Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МИЛЕН РУСКОВ: НЕ СЛУШАЙ НИКОГО, РАБОТИ МНОГО И СЕ ПРОМЕНЯЙ

Иван Димитров

web

Как стигна до писането? Доколкото си спомням ти имаше едни разкази... Преди или след "Джобна енциклопедия на мистериите" бяха публикувани те?

Част от тях излязоха преди "Джобната енциклопедия". Други след това. Аз имам седем разказа, които никога не са излизали в книга. Четири от тях бяха публикувани в "Литературен вестник" в началото на 2000-те години. Останалите три излязоха на други места.

Как се случи да ги напишеш?

Отначало започнах "Джобната енциклопедия на мистериите". След като написах първите й две части - за алхимиците и астролозите - си намерих работа в издателство "Критика и Хуманизъм" като преводач на хуманитарна литература. Докато превеждах, завърших "Джобната енциклопедия". И в същото това време написах повечето от разказите си. Но това, с което започнах... С което, тъй да се каже, се отпуши животът ми, беше "Джобната енциклопедия". Преди това не можех да си намеря работа. Животът не ми вървеше въобще. Като започнах да пиша книгата, всичко се нареди. Намерих си работа. Написах разказите, за които говориш. Най-сетне написах и самата "Джобната енциклопедия". И въобще станах писател. Решението да започна да пиша книги беше вратата, която съдбата искаше от мен да отворя. Когато го направих, животът ми текна.

Какво те подтикна да напишеш "Джобната енциклопедия"?

Винаги съм искал да бъда писател - още от юношеските си години, но след това се отказах. И понеже никъде другаде не ми се отвори път, реших да се върна към младежките си мечти и да видя какво ще стане, ако реша да ги следвам. По тази причина въобще опитах да напиша книга. А реших това да е конкретно "Джобната енциклопедия", защото на мен окултизмът винаги ми е бил много интересен. И съответно "Джобната енциклопедия" е книга за окултистите. За различни направления в окултизма. Съчетах младежкото си решение да стана писател с интереса, който изпитвах по това време - някъде около 35-тата си година. Аз влязох късно в литературата. На 35 години започнах да пиша първата си книга. Тя излезе, когато бях на 38.

Ще разкажеш ли малко за това твое детско-юношеско влечение към това да станеш писател? Откъде се появи то?

Това са интуитивни решения, които нямат ясна причина. Самите звезди ти подсказват. Те влагат нещо в тебе и в един момент то започва да говори. Иска да излезе навън, да се осъществи в реалността... Разбира се, освен това аз четях много като юноша. Половината книги, които съм прочел в живота си, съм ги прочел между 14 и 19 години. Бягах от училище, седях си вкъщи и четях книги. Това според мене е особено важно, тъй като литературната култура - или по-скоро нейната основа - се формира точно в тая възраст. След това вече е късно. Ако не прочетеш много книги в юношеските си години, това никога не може да бъде наваксано. На тази възраст човек е като восък: той възприема много по-непринудено литературата и си създава по-бързо вкус. Ако прочетеш същите книги между 30-тата и 35-тата си година, те ще имат върху теб далеч по-слабо формиращо въздействие. Ако човек има литературна дарба, тя се обажда рано. И се проявява чрез интересите, които той има. Ако имаш литературна дарба, ще имаш литературни интереси още от най-ранна възраст. Какъвто е и моят случай.

Тогава правил ли си някакви литературни опити?

За тогава не знам. Но като излязох от казармата, реших да пиша книги и имам вкъщи около 20 тетрадки, изписани с това намерение. Нито една от тези книги не се получи. Затова по-късно, когато наистина станах писател, започнах да правя следното нещо: пиша началото и края. Това са двете първи неща, които написвам от една книга. Началото и краят. За да знам къде започвам и къде свършвам. Като напишеш края, имаш котва. Не можеш да се изгубиш по пътя. Когато излязох от казармата, се опитвах да пиша книги и непрекъснато се изгубвах по пътя. Знаех какво е началото, продължавах нататък съобразно това, което въображението ми диктуваше, и в един момент се забатачвах толкова много, че не можех да продължа. Имам няколко намерения за книги, пропаднали по тоя начин. С много изписани страници. Тогава се отказах да пиша книги, защото нито една не можах да завърша. По-късно, когато реших да се върна към младежките си мечти и да стана писател, се възползвах от този лош опит. Това решение - с началото и края - се оказа много плодотворно. Оттогава всяка книга, която съм започвал, съм я и довършвал.

