Григор Хар. Григоров

web

До такава степен сме привикнали с някои всекидневни неща, че сме загубили способността си да поглеждаме към тях отстранено, с неразбиращите очи на човек, който се сблъсква за пръв път с тях. А учудването, особено когато е насочено към тривиалното, е познавателно - чрез него можем да се отърсваме от безкритичните ни представи, че нещата не могат да бъдат другояче (а това е автоцензура, автоманипулация). Затова ще погледна удивено телевизионната новинарска емисия на Българска национална телевизия, като следя какво подсказва тя със своята композиция, със своята вътрешна логика, с начина, по който е оформена. Ще откроя опорните точки в структурата и сюжета, за да предположа какво значение излъчват те, като обединя в едно двата вида търсения, които Владимир Проп назовава "морфология" и "исторически корени". Основание за подобен подход намирам в това, че телевизионните новинарски емисии притежават вкаменена структура, която може да бъде описана с почти същия успех, както и вълшебната приказка. Не е нужно възражението, че новинарските сценарии в отделни медии се различават в дребни детайли - знам това добре, но ще отговоря: приликите са повече, а точно те ще ме интересуват. И все пак коректността задължава обявата, че в центъра на вниманието ми ще стоят вечерните новини на Българската национална телевизия, а смислови мостове към практиките на други медии ще бъдат хвърляни при всеки удобен повод.

Встъпването

Още встъпването, подготовката за началото на емисията трябва да ни застави да сме нащрек. Три неща са уникални и не могат да бъдат обяснени само като резултат от рационален избор. Първо, новините започват във фиксирано време, спазвано педантично до секунда - точност, непозната в друг случай. Второ, встъпването не е нито плавно (чрез уточняваща жанра заставка, анонсираща, че предстои да се наблюдава сериал или игрален филм), нито е ex abrupto (чрез необявен преход след поредния рекламен блок). Преход все пак има, осъществен - и това е третата особеност - чрез картина на часовник, който отброява последните десетина секунди преди кръглия час. Що за сцена е това и какъв е нейният смисъл?

Броенето

Това, разбира се, е обратно броене - въпреки че не е произнесено, а само онагледено. Какво усещане фиксира броенето като ритуал? - на този въпрос можем да отговорим, ако се замислим при какви други поводи то се практикува. Отброява се времето, преди да излети космически кораб, но в този случай може би и поради практическа нужда. Чисто ритуално обаче е отброяването на секундите преди настъпването на новата година и на оставащото време преди осъществяването на дългоочаквано намерение (като присъединяването към Европейския съюз) - за целта клишето изисква на публични места да бъдат разположени съответните часовници. От тези примери личи, че краят на броенето ознаменува началото на дадено събитие. Това ли е всичко?

Струва ми се, че не. Началото на много събития бива оповестявано по различен начин - достатъчен пример са спортните състезания, чийто "старт" се поставя чрез звукови (свирка, изстрел, гонг и т.н.) или визуални (светофар, флаг и пр.) сигнали. Ето защо, броенето спотайва друго намерение, а именно - фиксира завършването на цикъл и начеването на нов, като неизменният резултат е отделяне на времето преди и времето след събитието. Ако става дума за социални феномени, онагледява се времето до настъпването на (афиширани като) епохални преломи (преди и след присъединяването към Европейския съюз, преди и след излитането на космическия кораб и т.н.). В случаите, в които се отброява времето до началото на важен прелом в индивидуалния човешки живот, сме изправени пред ритуал на прехода. Уместен пример представляват практиките по отброяване на оставащите до края на службата в наборната казарма дни: на 150-тия ден преди "уволнението" начева ритуалът по церемониално вечерно отрязване на един сантиметър от мек шивашки сантиметър, а на 50-тия ден жертви започват да падат клечките от "свещения кибрит" (Ненов 2000: 154-156).

