СВАЛЕНИТЕ ЗАБРАДКИ

Камелия Спасова

web

Няма да е преувеличено, да се твърди, че проектът на американската изследователка от школата за социални науки в Принстънския университет, Джоан Скот, е прицелен към една философия на настоящето, повдигащ противоречивите отношения между властта и знанието в съвременния контекст. Усилието, което Фуко приписва като исторически установяващо се от Кант и Просвещението насетне, да се мисли философски случващото се в непосредствения момент, неминуемо е свързано с изготвянето на нов апарат или предоговаряне на старите схеми, така че да може да бъде уловено подвижното, летливото, неразчлененото и непрояснено настояще. Това е способността актуалността на непосредствено случващото се да се абстрахира, да бъде събрана и подредена в разказ, подчинена на двоен иск - теоретичен иск, опиращ до създаване на гъвкав инструментариум и преформатиращо конципиране на действителността, и исторически иск: изграждане на един възможен сюжет от протичащите събития и съставяне на валидни интерпретации за тях. И двете процедури въвличат мислещият субект в режим на правене на трудни избори, още повече, когато съзнанието е натоварено със залога, който тези избори носят.

Отправната точка на “Политики на булото” за Дж. Скот е приемането на нов закон от френското правителство на 15 март 2004 г., който забранява в училищата да се носят знаци, засвидетелстващи по открит начин религиозна принадлежност. С подобен жест, който обвързва закона, гражданството и различието (на жените), се занимават и предните книги на авторката: “Само парадокси предлагам. Френският феминизъм и правата на човека” (1996) и “Паритет. Равенството между половете и кризата на френския универсализъм” (2005), но предимно в полето на феминистичните търсения. Сътресенията около паритета, започнат като движение от френските феминистки през 1992, сложните криволици на временните решения и резултатът: приемането на закона за паритет през юни 2000 г. - чиито философски измерения са в обявяването на универсалния индивид като мъж и жена, а практическият резултат - в правото на половин квота в изборния лист за жените - са проследени в статията “Френският универсализъм през 90-те години на XX век” от първата книга на български на Дж. Скот. “Ехо-фантазия. Историята и конструирането на идентичността” (2005) е сборникът с ключови есета на американската изследователка, който не само въвежда българската публика в контекста на търсенията на Скот, но и прецизно очертава методологичния й профил, мащаба на проекта й, дълбочината и последователността на рефлексиите й.

Двете преведени книги са вече условие за един по-обхватен поглед, по-цялостна перспектива при поставянето на проблема за универсалния индивид, проектиран в и чрез закона, както и остатъкът, който генерира всеки нормативен механизъм. Какво да се прави с този остатък, наричан различие, който разконцентрира, тревожи или направо заплашва универсалните структури, как да бъде управляван и подведен под контрол? Дори когато поставя строго теоретичните си питания, Скот винаги ги пречупва и потапя през органиката на конкретен политически контекст. Историческият и социалният контекст, както и дискурсивният анализ са механизмите на това потапяне, което дава по-детайлна картина, по-разнопосочни мнения, по-дисперсни ракурси, които вече не могат да се подведат под единното и основно формулиране на проблема и така всъщност разколебават водещия наратив.

По този начин “Политики на булото” премества културно детерминирания фокус на дебата около забраната за носенето на ислямската забрадка във френските обществени училища, подменяйки начините на изговарянето му. Тя дава нов ключ и разконспирира аргументите на всяка от дебатиращите страни - най-малкото чрез изваждането наяве на множество разнопосочни пластове и гледни точки, така че да бъде разбит стереотипът за два ясно разграничими хомогенни лагера: френската държава и северноафриканските имигранти мюсюлмани, които никога няма да бъдат признати напълно за френски граждани. Централният концепт и операция в книгата е анализът на политическия дискурс, разбиран като отнасящ се до “интерпретацията, до налагането на значения върху явленията в света. Той е изменим и оспорим, поради което и залозите са големи” (с. 12). Изследването на дискурсивните практики и езика идва, за да преобърне стратегиите за оглеждане на проблема през понятието за култура и традиционни ценности, които задават рамката на един предрешен, априорно несводим и следователно неподдаващ се на рефлексивно преосмисляне, конфликт (тук е мястото да бъде отбелязана точноността, гладкото звучене и коректността на българския превод). На позиция, която редуцира и изключва разликите, забулва проблема за неасимилирания друг чрез самия въпрос за булото, Скот не отговаря с лицемерната политика на толерантността, а предлага “нуждата да се признае и договори различието” (с. 13). Признаване, което трябва да е постоянно мнително към познатите ориентиращи схеми политическо-и-религиозно; модерно-и-традиционно; частно-и-обществено. Подобни опозиции често имплицитно и ценностно подпъхват и следователно вече изключват или дискриминират едната страна. Съвременните философски търсения за ново преформулиране на единичното и общественото, на възможността за биетие-в-общо, събитието на битието-заедно (Дерида, Ж. Л. Нанси), за нов тип етика, която да не мисли другия в позицията на жертва, животно, роб (Бадиу), и въобще цялата проблематика около властта-сувереността-изключването в постпросвещенската ситуация (Фуко, Агамбен) намират при Джоан Скот своята разработка, критическо преосмисляне, своя разгърнат разказ около недоволствата от едно парче плат. За този разказ е избран локалният контекст на съвременна Франция и непрекъснато е преповдиган въпросът: какво значи забраната на булото, откъде идва символният капитал на забрадката, знак за какво е тя: какви страхове проектира и какво идва да прикрие тя.

