 |
Издателство |
:. Издателство
LiterNet  |
Медии |
| :. Електронно списание LiterNet |
| :. Електронно списание БЕЛ |
:. Културни
новини    |
Каталози |
| :. По
дати : Март |
| :. Електронни книги |
| :. Раздели / Рубрики |
| :. Автори |
| :. Критика за авторите |
Книжарници |
| :. Книжен
пазар |
:. Книгосвят: сравни цени  |
Ресурси |
| :. Каталог за култура |
| :. Артзона |
| :. Писмена реч |
За
нас |
| :. Всичко за LiterNet |
РАЗМИСЛИ ВЪРХУ НАШАТА ЦЯЛОСТНОСТ И ПООТДЕЛНОСТ
Юлия Станкова
"Страх не е нищо друго, освен лишение от помощ, която би дал разсъдъкът.
Колкото по-малка е вътрешната надежда, толкова по-голяма се представя неизвестната причина, която произвежда мъката.
...
Защото цял свят беше осветляван с ясна светлина и си гледаше без пречка работите, а само над тях беше простряна тежка нощ, образът на тъмата, която някога ще ги обгърне; ала сами за себе си те бяха по-дотегливи и от тъмата.'"
Премъдрост Соломонова, 17:11,12,19,20
Какви сме българите? Какво ни свързва? Не знаех и не се интересувах. Разкоренена, мрачна младост, която не помня и в която не желая да се връщам.
Имахме държавни граници и герб, но границите бяха ограда на затвор, а гербът - непонятен символ. Живеех като повечето хора в общата килия и нямаше какво да провокира тънката особеност, която дремеше у нас, българите, и ни спояваше като народ.
Въпросите дойдоха след "събитията". Смяната на Първия се превърна в нарицателно поради своята единственост. Точно тогава започнах да се изпълвам с отговорите и с непознатото преди усещане за общност.
Обстоятелствата бяха подходящи за насилие. Ключът прищрака, за да отвори най-дълго пазената порта. През нея не нахлу омраза и агресия, а дълго трупано страдание. Това най-силно ме разтърси - липсата на разтърсващи събития. От нашите неведоми души вместо първичност и насилие избликна дълго сдържана любов. Народът ни беше принуден да сдържа любовта си. Да крие същността си. Да бъде не това, което е. Да се забрави. Страшно...
Когато настъпи моментът да отключим чувствата си, оказа се, че те са Божии цветя. Сълзи. Благороден катарзис, както у човек, който дълго се готви за изповед и накрая застава пред Бога, безмълвен и плачещ.
Няма да забравя как хората дойдоха отдалече в замръзналата София, за да поискат обратно имената си. Те стояха часове на жълтите павета пред парламента. Наоколо сух студ и мрак. Добри ръце им носеха димящи чашки с чай.
Кадър от новините същата вечер: треперещи от студ ръце на възрастен човек. Работни ръце, с артритни стави. Те стискат пластмасовата чашка, а чаят неудържимо се разплисква по паважа. Лицето сгърчено от спазъм на ридание. Знам, че този кадър ще оцелее, защото съхранява важна информация за нас. Хората поискаха турските си имена по български. Плачейки.
Не сбъркахме, че не се изколихме взаимно. Не заслужаваме укор за нашата кротост. Ние сме такива. Въпреки прословутия кръстопът. Ние сме свързани един с друг точно на тази кръстопътна земя. Тук сме и сме свързани. Всички. Ние сме народ-жертва. Но жертвата винаги печели. Духовно. Събитията провокираха нашето национално несъзнавано и то се оказа ЧИСТО.
Втори новинарски кадър: възрастен човек с аскетично лице, без напластявания. Той чакал на различни опашки за своите лекарства, които имал право да купи с отстъпка, но отвсякъде го връщали и препращали. Той не крещи, загубил търпение. Прекъсва изречението си по средата, задавен от спазъма на сълзите. Сълзите на унижението. Остатъкът от новините ми се струва инертен и студен. Разплаканият възрастен човек събужда в мен най-същностните струнки.
Трети кадър, от Румъния: широка улица. Тълпи от хора, размахващи плакати и тояги. Няколко души удрят едър човек с очила. Той пада, обърнат с лице към небето, разперил ръце, беззащитен. Получава последен удар с дебела дъска по лицето. След секунди улицата опустява. Човекът продължава да лежи безчувствен, изобразил с тялото си кръст. Над него като жълта пелена се стеле безвремието на кошмара. Не бликва кръв, която да върне съзнанието ми в реалността.
Три кадъра, отрязани от телевизионния поток. Три откровения.
Всички заедно преминахме през "събитията" от есента на 89-та, хванати за ръце, заедно, удивени и възхитени от непозната дотогава радост. После се случиха много неща, но нито едно от тях не ни засегна така цялостно, както първото изпитание, което ние заедно издържахме.
Сега съдбата ни отрежда второ, по-трудно изпитание, коварно разпределено за всеки поотделно. Ще задържи ли всеки от нас клатушкащия се товар от небалансираните ценности на своите рамене? Внимаваме ли? Или ще потънем зад бордовете на живота? В лудостта или в мерзостта.
Тих пролетен следобед. Отивам към Народната библиотека. Пред мен по булеварда върви човек - обикновен, приличен, леко плешив и леко пълен. В едната ръка - мека шапка, в другата - чадър. Отива вероятно към работното си място - някоя канцелария. Внезапно спира, по-точно заковава се. Издига се на пръсти, протяга ръцете си нагоре с всички сили, стискайки бомбето и чадъра. Размахва ги като криле. Остава две-три минути в тази пърхащо-политаща позиция. Движението се повтаря и потретва. После се слива с множеството, неразличим. Налуден порив. Все пак е ведро. Един човек се устремява към небето... Ведър е и мощният протяжен звук на гайда, долитащ от някой мрачен, капещ подлез, за да превърне тягостното чувство в истинска тъга.
май 1996 г., София
© Юлия Станкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.07.2013, № 7 (164)
Други публикации:
Литературен вестник, бр. 18 (276), 01-07.05.1996.