Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АПОКАЛИПТИЧНО КОПНЕНИЕ

Юлия Станкова

web

Един човек имаше нива, която поради безгрижието му запустя и обрасна с бурени и тръни. По-късно той доби намерение да обработи тази нива и каза на сина си: "Върви, очисти нивата." Синът, като дойде да очисти нивата и видя в нея множество бурени и тръни, дойде в униние, казвайки сам на себе си: "Мога ли някога да унищожа всичко това и да очистя нивата?" Като легна на земята, той започна да спи и така правеше много дни. След това дойде при него баща му да види какво е направил и го намери, че не прави нищо. Той му каза: "Защо досега ти нищо не си направил?" Юношата отговори на баща си: "Щом дойдох да се трудя и видях множество бурени и тръни, бях обзет от скръб и легнах на земята и спах." Тогава баща му каза: "Сине мой! Всеки ден обработвай толкова, колкото е заемала твоята постеля, и по този начин продължавай работата си напред и не унивай." Като чул това, синът така и постъпил, и за кратко време очистил нивата.

Раннохристиянска притча

 

Последно облаче прах на хоризонта. Глъхнещ тътен. Тишина. Една измъчена държавица (нашата) се срути. Какво да правим оцелелите? Няма рецепта. Не е написан още такъв тълковник.

Спонтанно разлиствам албума на Йеронимус Бош. Не е докосван от години. Неподходящ за ежедневието. Необходим сега.

Попадам на картината "Носене на кръста", създадена в началото на шестнадесети век. Точно в центъра на композицията е лицето на Христос. Чудовищно смирено. Притиснат отвсякъде от деформираната, инфантилна, агресивна и задушлива гримаса на тълпата. Тя демонстрира самочувствие на общество, защото всеки е обкичен с атрибутите на своя занаят.

А в долния ляв ъгъл тихо се изплъзва от картинното пространство, безразлична към олелията, Вероника, погълната единствено от своята кърпа - свещената реликва.

Блажена Вероника! Ние нямахме твоя късмет. Никога не си пробихме път тъй близо до Христос. А и да го бяхме сторили, ръцете ни все се оказват празни в решителния миг, без кърпа, която да предложим. Не заслужаваме да последваме твоите стъпки, които извеждат встрани от лавината на безумието. Търкаляме се в него, щем не щем.

Неописуемо е заредена статичността, в която е потънало Христовото лице. Колосално състояние на духа, което не може да бъде уравновесено и с легиони полюсно противоположни, гримасничещи мутри. Любов, смирение и разум в звънящо равновесие. Тази непостижима цялост ме кара да съчувствам на съществата от тълпата. Те, неусетно за самите тях, сякаш са погълнати, обезвредени, обеззаразени и пуснати на свобода. Съпоставени с Христовото лице, те не провокират страх, омраза или отвращение. Приличат по-скоро на изоставени деца, които дълго са се валяли по улиците без топлота и грижа. Занемарени. Ако липсваха? Ако не знаехме за тях? С какво бихме запълнили картинното пространство около Спасителя? С ангели?... Ирония горчива.

А какво би представлявала картината без своя център - лицето на Христос? Безсмислица. "Човешка градобитнина", която се носи без цел и без посока. Като природно бедствие.

Единственият възможен вариант е пред очите ни. Художникът открехва бутафорната завеса на нашите страсти, за да ни подсети, че има светлина. Да ни предложи глътка въздух - лицето на Христос.

Картината се подмладява с вековете. Посланието й е разбираемо на всички диалекти на съвремието. Без следа от архаичност в изразните средства. Простотата й е разтърсваща. Колкото и да бродим из лабиринта на нашите животи, не можем твърде да се отклоним духовно от вложените тук възможности: да носим кръста на съвестта си; да подиграваме и хулим онези, които са се нагърбили с това; да се затворим в себе си като Вероника; да се надяваме на просветление миг преди смъртта, каквото е споходило добрия разбойник мъченик (в горния десен ъгъл на картината).

Когато дойде време препоръките Христови да не ни се струват вече ирационални и нелепи, "Носене на кръста" ще се превърне в обикновен музеен експонат, свидетелстващ за пътя на нашето порастване. Това е всъщност мярката за времето.

"Носене на кръста" е истинска, изворова и вярна. Тя светкавично нарежда объркания пъзел на нашата душевност. Създадена е във време, необременено от Голямата измама и Голямото насилие. Ходът на живота е бил все още направляван от естествени закони. Чудовищните експериментатори с човешката душа (чийто "гениален" идиотизъм се стовари и върху нас) не са били родени. И въпреки това, съвременниците на Йеронимус Бош са имали потребност от картината. Това показва, че са носели смирено съзнанието за своето несъвършенство.

Какво да кажем ние, родените през 50-те в България, върху чиито рамене е легнал двойният товар на изначална незавършеност, вторично моделирана с дебели мазни пръсти, които грубо бъркат в хилядолетната ни ценностна система и я пренареждат, за да стане уродлива като тях, за да им пасне.

Резултатът неизбежно е разруха. За всичко ни се струва, че е късно. За съзидание и разрушение еднакво. Ръцете ни са вцепенени. Пред нас и вътре в нас се стелят пластове развалини. Откъде да се започне... или продължи...?

Може би от факта, че още дишаме?

Дълго съзерцавам лицето на Христос и постепенно образите около него се превръщат в плоски изрезки от хартия, сливат се, изчезват. Чертите му, особено челото, излъчват мека светлина, която успокоява и окуражава: Не унивай...

Не е за вярване, но май добивам намерение да обработя тази нива!

май 1996 г., София

 

 

© Юлия Станкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.07.2013, № 7 (164)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 22 (280), 12-18.06.1996.