РОЗОВА ЛЮБОВ

Иван Димитров

web

Любо Лудия беше един от колоритните образи в Мало Бучино - издължил се към небето, същински бор, главата му дребна, декорирана с рехави и криви вежди, че и мургав като млечен шоколад. Викаха му Лудия, защото се държеше винаги като дете. Остарял външно, вече хванал за опашката четиресет и третата година, но все пак - дете. Историята му я знаеше всеки от селото. Майка му била танцьорка с безброй ангажименти. Ходела да танцува по разни официални събития. Заченала, без да иска. Никой нямаше представа от кого. И така на белия свят се появил Любо Лудия. Още като недоносено бебе, той трябвало да придружава майка си на нейните безкрайни изяви. Скоро жената се видяла в чудо. Любо плачел и късал нервите й. Когато го оставяла сам в някоя малка стая, започвала да сипва вино в биберона. Бузките на детето поруменявали и то се унасяло в дрямка. Но дали заради изпитото в прекалено ранна възраст вино или поради друга физиологическа причина, Любо не станал особено умен, когато пораснал.

В него завинаги останало увлечението по алкохола и любовта към майката. Говореше нечленоразделно и когато беше трезвен. Ако човек не беше общувал с него преди, той не би разчленил думите, бомбардиращи слушателите. Прекалено голяма бъркотия, за да бъдат уловени от неопитното и несъвършено човешко ухо.

Любо Лудия беше от най-бедните хора в селото. Не се изучи в училище, нямаше и постоянна работа. Викаха го за общ работник, даваха му на ръка по някой лев, а заплащането беше придружавано и от винце или ракия. В тези моменти Любо жадно наблюдаваше ръката, която му подаваше чашата (обикновено водна) и я изпиваше на един дъх по навик. Майка му негодуваше срещу тази форма на заплащане, не обичаше пиянството на сина си. Искаше от хората да разреждат с вода ракията, но имаше ли право. Нали тя беше поставила началото на това влечение.

Партито беше в горещ августовски ден и Любо Лудия седеше на една от трите дървени маси пред кръчмата в селото. Пиеше бира, докато по асфалтовия, напечен от слънцето път, минаваха коли, пълзящи бавно по нанагорнището, и пешеходци, пристигнали с автобуса от София. Изкачваха се нагоре до заграденото пространство.

Преди няколко дни пристигнаха работници, които построиха сцена и барчета. Докараха и някаква техника. Поляната, на която щеше да се състои музикалното събитие, беше заградена с ленти. Това се случваше за трети път. С всяка година броят на посетителите ставаше по-голям и по-голям. Тази година още от ранните часове си личеше, че ще присъстват поне двойно повече хора отколкото миналата.

А какво беше това събитие? На това нито един от селяните не можеше да отговори. Бяха чували силния бийт, но не можеха да го усетят. Отказваха да го възприемат като музика, защото бяха израснали с различна представа за музиката.

Надписът drum and bass на плакатите, написан на чужд и неразбираем за тях език, им се виждаше като йероглиф. Въпреки това неразбиране и недоумяване какво могат да харесват младежите в тази „какофония”, селяните харесваха оживяването на селцето, което настъпваше с фестивала. Пък и те си бяха малко нещо градски селяни, поне повечето от тях. Намираха се твърде близо до София, за да не се поблазнят от мисълта да работят там. Така и правеха.

През главата на Любо Лудия никога не беше преминавала подобна мисъл. Той обичаше селото, а и тук преживяваше някак. Пък и замогването на останалите селяни му осигуряваше клиентела. Вършеше главно черната работа, за която другите нямаха време или желание.

Любо проследяваше с поглед пъстрата прежда от тела в шарени дрехи, която се тъчеше пред него, отпиваше често, усмихваше се и не спираше да маха с ръка. Ръцете под шарените одежди махаха в отговор. Поздравяваше ги и те му отвръщаха.

- Виенагорешеодитехаха - подсмихна се Любо на момче и момиче, които седнаха да изпият по кафе на съседната маса. Те го изгледаха учудено, но след като повтори и потрети изречението, го разбраха и потвърдиха с кимвания. Завърза се разговор. Посмяха се заедно, оставайки почти час, а после продължиха нагоре. Споменаха, че ще дойдат пак да пийнат по нещо. Любо ги изпрати със звучния си смях и с една от неразбираемите си реплики, а те се обърнаха и му се усмихнаха.