Кога се отброява прогресивно и кога регресивно? Регресивно се брои, когато се отмерва оставащото до прелома време - имаме пред очи примера за казармените церемониали. Обратният случай се наблюдава при практикуваното от абитуриентите отброяване от 1 до 12, завършващо с радостен възглас, фиксиращо преминатите класове и освобождението след тях - в този случай броенето е прогресивно, тъй като се извършва отвъд прелома и се явява "конспект" на изминатия път. Двата типа броене изявяват различни емоции: прогресивното е израз на радостта от преодоляното и е сродно с триумфа, регресивното изразява трепетното очакване на приближаващия прелом и е типологически сходно с поклонническото пътуване - и в двата случая приближаването към целта води до покачване на вълнението.

От изложените аргументи следва, че с встъпването си всяка вечерна новинарска емисия се самопредставя като преход. По каква причина? Отговор, който би изявил, че обратното броене е наследство от зората на телевизионните излъчвания, когато програмата се е изчерпвала с новините и с часовника, указващ кога ще започнат те, е повърхностен: той указва генезиса на даден феномен, но не и неговата функция. Защото ясно е, дори без да цитираме Малиновски (2004: 35 и следв.), че културните отживелици не оцеляват като реликти, а покрай това, че придобиват нова функция. Не бива да обясняваме това решение и с мотива, че по този начин телевизията предлага на зрителя възможност да си свери часовника - тази нужда нито е толкова същностна, нито трябва да бъде реализирана точно по този начин: какво пречи на някой ъгъл на екрана денонощно да бъде поставен часовник, както непрекъснато е видимо логото на телевизионните канали?¹

Вместо това - и тук е парадоксът - телевизията, която по принцип убива усещането за течащото време, в този момент усилено го произвежда, като кара зрителя да си даде сметка за него. По какъв начин? Чрез знаков информационен дефицит, чрез нулево послание. Защото отброяването на десетината секунди до началото на новините материализира нищото: образ на отмерващ времето часовник - какво друго може да бъде по-малко информативно и да внуши, че времето тече, без да се случва каквото и да било?! Да обърнем внимание и върху отсъствието на звук - нетипично за телевизията, която по принцип не търпи тишина - изключенията са възможни само в рамките на игралните филми, но там тези "паузи" играят важна роля в произвеждането на естетическото послание.

Някой би възразил, че отмерването на времето не е нулево послание, защото то излъчва информация. Нищо подобно. Образът е едва подвижен (движи се само секундовата стрелка), следващият кадър - предвидим, звук отсъства: в този момент медията се отказва от специфичните си възможности. А часовникът? Той предоставя толкова информативност, колкото ще получим, ако гледаме втренчено колко е часът в продължение на четвърт минута. Всъщност от това по-нулево послание е невъзможно - по конвенция застиналият кадър и липсата на кадър се интерпретират като технически проблем, а това би значело отсъствие на комуникационен контакт, а не нулево послание.

Същият феномен се наблюдава и при радиоизлъчването - примерът е програма "Хоризонт" на Националното радио. Спецификата на медията не позволява тоталното отсъствие на звук, защото слушателят би решил, че радиостанцията не излъчва програмата си по технически причини; ето защо тук нулевата информативност е постигната по специфичен начин - чрез редуването при умерено темпо на няколко монотонни звукови сигнала с трайност ¼ и последен, оразличаващ се, с трайност ½, който указва, че преходът се е случил. Отликата е, че при радиото няма картина, която да удостоверява, че контактът е наличен (та трябва да има някакъв звук - монотонен и предвидим); за същата цел при телевизията впрочем също е нужно минималното движение на стрелката за секундите.

