Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ СЕНКИТЕ НА МИНАЛОТО

Христо Т. Христов

web

Все се връщам към спомените си от ученическите ваканции, прекарвани през шестдесетте години на отминалия век в бащиното ми село Александрово. В онова време, след края на поредния учебен срок, претъпканият автобус ме отнасяше към югозападния ъгъл на Розовата долина. От родния Казанлък той вземаше посока към изшиления конус на върха Голям Висок, изпърчил снага над равното поле, виден като топографски знак. Същият, на чийто пъп, сред развалините на стародавна крепост, се намира кръстатият Чудомиров дрян, окичен с пръстени чинийки. В тях възрастни жени, наричани “змейници”, сипвали млекце с молби за закрила от природните стихии. Там нейде долу, в подножието на Средна гора, където лятос мързеливо се провира сред ракита и върбалак сребристият гръбнак на Тунджа, живееха баба и дядо. В това село, намиращо се около двата й бряга, омесено с българи и турци, слизах и бързах към бабината къща - хей там, зад стара и грохнала воденица с килнат на една страна скелет на отдавна невъртяло се колело. Прескачах полупресъхналия арк, минавах покрай черквата и след малко се озовавах в просторния двор на баба Мина. Така казват на Мариите в нашия край.

Много мъка беше изстрадала моята баба. Цял живот се бе бъхтала по малкото нивици, които имаха с дядо ми - инвалид от Европейската война. В касапницата при завоя на река Черна в Македония, куршум “дум-дум” го бе оставил половин година на лечение в Будапеща, а после се върнал у дома, но с един крак по-малко. Живееха бедно, но весело и задружно в малка къща с две стаи. Най-радостно ставаше, когато идваха на гости роднини. Тогава сред приказки и истории от войните се разказваше и за прадядо Стойко, бащата на моята баба Мина. Дошъл след Освобождението от другата страна на планината. От село Аджар (сега Свежен, Карловско), където останала опожарената му от турците къща и мъката по единствения син Христо, заклан като деветмесечно пеленаче. При тези гостувания се изваждаше една вехта библия, останала от прадядо и предавана като наследство. С благоговение се сочеше писаното от нечия ръка по началния лист и корицата. Друга скъпа на рода вещ, която излизаше от раклата на баба в такъв момент, бе една пиринчена паласка, която тя къташе като неземно съкровище.

За тези предмети и за съдбата на прадядо Стойко Христов Бешикташът и баща му искам да разкажа, според както са разказвали роднините ми.

Според проучванията ми, родил се е в Калофер. Там през турско време имал дюкян за манифактурни стоки. Бил е женен за Мария Начо Дойнова, сестра на най-алчния чорбаджия Недьо Начов, по-известен като Начоолу (осиновител на историографа на Калофер - Никола Начов). За тази Мария, която му е леля, той е писал, че след това се е омъжила за Стамул Стоянов.1 От нея прадядо имал шест дъщери - Тота, Стефана, Ана, Елена, Рада и Цветана. Една от тях, Радка Бешикташлиева е майка на писателката Люба Тодорова Ганчева, известна с псевдонима Яна Язова. В романа си “Левски”, за който рецензентите твърдят, че е документално-исторически, е споменала за своя дядо Стойко Бешикташът - "Известен беше още като добър баща на четиринадесет деца." (Язова 1987: 509).

Прадядо Стойко е имал още осем деца от втората си жена Юрдана. Седем момичета и закланото бебе - Христо. От тях втората, кръстена Мария, е баба ми.

При събирането на материал за написването на романа си “Левски” през петдесетте години на миналия век Яна Язова е идвала в с. Александрово да разпитва баба ми Мина и сестрите й. Като се съберат децата от първата жена на прадядо - шест, с осемте от втората жена, правят точно четиринадесет - колкото твърди и Яна Язова.

От баба знам, че прадядо Стойко е разказвал на Захари Стоянов за живота и дейността на Ботев и Левски. Това е станало, когато дошъл след Освобождението в Калофер. Яли и пили заедно с роднините, а прадядо с патос споделял преживяното през Турско.

Какво е било възмущението му, когато след време в книгите (биографиите на Ботев и Левски) на летописеца на българските въстания видял очернено името на баща си (Стоянов 1983: 362).2 Изкарал го като пройдоха, комарджия и накрая полудял (известният образ на Христо Карловченина, спътник на Ботев във воденицата накрая на Букурещ). А него споменал с презрителното “някого си Стойко Бешикташът”, чието тескере Левски взема, за да се прехвърли в Румъния през 1869 г. (Каракостов 1943: 117). Това станало след случката в Сопот със смъкнатото палто от гърба му, в джоба на което имало компрометиращи материали.

