ОЩЕ ЗА ЕДНА ОТ ЖЕРТВИТЕ В БОТЕВИТЕ "ПРИМЕРИ ОТ ТУРСКО ПРАВОСЪДИЕ"

Христо Т. Христов

web

"...То беше село Калофер."

Така започва омайната картина, нарисувана от поета с няколко думи, за китното му село. И малко след това, противно на райския образ на родното място, се зареждат пример след пример, факт след факт за безчинствата над християнското население в Османската империя.

Първата сцена е с насилията и обирите на бедните селяни във Врачанско от разселените тук след Кримската война черкези. Следват тъжното прощаване с пребитите момчета от четата на Добри войвода, безкрайните борби за калоферската мера с алчните турчоля от околните села и калпавото правосъдие в султановата държава.

Но един случай на измъчване и изгаряне от братя Ташчиолар на едно невинно шестнадесетгодишно момче от с. Окчилар (сега Александрово), Казанлъшко, дълбоко впечатлява патриархалната възрожденска общественост. По този повод Ботев изригва на висок глас гневни думи от влашката земя: "О, сатрапи! Сатрапи!". Вместо да лежат присъдата за убийство, извършителите са освободени от затвора по ходатайството на влиятелния пловдивски първенец Гюмюшгердан. За награда те от затворници са нагласени кърски заптии. Повече от десет години същите братя в ортаклък с казанлъшкия началник на полските заптиета, свирепия Куртчу Осман - бузлуджански касапин - през 1868 г. вършили обири и убийства из околията. В своите "Примери..." поетът революционер не съобщава повече подробности от цялото произшествие, както и името на тoзи нещастник, мъчен и опечен по най-жесток начин като гергьовско агне от окчиларските братя.

В събраните съчинения на Христо Ботев (1979: 70; 365 и 1986: 66), е споменато, че селото, откъдето са разбойниците и изгорялото момче, е Овчилар (сега Климент), Карловско. Такова село има, но то е на запад от Карлово. Явно става дума за грешка. Село Окчилар (Александрово)¹ е в Казанлъшко. Това е ясно от една стара карта на Розовата долина с център Казанлък от 29 май 1893 г., издадена с рекламна цел на английски от казанлъшкия розотърговец Тео К. Шипков. Картата е формат 4,8 х 7,4 инча и редакторите на в. "Искра" си отпечатали навремето от гравираното медно клише, правено в Лондон, по някое и друго копие. В нея село Климент е обозначено с турското си име Овчелари (Оptchilari). Така е отбелязано и в речника на селищата и селищните имена в България от Н. Мичев и П. Коледаров².

Карта на Розовата долина с център Казанлък от 29 май 1893 г.
Изд. от Тео К. Шипков. Формат: 4,8 х 7,4 инча

Същата карта в по-близък план

След Освобождението Никола Начов в "Калофер в миналото" (1927: 295) дава още сведения за злощастното събитие. В раздела "Други дребни случки" той е отбелязал: "В околните на Калофер турски села имаше и люти разбойници, напр. Гемиджията и братя Ташчиоолар от с. Окчуларе (Казанлъшка околия)." И продължава: "Много обир извършили те, много хора избили, па и на огън изгорили, напр. в Дрянова кория 16-годишното момче на Неделча Цанев от с. Търничене (Казанлъшка околия) ¹)." Под черта пояснява, че един от спомоществователите от с. Търничени на книгата "Церковна история прев. Аверкий Петрович и Григорий Гога, Белград, 1855 е и: Неделчо Цанюв за Симеонча.". Като не може да обясни фактите, Начов допълва, че Ботев в своя очерк (по изданието на дъщеря му Иванка Ботева-Христова и Ив. Клинчаров - Съчинения. София, 1907, стр. 170) е написал, "че момчето било от Окчуларе".

В разказа си Н. Начов е предал тягостната картина на докарването с кола на увитото в черга почерняло тяло на жертвата в калоферската черква "Св. Атанас", в двора на която било и погребано. На трагичното събитие присъствали и злочестите му родители, а всички калоферци се извървели да видят момчето мъченик.

Интересни подробности за това момче открих сред една десетстранична история на рода Когелови от с. Александрово. Нея намерих сред книжата на покойния ми баща, журналиста Тодор Христов. Написана е от неговия земляк Нанко Генов Когелов, роден 1920 г. в с. Александрово, Казанлъшко. Бил е дълги години председател на ТКЗС, а по-късно и на ДЗС.