И така, в един момент на денонощието, малко преди 20:00 часа, се случва нещо с времето. Какво точно? За да отговорим на този въпрос, можем да направим паралел с няколко известни хипотези: митът е машина за унищожаване на времето (Леви-Строс 1967: 155), грижата за паметта е средство за освобождаване от времето (Вернан 1998: 38), имитативното поведение е стремеж към обезценяване на времето (Елиаде 1994: 99-100). Тези формули задават синтаксиса на търсената от нас постановка, но нито една от тях не е приемлива, защото те визират профанно течащото време, усещането за което телевизията не убива, а подсилва. Ето защо, появата на отброяващият секундите часовник ще наречем машина за убиване на безвремието и ще означим с него онзи механизъм, чрез който телевизията се отказва от себе си и се превръща в часовник.

Преподновяването на времето

Ако потърсим паралели на този феномен, ще ги открием в ритуалите за преподновяването. Архаичните общества, а до голяма степен и нашето, имат усета, че всички природни явления, подобно на живите същества, остаряват и се изчерпват, а ако нормалният ход на света продължава, то е, защото в определени моменти те се преподновяват. Изчерпва се времето, затова в края на годината то "се ражда" наново, а напрегнатото очакване дали в кризисния момент няма да спре, се отработва чрез обратно броене и бурна радост, че преходът е осъществен - по тази причина по Коледа се харчи като за последно, а през новогодишната нощ се употребяват какви ли не атрибути на триумфа: от шампанско през илюминации до взривни вещества².

Сътворението

От изложеното следва, че телевизията, след като с цялостната си програма унищожава времето и постига безвремие, в определени моменти преподновява времето - и това е епохалният прелом, който се подготвя чрез обратното броене. Същото прави впрочем и програма "Хоризонт" на националното радио: един път чрез фиксирането на всеки кръгъл час, за което споменахме, втори път - чрез излъчването на държавния химн в полунощ; в този случай се преподновява и националното време. Ала да се върнем към новините на националната телевизия: краят на обратното броене ознаменува появата на значим образ - показването на земното кълбо и неговото завъртване. Какво може да бъде това, освен картина на сътворението на света? След съживяването на времето, се "създава" и оживява и пространството, земята се завъртва, катастрофата и този път е избегната. Едновременно със завъртането на земята зазвучава и музика - с прехода от Хаос към Ред се появява хармония, пък било то и музикална³. Краят на тази анимация е ознаменуван с появата на надписа "По света и у нас", уточняващ наименованието на емисията, след което ще започнат същинските новини.

Повествованието

Което ни изправя пред въпроса: що за наратив са новините и чие слово всъщност представят те? Да не избързваме с прозрачния отговор "това е словото на водещите", защото освен техните, в някаква сложна съподчиненост се редуват и гласовете на политици и експерти, на водещия на икономическите новини, на кореспонденти, на репортери и т.н. Как е споена тази палитра от гласове? Един поглед към литературата ще ни даде отговор на този въпрос - да вземем за пример няколко романа: "Червено и черно", "Братя Карамазови" или "Под игото". В тях разказът се води в минало време от повествовател, който понякога замлъква и дава думата на отделните герои (персонажи), неангажирани с говорене в минало време. Това е типичната структура на обективното повествование (а това е разказ, който не се води от името на конкретно лице), което обединява речта на повествователя и тази на персонажите⁴. Това е и комуникативният модел на новините - основните водещи играят ролята на повествователи, а всички други гласове са реч на героите, на които повествователите са отстъпили думата.

Но водещите са двама! - ще възразите. Това не противоречи ли на тезата, че те изпълняват функцията на повествователи? Ни най-малко. Романът "Време разделно" на Антон Дончев е изграден върху словото на двама повествователи, "Врява и безумство" на Фокнър - на четирима и т.н. Впрочем и киното ползва този похват - за справка "Рашомон" на Акира Куросава. Само че има една особеност - в изкуството мултиплицирането на повествователя се прилага, за да бъде разказана една история от няколко субективни гледни точки; в телевизионните новини е тъкмо обратното: тук то е стремеж към произвеждане на внушение за обективност - така се подчертава, че словото не е частно мнение на конкретния водещ, а на инстанцията водещ, заемана от мнозина.

