Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Април  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СВЯТОСТ И ГРАЦИЯ, СЕРИОЗНОСТ И ИГРА В МЕТАФОНИЧНОТО ПОЛЕ

Красимир Христакиев

web


Абстракт: Настоящият текст разглежда някои специфични форми на звукова организация на езика, станали предмет на подробен анализ от страна на Никола Георгиев и Радосвет Коларов в техни изследвания. Особен акцент е поставен върху въпроса за типологическите пресичания и преки въздействия на пионерските граматико-стилистичен (Шпитцер) и анаграматичен (Сосюр) подходи върху работата на двамата български литературоведи.

Ключови думи: анаграма, метафония, фолклор, Рабле


 

В настоящия текст разглеждаме някои специфични форми на звукова организация на езика, станали предмет на подробен анализ от страна на Никола Георгиев в неговото изследване "Българската народна песен" (1976) и на Радосвет Коларов в "Звук и смисъл" (1983). И вместо на свой ред да коментираме техните подходи и аргументация, познати от десетилетия, стремим се да ги съпоставим с подходите на други учени, чиито анализи по същата проблематика отдавна са филологическа класика. Със следващите редове задаваме и важния въпрос за недостатъчно проучените типологически паралели между пионерските граматико-стилистичен (Шпитцер) и анаграматичен (Сосюр) подходи, от една страна, и работата на Георгиев и Коларов, от друга, както и за преките въздействия на Шпитцер и Сосюр върху постановките на двамата български теоретици. Нашият обсег на внимание се ограничава до няколко книги или дори до няколко примера, колкото христоматийни, толкова и рядко препрочитани, с цел замислената съпоставка на идеите да бъде проведена на тяхното по-конкретно, изказно равнище.

Както се знае, в първите години на XX в. Сосюр е убеден, че в поемата "За природата на нещата" на Лукреций Кар са вложени множество частични анаграми на името на гръцката богиня на любовта Афродита (в латинската транскрипция Afroditе) - в идеалния случай с (поне) двусъставни звукови фрагменти и без промяна на звуковата последователност. Например, стих 6-ти "Te, dea, tefugiunt uenti, te nubila caeli" (Starobinski 1971: 80) ("Пред тебе, богиньо, се оттеглят ветровете, при твоето приближаване се разпръсват облаците на небето" - (Лукреций 1971: 9) съдържа както пресечения начален дифон -Af1, така и финалния сегмент -ite, допълнително подкрепени (асонирани) и от други звукове в стиха. Ала според Сосюр исторически много по-рано, всъщност в най-старата индоевропейска културна словесност, "ако се вземе почти произволен пример, ще се види, че химните, посветени на Agni Angiras, представляват серия от каламбури като girah (песни), anga (връзка), чиято основна задача е да имитират сричките на свещеното име" (Starobinski 1971: 36).

На това място Старобински не прилага конкретен откъс от "Ригведа" за илюстрация на цитираното наблюдение на Сосюр, заявявайки само, че примерите са достатъчно много: "в този жанр може да се открие планина от материали за изследване" (Starobinski 1971: 36). Навярно е имал предвид примери като този: "Kada nah susruvad girah Indro anga" (Muir 1868: 259), ("Кога Индра ще чуе нашите молитви?")2.

