ИЗКАЧВАНЕ НА ВИТОША
(поема)

web

Ако трябва да сме честни и да признаваме влиянията си, то тази поема без съмнение е повлияна от Георги Рупчев. Не мога да си спомня кога за пръв път се срещнах с неговата поезия, но тази среща не е свършила и продължава да ехти в главата ми, в ушите ми, в стъпките ми сутрин, докато чакам водата за черния чай с мляко и се разхождам невротично, четейки на глас събраните му стихотворения в кухнята. Лошата ми памет позволява само да кажа, че тази среща не е била прекалено шумна, че поетиката на Георги Рупчев не влезе в мен през парадния вход. С ритъма си, с развитието си от поезия с метрика и рима към свободен стих. С не много честия случай в съвременната българска поезия една поетика да е овладяла до съвършенство римата и ритъма, след което да се е отказала от тях и да ги е използвала като солидна основа, върху която да стъпи свободният стих.

В това отношение няма да е пресилено да кажа, че Георги Рупчев

е уникален, световен поет, който в българската литература е заслужил

мястото на поетичен титан. Място, което той заема по неговия тих и безмълвен начин: с усещане, че това не е твоето място, с непрестанно оглеждане навън и вглеждане в себе си, с непрестанни съмнения и с един вечен инстинкт за неприспособимост към културната среда, към обществото, към Вселената.

Както вече казах, тази поетика не се промъкна в мен през парадния вход, тя се шмугна в мен през някоя забравена задна врата, откъдето пое към подземията на съзнанието ми. И в момента усещам как тя криволичи из тези тесни и тайнствени коридори и се промъква все по-надолу: етаж след етаж, стълбище след стълбище,

стъпало след стъпало.

Няколко години след тази среща, пишейки един роман, или по-скоро книга

с взаимно свързани текстове от и за автора на една ненаписана книга,

на мен ми хрумна да завърша романа с поема за момента,

в който на този писател е хрумнало да напише този роман, в който главно действащо лице е трябвало да бъде София. Този брутален, грозен и отвратителен, но също така красив и смислен град, в който живея. Написах поемата на ръка, с грижливо изключен мобилен телефон някъде между девет сутринта и три следобед след един съботен рожден ден на Драгалевци и едно изкачване на Витоша, белязано от частичното присъствие на

Венци Диков

и цялостното присъствие на актрисата

Елена Димитрова,

така че поемата е посветена на тях.

И сега усещам влиянието на поетиката на Георги Рупчев във върховете на пръстите си, във вените си, в слънчевата понеделнишка сутрин, докато пиша този предговор.

Продължавам да считам тъмното, тихо, безмълвно и обезпокояващо присъствие на Георги Рупчев в българската поезия за съвременно и недостатъчно видимо.

В късната есенна сутрин
от къщата се носеше арменския дудук,
подаръкът от снощи, участникът
в неравноделния джем сешън,
извил се в ръцете на рожденика,
извил издялан скоро глас.
Сред виолончело, конги, тарамбуки.
Сред синтезатор и китара.
Сред кавал и весело усмихнати
приятели, наливащи се бавно с ягодово вино.

Честит рожден ден на рожденника.
И на новородения му инструмент.
Честито.

Кафе, кафе, кафе.
Как сладко се носеше миризмата му,
Как бързо припкаше из ноздрите ни
и безотказно тичаше след нея
навикът ни за събуждане.

Да, снощи си легнахме днес.
Някъде между три и шест
(не помня вече,
всъщност няма и значение).
Аз отново заспах изневиделица.
Сънят ме срути върху конгата.
От свирещ се превърнах в спящ,
сред джойнт и смях,
и онези сериозно-шеговити, искрени
и непреднамерено-проникновени
разговори, случващи се единствено:
малко преди съзнанията ни да се скрият
в облаците на изпитото,
много преди тъмните сили на алкохола
да снемат вредното си, наелектризиращо
въздействие от телата ни.

Сън, сън, сън.

Как обичам да заспивам.
И как обичам
събуждането след пиянска вечер
с рязкото поемане на дъх
и онзи кратък момент на дезориентация,
когато не е ясно
дали си се прибрал, преди да заспиш,
или си заспал, преди да се прибереш.

