ПАТРИС ШЕРО И НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО СЛОВОТО

Калина Стефанова

web

Вече в 12-тото си издание, Европейската награда за театър няма нужда от представяне. Самите имена на лауреатите й достатъчно са работили през годините (от 1986 насам) за създаване на репутацията й на най-престижното театрално отличие в Европа и едно от най-значимите в света. Ариан Мнушкин, Питър Брук, Джорджо Стрелер, Хайнер Мюлер, Роберт Уилсън, Лука Ронкони, Пина Бауш, Лев Додин, Мишел Пиколи, Робер Льопаж.

Новото попълнение към този списък - Патрис Шеро (награден в Солун през април) - също няма нужда от специално представяне. И то не само сред театралите, но и сред познавачите на операта и киното. Във филмите му са играли Симон Синьоре, Изабел Юпер, Изабел Аджани... Има Сезари, Златна мечка и Наградата на журито в Кан (за “Кралица Марго”, 1994). Почти няма оперна европейска Мека, където Шеро не е поставял - Сполето (там дебютира), Залцбург, Байройт, Ла Скала... Още съвсем млад замества Стрелер за 3 години в Пиколо Театро. Ръководи и режисира в някои от най-престижните театри на Франция...

Въпреки внушителната си биография обаче (като това, разбира се, е само едно бегло надзъртане в нея), Шеро е по-скоро специален, отколкото популярен творец. Особено в сравнение с някои от предишните лауреати. Обяснението може би е във факта, че още с първата си творческа проява - на 19 години продуцира непоставян дотогава текст на Юго - той тръгва в посока обратна на модното, бързооборотното и външноефектното. Непрекъснато търси и поставя малко познати или забравени пиеси от миналото. Лансира нови автори (Бернар Мари Колтес например е негово откритие). Първият му Сезар е всъщност за най-добър сценарий, не за режисура или за роля. Накратко: Шеро се интересува преди всичко от словото във време и свят, в които думите имат все по-малка тежест. Неслучайно на празниците по повод Наградата той беше избрал да представи не постановки (както обикновено правят лауреатите), а две четения. Определени, забележете, не като театрални, нито като литературни. А само като “четене”. Всяко от тях репетирано 6 месеца! Първото - на “Болката” от Маргьорит Дюра - беше за мен неочакваната, почти неправдоподобна по въздействие, изненада по време на четирите “наградни” дни в Солун.

*

Грамадна гола сцена. Маса и два стола. И двама души (той и Доминик Блан) с тестета листове в ръце - двама души насаме с думите... Хората, които пишат, знаят това усещане. Когато въздухът около теб е пълен с думи. Когато те те наблюдават, заобикалят те, играят си на криеница, оформят се в нещо повече от думи и накрая се материализират в ръцете ти. Напипът на думите, шепотът на думите, техният неочакван понякога вик... Работата е точно в това, че Шеро и Блан създават усещането не просто за прочитане на отдавна готов текст. Те карат човек да се чувства участник в сътворяването на този текст. Сякаш всяка дума се ражда тук и сега, в момента на изричането й от тях. И те ни я поднасят с нежността на майка, която подава детето си на друг, да го подържи в ръце. Или като миниатюрист, който поднася грижливо изработени стъклени фигури. Сякаш думите ще се счупят, ако не бъдат подадени и поети много внимателно...

Ако самото това усещане - да си част от свещенодействието на словото - ви се струва скучно, чуйте за какво разказва историята на Дюра, Шеро и Блан, и после решете има ли въобще място за подобни определения в този случай.

Втората Световна война свършва и една жена търси своя изчезнал любим. Всеки ден изнасят нови списъци на концлагеристи и военопленници. Всеки ден пристигат нови вагони с хора, които приличат на сенки. Ритуалът на еднаквите дни по опашки, гишета и гари придобива вкус на отчаяна лудост. Вече няма граници между надежда, любов и инат. Най-сетне телефонът звънва и донася вестта: името му е в списъците на един концлагер, не се знае обаче дали е жив. Двама нейни приятели тръгват, преоблечени като войници - има карантина срещу евентуалните епидемии и никой оцелял не може да излезе не по каналния ред. Проникват в лагера и го намират сред купчина трупове. Познават го само защото в този момент случайно отваря очи. Успяват да го докарат полужив в Париж и там, в апартамента й, започва последната битка със смъртта. 41 градуса температура, по лъжичка лекарство на ден, по лъжичка храна - повече би го убила веднага. През кожата буквално прозира сърцето му - тройно уголемено от недохранване, сякаш единственото нещо, останало в гръдния кош. Костите на коленете и лактите стърчат през останките плът. Изпражненията му са зелени от изядената трева. Миризмата му няма нищо общо с човешкото. И погледът също - защото в него има само любов. След целия ад! Изглежда невероятно да оживее и все пак чудото става, и един ден той се събужда с думите: “Гладен съм!”

За такава история думата скучно звучи обидно. Нещо повече, звучи светотатствено, нечовешки. Други думи извиква тази история: покъртително, потресаващо, катарзисно... Заради това, че е истинска. Заради това че, макар и в друг контекст, уви, нейната същност въобще не е минало.