Няма как да не ти задам един провокативен въпрос. А какво стана с романа за романтизма, чието начало беше публикувано в списание "Страница"?

Да, той е изключението. Това е един от случаите, в които бях написал началото на книгата, с подробен план за развитието й, но без да напиша края. И тази книга не се получи.

Каква е твоята история като читател? Какви книги четеше като юноша?

Като юноша четях много американските автори. Възпитан съм до голяма степен като писател от тях. Това са преди всичко Хемингуей и Фицджералд. Но най-вече Хемингуей. Като бях млад, го харесвах много. И до момента го харесвам. Хемингуей е човекът, когото съм препрочитал най-много пъти. Четири пъти.

Целият?

Не целият. Чел съм всичките му книги по веднъж. В това число и сборника с негови журналистически дописки, който се казва "По телеграфа". Недовършеният му роман "Острови по течението". Всичко, което той е написал, съм чел по веднъж. А това, което съм чел четири пъти, са разказите му, включени в "Библиотека Световна класика". Четвъртия път не ми харесаха никак. Но една от причините за това е най-вече умората и отегчението от текста. Когато си спомняш какво е следващото изречение, е трудно нещо да ти хареса.

Томас Ман казва, че при първи прочит човек никога не може да възприеме една книга цялостно, защото тогава прекалено много умът му блуждае относно това какво ще се случи на следващата страница. Той твърди, че вторият прочит е по-добър...

Съгласен съм. Два пъти е по-добре от един. Но четири пъти е по-зле от два. Има един момент, в който трябва да престанеш да четеш нещо, защото фактът, че го познаваш, че го помниш, започва да те изпълва с отегчение. Трябва да четеш някаква книга, докато откриваш нещо в нея. Вторият път със сигурност откриваш много неща, които не си забелязал първия. Но четвъртият вече не откриваш нищо. Книгата те отегчава. И четенето губи смисъла си.

Какво друго четеше освен американските автори?

Обичах много един руски поет: Александър Блок. Ходих да си вземам от руския център книгите му, излезли още по време на Руската империя. Тоест не "избрано." Обикновено Александър Блок го издават в "избрано." Което е един голям том, да кажем 700 страници. Аз съм го чел, но съм чел и отделните му стихосбирки, публикувани през годините в Царска Русия. И го харесвах много като момче. И продължавам да го харесвам. Смятам Блок за изключителен поет. Друг писател, който оказа много голямо формиращо влияние върху мен, беше Достоевски, на когото прочетох петокнижието. От "Престъпление и наказание" до "Братя Карамазови". Точно на тази възраст между 14 и 19 години. И Албер Камю. Така че литературните ми възгледи като младеж са формирани от тези четирима автори. Хемингуей, Достоевски, Камю и Александър Блок.

Промени ли се отношението ти към литературата, когато професията ти беше да превеждаш чужди книги?

Не. Аз имах стабилно отношение към литературата и изработен вкус към нея много преди да започна да превеждам книги. Тази работа с нищо не ми е променила разбиранията.

А би ли казал, че този опит ти е помогнал в твоята работа като писател?

Разбира се. Това е невероятна школа за един писател. Това е нещо като езиков културизъм. Така се шегувах навремето, докато работех като преводач. Превеждането на книги поддържа във върхова форма езиковите ти умения. Това е все едно, ако говорим за тялото, да правиш всеки ден много упражнения. Така както може да упражнява тялото си, човек може да упражнява и езика си. Тъй че моята работа като преводач е допринесла много за езиковите ми умения. Нямам абсолютни никакви проблеми да изразя каквото и да било с каквито и да било нюанси. Когато пиша книга, се чувствам напълно свободен в употребата на езика. Това е голямо предимство. И то не на последно място се дължи на работата ми като преводач. Защото като преводач ти се сблъскваш с различни стилове. Трябва всеки един от тези стилове да го усвоиш и да го предадеш на своя собствен език. Това е грамадно и великолепно упражнение за един писател. Да бъдеш преводач е една от най-добрите професии, които един начинаещ писател може да има. Четенето не тренира езика ти така.

По какъв начин се промени животът ти, когато издаде първата си книга? Ще разкажеш ли малко и за един спор, който се разрази тогава във вестник "Култура", свързан с това дали този текст е роман?

