НАГРАДИ ПО ВРЕМЕ НА КРИЗА И КРИЗА В НАГРАДИТЕ

Калина Стефанова

web

Защо Полша и защо Вроцлав?

Европейските награди за театър вече са толкова престижно събитие, че за тях се съревновават държави и градове. При положение че тъкмо домакините поемат повечето разходи! А само наградният фонд е 90 хиляди евро! Да не говорим за сметката от все по-набъбващата основна и съпътстваща програми. Отговорът защо всичко това “си струва” е в списъка на досегашните лауреати: Ариан Мнушкин, Питър Брук, Харолд Пинтър, Пина Бауш, Джорджо Стрелер, Мишел Пиколи, Робер Льопаж, Лев Додин, Патрис Шеро... Че към тях сега се прибавя и първото полско име (на режисьора Кристиан Лупа) не беше обаче основният допълнителен аргумент за полския адрес на наградната седмица (31 март - 5 април).

Обяснението е друго: Вроцлав празнува Годината на Гротовски. Заедно с целия свят: егидата е на ЮНЕСКО, а изборът е продиктуван от две годишнини - 10 от смъртта на легендарния поляк и 50 от основаване на неговата лаборатория. Какво по-добро съчетание на театрални събития?! И тъй като става дума за цялата 2009, за пръв път Европейските награди не приключват с церемонията по раздаването. Утвърдената вече рубрика “Завръщания” (по-точно гастроли на предишни лауреати с нови техни спектакли) сега ще бъде през юни - в рамките на още 10 дни! Във Вроцлав сякаш въобще не са чували за финансовата криза. Или имат намерение въобще да не й обръщат внимание?! За разлика от още многото други културни събития, които градът с готовност домакинства.

2009 - Година на Гротовски (“гуруто” на бедния театър) или няма нищо случайно!

Вицът се ражда от само себе си: какво друго ни остава по време на криза, освен да прегърнем идеята, че театърът може без всичко друго (декори, костюми, грим и т.н.) освен без актьори и публика. И много естествено, наградната седмица започна без фанфари и гала откривене, а с двудневен симпозиум за Гротовски. Защото, вицът настрана, идеите му звучат удивително актуално днес. И то не само за театъра, а за света по принцип. Ето какво имам пред вид:

Ако има някакво “зло за добро” в световната криза, то е в необходимостта - спешна и неотложна! - да застанем лице с лице с идеята за алчността (през последните няколко века провъзгласявана за по-природно присъща на човека от добротата и моралния импулс) и всичко, което произтича от нея. На първо място: излишествата, фокусът върху материалното (за сметка на духовното). И второ: страхът. Страхът да не би маската на лицата ни да не е тази на успеха; страхът да не станем уязвими, ако издадем истинската си вътрешна същност - т.е., ако дръзнем да бъдем без маска. И то не само на лицата ни. Оттам маските са се прехвърлили върху поведението ни, дори върху предметите около нас - колко предмети днес се представят за нещо, което не са?! Стремежът за съвършенство в този де факто “илюзионизъм”, който практикуваме на много нива, отново означава насочване на вниманието ни по посока отвътре навън, не обратното. И в този процес дистанцията между маската и вътрешната ни същност се увеличава и често се стига до пълно отчуждаване между двете. Което пък ще рече или напълно “скриване” на истинската ни същност не само от околните, от самите нас, или буквалното й забравяне и отхвърляне.

Какво общо има това с Гротовски? Ами, става дума за процес точно обратен на неговата теория за избавяне на театъра от всичко ненужно (т.е. от материалното) и за “събличане” на актьора от маските до голата истина за човешката душа; като през цялото време интуицията, а не рациото са водещи. Ако човек чете думите на Гротовски днес не само от гледна точка на специалиста, те звучат сякаш написани от гуру, който се опитва да ни помогне да излезем от кризата (колкото финансова, толкова и духовна). Защото, ако няма как повече да си позволим материалния комфорт, с който сме свикнали, то вътрешният комфорт - т.е. мирът със самите себе си - зависи само от нас и пътят е освобождаване от маските и страха, обръщане поглед навътре и развитие на любовта и смирението. Да се покаже, че всичко това е възможно тъкмо от сцената - по принцип мястото на маските, а през последните десетилетия и на изобилието на технически ефекти - с други думи, да се прави театър а’ла Гротовски днес, предполага много повече от чисто естетически ефект; означава утеха, надежда, светлина.