Вечерта на “Болката” в Солун за мен беше събитие за човечността. Един разтърсващ цялото същество вик на болка - че човек може да бъде доведен дотам, да престане да изглежда човек. И едновременно с това: преклонение пред любовта, която успява да възвърне живота.

Това “четене” на Шеро обаче беше вечер на болката и в друг смисъл. Реакцията на салона раздели публиката на две. Такива като мен - буквално приковани към стола, останали без дъх и накрая без сълзи, сякаш всичко това се случва на самите нас. И другите, които си тръгваха. Някои преднамерено шумно, като знак на негативна оценка - и все пак сякаш изключваха телевизор и бяха съвсем сами.

Да, това не беше театър. Но и никъде не беше казано, че ще бъде. Както чудесно пише забележителният критик и румънски французин Жорж Бану, “четенето не е представление, то е само обещание за театър.”

Освен това, да се разбира всяка изречена от сцената дума беше изключително важно - четенето, естествено, беше на френски, със субтитри на гръцки и английски. С това основно си обяснявам защо напускаха зрители. И все пак едва ли всички, които си тръгнаха, не знаеха добре един от трите езика. И защо беше този шум?!

Питам се какво става със сетивата ни за човешкото - като тема и като темпо?! Дали не губим вече чувствителност към думите, когато те не препускат или когато не са съпроводени с т.нар. “специални ефекти” на визуалното зрелище?! Дали не развиваме някаква непоносимост към естествения ритъм на една разказвана на глас история?! Скоростта на интернет, “китайската капка” на рекламите по телевизията, ускорението на съвременния живот по принцип не са ли започнали неусетно да ерозират способността ни да слушаме и да съзерцаваме, да възприемаме и да се наслаждамаве на другия тип ритъм - не машинния, не механичния, а човешкия?!

Освен всичко това, свързано със смисъла и посланието на историята на Дюра, четенето на Шеро беше за мен покана да се върнем обратно към човешките скорости, към небързането, към текста без “екшън”. Самият му избор, да “се представи” като творец тъкмо така, беше нещо като манифест, демонстрация на подход обратен на консуматорския, обратен на интереса към бързия сюжет и бързото удоволствие. С тези свои четения той сякаш искаше да напомни за разликата между удоволствие и удовлетворение. И за още едно друго усещане - насладата от творческия акт, свързан със словото, която също няма нищо общо с бързото удоволствие. От неговите четения човек излиза с чувството не че е получил нещо срещу парите си, а че е станал пò човек. Излиза настроен на особена, почти метафизична вълна: с усещането за свързаност с другите, с целия свят, и то до такава степен, че - както учат източните философии - на някакво нерационално ниво осъзнаваме как всяко наше действие има значение не само за нас; че всичко, което правим и мислим, рефлектира далеч извън обозримата от нас реалност.

Когато се опитвам да си обясня това “катапултиране” в други нива, стигам отново до подхода на Шеро към словото. Той отива отвъд първия план на думите. Но не само за да търси подтекст, а за да ни накара сетивно да почувстваме енергията на думата, нейните звукови вибрации. Връща се към самите корени на изкуството като ритуално въздействие. И тъй като тук няма танц, няма маски, няма специфично движение на тялото, той се съсредоточава върху невидимата енергия на звука на словото. Не случайно Шеро работи толкова много в операта. За него диригентът Даниел Баренбойм казва, че няма друг режисьор, който толкова да разбира от музика. “Да се работи с него - твърди той, - е наистина специално преживяване. Ние анализираме текста по много сходен начин, със същата загриженост към детайла и воля да търсим онова, което е отвъд първото измерение.”

Думата като музикални, звукови вибрации, които “пренасят” интелектуалния смисъл на интуитивно ниво, е онова, с което Шеро въздейства в своите четения. Не случайно ние, западните хора, реагираме с напускане и скука. За нас смисълът е в чистото рацио, във видимото движение и в смяната на образи. Такава е цивилизацията, в която живеем - на прагматизма, на бързината, на образите. Шеро ни връща към онова, което е вътре в нас, и което рядко използваме, защото не се вижда, не може да се пипне и да се анализира - интуицията, връзката с невидимия свят; онова, което кара кръвта ни да ври, когато гледаме ритуали като нестинарките например.

“Разочароващият театър е театър, който ранява”, пише Жарж Бану по повод един спектакъл по “Великият Инквизитор”. Скоро след него случайно гледал четене на Шеро по същия текст и си спомня как думите придобили различно звучене, а пространството сякаш се променило пред очите му. “Оттогава не съм пропуснал четене на Шеро”, казва той.

За мен сега, в Солун, беше първият път. Бих искала да имам същата възможност като Бану. За да мога като зрител да бъда съучастник в каузата на Шеро - да се запази тежестта на думите, защото, така както той ги поднася, думите означават дълбочина, съдържание, означават човечност.

© Калина Стефанова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.06.2008, № 6 (103)