В годините след Освобождението прадядо имал големи разправии с роднините си от Калофер за многото имоти, останали от дядо му Стойо, както и за съдбата на главния герой на най-известното Ботево стихотворение. Но то е дълга тема за разказ.

Знам само, че са го набедили за нещо, бил е затварян и бит от Стамболовата полиция и едва се е отървал жив.

Всичко това си има предистория.

По турско време, една ранна утрин намират в дюкяна на прадядо в Калофер слугата му Лальо с отрязана глава (Гендов 1908: 62). Според съвременниците това злодейство е дело на турците. За да не му бъде приписано убийството, се е скрил в близкото средногорско село, Аджар. Там намира първоначално подслон и закрила при сестрата (Тана - омъжена в Аджар) на бащиния си дядо Стойо.

Кой е този дядо Стойо - това с документи е разкрил в свое изследване казанлъшкият родолюбец Д. Делийски (1996). Това е дядото на поета Христо Ботев по майчина линия, Стойо Стоилов Дрянков, а не, както е според някои изследователи, близки до рода, Стойко или Стайко Стоянов.

Него, дядо “Стойо Бояджи”, споменава през април 1841 г. като скъп душеприказчик и младият Найден Геров в писмо от Одеса до баща си Хаджи Геро Мушек (Панчев 1911: 333). Заедно с него е синът му Христо (Стойкович) Стоев, който по това време (март-април 1841 г.) е с него и се занимава с доставката на църковни книги от Русия (Панчев 1911: 11).3 Това е същият “наший старец”, упоменат от бащата на поета, даскал Ботьо Петков, в писмо до приятеля му от студенските години в Одеса, Найден Геров (Панчев 1911: 31). У дядови Стоеви даскал Ботьо намира Геров, когато последният преминава през Калофер при завръщането си през 1846 г. от Одеса (Панчев 1914: 943).

Сродникът ни Никола Начов, под маската на доброжелател, много неща е прикрил или преиначил за Ботевия майчин род в капиталния си труд “Калофер в миналото”, издаден 1927 г. Едно от тях е за съществуването на още един брат на Ботевата майка на име Христо.

Ботевият дядо Стойо е бил доста богат търговец. За това говори и фактът, че през двадесетте години на миналия век генерал Кирил Ботев подарил мястото на дядовата си Стоева къща в центъра на Калофер за направа на градски парк (Каракостов 1977: 199). Търгувал е с Виена. След Наполеоновите войни търговията с този град започнала постепенно да запада и към 1837 г., заедно с други калоферци (Мутеви, Тошкови, Кьойбашиеви и Д. Кокаланов), са пренесли търговията към Одеса и Руска Бесарабия. В Кишинев се преселили и синовете на дядо Стойо. Около този град са били арендатори на големи земи и се занимавали с търговия (Начов 1926: 718; Чолов 2000: 110). Двама от тях - Мирчо и Стойко - останали завинаги в Кишинев, Генко се върнал в Калофер, а Христо Дрянков (Дряновски) подхванал манифактурна търговия в Тулча, Меджидие и Исакча и станал доста богат търговец. Бил е в Тулчанската чета “Златна надежда”, в четата на Панайот Хитов през 1867 г. с байрактар Левски, във Втората Българска легия в Белград - 1867-1868 г. и е загинал в бой с турците край Вишовград като участник (писар на Караджата) в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

Като дете съм виждал автентични снимки от онова време (1867-1868 г.) в дома на баба Райна в Александрово, сестра на баба ми Мина. Една от тях бе известната снимка на Левски с десет негови другари от Втората Българска легия. На тази снимка, отдясно на Апостола, е седнал Христо Иванов-Големия, а отляво Христо Дрянков (Дряновски). Друга бе така наречената байрактарска снимка на Левски, правена в Белград през 1867 г. след завършване похода на Панайот-Хитовата чета.

Цялата неразбория около това, откъде и кой е Христо Дрянков (Дряновски), тръгва от първото издание на Панайот-Хитовата книга “Моето пътуване по Стара планина и животопис на някои български стари и нови войводи”, Букурещ, 1873 г. - под редакцията на Любен Каравелов (Хитов 1873). Там за пръв път е публикуван списък с участниците в Хаджи-Димитровата чета от 1868 г.

