Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КАНАДСКИ ТЕАТЪР
(непроизведено в Квебек)

Калина Стефанова

web

За Стратфордския Шекспиров фестивал - най-мащабната сценична витрина на Канада

Робер Льопаж и “Сирк дю Солей” - такъв е “преводът” на понятието канадски театър за театралите по цял свят. Не и в англоезична Канада, САЩ и донякъде Англия и останалата част на бившата Британска общност. Там то автоматически извиква други имена: Стратфордския Шекспиров фестивал, Фестивалът “Шоу” и, разбира се, Торонто. Те се намират на около 2 часа път един от друг и образуват своеобразен триъгълник, в който са съсредоточени талантът, енергията и парите на театрална Канада. Не че пълноценен живот не кипи и по сцените на Отава, Ванкувър, Калгари и т.н. Но никъде в такава концентрация. Освен това, самото географско разположение на въпросния триъгълник - непосредствено до САЩ - прави статута му на “запазена театрална марка” на англоезична Канада забележителен факт. Защото, да съхраниш и дори да развиваш националната си идентичност, не е лесно днес и на другия край на света, камо ли в такава близост с Америка.

Впрочем канадските театрали са на “ти” с последиците от глобализацията спрямо местните култури много преди раждането на този термин и опознаването му от останалата част на земното кълбо. Една от най-интересните книги за техния театър не случайно се нарича “Установяване на нашите граници” и проследява двувековната им борба за отбелязване на културната карта на континента на 49-ия паралел - границата между САЩ и Канада. (Дълго време той буквално не съществувал на картите в офисите на бродуейските импресариа и собственици на театрални империи, обхващащи цяла Северна Америка.) Затова и до днес за канадските театрали “национализъм” не е мръсна дума. Цяло поколение радетели за собствено, различно от съседското, лице на тяхната сцена гордо нарича себе си “културни националисти”. Тъкмо това поколение, през 50-те, 60-те и 70-те години на 20 в., създава едни от основните институции на днешния канадски театър. Сред тях са и двата фестивала от триъгълника. Всъщност те не са фестивали в общоприетия смисъл на думата, а репертоарни театри, с постоянни трупи и специфични сезони (от април до ноември). Да попадне там, е мечта за всеки актьор, защото това означава перфектна работна среда, завидна финансова сигурност (заплатите на звездите стигат до 4000 долара седмично, плюс много бонуси), публика, която следи продукцията вече десетилетия, и условия за живот като извадени от пощенска картичка. В Стратфорд и Ниагара-на-езерото (защото там е Фестивалът “Шоу”) всичко изглежда толкова красиво и безупречно, че когато човек пристигне там, го завладява чувството, че се е озовал на измислено място.

Измисленият Стратфорд или котки в магазин за порцелан

Представете си пасторална идилия. Езеро. Бели и черни лебеди. Всякакви видове диви патици. Плуват по двойки или на ята. Други са на тревата наоколо - лежат или се разхождат с малките си. За лебедите има специални къщички, когато мътят. Около тях клечат деца. Семейства са насядали в кръг около пикник-кошници - на пъстри одеала или на специално направени за целта дървени маси и пейки. Усмихнати хора се разхождат или тичат за здраве по алея околовръст езерото. Отвъд нея, през пищна зеленина и многоцветни храсти надничат красиви къщи. Откъм равнинната страна се крият от погледа, от другата изкачват невисок хълм. С изключение на един централен път, който пресича надлъж градчето малко по-нататък, и още една-две улици с малки магазинчета, идилията продължава. Къщите са като цветя, аранжирани в разкошни букети - сякаш обитателите на Стратфорд (30 000 на брой) са в надпревара за най-красиво озеленяване на земята (разбира се, без огради) около домовете им. Вечер по моравите тичат диви зайци, а във въздуха понякога на вълни приижда миризма на животни от близките ферми. Ако човек се разхожда тогава по тихите, почти безлюдни улици, може да усети с кожата си как това градче равномерно надига гръд в блажения си сън. През деня спокойното щастие на Стратфорд също е осезаемо. С изключение на въпросния център с магазинчетата и още няколко сгради с големи паркинги, които се пълнят преди 14 и 20 часа. Но дори и там оживлението е някак си улегнало, с усмивка, сякаш времето за всичко е специално изчислено, така че да не се бърза.