Като следва някои от работните принципи в анаграматическите "тетрадки" на Сосюр, Р. Коларов разкрива сходна фонетична организация на езика на класически автори от българската проза. Според него, във винаги ограничения обсег на "метафоничното поле"3 стават възможни ред неграматически проявени смислови въздействия, различни по вид и по сложност. Например метафоничният похват, формулиран като "дистантно" смислово интегриране" (Коларов 1983: 131-132), който има безспорно предимство и широко разпространение в поезията, в прозата може да се приложи в относително малки текстови отрязъци, където "между две (или повече) думи се създава (...) директна семантична връзка" (с. 132). В подкрепа на своите разсъждения Коларов прилага пример от разказа "Окрелчето" на Ангел Каралийчев: "Накрай бялата земя има чешма от мермер. Там, снела котли от рамене, чака царската дъщеря" (с. 133). И разяснява: "Между подчертаните думи мермер и рамене не съществува... пряка смислова връзка... Те обаче съдържат общ звуков елемент (мер, р-ме)" (с. 133), именно който "поражда неочаквано ефектен образ. Думата мермер прехвърля директно, прескачайки синтактичните прегради, своето значение към думата рамене... В резултат на това се появява... имплицитно подсказан израз "мраморни рамене" (с. 133). От същия разказ Коларов привежда пример за друг метафоничен похват, определен от него като "мнима етимологизация, прехвърляне върху собственото име на етимологически чужди семантични признаци...: "като синя длан потъва Узуналан в огнения бяг на утрото..." (с. 142). Съвсем сходни примери Коларов извлича от "Легенда за Сибин" на Емилиян Станев, които определя като "звуково перифразиране на собствено име" (с. 168): "Здравото око се отвори и го погледна - въпросът в него затисна княза като скала. Каломела се опитваше да заговори..." (с. 171). И също, при друг персонаж, "разложено на съставящите го звукови елементи ко + тра, името Котра се отразява в заобикалящите го от двете страни изрази" (с. 169): "В ония майски утра в същата тая стая Котра бе ресала черния поток на косите си..." (с. 169). Според Коларов тук "името представлява, фигуративно казано, семантичен "вакуум", който трябва да бъде веднага запълнен поне отчасти, чрез заемане на семантични елементи от най-близкия контекст" (с. 142). Така, в крайна сметка, съгласно един и същ метафонически принцип, както звуковият финал -ite от съчетанието "uenti, te" в стиха на Лукреций Кар трябва да препрати към името Afrodite според Сосюр, така -тра от думата "утра" при Емилиян Станев според Коларов необходимо напомня Котра... И още веднъж, по подобие на звуковото доближаване "мермер" - "рамене", прастарият текст на "Ригведа" препраща с преднамерено предпочетената дума girah към името на божеството Agniras... С оглед на тази логика, макар Коларов да определя примера "синя длан" - "Узуналан" като "квазиетимологизация" (с. 142), със същото основание той може да бъде причислен към анаграматичните преноси. И на други места в "Звук и смисъл" двата подхода се преплитат - както е според нас и при Сосюр - което позволява и провежданото тук сравнение.

По оперативно сходен, исторически също толкова ранен начин Лео Шпитцер тълкува някои случаи на квазиграматически построения у Рабле. А начинът му на работа и видът случаи не са напълно същите и поради една добре известна особеност на раблезианския стил. За разлика от финия смислов ефект на звуковата игра при Каралийчев, експериментите в "Гаргантюа и Пантагрюел" са често предизвикателно груби4, затова и по-лесно осезаеми, понякога дори агресивно натрапващи се на слуха. По този принцип се гради например първата строфа от "надписа на главната порта на Телемската обител" (Рабле 1982: 183), който Шпитцер направи пословично известен и чието начало гласи:

Cy n'entrez pas, hypocrites, bigotz.
Vieux matagotz, marmiteux borsouflés,
Torcoulx, badaux, plus que n'estoient les Gotz...

(Spitzer 1948: 17)

(Не влизайте тук, лицемери, лъженабожници,
стари маймуни, подпухнали окаяници,
извити вратове, заплеси, повече, отколкото са били готите...).

Още в тези първи стихове Рабле придава много особен облик на лицемерите, които гони от Телем. В една непочтителна звукова игра, към думата, която пряко ги назовава (bigotz), той държи непременно да добави и наименованието на вид маймуни (matagotz), като не след дълго намесва и готите (gotz), и остготите. Както е видно, по същество нищо не обединява по значение тези три думи, освен употребата им като инвективи, и освен случайно (от морфологична гледна точка) повтарящата се в тях фонетична част -got, която обаче, обратно, за Рабле е напълно достатъчна, за да ги обвърже семантически. Бързо нарастващата, натраплива повторителност на звуковия сегмент поражда имплицитен, прекосяващ смисловите граници на думите, образ, възможно въплъщение за чудовищно-невъзможни същества: лицемери, сраснали се с маймуни, никога реално не съществували животински готи. Думите, окончаващи на -got в първата октава от телемския надпис, формират едно от най-дръзките "гротескови езикови семейства" у Рабле (Spitzer 1948: 17). Те създават измамно инерционно впечатление за еднокоренни производни думи, регулярни граматически сглобки, породени едва ли не от естествените словообразувателни рефлекси на езика. Онази звуково-"семантична трансфигурация" (Коларов 1983: 132), която Коларов проследява от "мермер" към "рамене" при Каралийчев, при Рабле се осъществява (от "bigotz"към "matagotz") по друг начин, ала отново изцяло "зад гърба" на граматиката... И тук (независимо коя е началната точка на нашето сравнение) ана- и квази-граматическите построения се схождат в своя принцип.