Животът ми се промени съществено, тъй като с издаването на първата си книга станах писател. Човек става писател, като издаде първата си книга. А между другото тази книга и се продаваше добре. Противно както на моите очаквания, така и на очакванията на моята издателка Божана Апостолова от "Жанет 45". Книгата направи няколко тиража и ми отвори път в литературните среди. Тъй че издаването на първата ми книга беше голямо събитие в моя живот. То означаваше, че аз ставам писател. И преминавам в друг етап от живота си.

Що се отнася до спора дали това е роман, или не, мисля, че тогава моите противници бяха прави. Но те бяха прави, как да го кажа, формално. Аз не бих определил "Джобната енциклопедия на мистериите" като роман. Нещо, на което тогава настоявах. Обаче, от друга страна, това няма никакво значение. Важното е, че "Джобната енциклопедия" е голяма като обем и, струва ми се, хубава книга. И тъкмо това би трябвало да бъде оценявано на конкурсите за роман. А не строгото жанрово съответствие. Ако човек подхожда с критерия за строго жанрово съответствие, много е възможно някои от произведенията, които днес са безспорна част от художествената литература и от романистиката, да биха били дисквалифицирани навремето. Когато излиза "По следите на изгубеното време" на Марсел Пруст, то никак не прилича на традиционните романи. То прилича на един много разгърнат дневник. Същото несъответствие се отнася и за "Одисей" на Джойс.

Литературата навлиза в непознати полета. В непознати сфери, които не отговарят на класическите жанрови определения. Тези определения са основани върху онова, което досега е написано. Върху съществуващия опит. Класическото жанрово определение не е дедуктивно, а е индуктивно. Имаш някакви текстове. Тези текстове имат общи черти. И ти казваш въз основа на тези текстове и техните общи черти, че романът е еди-какво си нещо. Разказ е еди-какво си нещо. Повест е еди-какво си нещо. Така разчертаваш жанровете. Добре, но в някакъв момент се появява произведение, което излиза извън тия рамки, а в същото време не е и нищо друго. Какво правиш тогава? Това, което трябва да направиш, е да разшириш рамките на понятието, което използваш. Отначало с уговорки. Ако нещата се повтарят - окончателно.

Иначе, ако говорим за строго установени понятия, то хората, които тогава спориха с мен, бяха прави, както сега си давам сметка. "Джобната енциклопедия на мистериите" не е роман. Въпреки това тя е художествена книга. Какъв е нейният жанр? Кой знае. Ако ме питаш сега, ще ти кажа, че нямам представа. Тя не е роман, но не е и нищо друго. И ако не можеш да я отнесеш към някой друг жанр, може би трябва да помислиш дали в края на краищата да не я включиш в този на романа. Това би станало по-лесно, ако след "Джобната енциклопедия на мистериите" бяха написани други такива книги. Особено ако ги беше написал друг човек. Но тъй като това не се случи, тя си остана единствена по рода си книга в българската литература. Аз не написах повече такава, а и никой друг не го направи. Най-малкото такава книга се пише адски трудно. Трябва да знаеш много неща. Българските писатели, общо взето, не обичат да знаят много неща. И тъй като такава втора книга не се появи, "Джобната енциклопедия" остана да виси някъде в празното пространство между жанровете.

Как пишеш? Има ли конкретно място, където правиш това?

Нямам никакви предпочитания към мястото. Мога да пиша на бюро. Или седнал на леглото, както обикновено правя. Имам предпочитания към часовете, в които пиша. И към техническите средства. Тези предпочитания са много детайлни. Те са направо маниашки. Обикновено пиша сутрин. Може би е по-точно да се каже преди обед. От десет часа сутринта до два следобед. Ако не успея да напиша това, което съм си определил като минимум за деня, мога да продължа и до по-късно. Но това ми се случва много рядко. Веднъж на десет дни, да кажем. Иначе пиша до два часа. След това обядвам, почивам си и от четири докъм седем-осем подготвям това, с което ще продължа на следващия ден. Събирам чисто фактологическа информация от книги или от интернет. Понякога това събиране на информация продължава не от четири до седем-осем, а от четири следобед до четири сутринта. След това лягам да спя, ставам към девет и около десет започвам да пиша отново сцените, които съм приготвил за този ден.