Ако езерото с лебедите е символ на красотата на това градче, един уникален магазин за порцелан и всякакви домакински дреболии олицетворява особената “марка” негово спокойствие. Там във витрината, сред стълпотворението от малки, чупливи и крехки предмети, спи голяма, дебела котка. Човек трябва да я погледа няколко минути, за да се увери, че не е плюшена. Още три котки, същият калибър, обитават магазина. Две от тях редовно могат да бъдат заварени, излегнати на тезгяха, да мъркат под ласките на посетителите. А третата обикаля приземния етаж, също натъпкан със стока. Как тези общо четири грамадни котки съжителстват, очевидно съвсем мирно, с порцелана, така и не ми е ясно, но е факт. Виждала съм неведнъж котката от витрината да се събужда, да се протяга и да прекрачва фигурките около нея, за да скочи в магазина и да “смени” някоя от посестримите си на тезгяха. Без жертви. По стратфордски спокойно, премерено и невъзмутимо.

Ще кажете, че има много други такива идилични малки градчета по света. Така е. Само че в тях не се намира най-големият репертоарен театър на Северна Америка! С неговите четири сцени, в четири отделни сгради, съответно с общ капацитет от 3661 места! С персонал над хиляда души (само 28 са разпоредителите на една смяна в най-големия от театрите)! С 8 представления на ден (следобедно и вечерно на всяка от сцените) в летните месеци! С бюджет тази година от 60 милиона долара! И с публика, която идва тук не само от цяла Канада, но и от най-далечните краища на Америка (миналата година преместването на една актриса от трупата на “Шоу” в Стратфорд предизвика “изтичане” на зрители от единия към другия Фестивал)! Изреждането на фактите зад Стратфордския Шекспиров фестивал може да продължи още много, без да се намали ефектът от тяхната забележителност.

Ако човек не знае тези “подробности” обаче, може и да не ги забележи - ето, там е работата с чувството за измисленост на това градче. А когато ги научи, го обзема усещането, че е попаднал в оживял декор. Парадоксално, но в това всъщност е и особената театралност на напълно нетеатралния на пръв поглед Стратфорд. Защото, да, в този си вид той е замислен като декор. През 1952. И е изпълнен и непрекъснато усъвършенстван оттогава до днес.

Биография на една мечта

Идеята е на родения там журналист Том Патерсън. След консултация с известния американски режисьор Тайрън Гътри, той предприема мащабна кампания за събиране на средства за класически театър, който да оживи западащото тогава градче. През 1953 г. вече има достатъчно пари и ден преди рождената дата на Шекспир, на 15 април, започва издигането на гигантско шапито с места за 1500 зрители. Три месеца по-късно в него се играе първото представление на новия театър (“Ричард ІІІ” с Алек Гинес в главната роля). Първият сезон трае 6 седмици, с една над предвиденото поради големия интерес. През 1956 започва строеж на постоянна сграда и национална кампания за набиране на средства. За дизайнер на сцената е поканена специално Таня Мойсеевич. Театърът е готов през 1957 г. и е наречен Фестивален - основният и най-големия от бъдещите четири. През 1963 Фестивалът купува втория си театър - Ейвън, също по дизайн на Мойсеевич. През 1971 се прибавя и Третата сцена, по-късно наречена Том Патерсън (на негово име има и остров, в средата на езерото). Тя де факто е нает и до днес гигантски хангар и всеки ноември подвижната конструкция на сцена и седалки вътре се разглобява и помещението се връща на собствениците, за да се превърне в хокейно игрище. През 2002, по повод 50-ия сезон, се построява и четвъртата, най-малка сцена - Студио-театърът, където оттогава се правят най-нетрадиционните и провокативни постановки.