Христо Дряновски е показан от редактиралия спомените на войводата като неопитно момче от Тулча, което го намерило заедно с Иван Цанков в околностите на Жеравна.

На друго мнение е войводата П. Хитов в късните си спомени (“Фамилиарни забележки”), писани след Освобождението (Хитов 2003: 333). Според него е бил “доста богат търговец и образован человек”. Самият войвода на друго място е отбелязал: “Редакцията на Л. Каравелова имаше много грешки, но не му беше времето да се дискредитира по него време Каравелов и тъй го оставих.”

Останалият жив участник в четата на Хаджията и Караджата, Христо Македонски, го е охарактеризирал в “Записките” си: “Дряновски беше доста интелигентен мъж” (Македонски 1973: 72).

Авторите от по-късно време определят Дряновски, ту като от Дряново, ту като от дряновските колиби - Керека, ту като от Тулча, а вече през 1944 г. един краевед го поставя в книжката си като роден в с. Ганчовец, Дряновско (Серафимов 1968: 71; Симидов 1972: 256; Хитов 1962: 90-91; Ганев 1944: 67). Публикува се и една бюстова снимка на брадат мъж с калпак и опълченски кръст (от войната 1877-1878 г.), за когото се твърди, че е загиналият през 1868 г. Христо (Дрянков) Дряновски (Мойсеев 1979)4. Стига се дотам, че в по-късни бележки е обявен с осем имена (Христо Петков, Ботев, Пенев, Генчев, Генчович, Ганчович, Дряновски, Латински), все едно е арабски шейх (Македонски 1973: 215, 223)5.

Запазена е една оригинална снимка на действителния Христо Дрянков (Дряновски) с униформа на участник във Втората Българска легия в Белград. На нея е фотографиран прав гологлав мъж, държащ сабя при нозе, с олисяла наполовина коса, на видима възраст около 45 г. Приликата с поета-революционер Христо Ботев е поразителна. Прави впечатление, че някой се е “погрижил” да почерни колана с токата му. На груповата снимка на легисти, където е седнал до Левски, коланът и токата ясно се виждат, а двете снимки явно са правени по едно и също време и в едно и също ателие (това на Ат. Карастоянов).

Христо Дрянков (Дряновски) с униформа на участник във Втората Българска легия в Белград

Групова снимка на легисти, в средата - Левски, до него - Хр. Дряновски

В това ателие е правена и снимката на Левски като байрактар на Панайот Хитов. На нея се очертава от дясната страна на силяхлъка, закрепена, паласка с характерен белег. Липсва една трета от езика, който служи за отваряне на капака. Същата особеност притежава и останалата от прадядо. По форма и размери тя съвпада напълно с тази от снимката.

Паласката на Левски?

Левски като байрактар на Панайот Хитов

Предполагам, че библията (Новия завет - четвероевангелие плюс послания на апостолите) също е принадлежала на Дякон Игнатий (Васил Иванов Кунчев - Левски). Основание за това дават следните факти:

  1. Печатана е в Смирна (Измир) през 1840 г. във формат осем инча.

  2. Остатъкът от избледнял надпис върху корицата със следното съдържание- абревиатура Е. В. Л. (т.е. Евангелие на Васил Левски) и отдолу дякон Игнатий.

  3. Подписите по първия празен лист СтоЛев в най-различни варианти и срещу един от тях чер остак (вероятно монах уста, т.е. монах майстор) и година 1867.

  4. Зацапан надпис със съдържание - Дойде Васил Иванов за кожух да шия.

  5. Известно е, че в някои свои писма след подписа си Левски поставя кратък текст без смисъл, писан на арабица. Подобна арабица в два варианта има изписана на библията.

  6. На една от страниците е записано името на военния ръководител на революционера Ангел Кънчев, хърватина Франьо Зах - офицер от артилерийската школа в Белград.

  7. Приютявалата Левски, баба Дона Милина от Троян, разказва, че той й се представял като “търговецът от Аджар” (Дойчев 1943: 261).

Има и две колони с по три имена:

диму мирру

минзу христу

диму марia (след името Мария има нарисувана стилизирана ябълка)

Сiю Стоiv (Димо, Минзо, Димо и Миро, Христо, Мария всички Стоеви)

Библията на Левски?