“Политики на булото” е структурирана така, че би могла да служи като образцов модел за научно изследване. С въведението книгата ситуира проблема за булото в най-нагнетените му точки, с възможно най-синтезни теоретични постановки, представяйки самата неразчленимост на възела като набор от комплексни мотиви, връзки и образования, политически, сексуални, исторически напластявания. За да избере по-нататък пет топоса или наративни оси, през които да разплете този сложен възел, а именно: полемиките около забрадките, расизмът, секуларизмът, индивидуализмът и сексуалността. Всеки от тях разписва и отваря проблема именно в опити да бъде сговорено различието, преминавайки през архиви, документи, гласове на представители и защитници от ляво и от дясно, французи и мюсюлмани - мъже и жени - със забрадки и отхвърлящи забрадките, през конкретни факти от близкото колониално минало, войните в Алжир (1954-1962), през анализ на институциите и на политическите легитимации и правомощия, които произтичат от всяка отделна позиция. Обрастването на разказа, вмотаването около всяка от наративните оси на хетерогенните частни случаи всъщност правят неадекватни лесните изводи и разклащат увереността на постановките или-или, за-и-против.

Законът, който крепи единната нация и защитава модерната демократична държава, се налага да забрани религията като частен въпрос, под опеката на laïcité, особен френски секуларизъм, който в разделянето на църквата от държавата защитава правата на рационалните субекти, т.е. на самата държава. Просвещенският мит изисква топосът при моделирането на модерния субект да бъде образователната структура и именно затова училището е сцената, на която “трябва да се осъществи преходът от частно към публично” (с. 104). При публичното определяне на легитимния език или дори на нормативното сексуално поведение законът забранява на имигрантките да носят забрадки, за да утвърди, че в сферата на политиката и на сексуалността нещата трябва да се разбулват, да бъдат на открито, да се направят видими. Ето защо забрадката крие опасност: тя е символ на самата опасност, която идва от фундаменталистките страни, тя подлага на изпитание правата на колонизатора, тя кастрира мъжкия поглед. Публичният дискурс около забрадките отказва да слуша доводите на самите мюсюлмански момичета, техните истории са частни случаи, когато на карта е заложена френската хомогенна и универсална идентичност. Научният дискурс може да обърне езика, да смени термините и да огласи частните случаи като припознае в тях симптомите на общи диагнози, които фиксират обсесиите, патологиите и налудността на закона, гражданина и стабилната вътрешна гледна точка към пограничните гласове и територии, към другата структура не като периферия на наличната, а като невписана, вънстояща, невъдворена в порядъка.

Заложете си забрадките, за да бъдете допуснати до публичния дискурс - такъв би могъл да бъде призивът на поддръжниците на закона (дори и на някои от феминистките еманципаторки, които застават срещу патриархалното подчиняване, включително и на някои психоаналитици, които в булото виждат пречка жените да бъдат избирани като субекти на желанието, дори и на награждавани научни изследвания - все дискурси, които би трябвало да задават алтернативни подходи), с което обаче се скрива, че актът на разбулване няма да подобри изведнъж положението на имигрантите, нито стереотипите за разпознаването им като непълни французи.

Джоан Скот не раздава присъди, нито застава категорично на определена страна, но чрез фината си ирония към онези, които не могат или отказват да погледнат микро-разликите и частните постановки, които не могат или отказват динамичните позиции, а се вкопават в наложените стандарти като гарант за безопасност и така остават ослепени пред булото, така че и след неговото запретяване или запретване, пак нищо да не успеят да видят, “Политики на булото” дава хоризонт за опит в други посоки. Особено ценен опит, когато същият проблем тръгне да се разисква в българската ситуация. Контекст, към който Скот се обръща в самото начало на книгата, за да отграничи като обусловен от различни политики.

© Камелия Спасова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.10.2008, № 10 (107)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 25, 09.-15.07.2008.