(Едни приятелки са изковали
правилата на пияните момичета,
прибирането в дома преди заспиване
е едно от тях.)

Сън, сън, сън.
Блуждаене в съня.
Събуждане.

И дъхавата, кафена драгалевска сутрин
в онази къща,
приютила онези, които...
Онези...
Онези приятели, които в съботните вечери
развиват колективно чувство за дом.
Онези, които в съботните вечери
са бездомни само у дома си.
Онези...

Да, в днешната сутрин
ние отново сме вчерашни.
Изпитото снощи
още се мята из празните ни търбуси.
Вечерта още спринтира във вените ни.
Плейърите на паметта
не спират да повтарят снощни разговори.
Машините на мозъците със свян
разравят снощните постъпки,
притеснени от възможността за грешни ходове.
В играта на общуване,
в играта на приятелство,
във вечната игра на съществуване,
в играта на живот.

Неделя сутрин.
Светлина.

Изпитото кафе с лъжичка смях.
Свитата набързо баница
на приятелката на рожденика
(аз не мога да правя баница
и не мога да отговоря защо,
всъщност може би мога,
но не искам да си кажа).
Баница,
с набързо разбъркана плънка
от спанак и сирене.

Нима ние не сме също плънка,
положена в корите на света,
завита в света,
изпечена в света?
В брашнените кори, обвили нежно
нашата Вселена.

Но кой ни е положил вътре?
И можем ли наистина да сме свободни?
И Онзи изисква ли, държи ли непрестанна сметка,
ще ни прави ли ревизия, ще ни разпитва ли в отвъдното?
И дали и там,
дори и там
ще влизаме в обяснителни режими?

Но всичко предстои.
И ние предстоим,
в началото на трийсетте сме,
в началото на своите среди,
в славно време,
в което вече сме намерили
пътеките към върховете си,
и сме поели по тях.

Изкачване.
Раз-два-три-четири.

Към един часа, прохладно е.
Последните години така си падам
по есените, струва ми се, че живея
пълноценно само в тях.
А-а-а всички останали сезони са
нечия тъпа шега,
нечия халюцинация,
нечия маниакална болест.

Изкачване.

Пътеката на Витоша.
Дърветата предчувстват зимата,
очакват зимата,
възбуждат се от зимата.
Листата им почервеняват страстно,
прежълтяват болни от любов
и в опити да ускорят
пристигането на очаквания нов сезон,
извиват шумящите си, плавно падащи
тела около пилоните на стволовете
и клоните малко по малко
се оголват в този стриптийз
и въздишат ласкаво
под настръхващите напори на вятъра.

Ритъмът се разбива за миг
в неизбежния боб на фурна
на Бай Кръстьо.
Разходката до Черни връх
е белязана от невъзможността
на затвореното в часовниците
време, затварящо деня ни в часове.
(И ние там - затворници на времето...)

А есен...
Ранно стъмване...
И тази проклета възможност за дъжд...

И тази любима есен,
заключила ни в себе си,
заключила ни вътре в нас.
Потегляме.

Планинските пътеки са лесно предвидими,
посоките са три:
нагоре, надолу и по хоризонтала.
В склоновете се крият
неосъществените диагонали.

Раз-два-три-четири.

Говорим за влиянието на рисуването
върху композирането на музика
при художниците-музиканти
или при музикантите-художници,
не знам,
обърках се.

Говорим за съвременна литература
и неизменните съмнения,
и неизбежните подозрения,
които изпитват към нея
онези запалени читатели
на чуждестранна литература,
които посягат рядко
към нашите съвременни автори.

Говорим за възвишението,
издигнато от сегашен писател, нявгашен преводач.
Говорим за поемите, написани
от поет с инстинкт за неприспособимост.
Говорим за един музикант,
който като писател успял
да вложи музикална композиция в една балада.
За кратката новела
- едва осминка -
направила го майстор
сред безбройните редици на псевдомайсторите.

Говорим за религии,
за Ошо, който казал,
че отношението на Буда към жените
показва пукнатина в учението му.
За Ошо, преследван от американците,
нежелан в редица държави,
отхвърлян от едни,
прогонван от други.
За Ошо, анатемосан от гръцките християни,
завърнал се накрая в Индия,
завърнал се в началото на своето начало.

