Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕКСПЕРТНОСТ В ПРИОБЩАВАЩОТО ОБРАЗОВАНИЕ ИЛИ ЗА ПРИОБЩАВАЩОТО ОБРАЗОВАНИЕ - ЕКСПЕРТНО?

Капка Панайотова

web

Една прекрасна сутрин звънна мобилният ми телефон и чух приятелски глас: „Искаш ли да участваш в дискусионна група за приобщаващото образование?” Без да се замислям много-много, приех поканата. Та, приобщаващото образование е моя кауза. Може ли човек да се откаже от каквато и да било възможност да защити отново каузата си. За пореден път - вероятно не и за последен. Приятелят продължи: „Участниците ще бъдат малко на брой, но затова пък експерти. Надявам се дискусията да бъде камерна, но затова пък делова... Практична... Ще те помоля да напишеш кратък текст, пет-шест странички...” Някои от думите му се загубиха в ефира. Остана ключовата фраза: „приобщаващо образование”. И основният въпрос:

Достатъчна ли е само добрата идея - потребители и среда, в която да се случва “приобщаващото образование”?

Затворих телефона - вече със смесени чувства. Какво участие мога да имам аз в една „експертна дискусия”? Та аз не съм експерт, в смисъл - педагог. Но пък съм „житейски експерт” - като дете с увреждане (макар и без по-специални образователни потребности от всяко друго дете) съм преживяла тревогите на „различното човешко създание”. Ходила съм малко по света и съм общувала - с изключително удоволствие и ползи за мен самата - със зрели хора, които, ако бяха прекарали детството си в България, щяха да попаднат или в специално училище, или в дневен център, или никъде извън дома си. Там, където са израснали обаче, те са се образовали, научили са чужди езици и са усвоили умения за общуване с други хора. Разпитвала съм ги с детска настойчивост да ми разказват как се е случило това. Обикновено отговорите са били прости - училището е достъпно за инвалидни колички, методите на преподаване и изпитване са разнообразни и пригодени за всякакви деца, учителите се стараят да осмислят за децата различието, да изтъкват неговата ценност, родителите вярват във възможностите на детето си и го подкрепят в усилията му да научава... Няма особен смисъл да продължавам с изброяването на предпоставките, които правят възможно ученето заедно - изписани са тонове хартия по темата. Та май и аз ще се окажа „експерт”, но в търсенето на решения, а не на оправдания. И ей ме на, в дискусионната група!

Словесната еквилибристика, с която започнах размислите си, цели да илюстрира само и единствено начина, по който вече десет години тече разговорът за образованието на децата със специални образователни потребности. Забравих да вплета тук и словесно-съдържателната дилема „образование” или „обучение” - тя разпалва страстите не по-малко от „интегрирано” или „приобщаващо”.

Какво показва историята? Преди тридесетина години в далечна Америка родители на деца с увреждания се замислят върху бъдещето на малчуганите си, без да забравят здравето им, и излагат пред училищните власти всички аргументи „за” децата им да бъдат „третирани наравно с останалите”, т.е. да ходят в кварталното училище, да бъдат изпитвани, да има изисквания спрямо тях, изобщо да растат заедно с връстниците си. Наричат го интегрирано образование. Десетилетия по-късно се оказва, че понякога тези деца са в училището, но не участват в научаването, в живота на класа. Проблемът е разпознат като системен за образованието - организацията на учебния процес изключва различните, преподаването не е съобразено с техните възможности, справянето им в „обичайна” среда е затруднено. Нужна е промяна. Тогава възниква понятието „приобщаващо” или „включващо” образование, с което се казва, че не е достатъчно децата да бъдат заедно физически, те трябва да се развиват заедно, да бъдат приобщени, включени в общата среда. Продължението следва логично: необходима е промяна в образователната система, в методите на обучение, в техниките на преподаване и изпитване. Образователните стандарти променят акцента в образованието - от измерване на преподадена материя се минава към мерене на придобити знания и умения (в момента педагозите на Запад дори водят дебата на друго ниво - до колко проблематично е меренето, сравняването на знанията и уменията; правя вметката, за да е ясно, че дебатът за образованието е изключително динамичен), от наизустяване - към мислене и решаване на житейски задачи, от механичен сбор на дисциплини - към набор от ценности и принципи, които децата приемат за свои. Става сложно, но в името на децата и тяхното бъдеще усилията продължават и до днес.

