Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"РАБОТНИКЪТ И СМЪРТТА" - ЗА ТРУДА, ЗА НЕПОНОСИМАТА КРАСОТА НА НАГЛЕДА

Красимир Христакиев

web

I. Една стилистична тенденция

Когато в средата на юни попитах Ани Илков дали стихотворенията от последната му книга (Илков 2015) трябва да се четат под някакъв иронически ъгъл и той отрече, си казах: "Нека бъде така. Какво толкова?!". Но когато малко по-късно започнах да чета последния ръкопис със стихове на Владимир Сабоурин1 (2016), прераснал в стихосбирката "Работникът и смъртта", си дадох сметка, че и самата метафорика, на свой ред, може да се окаже в позиция на решително оттеглене от съвременните форми на поетическо писане. За последващото разяснение на една специфична стилистична тенденция в тази стихосбирка си позволявам да приведа дословно два цитата от любимо научно изследване:

...пшеничното брашно и неговото смилане - акт, чието осмисляне идва не от работата на работниците, а от метафоричната биография на божеството на пшеницата...

...в земеделския период метафората на "съда" придобива семантика на плодородие; "съдът на Йехова", както смъртта и войната, се уподобява на изстискването на гроздовия сок в пресата... (Фрайденберг 2001: 243, 109).

Първично сетивният ориентир между поетическите и научните изкази може да бъде понякога доста компромисен и объркващ - и едните, и другите, в крайна сметка, активират способността на езика да размества значенията на думите. В този ред на мисли, навярно не съм единственият читател на Олга Фрайденберг, който периодично полага усилие да не възприема по-горе цитираните фрази от "Поетика на сюжета и жанра" като своего рода поезия, като лирика... Дали обаче тази традиционна склонност към йерархизация на рецептивните усещания е въобще оправдана? Какво ще се случи, ако поезисът се окаже клонящ към един нов репрезентационизъм - тъкмо клонящ, пренасочен, движещ се срещуположно на процеса на метафоризация? Поезия, която цели да направи чуваемо хармоничното въртене на сферите... Писането като изобразяване на онова жизнено движение на Земята, което никога не кулминира, а вместо това непоносимо възвишено се изхабява. С други думи: красотата на битийната даденост, на почти непосредствения наглед - прекрасните форми, в които упорства материята. Но те са такива още с това, че съществуват, а не по силата на едно опозитивно сравнение: "какво грозно има наистина в един ръждясал кораб..." (вж. Трудът 2016). Гледано по този начин, пшеничното брашно не е "красиво", няма нищо "възвишено" във възкръсването на земеделското божество... В най-ранното възможно време човешкият труд е бил също и божия съзидателност, а изстискването и ферментирането на гроздето - възхитително отсъждане на справедливост...2

Странно или съвсем закономерно, за древния наблюдател реалността е пълноценен, еквивалентен заместител на изкуството. Самата поезия периодично клони към подобен атавистичен наглед, вероятно познат само още на децата:

Когато проходи
Ти спря и в почуда
Видя един нов свят
В краката ти3

Поезисът е вътре в материално наличното битие на нещата и на човека: светът може сюблимно "да ти бъде в краката" само при ходене... В областта на прозата Бахтин4 търсеше подходящи термини, с които да улови този неуловим семантичен процес. Той лаконично го отхвърляше при поезията, царство на метафорите.

В на места прозаизираната лирика на "Работникът и смъртта" обаче читателят лесно може да открие и трудов бит във вид на "добре омесената/ От хиляди крака каша от кръв кал слуз" (9), и работници по чистотата, "сраснати с тютюна и лафката/ Пресата и табака кехлибарени" (30), чието поведение в изборно време взема ни повече, ни по-малко формата на промишлено-промискуална кайма - "хоросанът и лубрикантът на българската демокрация" (30), и лов, опитомяване на животни, оран, представени като сублимация:

нищо/ По-чудовищно от човека5
...
И на грубогривия кон той мята връз
Врата хомот и ярем на преброждащия
Планините неукротен бик (34).