Пиша само на тетрадки с твърди корици. Само с писалка. Никога с химикалка. Пиша с писалка, защото тя е по-четлива. Мастилото е по-четливо. И понеже тетрадките, на които пиша, са с гланцирани листа, за да не засича писецът върху тях, той трябва да е железен. Ако опиташ да пишеш върху тетрадка с гланцирани листа с химикалка, тя прекъсва на всеки втори ред, което ти спъва мисълта. Но основната причина да пиша на скъпи тетрадки с писалка и с мастило е чисто естетическа. Харесвам скъпите тетрадки и писалките.

Имаш ли любими писалки? Откъде си намираш тетрадките? От интернет ли си ги поръчваш?

В книжарниците има много хубави тетрадки. Достатъчно е да се огледаш. Трябва да търсиш тетрадки с твърди корици и без спирали. Спиралите са всъщност неудобни. Аз си купувам такива от най-обикновено място, което дори няма нищо общо с книжарниците. Макар че, разбира се, и в книжарниците ги имат. Но аз си ги купувам от "Кауфланд" просто защото ми е най-близо. Чудесни тетрадки с бели гланцирани листа и с твърди корици. За писалките нямам никакви предпочитания. Имам писалка, която струва 4 лева, а имам и такава, която струва 40. Пиша с тази, която ми попадне първо. Важното е да е с мастило.

Имаш ли някакви навици, докато пишеш?

Да. Паля цигара на всяка трета страница. Пиша две страници, без да пуша и на третата паля една цигара. Това беше дисциплина, която си въведох, след като изпуших половината свят, докато работех над "Джобната енциклопедия на мистериите". Тогава палех цигарите една от друга. Добре че бях по-млад и това не ми се отрази зле. Сега ако се опитам да напиша книга по този начин, няма да доживея края й. Докато пишех "Джобната енциклопедия", си бях изработил правило да напиша само едно изречение между две цигари. Не можех да мисля или по-скоро си въобразявах, че не мога да мисля, без да пуша. След това като започнах да пиша следващата си книга "Захвърлен в природата", реших, че това е налудна работа. Просто ми ставаше лошо. И реших, че трябва да измисля някакъв друг начин, с който да регулирам пушенето по време на писането. Това е много важна част от творческия процес всъщност. Да регулираш този навик. Затова измислих тази стратегия. Паля цигара. Пиша, каквото пиша. След това трябва да напиша две страници, без да пуша. На третата мога отново да запаля една цигара. Тогава започнах и да пиша по-бързо.

Спомена преди малко, че имаш дневна норма. Имаш брой страници, които трябва да напишеш, или?...

Не броя страниците. Броя сцените. Преди да започна работата по ръкописа, набелязвам в една тетрадка епизодите на книгата. Да кажем във "Възвишение" са 131 епизода. В последната ми книга "Чамкория" са 225. Набелязвам епизодите, както и ключови фрази от тях, централни изречения. Понякога цялата сцена мога да я имам написана. Друг път може да имам само едно изречение от нея. Зависи. Поставям си за цел да пиша между две и четири сцени на ден. Не по-малко от две и не повече от четири. Ако напиша два епизода от десет до дванайсет часа, мога да спра да работя и в дванайсет. Ако не напиша два епизода до дванайсет, но ги напиша до два часа, в два часа спирам. Ако не напиша двата епизода до два часа, обядвам, почивам си и продължавам. Във всяка книга има и големи сцени, които са дълги за писане. Отнемат ти не един, а няколко дни. Обикновено във всяка книга има по два-три такива епизода. Тогава пиша от сутрин до вечер в продължение на 3-4 дни.

Как се подготвяш, когато пишеш книга? Харесваш историческия момент? Първо написваш началото и края? След това скицираш сцените, за които говореше?

Точно така! "Захвърлен в природата" е написана благодарение на една статия, която намерих на сайта на "Енциклопедия Британика", който впрочем тогава изглеждаше по друг начин. Тогава от заглавната страница на сайта можеше да влезеш в стари издания на енциклопедията и да четеш статии от тях. Да речем от изданието на енциклопедията от 1787 година. Казвам го примерно, защото не си спомням точно годините, в които е излизала. Един ден влязох в първото издание на "Енциклопедия Британика". Попаднах на статията за тютюна. Тя ми се видя абсолютно ненормална, защото е пълна с хвалби за тютюна. И между другото "Енциклопедия Британика" тогава предлагаше тази възможност: Вземат една тема, да кажем тютюна, и ти показват как той е описван в няколко издания на енциклопедията. От края на 18-ти век до 1911 година, да кажем. Статията за тютюна, естествено, се променя радикално. През 18-ти век тютюнът е хвален като великолепно лекарство. През 1911 година той вече е критикуван като източник на болести.