В този ред на мисли се сещам за първоначалния анонс на моя приятел - експертността в образованието, в дискусията, въобще навсякъде. Тя, експертността, много тревожно започва да измества човешкото и професионализма. Мнозина биха ми опонирали: „Нали говорим за експертност, тя включва всичко”. Да, говорим за експертност, което предполага, но не означава професионализъм. Нещо повече, професионализмът търси промяна, защото знае, че тя е неизбежна; експертността се чувства най-добре в статуквото - колкото по-устойчиво, толкова по-добре!

Но и този дебат за експертното и професионалното все още не е започнат „редовно”. Защото изисква кураж и компетентност, умения за критична рефлексия и научаване, приемане на различието като част от живота и прочее други ценности.

Така че отговорът на основния въпрос - дали е достатъчна само добрата идея за случването на приобщаващото образование - е риторичен. Пътят обаче започва с идеята, минава през политическата воля и професионализма и... няма край. Той може да криволичи, може да е с дупки, може на места да се стеснява и разширява, но ако движението по него е еднопосочно, целенасочено и последователно, все ще ни отведе до ново, по-добро място. Стига идеята да е добра! Поне засега няма признаци идеята на приобщаващото образование да е калпава - възможности за всички деца, право на избор (ама реално!!!) както за родителите, така и за учителите (как да преподават), потенциал за реализация на децата в бъдеще.

Аз май хванах бика за рогата - политическа воля ли казах преди малко? Е, именно тя е тази, която прави идеята реалност. Просто защото образованието е политически въпрос, въпрос от публичната сфера на решения, за които държавата харчи парите на данъкоплатците. Колкото и потребители да има, колкото и заклинания да се редят, политическите решения са тези, които подлежат на изпълнение или на санкции за неизпълнение.

А какво е състоянието на политическите документи в България? Има Закон на народната просвета. В параграф 34 от Преходните и заключителни разпоредби на този закон, публикуван в бр. 40 от 2004 година на ДВ, пише дословно: „В срок шест месеца от влизането в сила на този закон Министерският съвет приема, по предложение на Министерството на образованието и науката, Национален план за интегриране на децата със специални образователни потребности и/или с хронични заболявания в народната просвета.“ Много усилия хвърлихме докато убедим законодателя да приеме подобен текст. И какво от това? Законите очевидно не могат да действат ефективно там, където няма адекватна култура и начин на мислене, който да схване същината на законотворческото усилие...

Към днешна дата на интернет страницата на МОН е качен Национален план за интегриране на децата със специални образователни потребности и/или с хронични заболявания в народната просвета.Когато сепояви този постинг с обещаващото „Приет беше...“, всички ние, радетелите за приобщаващо образование, възкликнахме с облекчение: „Преходът свърши, започва истинската работа“. Дори моето недоволство, че пак правим новостите с изоставане, беше нехарактерно умерено - не си бях дала сметка, че един национален план съвсем не ангажира като оперативен план - последният не позволява словесни своеволия. Рекох си, щом дават зелена светлина за промяна и се ангажират с някакви действия, добре е. А на нас работата ни е да проследяваме тяхното правене, да бъдем коректив. Така постепенно „интегрираното“ ще стане „приобщаващо“ образование. В МОН не се забеляза суетня около плана и подготовката за неговото изпълнение тогава. Днес вече разбираме защо е било така. В анонса на министерството липсваха важни - политически по същество - детайли като кой го е приел и с какъв нормативен акт, кой носи отговорност за изпълнението му и с какви пари ще се реализира.

Учители и директори на общообразователни училища изпаднаха в трепетно очакване на по-нататъшни инструкции - на какво могат да разчитат от държавата и нейните институции. Мнозина започнаха да приемат деца със специални образователни потребности (СОП) въпреки системата. Правеха го от убеденост и професионализъм или по далеч по-прозаични причини - къде, за да запълнят бройка, къде, по настояване на родителите, къде, за да докажат, че тая работа не става.

