Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОПЕЛЕТО НА ЗЛАТНИЯ ВЕК. НАСИЛИЕ И МРЪСНА ЛИТЕРАТУРА

Красимир Христакиев

web

Изследването на Вл. Сабоурин "Произход на испанския пикаресков роман: към генеалогията на реализма" реабилитира сериозните научни занимания с литературното изкуство на реализма, компрометирани в близкото българско минало по извъннаучни причини. Опитът да се потърсят генеалогическите основи на жанра на пикаресковия роман в административните процедури на късно учредената (вероятно от самите конвертити), испанска Инквизиция извежда на преден план проблема за културната роля на насилието особено в период на радикални изменения в държавната и религиозна политика. Покръстването на испанските евреи парадоксално не завършва, а начева продължителни антисемитски практики. Постоянната невротична внимателност на инквизиторите, администрираща новата модерна държавност на Испания, неумишлено води до индивидуализация на малтретираните от нея по религиозно-политически признак новопокръстени евреи. Проблематизацията на произхода и нейните резултати се мултиплицират на всички равнища (от вътрешната нетолерантност на еврейската общност в Испания до дискриминацията на жените, получили за кратко в ренесансовото общество равноценна възможност за индивидуализация). Считаните за нестабилно социално звено конвертити поемат насилието на променящата се държава, реакция на което е литературната практика на пикаресковия роман. Изследването на Вл. Сабоурин търси генетическите основи на испанския пикаресков роман в качеството му на израз на съпротивление спрямо действителността, възможен благодарение на изработената лична гледна точка за света, способна да конципира нова представа за реалност. Породената в процеса на бавно измъкване от средновековната визия за реално и действително форма на негативна реакция (обида, омраза, отмъщение) спрямо негативно действие (обвинение, насилие, дискриминация) се превръща в специфична призма на пречупване и осмисляне на света през сетивата и опита, правеща възможен жанра на романа. В изследването на Вл. Сабоурин анализът на новоевропейския отказ от теоцентризма и унифициращия латински и предпочитанието към лична гледна точка за света, изразявана на живите вернакуларни езици в рамките на европейската и конкретно на испанската литературна ситуация през XVI в. осигурява исторически коректното съдържание на понятието роман. Eвропейският човек от онова време възприема излизането от средновековната среда и последвалото озоваване в изоставен от Бога свят като неподдаваща се на времеви изменения катастрофа, изискваща противопоставящи й се текстове, които да изговорят ужаса, за да го понесат...

Постепенната генетическа кристализация на жанра минава през писмената инквизиционна изповед на конвертита, чиято основна цел става да предаде неавтентичен "образ за себе си". За тази цел авторите на пикарескови романи (подсъдимите, "донасящи" автобиографична информация) дискретно или преднамерено фолклоризират себе си, използвайки възможностите на все още продуктивната карнавална народна култура, която допреди век често е била тяхна "професионална" област. На инквизиционното изискване за автобиография се отговаря с шутовско повествование. Инквизицията търси Ласаро де Тормес, т.е. личност, носеща държавно-религиозна отговорност, търси "модерния субект с неговата единственост и неповторимост", а на практика "получава Лазар", т.е. риторично построения образ на фолклорен герой. Ограничаването на амбивалентността на езика на културата върви успоредно с неизбежното налагане на такъв тип повествование, който да отчита невъзможната за премълчаване реална смъртоносна ситуация на конвертита. "Добрият" произход на човека става гаранция за социална стабилност или изобщо за оцеляване, а "смесеният" отключва неограничавано държавно и религиозно насилие, което на практика декласира еврейската общност. Роден от насилие, от деформиране на тялото и духа, от извиване на ръцете и притискане до стената, пикаресковият роман представлява в нескатологическия смисъл на думата мръсна литература. Жанрът се ражда сред политическата мръсотия на културата, упорито прикривана чрез идеализиращи романтически практики, масовостта на които понякога прониква и в академичната литературна наука. Надеждата, изразена в края на генетическия анализ на Вл. Сабоурин, че литературата е рефлексия, мигновено прекъсване, а не проводник на насилието, е обща надежда на читателите, че има духовни дейности, опазени от административния глад на властомана, въпреки очевидната опосредстваща роля.

Болезнената мисъл на късносредновековния човек за излъганост, за компрометиране на собствената картина за свят недвусмислено се натрапва както от периодичните неуспехи на кръстоносните походи, така и от невероятната ("нереалистична") нова география на света. Тази мисловност е представителна за времето на онзи качествен срив, който дава същинското начало на Европа като културно непостоянна, но задължително следсредновековна общност, такава, каквато поне от пет столетия е пожелавана и разбирана. Несъмнено eдна от най-важните (и най-страшни) характеристики на новия свят е неговата изоставеност. Раждащият се по онова време индивид измества Бога от неоспорвания цяло хилядолетие център на света. Ренесансовият свят е изоставен от Бога/ е изоставил Бога. Европа влиза в епохите на безспокойствието - отчаянието, страха, негативизмът, лудостта стават много "по-лесни". Новият свят намира нeпознати усещания - както неконтролируем страх (от смъртта, която за първи път се превръща в истински проблем и затова бива маргинализирана като мисловен ангажимент), така и нямащи теоретична възможност за прекъсване колективни депресии и безпомощност, които, от своя страна, отключват невъзпиран от нищо негативизъм. Няма последна инстанция - човекът е мяра на всички неща и дори при желание за морален живот в старите категории - мирогледно и логическо основание за него няма.