Но да се върнем към начеването на новинарската емисия - тя започва с анонс, придружен от картина на най-важните събития, като в този момент още не виждаме водещите, но вече чуваме техния глас. Свидетели сме на глас, чийто източник не виждаме, а това значи на обективно слово по две причини. Първо, защото образът на говорещия често дискредитира словесното му послание⁵. И второ, защото вероятно и днес поне в малка степен е жив мисловният рефлекс, че глас без физическо присъствие ще да е божият глас, както трябва да са мислели сблъскващите се за пръв път с радиото хора.

Следва да се запитаме: слово на повествователя ли е анонсът на водещите новини, щом то е изречено с неговия глас, но образът му все още не е влязъл в кадър? И да, и не. Сходна ситуация срещаме и в литературата: заглавието на една книга слово на повествователя ли е? Защото анонсът на водещите новини играе ролята на заглавие. Не бързайте с несъгласието. По принцип заглавието има две функции: то хем инструктира читателя за съдържанието на книгата, хем сумира смисъла от прочетеното след изчитането й. Различни заглавия слагат акцент било на първата, било - както съвременните кратки заглавия - на втората функция. В други епохи на мода обаче са били дългите "барокови" заглавия, които съчетават "осведомителността на резюмето с рекламността на обещаваните на читателя съблазни" (Георгиев 1992: 94)⁶. Та анонсът за водещите новини не е нищо друго, освен инструктиращо подзаглавие към заглавието "По света и у нас".

Усещането, че телевизионните новини използват формàта на книгата, се запазва и насетне - както по-голямата част от съвременните романи, така и емисията е разделена на глави. Тяхната роля играят отделните новинарски теми, а заглавията на главите са поместени като надписи в долната част на екрана. Остава да уточним тогава само какъв жанр е тази книга и това ще ни занимава оттук-насетне: ще се опитам да аргументирам, че новинарската емисия не трябва да бъде отнасяна към жанра хроника, както изглежда на пръв поглед, а към жанра религиозна книга.

Първородният грях

Да се върнем към встъпването. Установихме, че новините започват с преподновяване на времето, последвано от завъртането на земното кълбо, за да се достигне до образа на заглавието "По света и у нас" и до анонса на подзаглавието - водещите новини. Едва след този момент в кадър влизат водещите - в изчистено от детайли студио: нищо не трябва да отвлича вниманието от човека. Последователно се появяват следователно времето, земята, човекът: пред очите на зрителя за секунди се осъществява преходът от космогония до антропология - това е конспект на милиарди години естествена история или на шест дена сътворение. И едва сега водещите се представят - до този момент те не са били същински повествователи, защото са излъчили само заглавия.

Какъв свят се отваря в този момент пред очите на зрителя? Двама водещи - мъж и жена, насред изчистено от детайли студио, прави, загърбили монитор, който може да надникне във всяко кътче на света. Попадаме насред тайнство, извършвано в един модерен, виртуален храм на вярата. Говорителите - свещенослужителите на култа - се обръщат към зрителите (телевизионните миряни), за да им съобщят важни истини: изпълнява се церемониалът "чете се Светото писание". Мониторът играе ролята на иконостас, онагледяващ разказа и удостоверяващ истинността му - единствената разлика е технологична: мониторът разполага образите на политиците (светците) не в пространството, а във времето. Този мизансцен подготвя разбирането, че на екрана са представяни същностните истини за устройството на света, а самите новинарски емисии представляват модерна версия на ритуала "публично четене на свещените текстове".