Нещо повече, насмешливо грубите игри на Рабле с езика може да се усложняват, да повишават степента си на фонетична диференцираност. Към такъв пример неочаквано (по различен повод) ни насочва Михаил Бахтин в една бележка под линия в своя известен труд за Рабле: "по време на сраженията брат Жан се проявява като заклет "анатомизатор", който превръща на "кайма" човешки тела. Тези две думи са свързани в текста на самия Рабле: ..."te puissent anatomiser la cervelle et en faire des entommeures" ("...които могат да "ти пръснат главата и ти нарежат мозъка на парчета" (Рабле 1982: 203). Бахтин е на крачка от това да обяви Рабле за "анатомизатор" на езика, включително на звуковата цялост на самия глагол "анатомизирам". Той не преминава това разстояние от една смислова крачка, ала предизвиква преминаването му от страна на неговите читатели, довеждайки в анализа едната дума до другата и посочвайки близката им свързаност и във фразата на Рабле. Ето докъде ще се стигне, ако тази крачка бъде направена: "...te puissent anatomiser la cervelle et en faire des entommeures".

Ако временно пренебрегнем ясно заявените лексикални граници и разделим фразата според звуково повторителните й групи - каквото по същество изисква метафоничният анализ на Р. Коларов - пред нас ще започне да се очертава любопитна сама по себе си звукова игра. Фразата като цяло, и особено фрагментът "puissent anatomiser", скрито препраща към прозвището на брат Жан, което ще се появи и експлицитно на финала й, създавайки по чисто звуков път впечатление, че тъкмо Jean des Entommeures е този "анатомизатор", който прави телата на парчета. Защото със същите последователни трифони -ent и -tom (чиито звукове са разположени също в безупречна последователност) започва и името-прозвище на героя, за да завърши с компромисно обърнатия трифон -ser. Наред с това -ent се появява повторно и в разместен вид като -ten ("et en"), още веднъж се появява и звуковият финал -res във варианта cer-, синтагматично максимално сближен с предходната си поява ("anatomiser la cervelle"). В така организираната, ориентираща и подготвяща, графично-звукова среда, е направено всичко необходимо, за да може читателят да усети анаграматичното сходство и да обвърже думите с името. Бахтин прави това обвързване, без да препраща към Сосюр и без да анализира звуковия механизъм на играта, следвайки по-скоро своята любима критическа тема за карнавалните раздробявания на тялото. Най-сетне, ето как "дистантното смислово интегриране" на думите "мермер" и "рамене" у Каралийчев, осъществено чрез повторение на един "общ звуков елемент" (Коларов 1983: 133), заработва отново, чрез повторение на няколко звукови елемента, в "anatomiser... entommeures" у Рабле.

Чисто квазиграматически ефекти разкрива и анализира в текстове на български народни песни Никола Георгиев. В един от по-специалните случаи тези ефекти са обвързани и със смисловото разгръщане на мотива: "В една широка група песни с изчерпателно изброяване се набляга, че гората е изгорена: плаче нейното "дърве", "листе", птици, цветя, вода, защото:

хайдути огън дадоха
и си гората изгориха

И съвсем неочаквано след това пространно и съсредоточено около мотива за изгорената гора описание идват стиховете:

хей че се Индже провикна
из тая гора зелена"

(Георгиев 1976: 69-70).

По изключително любопитен начин тук се преплитат фонологичният и наратологичният пластове - парадоксално от логическа, но закономерно от естетическа гледна точка, овъглената гора не престава същевременно да бъде и зелена... "Звуковата и лъжеморфологичната връзка между съществителното "гора" и глагола "горя" на свой ред разколебава смисловите очертания между двата основни мотива на песента и се присъединява към процеса на спояването им в художествена единица" (с. 70). Примерите на Георгиев позволяват да се усети и самата количествена заявеност, високата честотност на тази фонетична игра в българските народни песни: "та да гориш, горо, за зелено листо" (с. 67); "ой ти тебе, зелена горо,/ що си, горо, подгорила?/ Ал те огън изгорило?" (с. 145) и пр. Същият ефект може да се наблюдава и при друга лексикална двойка: "горе" - "гори":

"горе седи, долу гледа
как ми гори чисто поле"

(с. 120)

Границата на похвата може да се постави едва при комбинацията гора - горе, където етимологически коректната връзка между двете думи с течение на времето е изтъняла и невинаги е осъзнавана:

"сред гората тънко дърво,/.../
горе седи, долу гледа"

(с. 121)

По този начин, "водена от тенденцията към еднокоренна повторителност, народната песен събира в синтагматично единство думи, чийто еднокоренен произход е или вече потиснат (...), или пък е изобщо привиден, "псевдоетимологичен" (с. 145). Любопитно е, че примери за игра със същата звукова група -гор в българската народна песен, разгледани от Георгиев, се срещат и в стиховете на Марина Цветаева, анализирани от Коларов в "Звук и смисъл".