Имаше ли такива спектакли, или поне близки до това театрални мигове през наградната седмица? За съжаление, почти не! И застраховката на “почти”-то е, защото не можах, а много често и нямах желание, да изгледам до край абсолютно всичко. За което нямам никакви угризения. Животът ни е определен отрязък от време и всяка секунда е ценна. Да спестява потенциала “изгубено време” на хората, е част от ролята на критика. Всъщност в края на седмицата, моя колежка на средна възраст каза, че е на път да смени професията си - не може да си позволи повече пропилени часове. Уви, това започна със спектаклите на Лупа.

Кристиан Лупа или основание за награда в минало време

Церемонията по раздаването на Европейските театрални награди се различава от другите подобни събития по едно основно нещо: няма “съспенс”. Той се “случва” близо половин година по-рано, когато официално се обявява изборът на журито. Така че вместо от напрежение, седмицата се предшества от нетърпение: да видим последните творби на лауреата. Бях чела и чувала много за режисурата на Лупа. Особено за забележителните му драматизации на романи като “Братя Карамазови” и “Майсторът и Маргарита”, в които литературата не само не губи своята епичност, а дообогатява театъра.

Може да е заради големите очаквания, но си тръгнах с кошница, пълна с голямо разочарование. Показани бяха 3 спектакъла с обща продължителност от около 13 часа. Рядка щедрост по отношение времето, отделяно от и за лауреата! (В Солун през 2007 всички мечтаеха да видят поне един цял спектакъл на Льопаж, но това не се случи, тъй като декорите на всичките му творби през това време плуваха за Русия.)

Първият, “Фабрика 2”, наречен още “колективна фантазия, вдъхновена от творчеството на Анди Уорхол”, за мен не беше нищо друго освен илюстрация на скуката и празнотата със скука и празнота. Колегите, които останаха след първата част (дълга близо 2.30 часа), твърдят, че другите две били различни и си стрували. Изгледах целия му втори спектакъл (“Президентки”, пиеса от австриеца Вернер Шваб, смятан за баща на “брутализма”) - натуралистично поставен и преигран - без да получа отговор защо му е притрябвало на Лупа да поставя една от т.нар. “shit” пиеси, в които светът е концентриран в тоалетната чиния. Третото представление (“Персона/Триптих”), обявено като предпремиера, беше всъщност открита репетиция на първата част (за Мерилин Монро), в която не видях нищо друго освен познатите клишета за акртисата. Вярно, с някои осъвременявания (като бикини-прашки, дигитална камера и дистанционно). Тук останах в салона още по-кратко време - около час. Държа да подчертая обаче, че не бях сред малцинството.

Разбира се, и най-големите творци не са застраховани от провали. Облазявам колегите, гледали легендарните спектакли на Лупа и много се надявам да се срещна и с това му лице, когато излезе от собствената си криза.

Наградите “Нови театрални реалности” и една хубава българска дума

Думата е многотия и най-точно отразява това издание на “малките” европейски театрални награди. Наречен много прецизно - така че да няма и грам съмнение, че става дума за новаторство, а не просто за висок професионализъм в по-младите редици - този приз стартира малко по-късно от основния и вече 11 път го съпътства. Първият му носител беше само един: Анатолий Василев. Случай, който се повтори само още два пъти: при Кристъфър Марталер и Роял Корт Театър. Иначе наградата обикновено се дели между двама или трима лауреати. Сред тях са Еймунтас Некрошус, Оскарас Коршуновас, Алвис Нерманис, Билява Сръблянович, Римини Протокол...

Сега наградите бяха 5! Което директно девалвира стойността им и заприлича на “изчистване” списъка от често номинирани, но така и досега ненаградени кандидати. Че може би има нещо такова, говореше фактът, че някои от лауреатите наистина са създавали нови реалности, но доста отдавна. Както Франсоа Танги, чийто красив и ням, но не пантомимен театър е бил събитие преди около 2 десетилетия.

В мотивировката за наградата на белгиеца Гай Касиер (първи подред от избраниците) се подчертава, че “той не е последовател на театъра на грозното и на сцените, претрупани с предмети”, че държи театъра си “далеч от стереотипните излишства” и любопитството му към технологиите “има изненедващия ефект да задълбочава емоциите.” Според мен, много убедителни аргументи, особено в година, посветена на Гротовски. Като едновременно с това Касиер проявява задълбочен интерес към текста, демонстриран, според общото мнение, удачно в режисирания от него моноспектакъл “Потъналото слънце”, с който той се представи.

