"ЦЪРКВАТА НА МИЧИКО" ИЛИ "ДА" НА ИЗКУСТВОТО

Калина Стефанова

web

Една от безчетните изложби в Токио под заглавие “Може ли да има изкуство?” ме привлича от пръв поглед. Заради въпроса, пред който изложбите на съвременно изкуство вече десетилетия най-често свиват рамене и чрез своите експонати сякаш казват “Не, но какво от това!”. Организира я Мори Арт Музей като трета част от серия “Пресечни точки в Ропонги”, започната през 2004 г. в търсене на “творческия потенциал на нова Япония”. Млади местни творци отговорят на въпроса с изразните средства на каквито изберат жанрове - от уличен театър до видео инсталации. Свободата на избора е сред условията на поканата, отправена към тях. Целта е да стане ясно има ли на хоризонта някаква нова естетика и как във време на криза творците отразяват различните социални проблеми на нашето време. Всичко това в опит да се появят някакви очертания на Япония утре.

В изложбата, разбира се, има и типичните незабираеми, или по-точно неясно защо приети за “изкуство” експонати. Но редом с тях има творби, които са много красиви, както и други, които разказват истории, или пък и двете заедно. Ето вече нещо ново (старо) на хоризонта.

Сред всички тях обаче има една, която е най-вълнуващото “Да!” като отговор на поставения въпрос, който съм чувала/виждала/преживявала от много време насам. Намира се в отделен кът, ограден от два големи фотоса, две пейки и доста голям екран, и се води като фото-видео инсталация. А всъщност е 25-минутен филм, който върви непрекъснато на екрана и който ме кара да ходя в музея няколко пъти и да го гледам като хипнотизирана отново и отново. Филмът е документален, а историята 100% истинска. Нарича се и разказва за Църквата на Мичико.

Преди близо 40 години един мъж, влюбен в жена си, й подарява... църква. Звучи невероятно, дори бомбастично, но е факт. Освен това невероятното продължава: църква, в която двамата да живеят! Постройката има камбанария и кръст, но всъщност е съвсем малка - като параклис. Намира се в планината, направена е (собственоръчно от влюбения мъж) от нагънати ламарини (прозрачни от едната страна и отгоре на покрива - като страничен и горен прозорец) и представлява само една стая, която двамата обитават. Там спят, готвят си, там има малък олтар, където той извършва церемониите - с годините църквата става все по-популярна и стените й са облепени с малки снимки на всички венчани тук. На една закачалка в открития гардероб, в няколко от кадрите, виждаме сватбена рокля. Роклята е на Мичико, с която в другите кадри е облечена самата тя - не специално за филма, така е в живота и така я знаят всички. Усмивката й е лъчезарна, а светлината, която излъчва над 70-годишното й днес, набръчкано, но много красиво лице, съм виждала само на икона.

Историята се разказва основно чрез думите на Мичико и започва няколко месеца преди мъжът й, от който грее същата светлина, тихо да умре на сгъваемия дюшек на пода - изборът между болница и техния дом е негов. В стаята-църква от време на време влизат кокошки, а възрастната жена в сватбена рокля и кухненска престилка над нея им говори, а в следващия кадър - вече вън - ласкаво изравя изпод листата едно от току-що снесените яйца, от което, казва тя, няма по-вкусни. Година по-късно, Мичико отива да живее при сестра си в града, но издържа само няколко месеца и се връща обратно. Всичко я чака така, както го е оставила, без на вратата да има дори ключ. Скоро се появяват първите гости - една от двойките води при нея бебето си, после пристигат и кандидат младоженци. И макар че се е върнала, изпълнена с колебания дали ще има сили да живее там сама, Мичико решава да остане завинаги в църквата - както мъжа й. Не само това: започва да извършва самата тя церемониите. Виждаме първата.

Червеният килим, който покрива пода и който, заради другите предмети, прилича на тясна пътека от олтара до входа, се разгъва през прага чак на няколко метра от църквата и двойката поема по пътя на любовта. Защото Мичико им говори тъкмо за това, докато ги венчава, след като прочита текст от Библията. После им слага изработени от мъжа й метални пръстени в причудливи форми, като от най-моден бижутер. “Той беше стар мъж, но с нови идеи.” - обяснява тя. И добавя, че това също е любовта, и че красотата е най-често в неща, които нищо не струват като пари. Звучи песен за Христос и на нейния фон Мичико продължава да разказва за мъжа си, чийто портрет сега краси олтара.

Оказва се - и тук идва следващия невероятен факт! - че всъщност той не е бил посветен за свещенник. “Но той беше вярващ - казва Мичико със своята неземна усмивка, - и правеше каквото правят свещениците. И това не е лошо! Сега го правя аз.”

Възможно ли е това тъкмо в Япония - страната на правилата? Оказва се, да. Впрочем, когато идва ред на този факт, той вече не звучи невероятно, защото вече сме видели цялата история. А къде трябва да сме - питам се, - за да звучи тя правдоподобно? В коя страна на света? Не че няма много други хора, за които безусловната любов да е ежедневие. Но толкова рядко чуваме, четем, гледаме техните истории.

“Църквата на Мичико” е заснета и представена от най-младата участничка в изложбата - Яхата Аки (родена 1985 г.). Чувствам се благодарна на това момиче. Надявам се колкото може повече хора по света да видят нейния филм. Защото той означава не само “Да, може да има изкуство!”, а и “Да, може да има човечност, красота, безусловна любов!” И за пореден път се сещам за репликата на Крис Никлисън от спектакъла й “Небивала земя”: “Между нас и мечтите ни няма нищо друго освен нашите страхове.” Ако гледаме повече истински истории за мечти, може би и страхът ще бъде по-малко?!

В края на изложбата има стена с цитати, свързана с темата й. В един от тях Йоко Оно се пита: “Нима може изкуството да се мери по красота с красотата на небето?” Мисля си за цветовете на изгрева и на залеза в прозореца на самолета. Вярно е, други са - с неземна, Божествена красота. Заради тяхната триизмерност: придава им мекота, която не съществува долу. На земята не можем да пъхнем пръсти в цветя. Нито да ни се струва, че това е възможно. В небето - да. Както възможна изглежда и лекотата, с която човек има чувството, че може да стори това. И отговарям мислено на Оно: Да, като цветове изкуството трудно може да се мери с небето, но като усещане - да. Както впрочем и самият живот. Стига да познаваме, или поне да знаем за, хора като Мичико.

© Калина Стефанова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.09.2010, № 9 (130)