Децата се чувстват зле - и няма как да бъде другояче, щом средата не е пригодена за тях, щом нямат помощни технически средства, щом ги изпитват по начин, който е най-малко подходящ за тяхното увреждане. Учителите са изтормозени - също неизненадващо, при положение че един психолог отговаря за 500 деца, а ресурсните учители са с неясна длъжностна характеристика, месторабота и институционална подчиненост. Да не говорим за липсата на ресурси, необходими за изработване на дидактични материали, литература и прочее важни неща както за децата, така и за учителите. Наистина, хората трябва да са обсебени (в добрия смисъл на думата!) от идеята за интегрирано образование, за да го практикуват в тези условия.

А иначе в повечето доклади до Европейската комисия правителството отчита „приемане на Национален план за интегрирано образование”. Европейските комисари не се впускат в търсене на формалните актове, те гледат на нещата на едро, по същество - има ли план и какво е качеството му. Нататък докладът продължава: „Интегрирани са еди колко си хиляди деца със СОП...“ (бройката няма значение, защото в преобладаващата си част това са деца с документи от Лекарска контролна комисия, които не винаги имат „специални образователни потребности“). Европейските чиновници обаче смъмриха правителството (умерено), поставяйки „приобщаващите социални политики“ в жълтата зона на оценките си - не че мястото им не е в червената, ама много „червена“ щеше да стане хартията им. Министърът на образованието и просветата пусна в обръщение заклинанията за модернизиране на образованието, които слушаме от години... Панта рей...

Ето как добрата идея сама по себе си се оказва достатъчна за... демагогия.

И така изминаха две петилетки. Без да се докоснем до основното: ценности и професионализъм в образованието като система. Тези неща създават средата, онази среда, в която всички деца могат да се чувстват по-добре. В тях е разковничето и на приобщаващото образование. Ако е ценност децата ни да се развиват, да се научат да живеят заедно, да се справят с разнообразието на живота - с радостите и трудностите в него - то и специалните им образователни потребности стават естествена част от цялото. Онова цяло, което изисква нито повече, нито по-малко от учителска компетентност за работа с всякакви деца, гостоприемство на училището и увереност, че всяко дете може да научава - математика, български, история или общуване с различни средства. Физическата среда е още по-елементарна за постигане: рампа на входа, асансьор вътре, широки врати и широка тоалетна - поне една. Така, дори преместването от кабинет в кабинет няма да затруднява децата с физически увреждания, т.е. няма да се налага промяна в организацията на учебния процес.

И ето как се върнахме отново към политическата воля. А тя се изразява в актове - документи, отговорности, ресурси. Не просто в постинг на интернет страница. Политическата воля прави идеята реалност, когато произведе механизъм за ежедневно функциониране, правила и процедури за действие, ресурси за практическо приложение, санкции при неизпълнение. В нашия конкретен случай това означава:

  1. Методика за оценка на възможностите на детето и нужните му ресурси за приобщаване;

  2. Правила за взаимодействие между различните институции, които имат отношение към развитието на детето;

  3. Процедури за избор между различни форми на обучение (в хода на работата);

  4. Гаранции за съобразяване с потребностите на детето, а не на училището или на системата.

Приобщаващото образование си има цена, която е инвестиция с висока възвръщаемост. За такава инвестиция съм склонна да си плащам и аз данъците.

А добрите инвестиции се правят с ценности (в какво да се инвестира) и професионализъм (как да се инвестира), с целеустременост (= преследване на цел) и решителност. Харчовете за поддържане на специални и помощни училища, дневни центрове и санаториални училища не носят никаква възвръщаемост и обслужват персонала на тези заведения - рехабилитацията на децата, които имат нужда от такава, може да се организира по много по-добър начин и да стане част от интегрирания план за развитие на детето. Родителите на децата с увреждания са доволни от съществуването им, защото само в тях виждат защитени места за рожбите си и достъп до услуги, от каквито се нуждаят. Средствата за организиране на благоприятна среда в общообразователните училища са инвестиция във всички български деца. А на въпроса - “Как да се харчи най-добре?”, също не е нужно да откриваме топлата вода - схемата „парите следват детето“, а не обратното, е доказала своята ефективност и по отношение на публичния ресурс, и по отношение на резултатите за децата.

 

 

© Капка Панайотова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.12.2006, № 12 (85)