Разбира се, този мизансцен е въведен отскоро. В миналото, помним това добре, водещият беше само един (мъж или жена) и седеше зад бюро. Но случайно ли е, че активно рекламираната "модернизация" на новините в последните две десетилетия се изрази в две промени: изхвърлянето на бюрото и удвояването на водещите? Не мисля. Изправянето на водещите на крака обслужва подчертаването на религиозния корен на церемониала, но удвояването на водещите - не. Какво е неговото значение? Привлича ме едно по-еретично тълкуване - по-спекулативно, но и по-познавателно: двете въведения накуп са подсъзнателно съгласувани с хода на "Битие".

Ще настоявам, че мизансценът представя мига след първородния грях. Водещите са си казали имената, но те нямат значение - пред нас са Мъжът и Жената. Те са млади и красиви, сами, трети човек все още няма - защо не съвременен вариант на Адам и Ева? Те са облечени, значи вкусили от забранения плод. Те са сред нищото - значи са изгонени от райската градина. Те са току-що изгонени, защото са прави и още не са се приспособили към несгодния живот, сътворявайки си, да речем, стол и бюро. И са представени с една-единствена характеристика: владеят познанието, могат да надникнат навсякъде. Идеята не е толкова абсурдна; подобно разбиране е съвсем естествено, то дори е подготвено в логиката на досега показаното: сътворението на времето, на земята, на човека - следващият сюжетен ход следва да е грехопадението. И трябва да се е случило току-що, защото това е цената на познанието, което новините са.

Внушението, че ще станем свидетели на конспектирания разказ за грехопадението, е подготвено и по още един начин - новините започват веднага, след като е завършило предаването "Лека нощ, деца" - децата са отпратени да спят, защото това, което има да се случва, не е за техните очи, следователно ще да е греховно. По своеобразен начин като аргумент в тази логика се вписва и наименованието на новинарската емисия "По света и у нас". Неин кръстник е, разбира се, Вазов, изпод чието перо е излязла статията "Из света и у нас" (Вазов 1957: 729) - факт, който може би щях да пропусна, ако не беше внимателното четене на Милена Цанева (1985: 235)⁷. Изборът обаче следва установената традиция новинарските медии да бъдат кръщавани с имена, които назовават света ("Le monde", "Die Welt") или времето ("The Times", "Le temps", "Время"). А ако го свържем с библейския сюжет, който според мен се разиграва пред очите ни, заглавието подсеща за мита за Вавилонската кула и разделението на езиците и народите, т.е. отново ни води към темата за греха.

Ако все още не вярвате, че новинарската емисия черпи сили от мита за първородния грях, как да обясним причудливата идея голи новини? Тя, разбира се, е комерсиална - сексът носи рейтинг, но защо визията на голи тела не се продава в чист вид или не е втъкана в друг сюжет, например в ток-шоуто, рекламата или прогнозата на времето? За мен, изобретяването на хибрида между новини и еротика е пряко следствие от дълбинната обвързаност на новините с мита за първородния грях; следваща направена от несъзнаваното крачка, която допълва сценария. Ще аргументирам по-подробно тази теза.

Когато е социално споделена, голотата е не само намек за секс, тя е и идеологически жест. Отказът от комай най-ранната еволюционно културна придобивка - дрехата - излъчва призива: назад към природата. Това личи ясно при нудизма като социален стил или при случаите, в които хора протестират голи - това винаги са жестове на несъгласие с културни нововъведения или техни следствия: убиването на животни, глобалното затопляне, генномодифицираните храни и пр. Публичната голота тогава е апел за желано завръщане в епохата на райската невинност.

Но има и друго. В "Голите новини" водещите не просто са голи, те се разсъбличат. А голота и събличане не са едно и също - голотата е факт, стрийптизът - акт: със своя завръзка и кулминация. Какво променя това?