В "Поема за планината" руската лексема "гора" се появява многократно", и в едни и същи, и в "различни звукови комбинации". Коларов определя играта като "звукова "перифраза" на ключови думи" (Коларов 1983: 166) и я свързва в прав текст с анаграматическия проект на Сосюр:

"Та гора была, как гром!
Зря с титанами заигрываем!/.../
Бог за мир взимает дорого!
Горе началось с горы.
Та гора была над городом..."

(с. 166)

Както е видно, две от думите (дорого - городом) представляват класически случай на анаграма, доколкото повтарят не само един фаворизиран звуков сегмент, но и почти всички свои звукове. Като цяло, коментира Коларов, "образува се компактен парадигматичен ред, всеки член на който се възприема като (...) идентифициране - оразличаване на/от думата гора със съответни смислови допирания" (с. 167). Наред с това цитатът напомня, че не всеки анаграматичен ефект е и квазиграматичен, Рабле в това отношение остава по-скоро ранен прецедент - у него последователността на натрапливо повторителните звукове не варира. Еквивалент на неговия фонетичен експеримент при Цветаева може да бъдат формите с непроменлива мултипликация на -гор, противоречиво обвързващи например лексемите "планина" ("гора") и "град" ("город"). Впечатляващо е, че обяснението, което Коларов предлага за тази "звукова перифраза", е в не по-малка степен приложимо и към квазиграматическите похвати: "От психологическа гледна точка може да се приеме, че ключовата в смислово отношение дума оставя по-ярка и продължителна следа в съзнанието на автора; понякога тя може да послужи за начален импулс в творческия процес (...). Така (...) може да създаде... звукова доминанта, да се превърне във временен или относително постоянен звуков генератор, като асоциира думи със сходен звуков състав" (с. 165) - т.е. тъкмо по модела bigotz - matagotz - gotz у Рабле... Примерът на Коларов от Цветаева остава на границата между анаграма и квазиетимология, ала самите тези два похвата, оказва се, имат изключително сходен механизъм на пораждане. Нещо повече, от съпоставката между примерите може да се направи любопитен извод: серията думи на -гор у Цветаева, разгледана от Коларов, по своя метафоничен принцип стои по-близо до серията думи на -got у Рабле, разгледани от Шпитцер, отколкото до анаграматичните примери на Сосюр (понеже последният разглежда звуковата модификация на съществителни собствени имена, които не се появяват лексикално експлицитно в текста). Експериментът на Рабле, от друга страна, е по-близо до анаграматичната според Сосюр организация на езика при сатурническите поети или при Лукреций Кар (понеже предлага именно етноним: готи (gotz). Но това не е случайно - в "Звук и смисъл" Коларов не само не следва строго, но и отхвърля като неправомерно строгото следване на ръководното правило на Сосюр: "Очевидно, за да стане принцип, "работещ" за настоящото изследване, звуковата перифраза на ключови думи трябва да се освободи от ригоризма на задължителен фонетичен закон, да бъде схващана като оказионален звуково-композиционен принцип" (с. 166). По същия начин, Коларов не се придържа строго и към принципите на квазиграматическия анализ, такъв, какъвто го намираме в работите на Шпитцер върху Рабле. Може би тъкмо тази методологически по-голяма свобода, разширяваща полето на наблюдаемите феномени, позволява самата съпоставка между двамата. Макар Шпитцер да разглежда езика на "Гаргантюа и Пантагрюел" преди всичко на морфематично ниво, анализът на bigotz представлява по-скоро изключение. Коларов, обратно, разглежда предимно звукови съчетания по-малки от морфемата, ала с някои от тях навлиза в нова, теоретически съседна територия. Там метафоническият анализ, по-скоро закономерно и очаквано, се пресича с квазиграматическия.