Обремененият от мисълта за едно празно небе свят е "по-бърз", "ускорен" и неизбежно по-негативистичен. Особено когато към това се прибавят новите социално-политически свръхзадачи на времето, които за Испания се свеждат най-вече до териториалното обединение на обособените феодални кралства, консолидацията на разноетничните и разнорелигиозни групи и произвеждането на съответстващо чувство за общност. В новите "самостоятелни" усилия на Фернандо Арагонски и Исабела Кастилска да създадат модерна европейски ориентирана държава на прицел се оказват групите с различна от католическата религия - маври и евреи. Макар да им оставя известен "гратисен" период да си отидат или да приемат католицизма, новата държавна и религиозна власт на практика стартира първата в Испания масирана дискриминационна вълна1.

Интересите на новоучредената Инквизиция са извън общността на друговерците и тя се съсредоточава върху новопокръстените евреи. Малцинствената група на конвертитите ("конверсите") пречи на създаващата се ранномодерна държава и тя се опитва да я приобщи към себе си. Една от опорните идеи на "Произход на испанския пикаресков роман" се свързва с индивидуализиращата сила и възможности на насилието. В етнокултурната ситуация на Испания през XV в. то получава социална и историческа плътност в първите политически задачи на Инквизицията, касаещи най-вече религиозната дисциплина на новопокръстените евреи. Невротично педантичните изисквания на инквизиторите за точно, едва ли не протоколно, самоследене на човека постепенно оформят малтретирания конвертит като самостоятелна личност, като индивид. Оказва се вярно нещо наистина впечатляващо - не само свободата (породена от високото материално положение или от премногото власт, както предполага за аналогичен проблем спрямо Италия Якоб Буркхардт), но и насилието (свързано с отнемане на финансовите и властови социални достижения, типични за евреите преди Инквизицията) има способността да индивидуализира. Придвижването към индивидуализма на ренесансовия човек обаче не извира от личността, а от съвсем външна спрямо нея инстанция. Това индивидуализиране не е пожелано, a насилствено и, което е по-интересно - "неизвестно" нито на озадачения "нов християнин", нито на малтретиращите го инквизитори. Постепенно индивидуализацията става неизбежна и започва да се осмисля като възможност за оцеляване.

Интересна противоположна практика спрямо тази на конвертитите, представлява провелият се в края на XI век "нулев" кръстоносен поход, който предхожда официалния Първи и е парадоксално попълнен от бедняци, просяци, скитници (като Ласарильо). Тук не човекът бива травмиран от чужда нему, опосредстваща държавни амбиции, институция (Инквизицията още не съществува), а неочаквано овластените бедняци и скитници се оказват в позицията на въздаващи справедливост (наказващи и травмиращи). Двете културноисторически ситуации извеждат на преден план хипотезата, че радикалната свобода има способността да индивидуализира толкова, колкото и радикалният натиск. Между тях обаче има съществена разлика: на конвертита е отнета религиозната идентичност, а скитникът по-скоро сменя различни, свързани една с друга, "липси"... Личностният индивидуализъм е толкова системен колкото "антиидивидуализмът" (съществуването на човека под формата на съсловно, общностно същество, така характерно за скитническите общности през Средновековието). Развитието на небиологическа индивидуалност е еднакво възможно както чрез поемане на тотално насилие, така и чрез излъчване на такова. В ситуацията с "голташкия" кръстоносен поход устояващият религиозен мироглед предопределя отрицателния резултат на тази възможност и попадналата в ръцете на най-ниския слой на обществото неограничена власт не довежда до индивидуализация. Тази най-отчетлива миноритарна група не излъчва персонаж, оформен от индивидуализиращо насилие, такова, каквото на практика поема автентичният Ласарильо.