Знае се, че майката на Христо Ботев е имала брат Миро Стоев и сестра Мария Стоева (Стойчев 1949: 49). Христо Стоев Дрянков (Дряновски) е бащата на прадядо ми Стойко Христов Бешикташа, загинал в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Прадядо Стойко е имал четирима братя - Стоян Мерджанът, Киро, Константин и Иван. Наскоро наследниците на Стоян Мерджанът (и те Стоеви) от село Пресяка, Ловешко публикуваха съобщение във в. “Трета възраст”, че и те са от Ботевия майчин род (Иванов 2004).

Баба е споменавала по друг повод, че има едни отровени от турците в нашия род.

Всичко това - баща убит, братя отровени, друг вземал жената му - съвпада със съдбата на Ботевия герой от стихотворението “Странник“.

Баба Мина е носила след 1944 г. библията (четвероевангелие) и паласката в музея. Разказвала е каквото знае. След нейното откровение е била посетена от служители на Държавна сигурност и предупредена да мълчи, иначе ще последва най-лошото. Странно съвпада годината (1974) на убийството на писателката Яна Язова, от същата служба, с времето на първите взривове на връх Бузлуджа за строежа на един огромен паметник (Язова 2003: 731)6.

Писателят Николай Хайтов, дълги години изследвал живота на Апостола, изказва мнение, че най-подробният биограф на Левски - Иван Унджиев “е бил заставен “да пипне” биографията на Левски” (Хайтов 2002: 41).

Бих добавил, че е “пипната” и биографията на Христо Ботев.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. За семейството на своя осиновител Никола Начов пише следното:

15. Семейство Недьо Начов.

То произхожда от с. Стрелча (Панагюрска околия).

На младини дядо Начо обичал една мома и заради нея се спречкал с някой си турчин (според други той го убил), та забягнал и се укрил в Калофер. Първата му жена се казвала Велика, а втората - Мария.

Дядо Начо умрял от чума в Цариград и оставил Мария с 5 деца - трима сина: Станчо, Неделчо и Недъо (най-малкият) и 2 дъщери: Мария (омъжена после за Стамула Стоянов) и Велика (омъж. за х. Д. Паничков). И Стамула и Христо живели в горния край на Калофер.

От тримата братя най-вече се издигнал най-малкият.

Недьо Начов. Повече известен с фамилното име Начоолу.”

Михаил Димитров в статията си за бащата на поета Хр. Ботев, даскал Ботьо Петков (Димитров, Михаил. Ботьо Петков. // Христо Ботев. Сборник по случай сто години от рождението му. София, 1949, с. 44), доизяснява какви са родствените връзки на Никола Начов с Начо Дойнов и сина му Недьо Начов (Начоолу).

“...С дата 20 август 1860 год. във в. България е поместена дописка от Калофер, в която четем, че това село е станало “зрелище на всякакъв вид злини и злоупотребления”. Докато по-рано само калугерките смущавали с мерзкото си поведение обществото, сега и едно число от изедници, които чрез изкусни способи на грабителство и усвоение, похищават и завладяват общото калоферско имение.” (Подчертано от мене, М.Д.) Байрактар на тия изедници бил Начоолу, човек най-звероохранен и добре развратен.” (Същият е осиновил и отгледал цитирания много пъти биограф на Б. Петков, Н. Начов)”.

По-нататък в статията Михаил Димитров констатира за биографа на Б. Петков, Никола Начов, че много от фактите тълкува невярно и крайно тенденциозно (Начов 1927: 421). [обратно]

2. Става въпрос и за това, че това е бил Христо Калоферчанина, а Захари го е представил като Христо Карловченина. [обратно]

3. В архивата на Найден Геров има едно писмо от бащата на поета Хр. Ботев, даскал Ботьо Петков, в което моли своя приятел от студентските години Найден Геров да се издадат визи (билети) за Русия. В него той споменава за сродник (следователно от страната на жена му, Иванка Ботева), Иван Христов, който за пръв път излиза за Русия, чийто баща е Христо.

“58. - Искане пътнически билети. Ботьо Петков отчаян. Мисли да се пресели.

Прието 11 март 1861

Калофер. 1861. Март 7-й

Господине Найдене!

Много време се е минало от как не съм Ви писал. Днес найдох случай да Ви пиша и първо като Ви поздравя вседомовно, да Ви се моля да благоизволите да приемете тая моя молба.

