Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДИАЛОГЪТ КАТО СТОП-КАДЪР НА ВРЕМЕТО
За шестото театралното биенале във Вроцлав

Калина Стефанова

web

Тази година "Диалог" имаше необичайно издание. По много причини. Една от най-важните ще запазя за края. Преди това: самата тема на фестивала беше "Необичайното". А трамплинът към нея: теорията на световноизвестния полски социолог Зигмунт Бауман за функцията на културата днес, когато нещата се променят със шеметни скорости. "Повърхностната толерантност към различното - перифразира го в програмата Кристина Майснер, директор на "Диалог", - всъщност не е достатъчна... Тя по-скоро крие нашето чувство за превъзходство и враждебността ни към другия под наметката на политическата коректност... Нашето безразличие към разнообразието и елиминацията му от обществената дискусия... показва, че културата ни губи онова, което би трябвало да означава най-много за нея: интерес и чувствителност към необичайното. Толерантността застопорява стереотипите, необичайното ги изважда от строя."

Рядко театрални форуми от подобен мащаб са толкова осезателно повлиявани от социологията и философията. "Диалог" не само беше вдъхновен от Бауман, а и буквално стартира с негова лекция за многобройните негативи на нашия вечно препускащ и прекалено често онлайн свят. "Преди имахме много време - каза той. - Свободно време. Време за мислене. Днес животът на младите протича в състояние, така да се каже, на спешност, все нащрек. А биологичната еволюция не ни е подготвила за такава бързина и несигурност... Да бъдеш под стрес, предизвиква болестни състояния. Изчислено е, че тъкмо те са причина за повече загуби (и човешки и на икономиката) от всичко друго... Взаимоотношенията между хората ерозират, стават временни, повърхностни... Ситуациите губят третото си измерение... Офлайн животът става все по-труден." Да намалим темпото - това - подчерта Бауман - е отговорът на всички проблеми.

Други видни полски мислители (философи, писатели, професори, журналисти) поеха щафетата от него по време на 8 дискусии върху 15-те спектакъла в програмата (групирани тематично по два), в които бяха специални гости, редом с техните създатели. А че симбиозата между театър, философия и лекции може да бъде успешна и като постановъчен подход, беше доказано от един от най-добрите сред полските спектакли - "Братя Карамазови" на Провизориум театър (Люблин). В продължение на година проф. Цезари Водзински (специалист по Русия и Достоевски, и участник във въпросните дискусии) бил поканен да изнася лекции на творческия състав и да участва в четения на части от романа, преведени от него. Резултатът: "Нашата интерпретация на основните мотиви беше дълбоко повлияна от неговото разбиране на Русия" - твърди Януш Опрински, режисьор и автор на адаптацията. Този спектакъл впрочем показа, че бързата скорост не винаги изключва шанса за размисъл върху големите философски въпроси, стига времето и изборът как да се прекара то да са добре организирани - което, до голяма степен всъщност, е и основната работа на режисурата. Освен това, не случайно, през 2010, Опрински получава награда за необичайни заслуги към полската култура.

 

"Братя Карамазови" или сценичен еквивалент на компресиран файл

Вътре в паралелепипед от фина, черна мрежа, с височина на стандартна стая, ширина на голяма врата и тесен доста по-малко от метър, се намират всички герои и предмети, които ще вземат участие в спектакъла. Точно по средата на празната иначе сцена. Само Альоша броди отвън, сякаш преследван от прошепнато "Обичам те!", което се носи из тишината. Следва музика: от онези, които човек иска да чува отново и отново. Динамична, сякаш тежаща от минало и изпълнена с предчувствия за бъдеще (от Марек Диджак). Мрежестите стени се разтварят настрани и върху въртящ се кръг оформят 8 "помещения" между 9 прозирни "стени". Там, в същия, сякаш пришпорващ ги, ритъм, героите подреждат от предметите "декора" на своя живот. И когато той е готов, човек се чуди как всички тези неща и хора са успели да се съберат до преди малко във въпросния паралелепипед. После, пак като под въздействието на магия, миналото и настоящето непрекъснато сменят местата си или се случват паралелно, докато животът препуска стремглаво напред. Всичко това благодарение на въртящата се сцена и прозирните стени, които дават възможност минали събития (или части от тях) да бъдат едновременно разказвани и да се случват на ръка разстояние в реално време.