Пряка последица от високата степен на индивидуализация на пикарото е нежеланието му "да служи". Явлението касае не само традиционната фигурата на мъжа-пикаро, но и по-късните прояви на пикарата. Жената през епохата на Барока обира негативите на мъжките страхове от "дестабилизацията" на обществото, настъпила в резултат на първата фаза на модерността в Испания. Мъжът усеща като застрашително нейното въздействие, което увеличава жизнената и личностна мобилност на жените и реално застрашава "чистотата" на завещателните права и личното му достойнство. Порасналото чувство за свобода на жената бързо бива дискриминирано, защото, свързаните с него нови възможности, социални връзки и бит, застрашават престижа на произхода, невротично препотвърждаван като условие за лична и социална значимост. Пикаресковите персонажи предпочитат не да работят, а да се скитат. Жените отказват да се трудят, а когато все пак работят в някоя господарска къща, държат на задължителен почивен ден, в който да се радват на "свободиите си". Въпреки дискриминиращото редуциране на възможността за слабо"звено в автентичността на генеалогическата верига", станала реална в практиките на университетския промискуитет, степента на индивидуализация на личността през испанския XVI в. е достатъчно висока. Достатъчно, за да може едно определяно допреди век като "регламентирано" същество (трубадурите отменят мизогинизма на Средновековието, но не реализират пълноценна рабилитация на жената като личност, свободна и равноценна спрямо мъжа) да изрази такова желание. Позволявам си да направя една малка съпоставка, за да изпъкне по-ясно различието. Приблизително по същото време, в което испанката желае свободен ден за скитане, попадналите в Испания през османските пазари за роби българки държат да продължат да работят като слуги, за да получат впоследствие свободата си.

Гладът за проблема за произхода се появява във време на криза. Конкретно погледнато, фигурата на пикарото се оформя в условията на специфична икономическа рецесия, която Испания изживява през втората половина на XVI в. Той, ако мога да си позволя едно по-обяснително, малко педагогическо изказване, излиза от Дома си, когато е в действие първата фаза на "първата модерност" - икономическата стабилизация и отварянето на възможности за социално израстване, и още преди да е изминал и няколко стъпки, влиза в сила втората тенденция - на икономическа рецесия и плътно затваряне на посочените социални възможности. Така пикарото остава, първо - на Пътя, и, второ - в Капан, между две "места", предходното - изгубено, следхождащото го - изпълнено с несигурност и страдание, две "места", напълно очевидни в "Животът на Ласарильо от Тормес". На всичко отгоре, кралската двойка и инквизиторите решават да го заставят да признава съществуващи и несъществуващи грехове. Може би тук е уместно отново да се подчертае, че въпреки всичко конвертитът, чийто травмиран опит "повтаря" пикарото, успява да "изпързаля" Инквизицията. Подчертаната в текста на "Произход на испанския пикаресков роман" размяна на позициите на наблюдаван и наблюдаващ обръща нейните методи срещу самата нея.

Погледнато по-общо, фигурата на пикарото е свързана с по-далечното време на криза на средновековните ценности и мироглед, споменът за които е жив и в по-късната епоха на Ренесанса, когато на практика се оформя художественият образ на пикарото. Времето на Ренесанса се възприема като криза и катастрофа в културния смисъл на тези думи, който в случая е буквален. "Старото" съзнание не умее да си представи промяната и онова, което съвременният човек нарича "прогрес", като нова епоха. То го възприема задължително като криза, заболяване и апокалипсис2, имайки пред очи съвсем конкретни явления, мотивирани от новото ренесансово съзнание. Едно от тези явления очевидно е проституцията. Вземайки повод от този проблем, си позволявам да отбележа специално усилието на автора на "Произход на испанския пикаресков роман" при анализа на всички разглеждани проблеми да се помни контекста на епохата. Проституцията, анализирана в "Селестина" на Ф. де Рохас, не е просто "очевиден" обсценен мотив. Колкото и очевидна да изглежда функционалната й наличност, задължението на специалиста да я разглежда в собствената й среда и време не се отменя. Така възможността за коректна рецепция на пикаресковия роман остава реална, незамъглена от дидактични (изобразеното е, което не бива да се прави) или снизходителни (изобразеното не трябва да се изобразява, но е забавно) прочити. Без нея повествованието за странстващия пикаро лесно може да уплътни "чужда" възприемателна практика, която е очевидно предположима. Без уважение към времевата "затвореност" на явленията, към конкретната (често твърде болезнена) среда, викаща на живот един или друг литературен феномен, "Декамерон" наистина би бил порочна, "Гаргантюа и Пантагрюел" - безсрамна, "Ласарильо" - мръсна литература, изобилстваща от скатологични мотиви.

В края на Средновековието проституцията и свързаният с нея университетски промискуитет добиват вид на професия. Отношението към тях вече изключва срама или уплахата от дълго забранявания грях. Това е отношение като към работа и професионално задължение. От другата страна на медала стои страшното отчаяние на озадачените, на традиционно дистанцираните, но и ужасяващо привлечените от тази придобивка на новото време евреи и конвертити, чийто сексуален културен опит също ще влияе и оформя сюжетния състав на пикаресковия роман. В очите на конвертитите такъв факт е явно противоречив като наред с отдалечеността от предлагащата се без-срамно проституция е налице и привлеченост. Ласарильо не се свени "да преспи" у плетачките, по-късно съпругата му не се колебае да го направи рогоносец. Селестина не се срамува (от най-срамното за Средновековието) да проституира. Нейният избор касае сменените правила за живеене или по-точно напомня, че от Ренесанса насетне задължителни правила изобщо няма. При една от спирките в "шмекерското" си пътешествие Бускон се среща с мъж, който "изкарва хляба си" като наемен убиец. Проститутките и убийците вече не са грешници, а професионалисти.

