според нас, лицата им са непроницаеми. По улиците на Пекин колоездачи спокойно се разминават с автобуси и свръхмодерни автомобили, като намират време да се оглеждат за цените по изложените на витрините стоки, или дори да спрат насред кръстовище и да си купят някакъв плод от временно отворена там сергия-каросерия на друг приспособен за целта велосипед. Често, на багажника, зад гърба на жените-колоездачки, са седнали малки дечица и съсредоточено разглеждат или четат книжки, без майките им явно да имат какъвто и да било повод за притеснение, че нещо лошо може да им се случи сред цялото огромно наистина стълпотворение от всякакъв вид превозни средства (някои от тях удивителни ламаринени образци на изобретателност на техните създатели). В самия център, в старите квартали, голи до кръста мъже са седнали на тротоарите на сгъваеми столчета пред домовете или магазините си, ядат, говорят със съседи или просто наблюдават живота. Сред зелените площи, между многобройните пътни ленти на големите булеварди, възрастни хора играят Го, а до тях са окачени клетки с птици. Когато споделях колко удивена съм от всичко това и питах дали спокойствието не е само привидно, дали не греша в своята преценка, отговорите неизменно съдържаха изумление: Мигар не знам, че стресът е вреден, че нарушава хармонията между ин и ян в тялото и човек скоро се разболява, ако му се поддаде?!

Да, наистина, нима не знаем чудесно това и ние, всички останали?! И все пак... Явно, ето, и по тази причина все още имаме нужда от театъра на Мей ЛанФанг, сега, близо 100 години след апогея му: за да носи просветление на всички ни - да не забравяме за какво е “животът на човешкия дух” по принцип, не само в театъра, а в целия наш свят.

© Калина Стефанова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.10.2011, № 10 (143)