Много съществуващи в съвременността ритуали биха останали неразбрани, ако не бъдат тълкувани във връзка с някой мит. Тук няма да изтупваме от праха старата теза на Фрейзър, сетне повторена и от други, че митът е "запис" на ритуала. Точно обратното, според нас, в много случаи ритуалът се оформя като анти-мит, той преобръща мита. Формулата е следната: митът постановява невъзвратима загуба, ритуалът e опит тя да бъде компенсирана. Например: митът за златния век настоява, че времето на всесилното златно поколение невъзвратимо е отминало, а след него и на сребърното и бронзовото. Спортните състезания обаче завършват с награждаване на победителите с медали: златни, сребърни и бронзови - това са признания, че първенците са постигнали всесилността на предните поколения, а тяхно следствие са атрибуции като златните български момичета. И втори пример - вече по разискваната тук тема: митът за грехопадението настоява, че времето на райската първичност безвъзвратно е отминало, стриптийзът прави опит да я възстанови - и ако той се мисли за греховен, то не е само защото опитът за постигане на невинността е само външен, формален, неподплатен с реален стремеж. А и защото стриптийзът в ситуация на игра преодолява и следователно обезценява централния религиозен постулат за изначалната човешка греховност.

Новинарският стриптийз в такъв случай разиграва негативното прочитане отзад-напред на мита за първородния грях. Всяка новина е повод за събличане на поредна дреха, а окончателното завръщане в състояние на райското блаженство, белязано от пълната голота, настъпва с края на новините, т.е. с изчерпването на познанието. Единствената разлика е, че ролята на забранения плод играе не външен атрибут като ябълката, а самият акт на събличане. И още: финалът на голата новинарска емисия ознаменува, че суровата неизбежност на разписаното в мита е преодоляна: познанието е изчерпано, а хората отново са голи. Две особености трябва да бъдат подчертани, защото подкрепят това разбиране. Първо, новинарският стриптийз е извършван от жени, т.е. именно набеденият за причина за посягането към забранения плод пол изкупва митичния си грях. Второ, водещите се събличат пред камерите рутинно, без порочни стойки и предизвикателни жестове - сякаш извършват нормална дейност - по този начин акцентът е сложен върху акта на събличането, а не върху неговото следствие (възбудата на зрителите). За мен новинарство и еротика се съгласуват лесно, защото и двете черпят сили от мита за греходанението; под негово влияние впрочем трябва да е възникнал и всесподеленият идиом голата истина.

Старият завет

Ако встъпването на новините онагледява книгата "Битие", то следва да очакваме, че самият им ход ще разгръща сюжета на Библията. Което ни подтиква да се запитаме: каква логика структурира новините? Отговорът, че става дума за низходяща градация от важни към маловажни, не е точен: освен по важност, новините са подредени и по рубрики, които относително стабилно следват подредбата: вътрешнополитически - икономически - криминални - външнополитически - социални - културни. За водеща новина обичайно е отредено някое от деянията на премиера, следващите са свързани с неговите министри. Сетне идва ред на парламента и съда. Открива ли се тук библейската логика?

Според мен, несъмнено. За да се убедите в това, позволете ми да наложа двата сюжета - новинарският и библейският - един върху друг и да ги преразкажа опростенчески. В началото на религиозната книга главен персонаж е Бог (в другия случай - премиерът) и е несъмнено едно: думите му магически се превръщат в дела (тези на премиера също). Постепенно повествованието започва да следи други действащи лица - пророците (министрите), които вещаят и инструментализират волята божия (или премиерска). Както Библията, така и новините не пропускат да споменат, че простолюдието често не се подчинява на низпосланото, та прозвучават и чуждите гледни точки (на невярващите или на опозицията). Или: по отношение на тематика и композиция началната част на новините следва отблизо Стария Завет. А който иска, може да трасира и конкретни съдържателни паралели: сочещият изхода Моисей и задаващият дневния ред министър-председател, борещият се с Голиат Давид и министърът на вътрешните работи, който воюва с митично чудовище (мафията, за която все се ползва метафората октопод), справедливият Соломон и министърът на финансите, възмездяващ мъдро ограничаването на различните социални претенции и т.н.