Процесът, за който става дума, разбира се, не е приоритет само на Испания. Измамникът Чепарело от първата новела на "Декамерон" на Дж. Бокачо успява да убеди изповедника си в искрена разкаяност за греховете и бива обявен за светец. Такова действие, разбира се, свидетелства за "порасналото", самостоятелно мислене на ренесансовия човек, за когото меродавен става личният избор, а не църковните християнски предписания. В същото време обаче не бива да се забравя, че примерът касае ранните визии на Ренесанса за неприкосновеност на човешките мисли и желания, които по-късно бързо оголват своята илюзорност. Да излъжеш изповедника преди смъртта си в Италия през далечния XIV в. може дори да е забавно. Да не направиш същото в Испания през аналогичния за нея ренесансов XVI в. става равносилно на гибел. Плътната педантичност на Инквизицията още в прехода от Средновековието към Новото време спестява на испанеца някои болезнени персонални илюзии.

Постепенно конвертитът разбира "особеното" си положение и изработва стратегия на реагиране, нищожна спрямо мощните унищожителни механизми на Инквизицията, но най-близка в съзнанието за спасение, за физическо и личностно оцеляване. Породен в такава генетична среда, испанският пикаресков роман категорично не предполага трайни символически или алегорически практики, познати на близкото за онова време Средновековие. Формиращият се жанр се ориентира по линията на най-малкото (и най-бързо) усилие на мисълта (за спасение) към предаващо реалното и конкретно тежко положение на конвертита повествование. "Реализмът" на такъв продукт, поне в началото, е напълно предположим. Преди дедокументализацията си, преди да се превърне в литературна форма на съпротива спрямо действителността, пикареската е административен документ, отчет пред висшестоящ, към когото не може да не се обърнеш с "Ваша милост"...

Отричането от старата религия превръща доскорошния евреин в изгнаник - той не е добре приет нито сред старите, нито сред новите "свои". На конвертита биват приписвани характеристики на извънзаконно дете, на упадъчен човек, който предава родителите си и паразитира културните домогвания на испанското златно време на Ренесанса. Дори в случаите на пожелано и "съвестно" приемане на католицизма, той ще бъде обговарян в понятията на незаконен син, ренегат и копеле. Тях следва буквалното тератологизиране на "различния"3, разкрито в "Произход на испанския пикаресков роман" чрез примерите за биографично и анатомично свързване на новопокръстените с въобразени чудовища.

Макар че евреинът се отрича от Бога на отците си и приема католицизма, неговото християнство, бидейки (само)насилствено, е по-скоро поза, под която продължават да съществуват старите религиозни навици. Като изход от опасната ситуация на конвертита бива изработена една особена практика, иронизираща собствения произход и религия през филтъра (през специфичните механизми и възможности за сугестия) на шутовството.

Всъщност стратегията на шутовското обръщане на нещата не е съвсем точно изработена от конвертита. В неофициалната култура на средновековна Испания шутовството дълго е правило точно това - обръщало е нещо с главата надолу, "изкарвало" го е неговата противоположност, за да го запази същото. Иронията към произхода, към стария морал и привички, макар да (или именно заради това, че) добива крайни форми, е несъгласяваща се ирония. Тя отрича еврейския произход (под неподлежащия на лично мнение натиск на Инквизицията), но, карнавалната, шутовската форма по правило няма потенциите да отрече нищо и на свой ред утвърждава. И то точно онова, което отрича. Използвайки прийомите и механизмите на средновековната шутовска традиция, като отрицава отрицанието, пожелалият все пак старата си еврейска идентичност (или поне неиздържащият на вътрешното ренегатство) конвертит намира излаз към нея. Този механизъм на отричане докрай, за да се стигне до време, в което да не се отрича повече, а да се утвърждава, функционира с впечатляваща плътност в "Произход на испанския пикаресков роман". Пикареската е литературно отмъщение (отрицание), което обаче утвърждава.

В конкретната литературна проблематика на испанския пикаресков роман едно специфично методологическо напомняне неизбежно излиза на преден план. При анализ на ренесансова творба (на продукт, относително ясно разграничим от предходното - средновековно - качество) изключително важно е да се държи сметка за разривната различност на всичко отвъд XV в. спрямо съвременната култура, която е най-вече развитие на следсредновековни феномени. Културният избор на Ренесанса, макар да не успява да убеди (себе си), че къса всички връзки със Средновековието и че възражда принципите на живота и изкуството на Античността, все пак прави първата от многото уверени крачки към една друга картина за свят, конфликтна или индиферентна на средновековната. Времето на християнското "детство на човечеството" парадоксално не е наше време, днес то е чуждо, което е било свое, неразбираемо, което е било очевидно, другост, която е била същност. По времето на Ренесанса испанският християнин сам решава да се откаже от тази същност. По същото време отказва правото за "същност" и на съжителстващите столетия заедно с него миноритарни групи чрез невротично старание за дисциплиниране на религиозната им идентичност. Новият литературен жанр на пикареската се създава, докато испанецът-католик от XVI в. (който може да бъде и най-често е покръстен евреин) приписва свои проблеми на друг. Обезсилената религиозна преданост на доскорошния средновековен човек резултира в инквизиционна агресия, способна да генетизира литературни форми, които са защитни (и на свой ред агресивни). Пикаресковият роман в Испания става литературен ресентимент за отнетите социална значимост и престиж, за насилваното съзнание и малтретираното тяло, за травматизирания живот...