Освен това, френетичният ритъм, с който се развива действието между телата на героите, е много умело балансиран с темпото и същността на живота на другата паралелна територия - на техните души. Защото най-важното от философията на Достоевски е вътре в спектакъла и когато героите я произнасят, техните тела може все още да тичат - може актьорите дори тъкмо тогава да бутат сами въртящата се сцена на фона на грохота на летящ влак и едва ли не да политат с нея на бърз каданс - в тези моменти обаче времето сякаш спира и вечните въпроси за Господ, за доброто и злото, за любовта и насилието настройват най-точно стрелките на вътрешния часовник на всеки от нас.

Не винаги ритъмът на материалния свят е по-бърз от този на мислите на героите. Понякога е точно обратното. Или пък те напълно съвпадат, като сцената между Альоша и Грушенка, където изкушени в крайна сметка се оказват душите, не тялото. Или пък мислите са вече изречени, когато телата ги следват на бавен каданс, като финалната среща между Грушенка и Дмитрий, напомняща на безсловесните, дълги и разчитащи много на цветовите контрасти сцени на Некрошус: тя, облечена в ярко червено, тича към него на почти напълно черен фон, хвърля се в обятията му, после се откъсва и тича назад, и после пак обратно, скача върху него като дете, което иска да играе, да полети, и пак, и пак.

Танцът на различните ритми и скорости, с които се движи времето вътре и извън героите е толкова добре прецизиран, че, докато разгръщаме страниците на тези полски "Братя Карамазови" - а спектакълът наистина ни кара да не искаме да спрем! - въобще не се чувстваме изтощени, въпреки 160-те минути дължина, без антракт. Точно обратното: човек се чувства по-богат, припомнил си за голямото невидимо извън и вътре в нас, за което Достоевски ни кара да мислим. "Истински феномен е - казва Опрински, - че въпросите, поставени от руснаците от онова време... най-метафизичните диалози в днешния свят... са станали основните въпроси, които вълнуват поколение след поколение интелектуалци по цял свят. Ние бихме искали, така да се каже, да събудим Братя Карамазови, за да ни накарат те да преоткрием нашата духовност." И спектакълът наистина успява да постигне това.

Без обичайната драматургична база бяха и другите две постановки, които ми направиха най-голямо впечатление във фестивалната програма. От балканския регион и със "смесен произход" - румънско-унгарски и словенско-хърватски - те имаха още общи черти. Създадени от режисьори на еднаква възраст (родени в средата на 1970-те) и написани съвместно от целия актьорски състав, въз основа на разкази и лични преживявания на конкретни исторически събития, те не се занимаваха, на пръв поглед, с проблемите на Достоевски; в крайна сметка обаче бяха именно за тях.

 

"20/20": за историята без край на балканските омрази и за страха днес

Въпреки че има за трамплин конкретно събитие - вълненията между етнически румънци и унгарци в Търгу Муреш, на 19 и 20 март 1990, които завършват с жертви и ранени, и оставят и досега града разделен - този спектакъл всъщност не е географски ограничен. Защото е за страха по принцип от ближния, когато той е различен от нас, уви, толкова актуален проблем в 21. век.

Първата сцена е самата есенция на страха. 10-те актьори и актриси са буквално като хванати в капан в квадратно пространство около 2 метра под нивото на публиката. И чувството за още по-голяма дълбочина идва от четирите високи екрана, издигащи се зад гърба на зрителите от всички страни. Актьорите, седнали на столове в нещо като кръг, се озъртат плахо нагоре към нас. Телата им постепенно се превиват, сякаш се смаляват в стремежа си да се скрият, като животни, разбрали, че кръгът на ловците около тях е затворен. Очите им все по-уплашено тичат по нашите лица. После стават, притичват приведени и се скупчват, опрели гръб в гръб, като последен заслон срещу неминуемата заплаха, и започват да шепнат и бързешком да се уговарят какво ще кажат, ако преследвачите говорят румънски, или в случай че се окажат унгарци.

110 минути по-късно спектакълът завършва със сцена, заредена с точно обратни емоции: изключително смешен визуален и лингвистичен наръчник за оцеляване в райони със смесено и враждебно настроено едно към друго население. Една от опциите е да се говорят чужди езици, например френски, особено подходящ за жените, защото могат да придадат на разговора специален изкусителен оттенък.

И това не е единственият смешен момент. Между тези две сцени спектакълът провокира многократни експлозии смях, даже когато героите му са съвсем сериозни, дори тревожни и уплашени. Това е едно от постиженията на "20/20": да ни накара да почувстваме колко нелепо е поведението ни в ситуации, когато се страхуваме от други човешки същества само защото са от различна народност.