В "Звук и смисъл" Коларов обръща внимание и на друг своеобразен тип квазиморфологична игра, която нарича "вокална инфлексия" (с. 45). Когато анализира фонетичната организация на откъса от "Епитропът" на Ив. Вазов: "Дурак! Урокът по риторика се прекъсна" (с. 122) и след като посочва въздействието на двойното -ур в първите думи ("Дурак! Урокът..."), той добавя: "съществува втора, структурно по-усложнена спойка - повторението на сричка, съдържаща консонантите р и к при непрекъснато променящ се вокал между тях" (с. 123): дурак - урокът - риторика - прекъсна. Усложнен пример за същата метафонична структура Коларов открива във "Великата рилска пустиня", отново при Вазов: "...голи планински поляни, могилести зелени голини..." (с. 46). Тук вече един вокал варира между три постоянни, позиционно непроменливи звука, нещо, което първият пример удовлетворява само наполовина (при дурак - урокът). Подобна звукова игра, съчетаваща анафората и парономазията, регистрира и Никола Георгиев: "Анафората е количествено най-често употребяваният, качествено най-характерният, но не и единственият звуков похват в народната песен. По-внимателното вглеждане... показва... и други звукови конфигурации - например еднакви съгласни звукове в съседни думи: "година годèн походи" (Г, Д и Н), "дари дере, та му рани върже" (Д и Р), "дури слънце зида зайде" (3 и Д)" (Георгиев 1976: 212).

Употребата на подобни звукови похвати както в литературното настояще на XX век, така и в относително много далечното минало на фолклора, се оказва закономерна, щом бъде разгледана в културноисторическа перспектива. И с по-горе приведените примери, и в общ теоретичен план, в настоящото изложение придаваме допълнителна и по-конкретна изказна яснота на поразителния (без да става по-малко очевиден) факт, че най-древните и най-модерните форми на фонетична организация на езика до голяма степен съвпадат. Включително понякога - по парадоксален начин. По повод стилистичната специфика на религиозната книжнина, включително на Евангелията, Сергей Аверинцев поставя следния въпрос: "какъв характер придобива... художествената форма в контекста на аскетическата "учителност"? Отговорът: (...) мнемотехническа помощ (...), педагогическа рекреация (...), "утешение" (...) Днес ни е трудно да си представим до каква стрепен играта на образи, слова и звуци е била стимулирана от чисто утилитарния момент" (Аверинцев 2000: 371). Кое всъщност е поразително в тези думи? Преднамерената игра със словото и дори неизбежно произтичащият от нея рекреативен импулс, както навярно би казал Бахтин - биват локализирани и датирани не едва в раблезианската пародия например, а още в самите прастари обекти за присмех на тази пародия... "Всеки, който е чел Талмуда, знае с какви неочаквани и стигащи до гротеска фантастични образни примери там от време на време се прекъсват скучните материи (...) Когато семитолозите се захващат с опитите по реконструкцията на първозданната арамейска форма, резултатите надминали всички очаквания: под бавния ритъм на гръцкия текст на Евангелията изплуват очертанията на стегната, гъвкава реч, повече приличаща на енергични стихове, отколкото на проза, преливаща от каламбури, асонанси, алитерации и ритмоиди" (с. 372). Последните четири понятия, апропо, почти изчерпват особеностите на стила на Рабле според Шпитцер. Ала нека направим още една крачка в същата посока, като потърсим в евангелския текст онова максимално тясно звуково-смислово сцепление с квазиморфологичен характер, което Коларов разкрива в откъси от Вазов, а Георгиев - в български народни песни. И в този случай трябва да си послужим с рутинирано ерудирания прочит на Аверинцев - на следния арамейския пример: "Разглежда се случаят: "Кой от вас, ако син или вол му падне в кладенец" (Лука 14: 5); тук трите ключови думи bera' ("син"), beira' ("вол"), bēra' ("кладенец") са съзвучни до неразличимост" (Аверинцев 2000: 373). Ето как Шпитцер определя коментирания тук стилистичен ефект в една фраза на Рабле: "игра, сродна на римуването, на запазването на окончанието на думата, е редуването на гласни при запазване на съгласните" (Spitzer 1910: 44). Още в 1-ва глава на "Гаргантюа и Пантагрюел" срещаме: "Desquels cellui qui au milieu estoit couvroit un gros, gras, grand, gris, joli, petit, moisi livret..." ("Средната бутилка притискала дебела, мазна, овехтяла, хубавичка, мъничка, плесенясаличка книжчица..." (Рабле 1982: 38). Първите три прилагателни във френския оригинал почти изцяло се припокриват и по звуков състав, и по значение ("едър", "дебел", "голям"), а четвъртото "gris" ("сив") е добавено очевидно само по силата на вече създадената звукова инерция: gro-, gra-, gri-. Нейната първостепенна значимост е парадоксално подчертана, отбелязва Шпитцер, с въвеждането на шестото определение petit ("малък"), което е разнозвучно и обезсмисля семантически предхождащите го пароними. Той определя тази звукова игра още и като вид "алитерация" и привежда неин прецедент при провансалците (Spitzer 1910: 44). Така въпросът се натрапва отново: ако всичко това (и още много като него) е налице още в първичния текстови фундамент на официалната западноевропейска култура, как тогава трябва да определим неофициалния, пародийно-смехови жест на Рабле? Какво точно снизява той, докато върши същото? И още, какво позволява на тази звукова игра така лесно да прекосява вековете от арамейския първообраз на евангелския текст до българския фолклор и от Рабле до Вазов?