Много по-сложен (и по-страшен) изглежда травмираният жизнен опит на конвертитите при осъзнаване на възможната еврейска генеалогия на институцията на испанската Инквизиция. Политическите лидери не надмогват конфронтационните желания на Църквата и народа и донякъде с неохота поставят началото на първите масови насилствени практики срещу евреите. Под решенията на християнските епископи обаче стои нетолерантност от нехристиянски тип. Първите проявления на претенциите и изискванията за "чистота на кръвта" стават реалност много преди ренесансовия XVI в. В недискриминираща официална държавно-религиозна среда най-ранните разследвания за "нечист" произход се отнасят за евреите и са отправени от евреите. Вътрешната нетолерантност на еврейската общност санкционира реалните разнообразни форми на близост между тях и християните по начин, не много различен от този на католическата Инквизиция. Страшното е не само в осакатеното от инквизитора тяло и лично достойнство. Страшното е във вътрешното ренегатство на своите, които са станали чужди и са вече в позицията на обвиняващи в слаб религиозен морал. Един от най-впечатляващите отвратителни епизоди в пикаресковия "Бускон" на Фр. де Кеведо е публичното оплюване (!), на което е подложен новият студент от колегите си (евреите съставляват голяма част от университетските възпитаници по онова време). Авторът подлага персонажа си на знаково унижение, натоварвайки със смисъл дори специфични анатомични особености, смятани за типично еврейски - големите носове, които така злощастно "изрисуват" наметалото на Бускон...

Първенците на еврейската общност вероятно учредяват санкциониращ орган, който да пази религиозната чистота на колектива и който по-късно "прехожда" в католически репресивен апарат. Получава се така, че новопокръстените бащи на практика упражняват насилие върху собствените си потомци. Бащата на Бускон е осъден (като крадец) на смърт чрез обесване. Присъдата изпълнява неговият брат (!), който работи като палач и който по професионално задължение в името на Краля убива и разфасова (обесените евреи не са получавали право на погребение, а са били нарязвани на парчета и хвърляни по улиците) осъдените. Племенникът успява да се спаси от подобна участ благодарение на събраните, нечестно изкарани пари, с които подкупва писаря (администратора!).

Разколебаната религиозна преданост на европейците-християни и на евреите инквизира разколебаната религиозна преданост на конвертитите (а при други условия - задължително им приписва такава) - първите, защото новопокръстените са вече податливи на "еврейство", а вторите - защото евреите са били податливи на "християнство". Отслабената вяра в Бога ражда насилието на евреите, което насилието на християните наследява. В опита на неовластения, попаднал между два враждебни лагера, се оглежда измъчената физиономия на жертва на прехода, който не само в испанска среда е преход от средновековен тип менталност към ренесансов. От Ренесанса насетне Испания се сбогува с чудото на християнската толерантност на средновековието (!) и навлиза в епохите на модерната държавност. Това става за сметка на няколко поколения, които отчетливо усещат себе си като изгубени, ("запокитени") и които опитват да надмогнат отчаянието чрез един много специфичен смях, лягащ в основата на испанския пикаресков роман. В този ред на мисли пикаресковият роман е откровено мръсна литература. Това е художествена практика, породена от една никога непожелавана орис, от неочаквано кърваво насилие, от силов натиск върху съпротивляващо се отчаяно същество. Пикаресковият роман може да бъде четен като забавен след векове, когато паметта за произхода на жанра поизтънява. Може би - едва при Кеведо, у когото съществуват всички пикарескови мотиви на проблема "конвертит", но вече като употреба на нещо готово, утаено в литературни форми, като похват. Макар наследник на стара аристократична фамилия, а и откровен антисемит, с надеждата за литературен успех Кеведо написва пикаресковия "Бускон", примери от който си позволих да приведа по-горе. За съвременниците си пикареската е по своему смешна, но не е забавна. Тя е прикритие и отмъщение за постоянно пулсираща травма, свършекът на която не се вижда, а началото на която е потънало в кръв и насилие. Пикаресковият роман, както вече посочихме, се ражда сред политическата мръсотия на културата, упорито прикривана чрез идеализиращи романтически практики, масовостта на които понякога прониква дори в академичната литературна наука. Понякога художествените произведения се появяват по начин, който авторите им очевидно биха желали да си спестят. Пикаресковият роман се ражда от ренесансовото насилие на Инквизицията - най-мощния административен механизъм за онова време, стапящ всички обявени за излишни различия в името на създаваща се държавност.