Един мой шюрей, Мирчо Стайко, преди няколко месеца си е дошъл из Русия с друг един калоферец, за да посети родителите си, и сега пак се връща заедно с него в Русия, и завежда с себе си друг един сродник мой. За това Ви моля покорно, ако е възможно, да им дадете нужните билети за Кишинев. Пращат си двамата руските паспорти заедно с турските тескерета от Свищов, та според да им дадете билетите, защото сами не могат да дойдат. Единият от тях, Иван Христев, който сега пръв път отхожда, има само турско, извадено до Свищов, ако е възможно, и нему моля, да дадете билет.

След няколко време щете видите, че аз ще Ви искам такъв един билет за в Русия, че ми е омръзнал вече светът.

Моля Ви се, сторете това добро на моите сродници. Без друго като Ви се кланям, държа да се наричам за всегда.

Ваш Ботю Петков

Шюрей ми реши да заведе и баща си, Стайка Стоянов в Кишинев, за да навиди другите синове, които са там. За това пращаме и неговото турско тескере, извадено до Свищов, та и нему, да дадете билет.”

В него черно на бяло пише: “Шюрей ми реши да заведе и баща си, Стайка Стоянов в Кишинев, за да навиди другите синове, които са там.” Обръщаме внимание на израза “...за да навиди другите синове, които са там.” Историкът Иван Стойчев в своята статия за майката на поета пише, че дядото на Ботев, Стою, имал само трима сина, Генко, Мирчо и Стойко, като единия от тях, Генко Стоев Дрянков, е останал в Калофер и не се е преселвал в Кишинев (Русия). Че е така се разбира и от писмото на Б. Петков до Найден Геров, изпратено от Калофер на 2 февруари 1859 г.:

“Приято 4 Февр. 1859.

Калоферъ. 1859 Февр. 2-й

Господине Найдене!

Нашiй старецъ, както и азъ Ви благодаримь оть все срьдце, зачтото предстояхте да му ся извадять парици-ты. Сега пакъ Ви ся моля и останалы-ты парици да му извадите, за които Генко Ви оставилъ записка-та. ...”

В него Ботьо моли вуйчото на Врачанския владика Доротей (с мирско име Х. Дончо), Найден Геров, да му съдейства да си събере парите от книги, които му е пратил за продан в неговата епархия. “Нашiй старец”, е даскал Ботьовия тъст, дядо Стою, който е услужил с известна сума за печат на своя зет, а синът Генко Стоев е оставил документ (“записка-та”) с цел да му се съберат парите.

Излиза, че две години, т.е. 1859 г., преди да дойде Мирчо Стоев от Кишенев през 1861 г., и да отведе баща си, Генко е още в Калофер.

В статия на Никола Начов от 1893 г. със заглавие “Стефан Караджа в Пловдив. (Епизод от въстаническите движения”. // Мисъл, год. III, кн. 1 и 2 (юний и юлий) 1893), се споменава едно посещение на Левски в Пловдив през юни 1867 г. Тя ни заинтересува с името на калоферец, намиращ се в този град: “Още същия ден Караджата отиде при Левски и му занесе много здраве от едновремешния му приятел шивач в Карлово (Генко Ст. Дренски - калоферец).”

Щом има трима сина и двамата (Генко и Мирчо) през зимата на 1861 г. са в Калофер, то в Русия би трябвало да е останал само един син на Ботевия майчин дядо. Но даскал Ботьо пише за синове, следователно най-малко двама. Единият е Стойко Дрянков, а другият вероятно е Христо Дрянков при когото ще заведе сина му Иван Христов.

Все в тази връзка в приписката от онова време по евангелието, останало от прадядото, се упоменава за Иван Христов. [обратно]

4. Освен снимката с опълченския кръст, публикувана в списание “Отеячество”, и двете снимки на Дряновски от легията (със сабята и общата снимка на единадесетте легисти), има още една, която се е продавала от националния исторически музей през осемдесетте години на миналия век. На нея е изобразен прав мъж с бяла четническа униформа с ширити и сабя в лявата ръка. Отдолу е отбелязано Христо Дряновски. Прави впечатление, че този, който е фотографиран, има голям белег под лявото око и щръкнали навън уши. Интересно, че някой, който е почернил токата на колана на снимката на Дряновски със сабята, тази от легията, е преправил и ухото на снимката, като се е постарал да го направи по-щръкнало настрани.