Метафората е оставена да се образува единствено от ефекта на доближаване на лишени от метафоричност сегменти, сякаш древно6 репрезентационистки. Дори абстракциите понякога следват тази (една определена сред други) силна стилистична тенденция, на която обръщам повече внимание: време "с форма на круша" (19), "разгъването и разтягането на материята", теоретически хипотетични, като съвсем конкретни "удари по балона като с палки за барабан" (16)... Един нов, но явно и вечно завръщащ се начин да се предаде посредством собствените значения на думите онази пределно осезаема реалност, която сякаш тъкмо поради това сама се прегъва в измислица:

Огромният танкер...
...леко навлиза в плитчините излиза
На самия плаж безшумно засяда без дори да обяви
Преди да започне дългото нарязване за скрап за смъртта си
С метално яростно стържене на кила в мекия пясък (139).

Действителността е като че ли литературата, не обратното...

 

II. Една политическа тема

Съвсем не е невъзможно към политическата тема в поезията съвременният читател да изпитва малко или повече принципно мотивирано безразличие. Да изхожда от допускането, че такава тема рециклира оформени на друго място (и с повече труд) идеи, че периодично трасира заблуждението, че на тях не може да не съответства по неизбежен начин точно определена емпирика и пр.

Много стихове в "Работникът и смъртта" изглежда се изплъзват от възприемане в такава перспектива, бидейки интересно оразмерени, докато постоянно подхващат различни "висящи", невтъкани докрай смислови нишки от само прагматично решената тема за насилието и свободата в идеалната държава, за да ги изоставят ("подключат" (114) може би) по-късно, преминавайки към други. Една тъкан, която предполага и расте заедно със своите празнини. Не само пряката тематизация на политическото, но и самият този начин на поднасяне, вероятно по-скоро, отколкото трябва, вече представлява заемане на позиция от тази или от другата страна на по-горе посочената граница, за да напомни, че литературата не може да напусне полето на политическия дебат, че в нея свободно преминават и дълго текат същите могъщи инерции.

Настоящото изложение извежда един конкретен текст пред другите. Поемата "Работникът Redux" привлича вниманието на читателя с централния образ на разплавената маска в много тонове на съвременния анонимен - защото е в едно и също време индивидуализиран, принуждаван и наслаждаван - работещ човек. Експлицитно прякото очертаване по-нататък на онази по-невидима близост между индустриалната маска и газовата (115), става при парадоксална невъзможност за истинско маскиране пред "невидимите дула на камерите" (115), което да остави проблема за изискуемо реалната идентичност на човека щастливо неразрешен. Прекалено заетият със себе си (не съвсем по своя воля) посттоталитарен субект в Мола - почти огледална Сцена - нова Природа от стъкло - Мравуняк, посред своето приятно ритмизирано пазаруване, в опасна за системата максимална близост до други все по същия начин задоволими тела, не представлява ли всичко това - каквито асоциации заплитат някои от стиховете на Владимир Сабоурин - някакъв нов вид сублимираща революция?...

Или, напротив, паноптичната система от камери, огледала и витрини все още успешно удържа, насочва и регулира - в още по-висока степен, понеже е по-голяма дозата отпускана свобода? Един обрат в четенето, който предполага други цитати:

Онзи, който е подложен на едно поле на видимост и знае това, сам подема принудите на властта; кара ги спонтанно да действат върху самия него...

Паноптичната схема ще може да бъде използвана всеки път, когато имаме работа с множество индивиди, на които трябва да се... наложи дадено поведение (Фуко 1998: 211, 214).