Спектакълът е колаж от сцени, базирани на документални текстове, преразказани буквално или изиграни от 5 румънско-говорящи и 5 унгарско-говорящи актьори, събрали сами целия материал. Финалният текст е подписан от режисьорката Джанина Карбунариу, която ги кани специално за проекта в Студио Йорк Театър в Търгу Муреш. Според програмата те пък, от своя страна, "поканват целия град да се присъедини към тях в творческия процес и се срещат с над 50 души, които споделят своите спомени от онези дни".

И безупречната игра, и много фината режисура и редакция на текста са пропити с едно обединяващо, много важно качество: истинска, земна човешка топлота. Ето защо, макар да не прибягва до никакви конкретни изричания на думи по въпроса, "20/20" излъчва забележително убедително послание за необходимостта от любов към човека по принцип.

Не по-малко убедителна в същото отношение, но далеч по-запомняща се е постановката на Словенския младежки театър и хърватския режисьор със звезден статут Оливър Фрлич

 

"Проклет да бъде предателят на родината"1 или Окупирай театъра!

Това е от онези все по-редки спектакли, които карат критиците да забравят и да простят на театъра многото безлични вечери. Той напомня на много големи произведения на изкуството и все пак е без съмнение напълно оригинален и уникален.

Първата му сцена е сякаш извадена от филма "Ъндърграунд": сцената е осеяна с трупове с духови инструменти в ръцете. В безмълвието на тишината преминава едва доловима въздишка. Сякаш вятърът просвирва през инструментите. Звуците обаче стават по-силни, смесват се и очертават далечна мелодия и, с надигащата се типична балканска музика, възкръсват и мъртвите. По време на спектакъла те ще бъдат убивани многократно и ще скачат след това на крака отново и отново. И това не е просто част от "кръпковидния" сюжет или проява на умело използваната театрална условност. Нито пък е показно на уникалната балканска виталност, добре известна на света от филмите на Костурица и Брегович, и толкова точно уловена в стиха: "И в катафалката пак сме живи!"

Не че спектакълът не е пълен тъкмо със същата тази с нищо несравнима енергия и жизненост, но въпросните многократни възкръсвания са, на първо място, едно от неговите съвсем конкретни и много актуални послания: за лекотата, с която се убива днес, за лесната заменяемост на човешките същества, за едва ли не краткия им "срок на годност", за омразата към другите. Есенцията на това послание е не само кодирана в тази хиперболизирана гротеска, но се изказва и съвсем директно няколко пъти в спектакъла. Защото той е също така и откровен политически театър, напомнящ на "Черна земя" на Арпад Шилинг и на неговата решимост да ни разтърси и да ни извади от нашето състояние на задоволство - или на промити мозъци! - било то като ни шокира чрез неприличен език, неочаквана голота, или просто като ни каже в лицето неудобната гола истина.

Ето две сцени, показателни в това отношение. Актьорите, полу или напълно голи, стоят във фас срещу нас на авансцената и на висок глас бълват ругатни по отношение на всякакъв вид различни хора (като националност, раса, пол, сексуална ориентация), включително срещу самата публика. После децибелите на вулгарните откоси изведнъж намаляват до шепот и известно време мислим, че просто продължават в същия тон само че тихо. Шепотът обаче постепенно набира сила и, за наша изненада, прераства в изпълнен с омраза рецитал в един глас, идващ сякаш от войнишки редици. "Истрия е наша!", се оказва фразата, която повтарят.

В друга сцена, един от актьорите се надига от току-що покосените на бърза ръка и за пореден път герои и със същия напълно естествен маниер, с който се връща ей-така към живота, ни информира, че в този момент се обръща към словенската публика и здравата я критикува; тъй като обаче в случая това би било безпредметно - в друга страна сме - ще пропусне сцената; след което най-неочаквано прави завой на 180 градуса и с ярост напада местната публика: "Искате театър със сюжет? Искате интрига? Не... (директна ругатня)! Ще стоите тук 4 часа и никой няма да си тръгне, преди да започне да мисли!" И започва задъхано сякаш буквално да хвърля срещу поляците в залата въпроси, обвинения или нарочни провокации, взети от най-актуалните събития от тяхното настояще.