По въпроса за биографията на Христо Дряновски е писал още и Недьо Александров (1990: 437-455). Той се позовава на един ръкопис, оставен от брата на Хр. Дряновски, Ботьо, който, незнайно как попаднал в ръцете на монах от Преображенския манастир и през 1956 г. вече в неговите. Известно е, че потомците на Ботьо Дряновски са останали в Русе и появата на този ръкопис в манастира буди съмнение.

Противоречиви са в изводите си за това в коя чета е участвал Христо Дряновски и двамата изследователи М. Мойсеев и Н. Александров.

Самият брат Ботьо твърди, че Христо Дряновски е бил в четата на Филип Тотю от 1867 г. и не е сигурен дали е минал с Хаджи-Димитровата чета:

“Описание за живота на Христо Петков Дряновски от село Ганчовци, Дряновска околия. Роден на 1838 г. Приселен в Тулча Доброджа на 1855 година. Приминал за в Бълкана с Тотю Войвода на 1867 год. приз зимата прижове в Влашко в град Букорещ на 1868 година е минал с четата на Хадж[и] Димитaр Войвода и Стефан Карадж[а] приз Дунава за в България, дето ся направили няколко сражение с турски редовни войски - черкези Бъшибозуци, дето сам е паднал мъртав, при село Козлод[уй] в корията.”

И по нататък:

“В 1868 год. се научавами, чи Хаджи Димитър Войвода и Стефан Караджа минали с една чета Дунава и там казват да бил и Христо, но де е умрял и как е станала неговата смърт затова нищо низнайми, но брат му на два пъти в тур[ско] времи си ходи на село и баща му постоянно му се оплакваши и много хора идват при мени и ми казват чи Христо бил жив, и тъй приказвали с Христа и нарочно много здрави му носи, и даже са ходили на нивата да го питат и някой са му казвали.”

Коментарът е излишен.

Явно става въпрос за двама различни четници. Единият е Христо Дряновски, загинал или във Филип-Тотювата чета, или някъде другаде. И вторият е Христо Дрянков (Дряновски), участвал в четата на Панайот Хитов от 1867 г. и във Втората Българска легия и загинал в четата на Х. Димитър и Ст. Караджа. [обратно]

5. В бележките накрая Н. Ферманджиев е пояснил какви и колко са имената на Христо Дряновски. По-рано в бележките си към Филип-Симидовата книга (Симидов 1972: 408) е добавил и името Латински.

Любопитен момент е появяването в спомените на Михаил Греков, цитирани от проф. Стефан Каракостов (Каракостов 1943: 47), на името Дрянковски.

В него легистът Христо Дряновски е изписан като Христо Дрянковски:

“След Богоявленския парад на 1868 г. в легията биват повишени някои от българите, между които и Иван Грозев, Рафаил Атанасов, Христо Ловчалията, Тома и Петър Пантелееви, Христо Дрянковски, Стоян Чакъров (М. Г. Греков), Петър Иванов, Георги Чернев, Петър Тихов, Янко Ванков, Георги Матев, Стоян Цанев.” [обратно]

6. Писателят Петър Величков, разчел и подготвил за печат романа, в послеписа накрая споделя: “Когато се захванах с издаването на романа, проф. Т. Боров, който ме въвлече в тая история, ми каза, че оригиналът е откраднат и от кого. След като издирих чернови от “Левски” в ЦДИА и публикувах първите откъси във в. “АБВ” пък ми се обади, човек, който е разследвал смъртта на Яна Язова. Той ме предупреди, че става дума за убийство, че на писателката най-напред са й дали отрова и когато тя не е задействала, тогава тя е била удушена с колана на халата й. Трупът е оставен да се разложи, за да се заличат следите на престъплението. Че по заповед отгоре разследването е било прекратено и цялата преписка иззета.”

Бих коригирал писателя П. Величков, за това дали е фотографиран Стойчо Бешикташлиев на груповата фамилна снимка, която той представя в илюстрациите (с. 3) на новоизлязлата книга на Яна Язова (2006). Според мен това е Стамул Стоянов. А в добавка, той не е посочил източника си на информацията за това свое твърдение.

Не напразно писателката Язова споменава колко са децата на нейния майчин дядо (Стойчо Бешикташлиев) в романа си “Левски”. Както и това, че Н. Начов поставя името му в главата (с. 297 - Глава XVI. Калоферски хайдути и после псевдобунтовници. Истински родолюбци) от книгата си за Калофер, където е описал местните бунтовници.