Междувременно реката, преминаваща през градчето (разбира се, Ейвън), е разширена изкуствено в езеро, точно до Фестивалния и Патерсън театри. Всеки сантиметър около Фестивалния театър е аранжиран в разкошна градина с розови водни лилии и екзотични цветя. Улиците получават имена като Ромео и Фалстаф, изникват ресторанти като “При Отело”, а съседното градче се нарича Шекспир. Открива се Консерватория по класически театър за обучение на актьори, създава се интензивна образователна програма от лекции и разговори с творци, специално насочена към ученици...

Последното генерално подновяване на сградата на Фестивалния театър до вида, в който е днес - с гигантска корона на покрива, която се вижда отдалеч - е през 1997, когато английската кралица лично извършва откриването. Оттогава в страничната градина застават две статуи - на Шекспир и на двама мъже, напъващи мишци, докато издигат първия дом на Фестивала, шапитото; като лицата и фигурите им са моделирани по двама от действителните пионери на голямото начинание - сценичен работник и дърводелец. Над тях, от терасата на втория етаж, 5 минути преди всеки спектакъл и в края на всеки антракт, няколко мъже в исторически костюми и с фанфари тържествено приканват публиката да влезе.

В този дух на преклонение към историята и стриктно придържане към традицията е и театърът, който предлага Фестивалът. Преведено на сценичен език това означава: неприкосновеност на драматургията, звездни актьорски изпълнения, “невидима” режисура и ненатрапчива сценография. Словото и актьорът са двата стълба на северноамериканския театър по принцип и, естествено, Канада и най-мащабната й сценична витрина - Стратфорд - не правят изключение. До такава степен са рядкост режисьорските “своеволия” спрямо текста (от рода на съкращения, да не говорим за пренаписване и колажиране) и всякакви други прояви на т.нар. концептуален театър, че европейският театрал понякога има чувството за неочаквано пренасяне назад във времето - сякаш 20. век въобще не е пристигал там. За сметка на това, актьорите са толкова големи професионалисти, че заслужават всички възможни суперлативи взети заедно.

От този сезон обаче Стратфорд е на път да се променя. След 15 години успешно управление на актьора/режисьор Ричард Монет и няколкомесечен провален опит за “поделяне на властта” от режисьорски триумвират, Фестивалът има ново ръководство. В ролята на художествен ръководител е режисьорът Дез Макънъф - канадец по рождение, но с блестяща кариера предимно в американските регионални театри и на самия Бродуей. А генерален директор е Антъни Чимолино - дългогодишен стратфордски кадър, режисьор, актьор и административен бос с изключителен финансов опит (67% от фестивалния бюджет са от собствени приходи; само 6% са държавни пари и наличието на останалите е предимно негова заслуга!). Тъй като до голяма степен току-що изминалият сезон е подготвен от двамата, вече може да се задава въпросът:

Нов ли е новият Стратфорд?

Отговорът определено е “Да!” Мога спокойно да го кажа дори само от няколко видени спектакъла. Заради базата ми за сравнение с миналия сезон, когато имах шанс да работя за Фестивала цяло лято като драматург (на “Петдесетница” от Дейвид Едгар, режисьор Младен Киселов, обявена от критиката за “предвестник” на промените).

Най-важното: днес режисурата (в модерния й вид) със сигурност вече е пристигнала в Стратфорд. Без да се крие свенливо зад актьорите. Но все още и без никакви “посегателства” към “правата” на драматурга. Тоест, съвсем по английски, не по-американски: просто текстът, без да се “прекроява”, звучи и изглежда различно заради новия ъгъл, под който е “осветен”. Такъв е “Хамлет” на гост-режисьора Ейдриън Ноубъл, бивш дългогодишен директор на Кралската Шекспирова компания. Такава е и “Ромео и Жулиета”, режисирана от Макънъф, който е успял да съвмести съвремието с историята чрез един прост, но забележителен ход - от онези, за които човек се чуди как никой досега не се е сетил. Действието започва днес - в заведение избухва мафиотска свада, и продължава на същата съвременна вълна, докато дойде времето за карнавала. Тогава героите просто се преобличат в костюми за целта. И остават в тях до сцената в гробницата, когато вътре се втурват съвременни полицаи. Обикновена карнавална игра, приказна нощ или придизвикана илюзия, завършила с трагичен край?! Със сигурност история, който не зависи от времето, в което се случва.