От тази гледна точка министър-председателят е аналог на Бога - неизненадващо заключение, тъй като държателят на властта от архаичните общества, та често и до днес, е мислен като божи наместник. Министрите от своя страна са "двойници" на пророците и вещаят като тях божията воля, заявена като необходимостта. Но аналогията не е изрядна по две причини. На първо място, фигурата на премиера не се покрива с християнския единосъщен и триипостазен бог⁸, на второ, защото по своята структура и функция министър-председателят и неговото правителство (или лидерът и неговият бюрократичен щаб по терминологията на Вебер) не са точен корелат на отношението между Бога и пророците.

А има ли по-близка аналогия? Разбира се. Оглавеното от министър-председателя правителство повтаря структурата на езическия пантеон - на върха е всемогъщият Зевс, чието оръжие е светкавицата⁹, а останалите богове отговарят за специфични, както днес биха ги нарекли, секторни политики: любовта, търговията, мъдростта, лова, корабоплаването и т.н. И всички те, според силата и симпатиите си, облагодетелстват или наказват отделни личности и общности, често препирайки се помежду си кому да бъде отредена сполуката. Не подхожда ли това описание добре и към работата на кабинета?! Комай повече от добре, а любопитен щрих е, че предходен наш министър-председател стана пословичен с това, че посещаваше с приятели често ресторант със симптоматичното име "Олимп".

Та покрай тази аналогия новинарското отразяване на действията на правителството е повлияно от друга композиция - тази на книгите, преразказващи синтезно архаичните митологии, пример за каквато е съставената от Николай Кун "Древногръцки митове и легенди". Те, както и новинарските бюлетини за правителствените действия, начеват с разказ за подвизите на върховния бог (премиера), а насетне биват проследени деянията на останалите божества (министрите) по низходяща йерархия според относителната им важност, за да се стигне до знатните смъртни.

Тази дребна корекция обаче не противоречи на тезата, че големият новинарски сюжет следва разгръщането на Библията. Да продължим по тази следа. До този момент и в Библията, и в новините излъчват образ на зачатъчна социална йерархия, насетне познавачите и тълкувателите на божията воля се плурализират, а социалната структура се усложнява: появяват се съдиите и родоначалниците (депутатите). Постепенно в полезрението влизат и другите народи (съответно външнополитическите новини), преди тях са възникнали парите (икономическите новини). Някъде тук завършва Старият завет. Постановени са законите на света. Те са сурови, но справедливи. Те не могат да бъдат коментирани, те просто са. А сега какво да се прави? Идва ред на Новия завет.

Новият завет

Навярно не сте обръщали внимание, но се убедете: всяка новинарска емисия достига до един преломен момент, в който се сменя акцентът на посланието. Той обикновено не е изрично оповестен, но е осезаем, защото е рязък. Най-видимият му аспект е радикалната смяна на персонажите: наместо овластените, се появяват обикновените хора: културни дейци, учени, чешити, попаднали в необичайни ситуации редови люде. Неусетно е започнал друг разказ, твърде различен. Какво се е случило, най-добре ще разберем с цената на кратко теоретично отклонение.

В голямата си част книгите от Стария завет уясняват подредбата на света - те, най-общо казано, хроникират волята на Бога, наложена пряко или с посредничеството на богоизбрания еврейски народ - воля, която се е узаконила с времето в норми, институции и традиции. Ето защо Старият завет функционира като митология - разказът от създаването на света през деянията на предците са призвани да отговарят на въпроса защо светът е такъв, какъвто го познаваме. Главни персонажи са царете и пророците, възвестяващи волята на Бог-Отец; да обърнем внимание, че узаконяването на традицията се постига чрез фигурата на бащата.