Отделно моите баба и леля бяха обикновени селски жени и техните разкази за една отрязана глава, за това, че имаме братовчедка на име Яна, писателка в София, и че е идвала в село Александрово да ги разпитва за Левски могат да бъдат само въз основа на роднински връзки. Прекалено много факти има в тези твърдения. По-скоро преиначаванията на семейната история трябва да се търсят другаде.

Една служба на тоталитарната държава няма без сериозна причина да убие Яна Язова, да замита следи, а след това да си играе да арестува през 1984 г. П. Величков и да го води не къде да е, а при Тодор Живков. Залогът е бил много по-голям от едно обвинение, че Яна Язова е буржоазна писателка. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Александров 1990: Александров, Н. Биографични бележки за Христо Дряновски и Еремия Българов. // Известия на държавните архиви. София, 1990, кн. 59.

Ганев 1944: Ганев, Д-р Г. Ив. История на село Ганчовец (Дряновско) и на съседните селца Руня, Зая, Саласука, Геня и Ялово. София, 1944.

Гендов 1908: Гендов, Д. Х. Историята. // Сборник на Калоферска дружба. Кн. I. София, 1908.

Делийски 1996: Делийски, Д. Л. Няма да си зачерня лицето пред вас. // Антени, 10.01.1996.

Дойчев 1943: Дойчев, Л. Левски в светлина. София, 1943.

Иванов 2004: Иванов, Ив. Н. Ние сме от Ботевия род. // Трета възраст, бр. 23, 02-08.06.2004.

Каракостов 1943: Каракостов, Ст. Левски в спомените на съвременниците си. София, 1943.

Каракостов 1977: Каракостов, Ст. Ботев в спомените на съвремениците си. София, 1977.

Македонски 1973: Македонски, Хр. Записки на Христо Н. Македонски (1852-1877). София, 1973.

Мойсеев 1979: Мойсеев, М. Под четири войводски знамена. // Отечество, 1979, кн. 14.

Начов 1893: Начов, Н. Стефан Караджа в Пловдив. Епизод от въстаническите движения. // Мисъл, год. III, кн. 1 и 2, юний и юлий, 1893.

Начов 1926: Начов, Н. Ботю Петков. // Училищен преглед, 1926, кн. 3-6, част II.

Начов 1927: Начов, Н. Калофер в миналото. 1707-1877. София, 1927.

Панчев 1911: Панчев, Т. Из архивата на Найден Геров. Писма, доклади и материали за възраждането на българския народ. Кн. I. София, 1911.

Панчев 1914: Панчев, Т. Из архивата на Найден Геров. Писма, доклади и материали за възраждането на българския народ. Кн. II. София, 1914.

Симидов 1972: Симидов, Ф. Прочутият Филип Тотю войвода. София, 1972.

Серафимов 1968: Серафимов, Н. Битката при Карапановата кория. // Прослава на хайдутството. В. Търново: Окръжен исторически музей - Велико Търново, 1968.

Стойчев 1949: Стойчев, Ив. Кр. Иванка Ботьо Петкова. // Христо Ботев. Сборник по случай сто години от рождението му. София, 1949.

Стоянов 1983: Стоянов, З. Съчинения. Т. II. Христо Ботйов. Опит за биография. София, 1983.

Чолов 2000: Чолов, П. Родът на Христо Ботев. София, 2000.

Хайтов 2002: Хайтов, Н. Аферата с гроба на Васил Левски. София, 2002.

Хитов 1873: Хитов, П. Моето пътуване по Стара планина и животопис на някои български стари и нови войводи, написал Панайот Хитов, издадена под редакцията на Любена Каравелова. Букурещ, 1873.

Хитов 1962: Хитов, П. Моето пътуване по Стара планина и животоописанието на някои български стари и нови войводи. София, 1962.

Хитов 2003: Хитов, П. Фамилиарни забележки. Спомени (XVIII век - 1877 година). Русе, 2003.

Язова 1987: Язова, Я. Левски. София, 1987.

Язова 2003: Язова, Я. Левски. София, 2003.

Язова 2006: Язова, Я. Ранни творби. Ана Дюлгерова. Капитан. Последният езичник. София, 2006.

 

 

© Христо Т. Христов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.08.2006, № 8 (81)

Други публикации:
Краеведски четения. Свитък I. Казанлък: Ирита принт, 2005.