Заедно с режисурата в Стратфорд е пристигнал и още един рядък гост - зрелищната концептуална сценография. Сцената на Фестивалния театър, най-често използвана просто като декориран подиум за произнасяне на красиво написани думи, в “Ромео и Жулиета” и в “Цезар и Клеопатра” е неузнаваема. С Маканъф (режисьор и на втория спектакъл) явно тук са пристигнали и бродуейските специални ефекти. А в “Кабаре”, на режисьорката Аманда Денерт, има удивително добре използвана мултимедия.

Най-сетне, ето и може би най-очевидното доказателство за голямата промяна: сезонът се закрива с “Емилия Галоти” на Берлинския Дойчес театър! Т.е. пар екселанс европейски режисьорски театър, при това на немски, със субтитри! Това е първият чуждестранен гастрол на цял спектакъл в Стратфорд в 56-годишната му история! Впрочем през първите си десетилетия самият Фестивал неколкократно е пътувал - из Канада и по цял свят. По-късно обаче подобни начинания се оказват финансово неоправдани. Но сега, кой знае, може би точно нататък ще бъде следващата крачка на промяната?!

Разбира се, “новостите” в Стратфорд имат и своята обратна страна. В режисьорските спектакли актьорите звучат някак си разкордирано. Например в “Ромео и Жулиета”. Пак там някои от ефектите, постигнати чрез внушителни масови сцени, изглеждат като отделени от спектакъла. Явно иска се време за помиряване на актьорското майсторство (свикнало досега да е без конкуренция) с режисура тип “силна ръка”.

Спектакъл, в който това е постигнато по забележителен начин, и който, според мен, е най-точният пример за новата посока на Фестивала е “Кабаре”. Съвсем естествено е всъщност това да се случва тъкмо в мюзикъл - единствения жанр, в който, от Харолд Принс насам, се прави режисьорски театър в Северна Америка. От всичките “Кабаре”, които съм гледала, безспорно първенство държеше постановката на Сам Мендес, играна дълго на Уест Енд и Бродуей. Досега. С ръка на сърцето мога да кажа, че стратфордската е не само от същата висока класа, тя е дори по-въздействаща!

“Кабаре” или да надминеш Сам Мендес

На квадратен бял екран в средата над авансцената (в класическия Ейвън театър) прескачат с пукот черни черти, сменят се цифри: 5, 2,1... Сякаш ще гледаме черно-бял филм. После екранът рязко изчезва и “филмът” започва - цветен и триизмерен. В ярко-червено дълго палто и широк цилиндър същия цвят пред нас е най-необичайният конферансие: дебел, андрогенен, по декадентски порочен, той влага всичко от себе си да ни забавлява, но след малко - когато излезе за миг от светлините на прожекторите и, сгърчен от болка, се облегне на един стълб, за да поеме дъх и да се вземе в ръце, преди да се появи отново на сцената - ще видим, че това е само маска. Артистите на това кабаре са такива: уморени, бедни, отчаяни - хора, които се правят на ослепителни, неустоими и безпаметно весели, за да изкарват хляба си и да помагат не само на другите, но и на себе си да забравят проблемите и времето, в което живеят.

И това е първият голям ход на режисьорката Денерт и екипа й: ние виждаме какво става не само на сцената на кабарето, но и зад кулисите му. А там е студено и мрачно, в сиво-кафяви мъждиви цветове, в началото всичко е покрито с найлони, железните парапети изглеждат ръждясали. Този интериор и хората в него, когато не са “в роля”, приличат на излезли от “На дъното”. В повечето постановки на този мюзикъл сме в кабаре (при Сам Мендес дори буквално: зрителите бяха на малки масички и се сервираха напитки). Тук сме в “живота, който е кабаре” (както гласи една от най-известните песни от мюзикъла).