Вторият от наградените, Пипо Делбоно, очарова присъстващите на конференцията му с откъси от Годо, но ме прогони от залата на 15-тата минута от първия му спектакъл, който не беше нищо повече от елементарно stand-up представление (с още един актьор). Онова, което съм изпуснала, само потвърждава правилния ми избор: македонска колежка се отзовала на поканата на Делбоно към зрителите да излязат на сцената и да танцуват с тях, след което той не могъл да отиграе импровизацията. Друга колежка - от Аржентина - заяви, че когато нейните читатели прочетат за този избор на журито, едва ли ще гледат сериозно оттук нататък на Наградите.

Най-скандален от 5-мата беше случаят с Родриго Гарсия. Аржентинец, израсъл в гето и работещ сега в Европа с най-големите фестивали като копродуценти на спектаклите му, той прави театър с една основна цел: да шокира и да взривява статуквото. Проблемът е, че прекрачва всички граници, включително онези, които все пак обозначават, макар и вече много условно, понятието изкуство. Един от включените в програмата спектакли (“Убивайки, за да ядем”) е чудесен пример: жив омар се изважда от аквариум, убива се мъчитилно, сготвя се и се изяжда на сцената. В това време публиката има избор: да приеме това като знак на протест и да му се възхити, да го гледа като готварско шоу и да вземе рецептата, или цял набор от реакции израз на възмущение - като се почне от опит да върне омара в аквариума, до бой с актьора и до бягство от залата, за да не, извинете, повърне вътре (всичко е достоверно!)

Според мен, това е поредният клиничен случай, обявен за новатор от театралните мениджъри от страх да не би да покажат, че не разбират от изкуство и, разбира се, с помощта на “либерално” размитите днес критерии, според които морал, добро и зло са относителни неща. Два реда доказателство от програмата: Спектакълът “говори за последните моменти от живота и се стреми да покаже не нещо друго, а агонията в природата. Този момент на пълно удовлетворение, когато животът се приготвя за своя край. В същото време това е творба, която се занимава с идеи като мъчението и лукса, изгубеното изкуство да убиваме, за да ядем, и пътните инциденти.” Няколко души, включително 3 български критички освиркахме Гарсия при получаване на наградата. Това беше нашият коментар.

За свободата и слободията или Арпад Шилинг - голямото изключение в “малките” награди

“От 20 г. много мисля за това какво е свобода - каза на конференцията, посветена на него, най-младият от лауреатите, 34-годишният унгарски режисьор Шилинг, създадел на независимия Театър Кретакьор, обиколил света с удивителната си политичаска сатира “Черна земя” и с минималистичната “Чайка”. “Сякаш свободата е продукт, който ни се предлага отвън. Имаме проблем с осъзнаването на това понятие, с поемането на индивидуална отговорност към свободата. Освен това, непрекъснато говорим за свобода на словото. Сякаш е по-важна от свободата на човешкото достойнство. А това води до ситуация, в която всичко е разрешено и не се обръща достатъчно внимание на резултатите от това. А те са жестокостта, бруталността, расизма на нашето време. Искам чрез театъра да повдигам въпросите за свободата по принцип и за лимитите на свободата на словото.”

Всеки път, когато гледам “Черна земя” на Шилинг - импровизация по реални SMS-новини от Унгария и света - си мисля колко добре би било за нашия театър и общество да имаме режисьор като него, който се интересува от света извън сцената, активно иска да го промени и не се страхува, че ще бъде обявен за старомоден или дори нещо повече - с тотаритарно мислене. Освен това, имаме толкова точна дума за разликата между свобода и онова, което извън България наричат злоупотреба с нея, а ние - слободия!

Именно тревогата за последиците от свободата, подменена с всеразрешеност и безнаказаност, карат Шилинг да направи още една крачка в новите театрални реалности и да експериментира с други форми, извън театралните зали. “Защото човек не може просто да се сгуши под одеалото, когато е бомбардиран от лошите новини от медиите. Нещо трябва да се направи.” - казва той от видео материал, който ни прожектира. Ето защо Шилинг разпуска Кретакьор във вида, който го познаваме, и го пресъздава на нова основа. С цел да организира нещо като акции в реална среда, за да стимулира активност сред хората чрез театрални средства. “В началото бях концентриран върху актьора - казва той. - Сега ме интересува повече публиката.”