Преди да изведем финално обобщаващия (за пореден път завръщащ се) отговор на този въпрос, остава да разгледаме някои естетически специфики и на строго морфологичната повторителност. Както се знае, похватът на еднокоренните повторения е изключително архаичен и характерен за много различни форми на културна словесност. В литовската балада, напомня Р. Коларов, може да се открие подобно "кореспондиране на звукови елементи, изобилие от етимологични фигури - например lietulus lyia (дъжд дъжди), darba dirba (работа работи)" (Коларов 1983: 11). По твърде любопитен начин Олга Фрайденберг откроява същия похват във фолклорния гръцки език (посредством неговите по-късни отпечатъци в литературния): "У Хезиод има цели сентенции като...: "τὸν φιλέοντα φιλεῖν, καὶ τῷ προσιόντι προσεῖναι": "Обичащия да обичаш и подходящо да подхождаш" - такъв е дословният превод" (Фрейденберг 1941: 57). Анализирайки спецификите на българския фолклорен език, Никола Георгиев стига до сходен5 извод: "Подчертаното тежнение на българската народна песен към еднокоренни синтагматични съчетания още един път напомня за особеностите на старогръцкия архаичен стил... (ето само два кратки примера: "θάνον οίκτίστψ θανάτψ", "осмъртих се с най-печална смърт" и "αίχμάς αίχμασσειν", "бой боювам")... От езиково-историческо гледище пък еднокоренните съчетания отново връщат към загадките на така наречения примитивен стил с неговата лексика и синтаксис и съответно към въпроса, дали тези съчетания не са някакъв смътен остатък от прастари периоди на езиковия развой, когато разграничаването на отделните езикови категории е било много неустойчиво, или пък, обратното, тоест, дали не са вторично образование, издигнато върху вече обособени категории в търсене на псевдопървична връзка между тях" (Георгиев 1976: 146). По отношение на Хезиод Фрайденберг очевидно защитава първата възможност. По отношение на Рабле Шпитцер ще се наеме с втората, например с оглед на прочутата фраза от "Гаргантюа и Пантагрюел" за "un bon esmoucheteur qui, en esmouchetant continuellement, esmouche de son mouschet..." ("добрия мухомахач, който безспирно маха мухите, махайки махалото си") (вж. Spitzer 1910: 64). "Самият Н. Георгиев е склонен да види в народопесенните повтори, и с основание, черти на т.нар. примитивен синтаксис" (Добрев 2013: 53). По този пункт сравнението О. Фрайденберг - Н. Георгиев, което ние смятаме за възможно, българският палеославист Иван Добрев смята за задължително: "не бива след много десетилетия, поне от почит към голямата изследователка, гласът... й да бъде заглушаван "по идеологически причини". Но е задължително този глас да бъде сравнен с проучвателската насока (...) и гледището на (...) Н. Георгиев" (Добрев 2013: 52). Тъкмо това можем да продължим да правим тук, с разкриване на едно исторически куриозно преплитане на морфологични похвати, проучвано също и от Шпитцер. Така постепенно в нашето изложение се освобождаваме от разнообразието на звуковите игри, за да достигнем до граматическите.

Хомойотелеутонът, или "звуковото сходство в окончанията на думите е белег, който още веднъж обвързва народната песен със стила на най-старите европейски литератури" (Георгиев 1976: 199). Практиките на тази преобладаващо граматическа рима са изключително древни, особено характерни за най-ранните етапи от развитието на културната словесност. В житието на св. Гутлак от VIII век например четем:

...qui sciunt memoriam tanti viri, nota revocandi fiat, his vero, qui ignorant, velut latae panseniae indicium innotescat

(Lyly 1916: preface, xxxi)

([Това житие] на прилежните ще напомни още веднъж за един мъж, толкова свят, за невежите ще направи така, че той да им стане познат.)6