След няколко часа, когато вече се беше стъмнило, музиката забуча. Любо все така седеше на масата и тъкмо мислеше да става, когато момчето и момичето се върнаха.

Водеха ново момиче със себе си, слабо и почерняло от слънцето. Тримата седнаха при Любчо. Поинтересуваха се как живее и какво прави в селото, на свой ред разказаха за себе си. Бяха студенти. Момчето и момичето се казваха Ангел и Ани. Тяхната приятелка се казваше Красимира. Следваха в Софийския. Любчо така и не ги попита какво точно учат. Някъде вътре в себе си усещаше, че няма да разбере и да му кажат.

По някое време Красимира отиде до тоалетната. Другите продължаваха да говорят с Любчо. Не му се беше случвало да го приемат толкова нормално, без предубеждението, че е селският идиот, както правеха селяните. Не поправяха думите му, не го вземаха на подбив. Опияняваше се от изпълнилата го лекота. В този момент той не беше различен и все едно никога не беше бил... Красимира се върна и седна отново на стола до него. Музиката туптеше бясно като забързаното сърце на подгонено от ловци животно.

След като бяха останали бая време на масичката, Ангел и Ани решиха да се връщат нагоре.

- Хайде. Може да се видим утре, сутринта.

Красимира им съобщи, че ще се качи горе след малко. Лицето й се зачерви, а устните и се отвориха в усмивка.

Изчака ги да се скрият, стана от стола, приближи се, наведе се и го прегърна.

Любчо не реагира, защото нямаше представа как. Беше гледал такива неща само по телевизията. Не познаваше други ласки освен майчините, а и те бяха получени толкова отдавна... По тялото му се опита да премине нервен тик, но допирът на Красимира го накара да замлъкне в зародиш.

- Светът е вълшебен. Обичам те. Обичам всичко - разнесе се упоителният глас на момичето. Любчо остана безмълвен и примрял.

Красимира хвана с ръцете си рамената му и с леко докосване го накара да приклекне малко. Беше с около една глава по-ниска от него. Устните й погалиха челото му. Любчо чувстваше, че ще се разпадне на молекулите си, ще се остави на летния вятър и никога повече няма да се върне във физическото си тяло.

След минута Красимира го пусна и отново повтори колко го обича. Каза, че той е много красиво същество, но никой не се е опитвал преди да види скритата му красота. Накрая се сбогува с поглед и се затича нагоре към музиката, която изведнъж беше станала тиха и нежна.

Любчо Лудия се прибра късно в дома си. Легна сам в леглото си. Усмихвайки се на тавана, едвам успя да заспи в три сутринта. Случваше му се за пръв път, обикновено тежката физическа работа го приспиваше рано.

На сутринта отиде в кръчмата на кафе. Някои младежи си тръгваха, други се смъкваха до селото, да си купят храна или да хапнат по супа. Отгоре се зададоха и Ангел и Ани. Полузаспали и уморени, се тръшнаха на същата маса до него.

Любчо през цялото време чувстваше тежкото биене на сърцето си. Чаканият въпрос излезе неведнъж от устата му, преди да бъде разбран.

- Красимира ли? Че тя си тръгна - отговори Ангел.

Надеждата винаги е голяма и от нея най-много боли, но той нямаше как да знае това. Разказа им с няколко думи какво се е случило. Думите не бяха бързи, а трудно, едва-едва се виеха из устните му.

- Виж... Тя... Тя беше взела нещо снощи - заекваше Ани, докато се опитваше да обясни какво се е случило.

Любчо недоумяваше. Обичайният му глас се върна и той изстреля своето неверие неколкократно. Ангел и Ани се спогледаха тежко. Ситуацията беше неловка и тъжна.

Тогава Ангел бръкна в джоба си, извади портмонето си и дълго ровичка вътре, докато извади малко розово хапче, което показа на Любчо.

- Екстъзи. Хапчето на любовта. Това беше взела. Когато го изпиеш, обичаш целия свят.

Хапчето някак се озова в ръцете на Любчо. Той го заразглежда с любопитство, но нищо не успя да проумее.

Седмици след края на феста той още го разглеждаше. Беше го оставил зад витрината, на старата секция в спалнята, и често се взираше в него умислено. Даже селяните забелязаха промяната му - по-мълчалив, по-замислен беше станал Любчо. А понякога, насред цялата му унесеност, от сърцето му изникваше дълбока, щастлива усмивка и го обхващаше целия.

Онази вечер тя му остави част от розовата си любов.

© Иван Димитров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.09.2009, № 9 (118)