Говорим за вдъхновен от Гинсбърг поет,
който в Индия видял
видимо одухотворена жена,
дълбоко вгледана в невидимото
и я попитал дали е хиндуистка.
Тя му отговорила, че следва
великото учение на любовта,
чиито последователи били:
и брахманите, и Буда, и Лао Дзъ,
и Христос, и Мохамед
и всички останали звезди от клуба на пророците.

Говорим за Христос
и за това как някои автори
постигат себе си в едно произведение.
Говорим за непосилната лекота на битието,
за Алексис Зорбас,
и как Казандзакис бил отлъчен от църквата
поради последното изкушение.
- Гръцките християни само това чакат, братче:
да анатемосат някого!

Говорим за говоренето.

Не говори.
Задъхваш се.
Стаявай въздуха си в дробовете.

Почивка.

Катерачи катерят комините,
нападат ни спомени за среднощни катерения:
без осигуровки, без обратен път,
невъзможни катерения,
които само мракът е направил възможни,
скривайки страховете,
които грижливо крием от другите,
най-вече от себе си.

Страх.

Страхът е полезен приятел,
когато познавате взаимно характерите си,
когато се изненадвате,
когато се стряскате,
когато това е част от чувството ви за хумор,
а то е черно, черно, черно.

Без страх сме заникъде, приятели,
без страх забравяме човешкото
и ставаме безсмъртни,
а сме просто хора
и заблудата на нашето, измамното безсмъртие
се разбива на парчета
в адреналинените парчета време
(на ръба),
когато рязко усещаме своята смъртност.

Изкачването свършва.

Пътеката, виеща се по платото,
глътка вода с листо мента,
студ, загърнат плахо с блуза, яке.
Зад нас е София в смога си.
Метеорологичната станция белее вляво.
До нея чернее непостижимостта
на Черни връх,
пътеката сред камънаци.

Аз ценя невъзможностите,
които се откриват по пътищата
на ежедневието ми,
защото са далече,
защото са за друго време,
винаги има поне по няколко
„защо”,
винаги се намира рационално обяснение
и винаги сред невъзможностите
изпъква по една възможност,
убягнала на нашето устремено
към непостижимото внимание.

Но какво говоря?
Няма непостижимо,
има само път за ходене
и час, в който мръква,
и ден за прибиране,
и сили, с които разполагаме,
и вода и храна, колкото имаме.

Заслонът до върха на този ден,
мрачните облаци,
може би ще завали.
Но не.
Има и слънце...
И ние крачим под двойствеността на небето,
водени от инстинктите, от умовете си,
водени от нашата човешка двойственост,
която ни е отредена,
която сме приели
след редица битки на баланса,
преди да кацнем на площадката
на нашето равновесие.

Заслонът до върха на този ден.
Със заключена вътрешност,
отключено преддверие,
там в тъмен ъгъл се издига
издайническа купчинка боклук.
(Точно като при хората).
Събирам я в черно пликче,
изпитвайки черни помисли
към тъмните субекти,
които са я причинили.

Така и не се научихме
да се грижим за боклуците си,
да ги носим със себе си
до кошчетата за изхвърляне,
до местата за отработване
на отпадъците, които
грижливо стаяваме в себе си,
които ни заплашват,
които ни потискат.

Стоп.

Трябва да поема дъх в яда си,
не трябва да се нервирам за тъпотии,
не трябва да псувам наум простаците,
замърсяващи с мръснишко постоянство
териториите, през които шумно преминават:
напомпани с въздуха на самочувствието си,
парадно развяващи мъглите на тесните си мъдрости,
велики най-вече със своето величие.

Ние сме така забързани,
така стремителни към малките си, всекидневни цели,
така сме втренчени в бъдещето,
че не забелязваме протяжната поредица моменти,
препускащите мигове,
пропускани от нас,
умиращи край нас,
заглушавани от нас,
пораждани от нас,
убивани от нас.

Софиянците така се гмуркат в София,
така усърдно плуват в коридорите на дните,
че съвсем забравят Витоша.
Така затъват долу,
че пропускат шанса да са горе.
В онова пространството на тишина,
на оттегляне от себе си.
В онова пространството
на избор и безмълвие.
В онова...