Една от най-важните идеи, произтичащи от генетическия анализ на Вл. Сабоурин, е идеята за очевидната рецептивна "изгубеност" на пикаресковия роман. "Другото" четене на пикареската (и на всички продукти на XVI в., които в определена степен инфилтрират културния опит на предхождащата карнавална празнична традиция) започва скоро след изясняването на държавнополитическите административни задачи на Инквизицията. Оттогава насетне "автентичната" рецепция ("автентичният" смях, страх, отчаяние, веселост...) се редуцира моралистично. Трудността на коректния прочит (ако държим на него, а текстът на Вл. Сабоурин - държи) е резултат не на последно място на специфичната "нечиста", "конверсивна" природа на самия продукт, който съхранява същностни характеристики на предхождащата амбивалентна народна култура. Положени в нов, изменен контекст (на свой ред - обърнати), те наистина изглеждат обсценни и греховни. Тази различност на пикаресковия роман се пренася и върху знаменития "Дон Кихот" на Сервантес, за да затрудни допълнително трудното съвременно четене на романа.

Имах възможност да подчертая, че една от най-важните методологически опори на изследването според мен е прокараният навсякъде принцип на историзма. Бидейки важно оперативно средство за научно "постигане" на исторически закрепени културни явления, подходът още веднъж и на практика напомня, че само контекстът оформя смисъл. За мен като читател едни от най-важните "места" на "Произход на испанския пикаресков роман" представляват специалните разяснения за историчната природа на ред естетически феномени в периода XV-XVII в. - за смеха по времето на "Ласарильо де Тормес", за отношението на пикаресковия персонаж към смъртта и др. Най-силно впечатление прави усилието на автора да се оттърве Дон Кихот от "магията на романтическия плен". Изглежда много по-справедливо на популярната теза за дръзновения хидалго като носител на идеализма във време на катастрофирал хуманизъм, а за Санчо като съхранител главно на народния телесен, "долничен" мироглед да се противопостави друга теза, която да уважава повече "автентичната" сугестия на романа. Дон Кихот очевидно притежава ред пикарескови характеристики, а Санчо не е просто беден "лакомник" (тезата за взаимовлиянията между рицар и оръженосец, бидейки производна на вече посочената, от тези позиции също не издържа критика). Дон Кихот не само притежава белези на пикарото - той, най-вероятно, е генеалогически свързан с него.

При новия, отдалечен (включително и инквизиционен) прочит на пикаресковия роман до голяма степен става дума за употребен фолклор, за вторично използване на празничната народна култура. Поведението и културните текстове на нейните "поданици" вече не са така амбивалентни както през XV век и в тях отворените (от гледна точка на карнавалната култура - ограничените) сетива на инквизиторите виждат все повече еднозначни думи и жестове, виждат поведение на богохулник и религиозен регенат. Испанските инквизитори не разбират "морософската" хитрост на конвертитите, защото по онова време тя вече до голяма степен е неразбираема. Възприемащото съзнание е вече различно не на последно място поради инквизиционния надзор за пределна яснота на изповедта, редуциращ амбивалентната природа на карнавалния език в пикаресковото повествование. "Шутовете-конвертити от ХV век" и техните "неизбежно измъчени наследници през следващото столетие" са две различни неща. Преди Инквизицията все още са им се смеели. В този смисъл решенията на Инквизицията се свързват със задължителните за всяка тоталитарна система монополизиране на смисъла, надзираване на посланията и поведенията и старателно моносемантизиране на всички понятия, нещо, напълно нетипично за устояващата в пикаресковия роман карнавална амбивалентост на народната култура. Това е инквизиция над езика на културата (но и изобщо над езика!), насилие, провеждано от различни, но винаги официални държавни институции (двата най-близки примера - за Испания и Франция съответно касаят Инквизицията и Френската академия).

Такива разсъждения дължат много на популярната книга на Бахтин за Рабле, която анализира литературен продукт, наследил в много по-голяма степен белезите на празничното културно наследство на Средновековието. Струва ми се, няма да бъде пресилено, ако кажем, че пикаресковият роман е генетически обусловен от две тенденции - на оцеляващата, все още пълноценна традиция на амбивалентното слово и на надзираваната моносемантизация на езика, която в европейския културен ареал се случва както на държавнополитическо (религиозната яснота е проникната дори в официалния титул на испанската владетелска двойка), така и на битово ниво (топичната комуникация, чието минимално нарушение прави критичната ситуация смъртоносна). "Амбивалентно" в пикаресковия роман по-скоро е поведението на конвертита спрямо наблюдаващата го навсякъде Инквизиция, но това е до голяма степен лъжеща, създаваща спасителна привидност, употребена амбивалентност. С избора на качествено нов път за развитие европейският читател губи сетива за (на свой ред) изгубвани усещания, между които, за съжаление, и про-изтичащите от шедьоврите на такива творци на писаното слово като неизвестния автор на "Ласарильо", Бокачо, Рабле, Сервантес, Коменски, Суифт и др. Погледнато най-общо и със сравнително изразителен пример - през XIV в. "глупак" семантически пълноценно е означавало и мъдрец. По времето на "Ласарильо" значението на думата постепенно губи амбивалентността си. Днес, а и по времето на Бахтин, "глупак" означава глупак. И нищо повече.