Имахме удоволствието да видим 10-минутен запис от първия му експеримент. Наречен “Извинението на на един ескейпист”, той е ипровизация между публика и актьори от Кретакьор, които се опитват да предразположат и предизвикат хората да мислят по (и действат за решението на) популярния проблем да обвиняваме другите за всичко, без да търсим вината у себе си. Това на фона на песента “Аз съм жена от гетото. Кажи ми, законодателю, как да раждам и отглеждам деца: като изхранвам едно, а другото уморявам от глад?!”

Наградата на Шилинг буквално изми лицето на журито и беше особено важна за хора, които, независимо от непрекъснатите спекулации на тема изкуство, продължават да вярват в неговата сърцевина: че може да носи надежда и да променя отделния човек, а оттам и света.

Спектакъл от този род - красив и зареждащ с положителна енергия, наистина различен (като при хората - не поради амбиция да си друг, а просто защото си верен на себе си) и интуитивен от а до я - беше уникалният “Макбет” на местния театър “Пьесен козла” (в копродукция с Кралската Шекспирова компания и с международен актьорски състав).

“Макбет” или 80 минути в школа по разпознаване на енергии

Голям празен параклис на бивш манастир. Тухлени стени. Кръстосани готически сводове. По пътека отиваме в дъното, където се намира дървена амфитеатрална констукция с четири реда столове. После пътеката церемониално се навива и пътят назад е “отрязан”.

Защото вече сме в друг свят. В него, на пръв поглед, обитава само звукът. Звукът от няколко древни азиатски струнни инструменти (на които свири един музикант). Звукът от напевите на 7 души (2 жени и 5 мъже) в еднакви черни, конопени поли-панталони, тип облекла за бойни изкуства или долната част на мъжки кимона, и блузи в основните цветове. Звукът от свистенето на половинметрови дървени тояги, които всеки носи в ръце, и които са мечове, граница между видимия свят и отвъдното, и какво ли още не. Най-сетне: смесен, преплетен, догонващ, допълващ всичко това е и звукът от словото. Най-съществената част от текста на пиесата е запазен, но не се изрича като обикновен човешки говор. Той се припява, напява, опява, нарежда - по-скоро нещо като речитатив или просто още един глас в многогласния хор от звуци, откъслеци от мелодии, музика, които изпълват пространството. Изпълва го също и приглушена светлина от свещи и филтрирани прожектори с подобен ефект. По-късно към 7-те фигури се прибавят и 7 паравана в човешки бой, обгърнати с особен мек ореол (на гърба им се оказват наредени два реда свещи) - сякаш създанията, или душите, които живеят тук заедно със звука, се удвояват.

В един момент няколко прости дървени маси се съединяват в подиум и пред, върху и зад него се разиграва една от най-запомнящите се сцени. Отпред е вещицата (само една) и Лейди Макбет - подготвя се първото убийство. Горе, на подиума, зад тях, е Дънкан, краля. Отзад са останалите и техният хор от напеви. Двете жени едновременно говорят и сякаш издухват думите към Дънкан - с начина, по който ги изричат, с музиката на гласовете си, с поведението на целите си тела. И той сякаш става безплътен, все едно се превръща в перо - заспива, полита, отива в друг свят. Усещането, че това наистина се случва, е удивително реално.

Защото действието в този спектакъл не се развива директно тук, на земята, в територията на материалното. Поканени сме да видим, по-скоро да почувстваме (!) играта на енергиите около и вътре в нас. Драмата тук не е просто в това, че се извършват убийства на човешки тела (и това впрочем така и не се показва). Драмата тук е в борбата за (и на територията на) човешката душа. Точно там се развива основното действие. Любовта, страстта, опрощението, лудостта, Доброто и Злото - всичко е тук. Всичко това, както и тези 7 (или 14?) създания сякаш се носи в пространството. Ефектът е като във филма “Герой”, само че без помощта дори на едно техническо приспособление. Онова, което на екран днес е компютърно дело, оказва се, може да се постигне само със звук, музика и с онова пълно освобождаване от маските, пълно отдаване на актьора, което прилича на транс, и за което говори Гротовски. Сякаш сме в някаква тайна школа - на пръв поглед по музика или бойни изкуства, а всъщност по разпознаване на енергиите и по развиване интуицията ни точно в това отношение.

“Думите те карат да мислиш. Музиката те кара да чувстваш. Песента те кара да чувстваш мислите си.” (Е. У. Нарбърг). Това е мотото на спектакъла. Такъв е и ефектът му. Какъв по-добър кандидат за наградите догодина?! Изпратен на 2010 от 2009 - годината на Гротовски!

© Калина Стефанова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.05.2009, № 5 (114)