И, да, макар че спектакълът трае само 70 минути, той успява да ни накара да мислим. Нещо повече: той успява, така да се каже, съвсем актуално, да окупира театъра и да ни направи и нас, заедно с целия състав, дълбоко възмутени от безобразията, които иначе просто наблюдаваме като ТВ зрители или свидетели, без да си даваме сметка, че всъщност сме винаги потърпевши.

Отново обаче спектакълът не спира дотук. Той не е само отлично измислено и перфектно представено "политическо кабаре". Той е много повече от това. Защото се осмелява да излита и в сферите на поетичното и да нагазва в дълбоките води на разтърсващите емоции. В това отношение атмосферата, която създава в някои моменти, същината на дълбочините му напомнят друг голям филм - носителя на Оскар, "Ничия земя". Прозвучава същият тип автентична балканска (даже по-точно българска, музика - "Плачи, горо!"), която хваща за гърлото публиката и мигом пренася спектакъла в територията на друг жанр - на вечната човешка драма - и му придава специално трето измерение. И това трето измерение става още по-осезателно заради личностния характер на текста, който изговарят актьорите (когато не ругаят). Особено вълнуваща е последната сцена, която започва с песен ("Няма да тръгна срещу брата си"), изпята през сълзи от една актриса. В края на песента тишината в залата също е пълна със сълзи. Миг по-късно се оказва обаче, че актрисата може би е плачела по друга причина: от самото начало на репетициите не е искала да пее тази песен заради сръбската връзка в нейната история (сред бек вокалистките на първия запис е Цеца Величкович) и дори била на ръба да напусне спектакъла. Следва много интересна, страстна и пълна с най-неочаквани обрати дискусия, отново във фас към нас, на тема отговорност - артистична, човешка, политическа, в малък и голям мащаб.

Сцената свършва внезапно - сякаш дискусията не е приключила и още много неща трябва (или могат) да се кажат. Тук най-неочаквано свършва и спектакълът - като отрязан с ножица. Но това е единствения му недостатък. Иначе темпото, в което е издържан, е забележително: нещата се случват с мигновеността на интернет чат, а монтажът между сцените е перфектен. Накратко: той говори на най-актуалния език на нашето време - езика на бързината, на краткостта, на клипообразния скок. Тъкмо на този език обаче той отваря дума за вечни въпроси за живота и смъртта, за основни човешки взаимоотношения. За тази толкова рядка комбинация заслуга има, разбира се, отличната ансамблова работа на състава. Но, на първо място, тя се дължи на уникалния талант на Оливер Фрлич. Той е от редките режисьори, които знаят едновременно как да ни шокират до степен да подскочим назад в седалките си и как да ни развълнуват до сълзи - и двете в името на човечността. И Фрлич не спира само дотук: той изисква от нас да започнем да правим нещо за същата кауза. При това спешно! Той знае как да разголи проблемите до тяхната същност и въобще не се притеснява да показва пряката връзка между уж пренебрежимите неща, свързани с политиката, от една страна, и от друга, човешката драма и трагедия. Тъкмо затова той успява да смеси в едно гротескната хипербола и напълно верни на истинския живот детайли, без двете "части" да се разпаднат. Или може би ние самите сме превърнали собствения си живот в такава невъзможна смес - или сме позволили на други да го направят - и Фрлич иска да изкрещи този факт в лицата ни, да ни накара да променим това нелепо статукво?!

Фестивалът включваше постановки и на много известни имена като Алан Плател, Кристиан Лупа, Иво ван Хоф, Ромео Кастелучи, в театъра на някои от които необичайното отдавна се е превърнало в нещо напълно предвидимо - като стил или като самоцел, или двете заедно. Имаше, уви, и няколко спектакъла безсмислени в буквалния смисъл на думата - можеше само да се гадае защо изобщо са поставени, а селекцията им за програмата беше повече от необичайна, като се има предвид неизменно високото ниво на "Диалог" в предните му издания. Те бяха дотолкова стъписващи, че предизвикаха неформални обсъждания на тема дали фестивалната идея по принцип не е в етап на изчерпване. Когато обаче налице е дори един спектакъл като този на Фрлич, цели дни ходене на друго качество театър си заслужава. А в случая тези спектакли бяха със сигурност повече от един - всеки от които достатъчно добър, за да провокира диалог между нас и вътре в нас. Тоест: да ни накара да намалим темпото. Защото диалогът, както казва Бауман, освен всичко друго е точно обратното на вечното бързане.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Последната строфа от химна на Югославия. [обратно]

 

 

© Калина Стефанова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.01.2012, № 1 (146)