Първата статия за тютюна в "Енциклопедия Британика" ми беше невероятно забавна, защото тя противоречи на абсолютно всичко, което ние знаем за него. Което, между другото, също е преднамерено и погрешно. Тютюнът въобще не е само отрова и единствено източник на болести. Той има и лечебни качества. В нашия свят това не се споменава, защото такава е политкоректната норма. Но в действителност с тютюн се лекуват доста неща. Друг въпрос е, че той може и да те убие. Това е също някак си сигурно.Тази първа статия за тютюна ми беше много смешна, защото твърдеше точно обратното на това, което сме възпитани да мислим. Тогава реших да напиша книга за хората, които вкарват тютюна в Европа. Специално за доктор Монардес - испанския лекар от Севиля, който го въвежда в Европа и го разпространява сред лекарите, благодарение на трактата си за тютюна. Тази тема ме вдъхнови. Написах началото. Написах и края на книгата. Прочетох много неща за доктор Монардес, за тютюна, за Севиля през 16-ти век. Прочетох и един много широк откъс от трактата на доктор Монардес за тютюна от 1571 година. Този откъс беше преведен на английски. Намерих го в интернет. В него са изброени 36 болести, ако не се лъжа, които се лекуват с тютюн. От тези 36 болести избрах 11. И върху всяка една от тези 11 болести написах една глава от "Захвърлен в природата".

Нека преминем към "Възвишение". Как така изведнъж избра да работиш по българска тема?

Това не е толкова странно, колкото може да изглежда. Ако човек има литературни вкусове, той оценява добрата история, откъдето и да идва тя. В първата ми книга историята е свързана с окултизма. И това е много добра история, която идва от Западна Европа. Другаде я няма. Във втората ми книга, "Захвърлен в природата", историята е свързана с навлизането на тютюна в Европа. Това също е западноевропейска история. Просто така се е случило. В един момент реших да погледна около себе си. Човек последно забелязва нещата, които са под носа му. Реших вместо да търся хубавите истории в "Енциклопедия Британика", в другия край на Европа, да видя дали няма някаква хубава история в моята собствена страна. И установих, че в моята собствена страна има много хубави истории. Възраждането е една от тях. Това е прекрасна тема. Когато намерих такава история, свързана с България, нямах никакъв проблем или колебания да започна да я пиша.

Арабаконашкият обир, извършен от Димитър Общи и от неговите приятели, е просто великолепна история. Това е от тези особено красиви истории, в които никой не е лош. Онова, което довежда до провал, е авантюризмът на добри хора. Това не е история, в която хората се делят на добри и лоши. Аз не обичам такива истории. Макар че в последната ми книга историята е общо-взето от този вид. Но има едни особено тънки истории, при които добри хора правят гибелни неща. "Възвишение" е точно от тях.

Имаш един човек с добри намерения, обаче страшно нафукан, който не обича много-много да мисли. И той извършва чудовищна глупост, заради която заминава Левски, че и той самият е обесен заради нея. Цялата Вътрешна революционна организация - всичко заминава на кино от суета и недомислие. И от лош късмет. Между другото обирът е добре измислен и хитро направен. Обирачите изключително сръчно пускат турските власти по лъжлива следа. Турските власти започват да ги търсят във Влашко. Смятат, че това са някакви разбойници, дошли оттам... Обаче ето, по стечение на обстоятелствата става така, че ги разкриват и тази работа се оказва фатална за цялата революционна организация, създавана от Левски в продължение на три трудни години. Димитър Общи й вижда сметката за един следобед.

Това е много хубава драматична и красива история, която може да бъде поставена на очарователен фон, какъвто е този на Българското възраждане. Като попаднах на нея, веднага ми стана ясно, че мога да напиша добра книга от това. И започнах... В някакъв смисъл благодарение на "Възвишение" открих колко интересна и драматична страна е България. А България наистина е много интересна и драматична страна. Повечето българи не знаят това. В България има много интересни истории. И много интересни хора. Просто трябва да си дадеш труда това нещо да го проучиш, да го разбереш, да го узнаеш.