Нетърпящото възражения изискване на инквизиторите за точна (съдебна) яснота на изповядващите се заподозрени донякъде предопределя "реализма" на изложението. Наред с това, в поднесения разказ за себе си, равнозначен на самостоятелен разпит, обвиненият сам си задава въпроси по предварително предоставен от Инквизицията план и сам си отговаря, доближавайки изповядваните мисли, намерения, решения и постъпки до анонимни ("без-отговорни") фолклорни лица и сюжети. Докато дава такива отговори, той размива личната отговорност на поданика и християнина пред Църквата и Държавата до предел, отвъд който бива евентуално изключен от списъка на заподозрените ренегати. Инквизиционното насилие принуждава конвертита да осъзнае нещо принципно ново за късносредновековния човек - че реалното е различно за различните хора и, че то може да бъде не само констатирано, но и конструирано, настоятелно изисквано. Реалното за Инквизитора е различно от реалното за конвертита. Последното е задължително имплицитно, винаги лично и невъзможно за показване, за извеждане навън. В границите на конкретното съзнание истината е вече лична, а не абсолютна категория, макар че през испанския XVI в. публичното отношение към нея може да бъде само официално и винаги съобразено с нейната предпоставеност (вярно/реално е онова, което трябва да бъде вярно/реално). В този смисъл испанския пикаресков роман, отстоява не само достойнството на личната телесност и мисловност, но и отхвърля средновековната претенция на Инквизицията за твърда истина, за монолитна единна гледна точка за света, независима от отделно време или съзнание. Генезисът на специфичния реализъм на пикаресковия роман презентира процеса на дискредитиране на средновековната картина за свят с нейната представа за истината като предварително налична, а за реалността като пригодна за наслагане към нейния образец и отстоява правото на различни гледни точки за света, еднакво правомерни и еднакво истинни. Това е реализъм, възникващ от съпротива срещу инквизиционно насилие, реализъм на радикалната тайна на вече оформения индивид, който може да я носи...

Идеята, че "реализмът предполага радикален нихилизъм и неговото самопреодоляване" в текста на Вл. Сабоурин бива изведена чрез съпоставителното доближаване на испанския пикаресков роман до френския реалистичен роман от XIX в. Такова обвързване несъмнено представлява интерес още от заглавието на изследването. "Произход на испанския пикаресков роман" отчита важността на въпроса до каква степен и изобщо може ли да се търси "реализъм" преди автентичната му поява през европейския XIX в. и, по-общо казано, преди появата на буржоазния тип съзнание. Отговорът му се свързва с идеята за романовия опит на пикареската като антиципиращ реалистичния роман на XIX в. Без да влиза в генетически връзки с него, без да "подготвя" или "предчувства", пикаресковият роман представлява сходна (но и остава много различна) литературна практика, чието сходство е несъмнено и без да бъде генетично. Очертаването на модела на романа на XIX в. като движим по схемата: негативизъм - воля за познание принципно се успоредява до схемата негативизъм - воля за оцеляване и конкретното й проявление в испанската пикареска. И двете романови проявления следват механизма на отрицание на реалността и утвърждаване на личността в рамките на същата тази реалност, и двете са реалистични, оставайки продукти на различни епохи.

Имах възможност да спомена, че "Произход на испанския пикаресков роман" търси генеалогията на реализма и от перспективата на популярните за западното Средновековие спорове на номиналисти срещу реалисти и измененията, които настъпват в средновековната философия като техен резултат в полза на едно уважаващо сетивното възприемане отношение към действителността. Философските домогвания на късносредновековните мислители създават условия за развитието на литературни практики с несимволически характер, които много по-късно и в много различен смисъл ще бъдат наречени реализъм. "Радикално сетивно-телесното възприятие на действителността в перспективата на една индивидуална гледна точка" е най-важната съставка на новия реализъм, чиято първа литературна форма в Испания е пикаресковият роман.

В специфичната културна ситуация на испанските евреи политическата принуда за смяна на старата религиозна принадлежност и често последващите обвинения в ренегатство, от една страна, се свързват с доброволно приемане на нова религия и постепенно преосмисляне на отцеругателното отичане, от друга, по начин, който максимално усложнява понятието за себе си и в крайна сметка релативизира индивидуалната идентичност. Наложителната смяна на ролите във време, в което за Инквизицията е нямало тайни, понякога води до разместване на лице и маска, до такова усъвършенстване на измамната втора външна идентичност, след което тя се превръща във вътрешна. Съпротивата спрямо насилието нерядко се оказва безсилна пред неотстъпващата административна машина на Инквизицията, изпод документите на която се ражда модерната държавност на Испания. Спасителното скриване на реалното положение и постоянното показване на изискваното обаче представлява възможност за оформяне на своя, уникална идентичност, несъвпадаща с официално предоставените, но винаги надлични алтернативи - католик или евреин. Конвертитът не само има възможността да мине през всички възможни варианти на този избор, но и да изчувства и изживее алтернативите си, да пробва доколко маската пасва на лицето. Тази възможност по онова време не е мислима за католическата и еврейската общност, които поддържат еднакво монолитна и единна гледна точка за света. Отделянето от своите (като задължително условие за личност и индивид) и последвалият персонален опит обаче не са продуцирани от самостоятелни интелектуални разграничавания или от автономно изменение на културната система от страна на неин пълноценен "поданик", а от нескривано държавно насилие.