Тази прекрасна парафраза, или по-скоро обръщане наопаки, на Шекспировото “светът е сцена” е чудесно онагледена оттук нататък: действието се развива като низ от “номера”, представени върху платформи, които се внасят от самите кабаретни артисти - ход, използван неведнъж по световните сцени, но тук той звучи съвсем свежо и тъкмо на място. Така “тръгва” историята с американския писател, който пристига в Берлин, намира квартира и после своята любов - певицата Сали Боулс, но така и не може да започне да пише книгата си. А кабаретните артисти и конферансието през цялото време са на сцената - едновременно участници и зрители на този друг живот. Още един забележителен ход на Денерт, която ги превръща по този начин ту в най-необичайния Хор - по секси бельо, дори по голи задници - ту в прелестни невидими “духове”, а’ла свитата на Пък от “Сън в лятна нощ” (самият Пък, разбира се, тук е конферансието, особено когато палаво се появява изпод леглото на писателя и Сали, докато отгоре се вихрят любовни игри).

Екранът се оказва всъщност завеса от сребърни маниста и, когато тя не се използва по предназначение в кабарето, върху нея се прожектира декор (на действието върху платформите). Дискретни прожекции върху самия истински декор пък (което прави понякога образите естествено деформирани) много умело допълват ефекта на някои от песните, съпроводени с танцови масовки в кабарето или в дома на хазайката на писателя. Впрочем сюжетната линия на любовта между нея и възрастния евреин тук е толкова важна, колкото и на основната двойка благодарение на изключителното изпълнение на Нора Маклелан (въпросната актриса от Фестивала “Шоу”, за която стана дума!).

Финалът на първо действие е едно от онези оригинални решения, които се запомнят завинаги. Тече партито за оповестяване брака на възрастната двойка. Блясва пречупен кръст на ръката на един от героите. Другите се отдръпват назад и продължават танца си на забавен каданс. Той запява песента “Фадърланд”, няколко от гостите първо плахо, после уверено се присъединяват към него. Песента набира сили, светва целият салон и по пътеките откъм гърба ни екват нови гласове, заприиждат още “певци”. Рефренът “Бъдещето ми принадлежи” вече гърми и ни залива отвсякъде и, когато сякаш ще помете всичко по пътя си, конферансието дръпва ужасен шалтера. Песента секва, но остава тъмнината, която тя е довела със себе си. Тогава буквално може да се усетят тръпките на ужас, които преминават през смълчаната публика, останала насаме със злото.

Естествено, второ действие започва с включване на тока. Декорът е същият, но осветен различно, прилича на стени на концлагер. Прожекторите от втория етаж, преди - част от кабарето, сега опипват полумрака. Преди беше студено само зад кулисите, сега така е навсякъде. Върху стените се прожектират графити с антисемитски надписи. Плисва шум от счупени стъкла. Преди дупките пак бяха там, но бяха просто част от бедността на света. Сега са от магазина на евреина. В края на спектакъла същият този декор, пак само чрез осветлението, се превръща в гара. Писателят заминава и най-сетне започва да пише книгата си: “Имаше едно кабаре и един град Берлин в една държава Германия. Там един мъж танцуваше със Сали Боулс...” Около него са всички кабаретни артисти. Звучи повторно “Добре дошли в кабарето”, но вече без нотка веселие и тържественост. Постепенно те отстъпват назад, между него и тях пада екранът-завеса. Песента вече е “Животът е кабаре”. Те се нареждат като за снимка. Щракване. Снимката се запечатва на екрана. Постепенно цветовете избледняват и стават черно-бели - хората от нея са вече спомен. Писателят тръгва по пътеката, загърбил сцената, и трескаво пише в тефтерчето си. Тъмнина. Свършил е филмът за неговия Берлин и за кабарето на неговата любов.

А ние сме поканени за “Добри дошли!” в новия Стратфорд.

 

 

© Калина Стефанова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.12.2008, № 12 (109)