Пред какви предизвикателства се изправи, като я пишеше? Другите ти книги са написани на по-неутрален език, докато във "Възвишение" ти навлизаш в един конкретен исторически език... Това ли беше моментът, в който по-усърдно започна да се ровиш в българската история?

Да, това беше моментът! Аз открих България като литературен обект благодарение на тази книга. Бих казал, че съм открил България като литературен обект благодарение на Димитър Общи и неговите лудости. В неговите лудости има нещо едновременно трагично и очарователно и аз си казах: хайде да видим, в тази страна би трябвало да има и други подобни хора - не може да е само този. И установих, че в България има много такива хора. И за нея могат да се напишат много интересни книги с великолепни герои. Които да имат страхотен сюжет. Най-голямото предизвикателство при написването на "Възвишение", разбира се, беше езикът. Както ти каза, това е първата книга, която ми даваше шанса да я напиша на некнижовен език. Да напиша книга, която да не отговаря на нормите на съвременния книжовен език.

Човек с езиков усет като мен веднага разбира, че това е грамадно предимство. Съвременният книжовен език е много изтъркан. Всяко трето нещо, което напишеш на него, звучи като клише. Докато като напишеш нещо, което имитира добре езика на Възраждането, всичко звучи свежо. Виж, това звучи като някакъв изначален език. Сякаш за пръв път говорим на него, а в същото време всичко разбираме. Това е грамадно стилистично предимство. Такова стилистично предимство книжовният език никога не може да ти даде. Книжовният език е нещо, вкарано в русло. Тече като една послушна река, вкарана в канал. Докато този некнижовен език, на който написах "Възвишение" (на който съм написал и новата си книга), прилича на буйна река с неясни брегове: може да се разлее в една посока, може да се разлее в друга посока. Пълна е с животни. Неопитомена е.

Ще кажеш ли нещо за новата си книга, която предстои да излезе? Става дума за 20-те години на миналия век...

Главният герой на тази книга е човек, който кара такси. След това продава таксито, взема заем от банката и си купува омнибус. Така че в част от книгата той е шофьор на такси, а в другата е шофьор на омнибус по линията София - Чамкория. Книгата възникна като идея в мен благодарение на една снимка. Видях в сайта www.lostbulgaria.com една снимка на омнибуса София - Самоков - Чамкория от края на 20-те години. На нея хората от омнибуса са спрели някъде по пътя. Струва ми се, че мястото, където са спрели, се нарича "Дяволския мост". Тази снимка излъчва невероятно настроение. Това настроение ме зарази. Особено много ми хареса шофьорът. Като видях тази снимка, изведнъж ми хрумна какъв герой може да бъде този шофьор. Що за човек е. Как говори. Как мисли. Как действа. Въобще какво представлява. Под въздействието на тази снимка написах една от сцените в новата си книга.

След това помислих малко и реших, че това е добра идея. Че аз трябва да напиша книга за 20-те години. Защото 20-те години са много интересни, драматични години в българската история. Те са най-интересният период след Възраждането. Това са двата най-интересни периода в българската история, поне новата. На първо място е Възраждането. На второ място са 20-те години. Те имат съвършено друго настроение. За разлика от Възраждането, което е жизнерадостно и оптимистично, 20-те години са кървави, мрачни, песимистични. Едни от най-тежките години за България и за българския народ. Но това ги прави много драматични. Там има страхотна история.

Та, значи, след като видях тази великолепна снимка със страшно много настроение в нея, помислих известно време и реших да напиша книга за 20-те години. В главата ми изплува главният герой, който е и разказвач. В моите книги обикновено героите са разказвачи. И когато измисля добре героя - какво той представлява, как мисли, как действа, как говори, как разказва, - оттам нататък книгата теква сама, тъй като именно този герой разказва. Поне моят прийом е такъв. Имаш ли главния герой, имаш половината книга. И понеже този герой ми хрумна някак си за миг, буквално за две минути, то малко по-късно, когато направих някои проучвания и помислих сериозно дали наистина искам да напиша книга за 20-те години - понеже това са няколко години от живота ти, трябва да внимаваш, - стигнах до извода, че съм сигурен в това. Както обикновено, написах първо началото, после края. След това започнах да мисля за всичко, което стои по средата между тези две крайни точки.