Инквизиционната агресия на ранномодерната испанска държава създава от средновековния общностен човек индивид със свой ъгъл на зрение и свой личен прочит на действителността. Новият реализъм на пикаресковия роман стъпва на нова представа за действителност и истина. Жанрът на пикареската защитава извоюваното право на мнение чрез вторично повествование, прецизно съобразено с другата (втората, несвоята) представа за реално и вярно, чрез текст, привидно адекватен на изисквания. "Така казването на истината за себе си означава съобразяването с очакванията на институциите, контролиращи що е истина". Функционализирането на сугестивните възможности и механизми на карнавалната амбивалентна народна култура прикрива "обратната страна" на текста, личната истина и своята действителност.

Важните научни тексове се появяват неслучайно. Те излизат за живот, породени от въпроси, които трайно интересуват и лично вълнуват авторите им и в определен смисъл са "въпрос на живот и смърт". В сякаш несвършващото време на преход след 89-та, България не показа някаква сериозна грижа за хората, решили да потърсят в нея възможности за достойно съществуване. "Вездесъщата триумфираща на всички нива българска пикареска без роман" засяга всички. Социалното ограничаване на личността и политическият, неудържим до някаква граница, интелектуален промискуитет могат да обезкуражат. Не на последно място в сравнението на описвания в изследването свят със съвременния се оглежда потребността на автора на настоящия прочит от изход от препотвърждаваното чувство за социална заменимост и излишност, от единствеността на позволението за пикарескова принадлежност. В България наистина има пикарескови фигури, без да има пикаресков роман.

Може би тук е уместно да бъде напомнена старата истина, че човек пише неща, които не може да не напише, но и в определен смисъл и мяра - чете неща, които не може да не прочете. Колкото и мърдо социално въображение да притежава, българският читател най-често се връща вкъщи с няколко залепени на гърба пикарескови характеристики. "Произход на испанския пикаресков роман: към генеалогията на реализма" освен всичко друго, дава възможност за демистифициране на жизнената среда, макар тази възможност да не е утешителна. За мен като читател това се оказа достатъчно, за да бъде избегнато разочарованието от българската реалност, в която наистина под и над път и като че за капан подскачат пеещи прасета и фашистки клоуни, които нещо ни продават.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Освен всичко друго, текстът демистифицира популярното "затъмнение" на християнското средновековиe, което в борбата на интерпретации дълго биваше мислено с насилие от идеологически (инквизиционен) характер. Популяризираният у нас прочит на западноевропейската културна опозиция Средновековие - Ренесанс през светлинната метафорика дълго приписваше на Средновековието мними или изцяло чужди грехове. В конкретния пример с Испания дискриминацията спрямо различните започва, а не приключва с Ренесанса и най-вероятно не е инициирана от политически, а от религиозни лидери. За щастие днес е нужна по-малко смелост, за да се каже, че "полагащата се" на Средните векове тъмна символика е плод на елементарна неграмотност или на културно насилие, фундаментирани от най-високо ниво - соцестетици, ренесансови енциклопедисти, Волтер... [обратно]

2. Такава културно-психологическа реакция се оказва типична за епохи на преход. В български условия тя се случва не само през зрялото Възраждане (вж. известния "плач от самотия" в едноименното стихотворение на Н. Геров, в което културната ситуация на преход от старо (рурално, полупатриархално) към ново (градско, институционално) културно съзнание се описва през образа на смъртно болен човек), но и във време, синхронно на испанския ренесансов период (вж. окаянията на Д. Кантакузин в "Молитва към Богородица", където социалното разочарование и предчувствията за близък политически провал се кодират религиозно). [обратно]

3. Подобна ситуация за европейския човек не е нова. Тя припомня принципно по-популярните наследници на българската богомилска ерес във Франция. Катарите много рано получават презрителното наименование "бугри", поемащо обиди от всякакъв характер, без да се пропускат и полови квалификация. Много късно във френски език лексемата "бугр" се освобождава от пейоративната си конотация и отново става етноним. Рефлексите на "официалната" социалност през XII и през XVI век принципно не се различават. Разликата е по-скоро в степента на индивидуализация на малтретираните - катарите са реформатори, които не целят разчупването на религиозния мироглед, излизането от който се оказва задължителен белег на един изоставен от Бога свят, в който се налага литературата да поеме функцията на религията. [обратно]

 


Владимир Сабоурин. Произход на испанския пикаресков роман: към генеалогията на реализма. Велико Търново: УИ "Св. св. Кирил и Методий", 2006.

 

 

© Красимир Христакиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.07.2006, № 7 (80)