Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЛЯПАТА АРМИЯ НА ЦАР САМУИЛ ВЪЗКРЪСВА

Юлия Станкова

web

На пръв поглед най-обикновено пътуване. Без случки. Просто един самолетен скок от Тук Там. Две седмици в Париж и Женева. В друг свят. Две седмици, през които бях гостенка, т.е. за този друг свят бях никой и можех да бъда всеки - чужденец, който не е оттам и скоро ще изчезне. Приятно ми е да бъда встрани от потока на бързащите местни хора. Преструвам се, че съм една от тях, но в себе си знам, че не съм, и ги наблюдавам. В този момент осъзнавам най-добре кои са те и коя съм аз и моите сънародници, останали някъде далече, в изцапаната България. На пръв поглед се лутам безцелно, но всъщност балансирам. Аз съм тънката свързваща нишка, аз съм самото гранично явление. В мен съществуват едновременно всички истини. От тях ще се излюпи само една и ще се появи Нещо, но тук, на границата, са заложени всички неосъществени възможности и аз ги усещам.

Твърде бързо се прекосява земята със самолет. Нямах време да пренастроя душата си. Пренесох Там със себе си усещането за загуба. То е така настойчиво през втората половина от живота. Сякаш невидима буря помита един по един хората, които са били част от детството ми. Още чувам смеха им. Местата, през които е минало моето детско щастие, сега са пусти.

Личната загуба се вписва и надгражда в общата опустошеност и немотия. Когато съм Тук, тя ме обгръща и аз ставам част от нея. Мимикрирам. Превръщам се в анаеробна бактерия. Нямам кислород, но не ми и трябва. Вместо кислород вдишвам страдание. То навсякъде е оставило следите си. Но страдащи няма. Всички се движим през страданието като в смог. Оглеждам се наоколо, за да открия някой страдалец и да му помогна, но няма такъв. Истински страдащите не се афишират.

Очевидци са ми разказвали, че в Бомбай земята е осеяна с просяци. Няма къде да се стъпне. Мисля си, че те са истински, завършени просяци по призвание. Те са поели върху недъгавите си тела отговорността да са видимите носители на страданието. Сякаш ни казват: "Страданието сме ние. Вие сте свободни от него." И другото, разтовареното от страдание общество, се чувства длъжно да им се отплати за това.

Тук няма такава диференциация. Пенсиониран инженер може да се види на опашката за безплатна супа. Филоложка си купува дрехи втора употреба на кило. Учителка продава на колегите си ябълки. Довчерашен интелектуалец събира хартия по улиците. Възрастен човек, собственик на апартамент в центъра на София, рови в кофите за боклук. Подаващият милостиня е по-беден от този, който я приема.

Където и да отида, каквото и да правя Там, в подредения свят, съм съпроводена от глобалното усещане за загуба. Разнасям собствената си неопределеност сред хора, които са ясни, завършени и определени. Които могат да предвидят и планират живота си. Сигурността, с която крачат, показва, че знаят точно накъде са се запътили. Чувствам се като недописано стихотворение, захвърлено от своя депресивен и непостоянен автор. Какво се случва с мен? Идвам от гърне, в което едновременно бълбукат мизерия и интелект. Как се откроявам! Смътно, с крайчеца на разума си, констатирам, че вместо да се радвам на тези подарени седмици, аз ставам жертва на депресия.

Изпълва ме едно дълбоко чувство към мен и моите сънародници. Не мога да го обясня. Мога само да предположа, че прилича на чувството, което цар Самуил е изпитал при вида на ослепените си войници. Хиляди български войни са били превърнати в безпомощни просяци. Оттогава периодично ни спохожда тази участ. Току мине някой и масово ни ослепи.

През първата половина на осемнайсти век врачанският чорбаджия Димитър х.Тошов бил обезглавен от турците, защото въпреки забраната се осмелил да построи кула в двора си. Обезглавен, но зрящ войн.

При последното ни половинвековно историческо ослепяване, методично, поколение след поколение бяхме лишавани от зрение, докато се превърнем в тази милионна, безпомощна, парцалива "Самуилова" армия, каквато сме днес.

Разхождаме се в Париж с брат ми. Той не разбира защо не се чувствам добре. Притеснява се и се ядосва, че не мога да се зарадвам. Как да му обясня, че се чувствам като един грохнал Самуилов войник, който не може да направи и крачка без водач. И, което е по-лошо, сякаш това е изписано на голяма табела, окачена на врата ми.

Напускам подредения свят, в който всеки знае какво да прави. Самолетът се снижава и пробива бялата пелена на облаците, над която има само тъмносиньо небе и ослепително слънце. Поглеждам отвисоко българската земя. Долу се открояват две големи мръсни локви - хвостохранилищата на Кремиковци. На места тревата е обгоряла. Земята ни изглежда като козината на бездомно, болно куче. Тук-там се вият пушеци. Приземявам се на тази земя, която прилича на опустошено бойно поле, на което се е водила жестока битка. Хипотетична битка, която очевидно сме загубили.

април 1998 г., София-Париж-София

 

 

© Юлия Станкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.07.2013, № 7 (164)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 14, 14-20.04.1998.