Промени ли се нещо, откакто стана превеждан автор?

Не, нищо. Аз не обръщам почти никакво внимание на преводите, които ми правят, тъй като от тях се печели малко. Това, което ме интересува, е да бъда свободен. Да разполагам с времето си и да мога да пиша книгите си. Преводите не ме подпомагат в този смисъл. Много повече ме подпомага българският пазар. Аз изкарвам от българския пазар 20 или 30 пъти повече. Поради което преводите са ми до голяма степен безразлични.

Вече не превеждаш...

Не превеждам, защото нямам нужда. Превел съм достатъчно, 25 книги. Вече нямам нужда да тренирам езика си. Нямам нужда и да изкарвам пари от преводи, тъй като мога да се издържам от продажбите на собствените си книги и от киното. Така че не ми се налага да превеждам и в момента това би било за мен загуба на време. Когато превеждам, вместо да работя върху собствените си неща, трябва да се занимавам с тези на други хора, които невинаги са ми интересни и невинаги ми харесват. Поради което с голямо облекчение и с удоволствие престанах да превеждам книги. И не бих се върнал към това.

Какъв е опитът ти в киното и в театъра?

Аз нямам никакъв опит в театъра и в киното. Имам опит единствено като човек, който продава права на театъра и киното. Те остават за мен доста далечни - имат съвсем друг начин на работа от този в литературата. Това са съвсем различни изкуства. Направо различни светове. Преди всичко за разлика от литературата това са колективни изкуства. Човек с моя характер, ако трябваше да работи в театъра или в киното, би се изпокарал с всички на втората-третата седмица. Докато хората, които работят в театъра и киното, са психологически много по-овладени хора. В литературата можеш да си позволиш да бъдеш ексцентрик. Да следваш собствените си хрумки, настроения и така нататък. В театъра и в киното не можеш да си позволиш това, защото работиш с други хора, които могат да те провалят. Дори нищо да не ти кажат, защото ти имаш някаква власт над тях, те могат да те провалят умишлено по друг начин.

Работата в театъра и в киното, а предполагам и във всички колективни изкуства, иска големи умения да се работи с хора. Умения, които аз никога не съм се опитвал да си създам. Ако се опитам да си ги създам, може би бих успял. Струва ми се, че ги имам до някаква степен. Когато ми се е налагало да работя с хора, добре съм се разбирал с тях. Но избягвам да го правя. Избягвам да завися от други хора за каквото и да било. А в театъра и в киното не можеш да не зависиш от други хора. Там непременно зависиш от другите. И трябва да се научиш да изкарваш най-доброто не толкова от себе си, колкото от тях. Това за мен е абсолютно непонятна сфера. Аз знам как да изкарам най-доброто от себе си, но как да го изкарам от другите хора, нямам никаква представа.

Това са и изкуства с друг език. Образен език. Визуален. И театърът е изкуство с визуален език. Той е сценично изкуство, което го сближава с аудио-визуалните. Да не говорим колко е важен визуалният език за киното. Но както казах, аз нямам никакъв опит с тези изкуства, освен опита на човек, който преговаря с тях и продава права. И опитът ми като сценарист във филма по "Възвишение", разбира се. Който е до голяма степен литературен опит, тъй като сценарият не се отличава много от писането на литература. И е най-близкото до литературата явление в киноизкуството. Това, че можеш да пишеш сценарии, въобще не значи, че разбираш кой знае колко от кино. Сценарият е повече литературен, отколкото кинаджийски факт. Тъй че моите познания и представата ми за тези изкуства са доста скромни.

Може ли да се каже, че сега повече те интересуват българските теми, отколкото чуждите? И имаш ли някакви предположения за следваща книга?

Точно сега българските теми не ме интересуват. Написал съм две големи и сложни книги, които са на българска тематика. Никак не ми се ще да пиша и трета такава. Чувствам се преситен от българските неща. Посветил съм на българските неща последните осем години от живота си. Докато напиша "Възвишение" - две-три години. И след това, докато напиша сегашната си книга - още пет. В момента се чувствам преситен от българските неща и следващата ми книга едва ли ще е на българска тема. Мисля да се върна към "Захвърлен в природата" и да напиша нейно продължение.

Какви три съвета би дал към младите пишещи хора?

