ТАТУИРАЙ УЖАСА

Камелия Спасова, Мария Калинова

web | web

“Органични форми” е оксиморон, онзи стар оксиморон за свързването на “естественото” и “направеното”, на “природно” и “техническо”, фигурата, която е белязала литературата, разкъсала, разтворила, раз-пол-овила, рефлектирала самата й “сърце-вина” или именно въплътила невъзможността за природност през език. Поезията на Николай Атанасов съвсем съзнателно си служи с тази апоретичност, която трябва да употреби опит, език и форма по най-съвършен начин. В стихосбирката, където всяко стихотворение е фигура, се пише историята на това напрежение или самото тежко сплитане, ужасен double bind или ето го ужасът на всеки double bind, където вече тялото не може да е органично, когато е тяло-в-език и субектът не може да е идентичен, когато е субект-с-език. Това предупреждение е императивът на всеки модернизъм, прочел утопиите на романтическия поглед към природата през фигурата на иронията - внимавай с формата.

Формата и нейните фигури могат да бележат както двойствеността в очертанията на една история (семейна?) - между насилието и прошката, така и двойствеността между “разкъсването” и “приласкаването”, каквато е същността на всяка страст. Или когато се опиташ да излезеш от едната двойственост, влизаш в другата, един кръг на причини и следствия, където изходите се оказват входове, а многото входове водят до безизходици. Ето един възможен ужас! Ужас, причинен в “Органични форми” като развитие на следните хипертрофии: прекомерността на човека-животно, чиято гневна телесност прелива заплашително от изгладения костюм (“Октоподи”, “Вълци”, “Бонобо”); прекомерността на християнските забрани, чиито омърсявания в “Левит” “задължават” човека-животно да наказва сред набързо подредени от него апокалиптични декори и страхове (“Левит”, “Вещица”, “Шиш”); прекомерността на изчислената фонетичната организираност и дезорганизираност на стихотворенията, така че независимо от твоето желание: да си отваряш устата точно толкова, колкото иска авторът, да движиш езика, така както той смята, че е добре, и изобщо да посрещнеш “края на света” с отворена уста в противовес на “стиснатия юмрук от пръст” на човека-животно (“Мис Америка”, “Глътки въздух”, “Органични форми”); “прекомерността” на опита да се използват ресурсите на графиката или експериментите със “зрителното” присъствие на текстта - свързани само донякъде с току-що посочения усилен “устен” и фонетично-артикулационен начин на съществуване на поезията (“Амигдала”, “Пашкул”, “Площад “Възраждане”).

Прекомерности, които са единствен начин да се отвори още едно “измерение” в пространството на творбата, да се отвори стил (ако вярваме, че стилът е следствие на прекомерности, отклонения, нарушения на нормата и т.н.). Многоизмерност с цената на още един “натиск”, още едно “издълбаване”, още едно “отпечатване”, още едно “оживяване”. Такъв ключ е даден и на задната корица на книгата: “Така историите за насилието оказват своя груб натиск върху самия синтаксис; издълбават отпечатъците си върху стихосложението и върху езика. И в процеса на органичното си развитие, много от стихотворенията сякаш оживяват - те плуват, преследват плячка, въртят се в кръг като вещиците, вкореняват се, заплитат се в пашкул, разтичат се, дишат”. Страховете, неврозите, вътрешните ями, въобще бездните, които се отварят от това, да бъдеш в тяло, са прецизно явявани през процепите на фигури, тропи и други реторични моделирания, изкривявания, напуквания (центон, акростих, речникова статия, “стихотворение за стихотворението”, “вместо стихотворение”). Триизмерната органика е опростена до “двуизмерната изобразителност на Конкретната поезия”, в тези опции на лишаване от обем (изсмукване, очистване, схематизиране) е видяна възможността за катарзисно обръщане на събитията. Гласът на майката от “Шиш”, кълнящ сина с “нищожество такова”, с “извратено чудовище”, е премодулиран в скулптурното извайване на самото стихотворение, усмирено и стройно в своята графика като йонийска колона, при все че заглавието насочва към изобразяването на остър шиш, нанизващ парчетата на по-дългите строфи. В тях е разтегната и нанизана трагедията на сина, но отново фигуративно през прекомерно изчистените (оглозгани от детайли) фабулни клишета.

Буквата вече не е тъждествена на някакъв звук, тя е действителност, тя е спомен, конструира химери, присажда една форма на живот към друга. “К” е “като гредите в опразненото мазе под наем”, “Р” е “като нощната лампа със синя крушка”, “А” е “ като къщата на родителите ми”, “С” е “...тялото ти, свито на плочките в банята”... Звуците от името на “Красимир” губят връзките помежду си, губят потоците, кръгообращенията от един знак към друг, трафика помежду им. Буквата е буквалност, тя е това, което изглежда да е, едновременно холограма, едновременно призрак на изминали телесни срещи, запаметени или забравени следи, места, едновременно някакви плътски очертания. “Татуировка” - така Н. Атанасов е нарекъл общите граници на езика и тялото, една съкровена граматика, която подрежда интимното по нов закон, една догма като дамга.

Отвъд татуировките, които трябва да установят формите върху повърхността на езика и отвъд техниките за подобно татуиране, е добре да бъде изречено, че стихосбирката на Н. Атанасов тематизира и концептуализира гей-поезията. Тя иска да бъде разпозната и назована по този начин, като сама извършва акт на признаване-припознаване на една “обратна естетика”, на която трябва да се набавят корени и да се изобрети традиция в български контекст - оттук и радикалността на проекта. Генетичният материал на “Органични форми” според автора е в женското писане на 90-те. Припомняйки на премиерата си книгите на Мирела Иванова, Екатерина Йосифова, Кристин Димитрова, Силвия Чолева, Амелия Личева, Надежда Радулова, акцентирайки особено върху “Кадрил късно следобед” на Виргиния Захариева, за Н. Атанасов истинското “обръщане” в поезията му, е причинено от Миглена Николчина с “Кратки разкази за любовта и писането”.

Премиерата в арт-център “Алтера” може да послужи за пример за “механоидната органика” на самата книга - Николай Атанасов беше едновременно “тук и сега”, искрен, директен, мил, готов за безкраен разговор около поезията, но присъствието му същевременно беше опосредствено, технизирано, дистанционно. Той присъстваше и отсъстваше съвсем буквално, наблюдаваше публиката на огромен екран без всъщност да може да я види. Авторът като холограма - реално.

Николай Атанасов не се уморява да дава напътствия към разбирането и разчитането на “Органични форми”. От “теоретичната карта” на задната корица през “Ключовете” към някои от стихотворенията до видео-формите (виж. video.litclub.com) авторът неуморно допълва начини за четене, издавайки страха си, че ще остане нечут и неразбран в една консервативна среда. Тези автотълкования са нарастващите техники, пукнатини към “Органични форми”, където се разиграва първичната сцена, фасцинираща и възможна за гледане само настрани, през татуировките на ужаса.

© Мария Калинова, Камелия Спасова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.05.2008, № 5 (102)