Изпробван много по-рано и в Омировия епос (вж. Георгиев 1976: 199), "този маниер... е още по-силно подчертан от византиеца Агапит, притежаващ голям вкус към класическия гръцки език. При него в Княжеското огледало, поднесено на Юстиниан, са обичайни такива фрази:

οὐ τὴν δια˙ ημάτων ἀγαθῶν προφορὰν, ἀλλὰ τὴν διὰ πραγμάτων εὐσεβῶν προσφοράν"

(Фрейденберг 1941: 54)

(Не думи красноречиви произнасяй, но дари благочестиви принасяй)

Нужно е да отбележим почти пълното звуково съвпадение във фразата на Агапит между двете думи προφοράν - προσφοράν. То е важно, защото приближава примера към следващо морфологично ниво на организация, където приложените похвати започват да се наслагват един върху друг. Защото какъв ще бъде резултатът, ако така "римуваните" думи едновременно с това бъдат и етимологически производни? А на следващо, още по-усложнено ниво - ако бъдат и неологизми? Тогава ще се стигне до един от най-екстравагантните и непочтителни стилистични експерименти на Рабле:

Fiantoient aux fiantoirs, pissoient aux pissoirs, et crachoient aux crachoirs, toussoient aux toussoirs mélodieusement, resvoient aux resvoirs...

(Rabelais 1931: 125)

(Серяха в серални, пикаеха в пикални, и плюеха в плювални, кашляха мелодично в кашлялни, мечтаеха в мечтални...)

Както е видно, повторението на един и същи корен при изменение на деривационните суфикси поражда езиково коректни, ала съвсем причудливи словоформи, функциониращи сякаш напълно автоматично. Изненадващо същия структурно-стилистичен феномен (едновременно с оглед на словообразуване и "рима") Н. Георгиев разкрива в една българска народна песен, която "не пропуска възможността да добави и висока еднотипност в морфологичния строеж на категориалните единици:

Саби се лъскат, Яно мари, като лъскавец,
топове гърмят, Яно мари, като гърмевец,
земя се тресе, Яно мари, като трескавец

(Георгиев 1976: 197)

Георгиев не препраща към фрагмента от "Гаргантюа и Пантагрюел", ала и без препратка става ясно, че колкото думата "toussoir" е съществувала в нормативния френски по времето на Рабле, толкова съществува и "гърмевец" в книжовния български. Наблюдаваното тук съвпадение на структурните модели е удивително и (в този случай) в полза на глобалната Бахтинова теза за фолклорната подложка на раблезианския език, включително при такива драстични проявления, които на пръв поглед изглеждат характерни само за индивидуалното словотворчество.

Така "еднокоренната съседно-повторителна тенденция", която неочаквано се оказва свойствена и за дръзкия език на Рабле, "води народната песен не само до синтактична, но и до ярка лексикална активност - под нейния натиск народният певец започва да изковава думи, които спазват словообразувателните модели на българския език, но които почти не прекрачват границите на художествената си среда и не получават по-широка езикова валидност. Започвайки от по-общоприети съчетания, като (...) "китка да кити", "дремка ми се додряма", народната песен преминава към своеобразието на "тлака тлачи"... и завършва с напълно "законните", но едва ли употребявани извън нея производни "дано я вара завари", "девер деверувал", "чедо да не чедиш" (...), както това личи например и във високата съседна организираност на следния откъс:

чужда е майка помайчил,
чужда е сестра посестрил,
чужди е братя побратил.

Събирането на малко вероятните производни в еднакви стихови и синтактични позиции се нарежда сред другите фактори, спояващи това тристишие в типично високата му съседна организираност" (Георгиев 1976: 141-142).

Ние си позволяваме да предположим, че преплитането на хомойотелеутон, фигура етимологика и неологизъм навярно не е единственото структурно сходство между българския фолклорен и литературния раблезиански език...