Може би звучи парадоксално, но първият ми съвет е да не слушат никого. Ако човек е талантлив, той непрекъснато попада на оценките и мненията на посредствени хора. Посредствените хора са около 99% - посредствени във вашата област, имам предвид. Не трябва да очаквате добър съвет от тях. Шансът да попаднете на друг талантлив човек е едно на сто. Съответно и шансът някой да ви даде добър съвет за това, което смятате да правите в изкуството, е също едно на сто. Поради което, ако човек има талант, той не трябва да слуша никого и не трябва да следва никого. Това е първият ми съвет. Той е много важен. Да не се влияеш от външни оценки и мнения. И да следваш собствения си път и собствените си разбирания. Ако имаш талант, рано или късно той ще те доведе до спасителния бряг. Ако нямаш талант, така или иначе ще потънеш, независимо кого слушаш.

Второ, много е важно да се работи. Изключително важно е човек да има добри трудови навици и дисциплиниран характер. Нищо не става без много работа. Фактът, че някой има талант, въобще не значи, че този талант сам ще направи нещата. Няма да ги направи сам! Талантът ви трябва да бъде подкрепен с голяма работа. Трябва да научите куп неща, ако не искате да бъдете като многото писатели, които разказват за себе си и за собствените си преживявания. Което невинаги е интересно. Понеже е до голяма степен изчерпано от модернизма. Може хората от четящата публика да не ги интересува вие какво мислите и как преживявате света. Тях може да ги интересуват други неща. Могат да ги интересуват исторически теми, да речем. Може би вашият личен живот не е толкова интересен. Ако съсредоточите таланта си върху своя личен опит и личен живот, подплатен с известно въображение и наблюдателност, то не се налага нищо да проучвате. Но при такъв подход към литературата поемате риска разказът ви да бъде безинтересен на огромен брой хора. Ако искате да излезете извън личния си опит, трябва да научите цели светове. Да кажем, ако пишете книга за 20-те години, трябва да научите всичко за 20-те години, което е друг свят. Трябва да влезете в този свят. Въображението и личният ви опит неизбежно ще ви последват, няма страшно, нищо няма да се загуби. А много ще се спечели. Но навлизането в друг свят иска огромни трудови навици. Да не говорим, че и самото писане иска големи трудови навици. Тъй че това е вторият ми съвет. Трябва много да се работи.

Третият ми съвет е да бъдете готови да се променяте. Хората са много склонни да изпадат в една тематика, в една естетика. В едно русло. И цялото им творчество минава в това русло. В това число и големи световни писатели, които всичко друго правят както трябва. Те пишат една книга цял живот. Това не е интересно.

Човек трябва да бъде гъвкав и да може да се променя. Да преминава от една тематика към друга. Да преминава от една стилистика към друга. От една тоналност в друга. Най-добре написаните книги са тези, които сменят тоналностите и преминават от трагичното в комичното и лиричното не само в рамките на една глава, а често и в една страница. Майсторско написаното нещо е това, което може да редува трите основни тоналности в литературата: трагично, комично и лирично, и да го прави естествено. Това е най-виртуозното умение в литературата. За да може човек да разработи това умение, ако въобще го притежава - понеже то предполага съвършено владеене на езика като изразен инструмент, - той трябва да бъде гъвкав. Трябва да има гъвкав ум и гъвкава, възприемчива естетика, която да може да оцени красивото както в комичното, така и в лиричното и трагичното. Да може да оцени техните различни предимства и да може да преминава лесно от едното в другото. Това е много трудно. Повечето писатели са затворени в една от трите естетики. Понякога по самоналожени причини, както споменава на едно място Марио Варгас Льоса. И цял живот пишат или комедия, или трагедия, или лирични книги. Това тонално единство вече не е интересно, понеже е художествено изтъркано, има твърде дълга история, звучи много познато, приспивно. Нещото, за което ми се струва, че ще бъде интересно винаги, защото е много рядко, е умението да се преминава от едната тоналност в другата, от единия език в другия, от едното настроение в другото. От една тема в друга. Преминавай! Редувай! Променяй се! Като имаш две ръце, не е нужно да хвърляш точно две топки с тях. Може да са и пет. Та така, това е третият ми съвет. Трите ми съвета са: не слушай никого, работи много и се променяй.

 

 

© Иван Димитров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.07.2017, № 7 (122)

Други публикации:
Страница, 2017, бр. 1.