Историята на рода им тръгва от дядото на неговия прадядо, тенекеджията Гено, живял 150 години преди Освобождението в Карлово. Дюкянът му се е намирал до днешния градски часовник. По-късно Гено се преселва в с. Аджар (сега с. Свежен), Карловско. Нетрадиционнoто фамилно име на рода Когелови придобива, когато внуците на тенекеджията Гено, братовчедите Иван и Гено, се завъртели да играят около обядващи турски войници, преминаващи през Аджар. Те хвърляли кокали, които децата събирали и чупели, за да изсмукват костния им мозък. Войниците започнали да им викат "гугели", на български, кокал. Другите деца, чули-недочули, започнали да ги прякоросват "кугели". По-късно прякорът "кугел" се видоизменил на "когел", оттам и името на рода.

Синът Нанко на единия братовчед Гено е роден 1866 г. и след Освобождението се преселва в с. Александрово, където се жени за Тона Христова. Дядо Нанко и баба Тона са бабата и дядото от бащина страна на Нанко - написалият историята на рода Когелови.

Родовата памет е запечатала трагичната случка с отвлечения и изгорен чичо на баба Тона, шестнадесетгодишния Неделчо Цанев Станчев. Тримата братя турци Ташчиолар завличат Неделчо в калоферските агъли (кошари), намирали се нявга на запад от днешната гара Калофер. Там той е бил вързан, мъчен и изгорен жив. Калоферка, очевидка на случилото се, по този повод е наредила народна песен - "Неделчо изгоря мама". Навремето тази песен много се е пяла в Александрово и Калофер. Помни се още, че Неделчо е бил сгоден за девойка от село Турия.

Бащата на младежа Неделчо се е казвал Цаню Станчев. В Окчилар (Александрово) са го наричали Цаньоолу и Цаньо Чорбаджи, понеже е бил доста заможен човек. Той имал трима сина - Станчо Цанев Станчев, Христо Цанев Станчев - баща на баба Тона, и изгорения Неделчо Цанев Станчев. Родът на чорбаджи Цаню се занимавал със земеделие и скотовъдство. Имали са двеста-триста глави овце и кози, отглеждани в кошари в Средна гора.

По-нататък разказът на Нанко Когелов продължава със страшните събития, станали в рода на баба му Тона по време на Руско-турската война 1877-1878 г. Майката на Тона, баба Христовица, при бега от турските зверства, случили се, когато русите завземат Шипка, взема на ръце малкото си дете момче, а за ръка води дъщеря си Велика и тръгва да търси закрила извън селото, в близката гора "Тепето". Преди да излязат от селото, я застигат черкези на коне, като с един удар на ятаган отсичат главата й, а децата отвличат в Турция. За съдбата на братчето нищо не се знае, а Велика е дадена в къщата на бей в Цариград, където престоява три години. По него време там работи като шивач-френктерзия Стойко, родом от съседното село Търничене. След войната заедно с други деца българчета, той връща Велика на роднините й.

Тона, другата дъщеря на дядо Христо и впоследствие жена на дядо Нанко Г. Когелов, в момента на нападението е играела с деца в махалата. Познати турци, приятели на дядо Христо, я вземат и прибират в своя дом и по такъв начин тя се спасила от зла участ. Дядо Христо успява да избяга от селото, укрива се и остава жив. По-късно се жени втори път за Йова от Търничeни.

БЕЛЕЖКИ

1. Александрово (Окчилар) - с. в Б-я от 1885 г.; преим. след Осв. война; 2697 ж., Хс, 17 (Мичев, Коледаров 1989: 24). [обратно]

2. Климент (Овчеларе, Свети Климент) - с. в Б-я от 1885 г.; преим. на Свети Климент с м. з. 2820/обн. 14.VIII.1934 и на Климент с. ук. 960/обн. 4.I.1966; 1866 ж. Пд, 13 (Мичев, Коледаров 1989: 147). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Ботев 1979: Ботев, Христо. Съчинения. Т. I. София, 1979.

Ботев 1986: Ботев, Христо. Съчинения. Т. I. София, 1986.

Мичев, Коледаров 1989: Мичев, Н., Коледаров, П. Речник на селищата и селищните имена в България 1887-1987. София, 1989.

Начов 1927: Начов, Н. Калофер в миналото. 1707-1877. София, 1927.

© Христо Т. Христов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.08.2007, № 8 (93)

Други публикации:
Долина (Казанлък), г. VI, бр. 22 (252), 31.05.2007.