Възможна ли е тогава въобще някаква съпротива, може би посредством прибягване до средствата на изкуството? В американския филм "Rampart" (2011) на режисьора Орън Муверман системата се обръща срещу един от своите: полицейската институция поглежда с подозрение един от многото свои работници. Към средата на филма разследващият детектив, временно застанал на върха на невидимия паноптикум, изпуска репликата: "...your recent misconduct..." ("вашето неотдавнашно неуместно поведение"). Разследваният улавя същността: "Perceived, misconduct" ("Следите поведението ми?")... Детективът откровено (може би с неразбиране) потвърждава, след което рутинно закономерно довършва фразата: "Brings into question, your mental state" ("...повдига въпроса за вашето умствено състояние")... Благодарение на Фуко7 отдавна знаем: когато ни наблюдават, обикновено вече съдят - но не само и дори не точно подозираното престъпление, съдят някаква аномалия в нравите, неприемлива любима идея: на един расист, сексист или мизантроп (такъв е героят от филма), на когото се налага обаче да работи и пазарува. Трудът и свободното време пред дулата на камерите... Съвременните трансформи на дисциплинарната власт и техният по-фин отпреди отпечатък очевидно са в състояние да направят една политическа тема в поезията отново интересна.

В "Работникът Redux", но до известна степен и в цялата последна стихосбирка на Владимир Сабоурин, тематизациите: обремененото с тоталитаризиращи практики демократично общество, "отчаяното съвпадение/ На консервативно и революционно" (120), ведно с онтологично красиво аналогизиращите ги точни науки, не позволяват да се забрави (според или въпреки волята на автора), че самата литература, поезията, а може би и всяка отделна дума също, вече представлява мигновено навлизане в тази универсална структура, за която е характерно едно не дотам "безопасно заличаване на границата/ Между опасност и игра" (111), между власт и фантазия. Може би това цели да напомни за последно и силно риторизираният финал на поемата - посредством една неочаквано пряка реминисценция, отблясък от политическото въображение на Гео Милев:

Нека тъкачните фабрики
В стил тухлена Готика
Станат Гранд Молове
И този нов свят на работника
Да бъде родина на човека
Да бъде (126).

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Тогава озаглавен "Двайсет и четири стихотворения". [обратно]

2. Разбира се, на това място чудовищно опростяваме прецизния, непоносимо красиво строгия анализ на Фрайденберг. [обратно]

3. Цитирам от стихосбирката "Работникът и смъртта" (2016) по-нататък по това издание с посочване на страницата в скоби. [обратно]

4. Той няколко пъти поставя този въпрос в големите си студии. Вж. напр. Бахтин (1983: 418-419). [обратно]

5. Като единствено изключение, привеждам този стих според първоначалния вид на ръкописа. [обратно]

6. Вероятно читателят ще забележи в някои стихове на Владимир Сабоурин стилистическия уклон към антични поетически форми. В края на краищата, може наистина (а не само фикционално) да се окаже, че "Ботев трябва да се чете като старогръцки лирик./ Или като късноантичен автор" (59). Смея да предположа - по-скоро като старогръцки лирик. Трябва да се съжалява, ако тази идея - противоположно на примера с Фрайденберг - остане чисто поетическа, освободена от каквато и да било научно литературоведска дълбочина. Апропо, почти същата идея съм срещал в лични разговори и друг път с друг поет, без ясно изразени теоретически интереси. [обратно]

7. Струва си да се отбележи, че по-горе приведените цитати от Фуко, по подобие на тези от Фрайденберг, отдавна са станали разпознаваеми и без библиографски препратки. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Бахтин 1983: Бахтин, Михаил, Формите на времето и хронотопа в романа. // Въпроси на литературата и естетиката. София: Наука и изкуство, 1983.

Илков 2015: Илков, Ани. Подготовка за напускане на сърцето. София: УИ "Св. Климент Охридски", 2015.

Трудът 2016: Трудът като суверенност. Разговор с Владимир Сабоурин по повод новата му поетична книга. // Литературен вестник, 23.-29.03.2016, г. 25, бр. 12, стр. 7.

Фрайденберг 2001: Фрайденберг, Олга. Поетика на сюжета и жанра. София: Христо Ботев, 2001.

Фуко 1998: Фуко, Мишел. Надзор и наказание. София, 1998.

 

 


Владимир Сабоурин. Работникът и смъртта. София - Лондон: Смол Стейшън Прес, 2016.

 

 

© Красимир Христакиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.05.2016, № 5 (198)