И така, независимо дали разглеждаме различни видове анаграматични построения (Entommeures; мермер - рамене), квазиграматични (bera- beira - bēra'; "урокът по риторика се прекъсна") или действително граматични ("resvoient aux resvoirs"; "гърмят... като гърмевец"), метафоничното поле се гради по силата на един и същ принцип. Похватите не са задължително обвързани с определена интенция или тематично приложение, те не само променят исторически своята функция (възпитават в почит към светостта или развличат с нищо не значеща измислица), но и често съчетават едновременно на пръв поглед взаимно изключващи се функции. Рабле, без съмнение, пародира похвата на хомойотелеутона в житието на св. Гутлак, но и сам се опива от него, пригажда го за своите нови естетически цели. В Ранното средновековие Агапит се радва на своето звуково-граматическо остроумие не по-малко, отколкото Рабле десет века по-късно, когато на свой ред подема неимоверно стари стилистични конструкции. В метафоничното поле средствата неизменно остават едни и същи и когато целите са най-разнообразни. Или поне към този извод периодично препраща продължителното проследяване на пресечните точки между анализите на стилистически феномени у Коларов и Георгиев, Сосюр и Шпитцер, Аверинцев и Фрайденберг.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Сосюр настоява върху неутрализиращoтo се чрез собственото си повторение съчетание -te, което тъкмо по този начин позволява на намиращите се точно от двете му страни звукове -a и -f да се озоват в контактна позиция (Starobinski 1971: 82). [обратно]

2. Преводът е мой тук и навсякъде, където не е посочен преводач под цитата или в библиографията. Всички мои преводи имат за цел изясняването на определени фоностилистични специфики, направени са с неизбежна доза условност и нямат художествена или друга претенция. За да се избегне излишно утежняване на библиографията, в повечето случаи цитирам примерите от художествени произведения непосредствено от коментиращите ги критически източници. [обратно]

3. Според дефиницията на Коларов: осезателно обособено "пространство от текста, в което честотата на даден фоничен елемент е повишена (понижена) значимо" (Коларов 1983: 71). [обратно]

4. Предполага се, след повече от век научно развитие на раблеистиката, няма да се налага да извиняваме и по-нататък обичайната невинно-брутална непристойност на Рабле. [обратно]

5. Подобни въпроси са своеобразен подтик към езиково-историческо обследване и то в предначертаната от О. Фрайденберг посока... (Добрев 2013: 53). [обратно]

6. Впрочем старинният хомойотелеутон може да се преплете с анаграмата, например много векове по-късно, у А. Разцветников, забелязано по друг повод и от Р. Коларов: "Намерих я вечерта. Изправила се на могилата - чака. Иде Пеньо почернял. На кладенеца купчина моми раздрънкват менци, закачат го" (Коларов 1983: 61). [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Аверинцев 2000: Аверинцев, С. Ранновизантийската литература: Традиции и поетика. София: Тавор, 2000.

Бахтин 1978: Бахтин, М. Творчеството на Франсоа Рабле и народната култура на Средновековието и Ренесанса. София: Наука и изкуство, 1978.

Георгиев 1976: Георгиев, Н. Българската народна песен: изобразителни принципи, строеж, единство. София: Наука и изкуство, 1976.

Добрев 2013: Добрев, И. Изречението: диалектика и метафизика. // Eslavistica Complutense, 13, 2013, с. 47-63.

Коларов 1983: Коларов, Р. Звук и смисъл: наблюдения над фоничната организация на художествената проза. София: БАН, 1983.

Лукреций 1971: Тит Лукреций Кар. За природата на нещата. Прев. Марко Марков. София: Наука и изкуство, 1971.

Рабле 1982: Рабле, Фр. Гаргантюа и Пантагрюел. Прев. Дора Попова. София: Народна култура, 1982.

Фрейденберг 1941: Фрейденберг, О. Проблема греческого фольклорного языка. // Ученые записки ЛГУ. Серия филологических наук. Вып. 7 (№ 63), Ленинград, 1941, с. 41-69.

 

Lyly 1916: Lyly, J. Euphues: the anatomy of wit; Euphues & his England. London: George Routledge & Sons, Ltd.; New York: E. P. Dutton & Co, 1916.

Muir 1868: Muir, John. Original Sanskrit Texts on the Origin and History of the People of India, their Religion and Institutions. Vol. I. 1868.

Rabelais 1931: Oeuvres de François Rabelais. Paris: Honoré Champion, 1931.

Spitzer 1910: Spitzer L. Die Wortbildung als stilistisches Mittel, exemplifiziert an Rabelais. Nebst einem Anhang über die Wortbildung bei Balzac in seinen: Contes Drolatiques (Beihefte zur Zeitschrift für Romanische Philologie XXIX). Halle: M. Niemeyer, 1910.

Spitzer 1948: Spitzer, L. Linguistics and literary history: Essays in Stylistics. Princeton: Princeton University Press, 1948.

Starobinski 1971, Starobinski, J. Les Mots sous les mots. Les Anagrammes de Ferdinand de Saussure. Paris: Gallimard, 1971.

 

 

© Красимир Христакиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.02.2019, № 2 (231)

Други публикации:
Литературна история, 2018, бр. 1.