(Да, ние сме просто хора
и нашата всеобща глупост
е смешна, нищо повече).

Изкачване на Камен Дел.

Камък по камък по камък,
влизам в режим на планинска коза.
Скачам и стигам до бетонния блок
с четири жълти квадрата.
Там някой е надраскал:
1312.
Какво ли значат тези цифри?
1312.

И София в целия й обем,
и аз, надвесен над София,
и София бучи под мен,
и произволно търся произволни сгради,
паркове, улици, градинки.
Изричам ги на глас:
Околовръсното, Борисова,
Киноцентъра, Ректората, Плиска.
Изричам ги наум:
старата телевизионна кула, Люлин,
езерото Панчарево, Цариградско, Невски.

А есен...
Сезонът на сезоните.
Времето на времената.
Есен на върха на есента.

И кой съм аз, по дяволите?
Кой съм?

Едва изкачил Камен дел турист,
писател, пишещ сред сенките на стаята си,
човек едва навлязъл в средата си,
във втората си трета,
оставил книгата за първата си ненаписана.
Аутсайдер в обществото,
несериозник, който пише
и работи к’вото дойде,
затворен в едни среди,
разтворен сред други.
Човекът на изкуството,
родил се в неизкусно време,
в неизкусен, счупен свят.
Снимаме се,
записвам си мисли в тефтерчето,
мен кой ме записва?
Гледам, галя града,
разпищолен под мен,
като провесено пране на простор.
Долу тая този град в себе си,
но тук не съм го взел.

Оттук София не е София.
Оттук аз не съм аз.
Оттук изобщо не съм.

1312.
Това е обидно типично,
постоянно се разсейвам,
една мисъл не мога да задържа в главата си,
мамка му!

Септември е поръсил дърветата
с пудрата на цветовете.
Есента е революция, въстание,
бавно оголване на низшите прослойки,
зъзнещи зиморничаво затворници,
затворени в себе си,
прекарани от себе си и от живота,
от илюзията на оцеляването,
на преживяването на деня.
(Да, зимата ще дойде,
а след зимата и пролет, лято...)

Поемам дълбоко въздух,
изяждам круша,
пия вода,
захапвам ябълка.

Тишина.
Мечтая за този град,
мечтая за една мечта,
за един роман.

(Пази се от мечтите,
не им се доверявай,
опитай се да ги постигаш бавно.)

Потегляне,
последно хвърлен долу поглед,
последен звук,
последната запомнена картина:
играта на града,
танца на града,
един дует,
изплъзващ се на писането ми,
сезон след сезон след сезон.

Дървета, плато, камънаци.
Звънтящия в коремите ни глад.
Чувство за изкачване на връх,
което глъхне бавно
и заглъхналите бързо разговори
сред трескавите стъпки към града,
към къщата, към продължаващия купон,
към Драгалевци.
Към книгите, джемсешъните, виното,
към следващата седмица,
към необходимостта от нова работа,
към скапания и досаден наем,
нетърпеливо чакан от нетърпеливата хазяйка,
към ръкописите, недонаписаните, редактирането,
плануваните страници,
към поредната година
от средата на живота,
към живота,
в който няма нищо поредно.

Раз-два-три-четири.
Мълчание.

И всеки остава сам за миг,
съвсем сам,
пред необходимостта от следващо изкачване,
пред желанието за следващ връх,
пред следващото издигане
над ежедневието, проблемите,
над себе си и кодирания
във вътрешностите си град.

Мълчание.

Може би е от възрастта,
може би от нещо друго,
може би е просто чувството
за продължаващо изкачване
по стъпалата на годините,
може би е желанието
на всеки да постигне своя личен връх
и откритието, че
след дългото изкачване
следва сравнително кратко
слизане.
А вече сме в средата...

Средата.
Драгалевци.
Къщата.
Арменският дудук.
1312.
Есента.
Усещане за отминаващото време,
проклето време,
прахосаното време.
Раз-два.
Есен, зима, пролет, лято.
Есен.
Изкачване.
Среда.
Слизане.
Витоша.
Три-четири.
Зима.

София, 2013

© Иван Димитров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.12.2013, № 12 (169)