Централно място в Новия завет заема разказът за живота и смъртта на божия Син, приел човешка същност. Поведението на Исус е еталонно, то установява пример, който трябва да бъде следван. Четирите евангелия и "Деяния на апостолите" инструментализират легендарния механизъм, който разписва действията на героя като образец (exemplum), а очакваната възприемателска реакция е действено подражание (imitatio)¹⁰. Тези разкази показват няколко важни различия спрямо старозаветните: фигурата на сина замества тази на бащата, простолюдието се появява вместо царете като главни персонажи, а обективният разказ в евангелията е направил крачка към личното свидетелско показание. С други думи, Новият завет изписва християнската етика и отговаря на въпроса как трябва да живее и реагира моралният човек.

Да се върнем отново към новините. В техния ход неминуемо идва момент, в който разказът за дневната активност на божествата се скършва и начеват поучителните истории за трудолюбието и чешитлъка на людете. Разтворен е Новият завет. Тематиката слиза от високата политика на земята, пред камерите застават неовластените (художници, артисти, писатели, учени и пр.) и се зареждат похвални или куриозни случки: първите функционират като примери за подражание, вторите носят познавателен заряд, защото очакваната възприемателска реакция е: "Боже, в какъв свят живеем!"¹¹. Знаменателно зачестяват репортажите, близки до личните свидетелства: в случая репортерите ползват идентична говорна постановка с евангелистите Марко, Лука, Йоан и Матей - това са лични свидетелства за достоверността на чудото. Както и в Новия завет, вече не се разказва за законите на света, а как човек трябва да живее сред и въпреки тях; това са теми от областта на етиката и социалния стил, които можем да положим под общия знаменател Деяния¹².

Апокалипсисът

Библията завършва с Откровението на Йоан, по-познато като Апокалипсис; новинарската емисия - с прогнозата за времето.Аналогията е налице: и в двата случая като завършващи са поместени разкази, които вещаят бъдещето: в първия случай есхатологическото, във втория - метеорологическото. И въпреки че е назована прогноза, метеорологичната сводка е твърде близка по форма до пророческото откровение. За да се убедим в това, стига да успоредим конкретни части от двата разказа - в този случай обаче ще ползвам не Откровението на Йоан, издържано в по-нетипичното за откровенията сегашно време, а средновековен български образец, публикуван от В. Тъпкова-Заимова и Ан. Милтенова (1996):

Съполагането на образци от двата жанра прави видими граматичните и лексикалните прилики - да ги изброим неизчерпателно: последователно бъдеще време, високосъбитиен разказ, значима "глаголна температура" (в жаргона на М. Янакиев), честа поява на указания за време, пространство и количество, на географски реалии и т.н. Ще речете, че подобни аналогии биха изпъкнали при сравнението на кои да е прогностични текстове. И до известна степен бихте били прави. Но освен формални, откровенията и прогнозата за времето показват и съдържателни прилики. Това се дължи на увереността, че чаканото второ пришествие ще бъде предизвестено чрез знамения - най-вече природни опустошения. Ето защо, общо място в откровенията са описанията на необичайни метеорологични явления, сходни по съдържание с тези, които чуваме преди спортните новини. И нещо знаменателно, вероятно и под влияние на оформените от библейския текст възприемателски навици, ние често тълкуваме всяко метеорологично явление, отклоняващо се от средните норми, като природен катаклизъм и оттук като знамение за екологична катастрофа. А е ясно, че екологичната катастрофа е просвещенската версия на мита за апокалипсиса; любопитно е и това, че покрай съдържащите се в откровенията картини на катаклизми самата дума апокалипсис е загубила старото си етимологично значение ‘откровение' и е придобила съвременното си катастрофично значение. С други думи, поради аналогиите прогнозата за времето също е възприемана като есхатологична и людете откриват в нея знамения за неизбежната екологична катастрофа.

И друга съдържателна прилика. Според есхатологията свършекът на света е насрочен във времената, в които ще властва грехът, като обичайните му конкретизации са от сексуален порядък: порочност, лъст, безсрамие. Та случайно ли е, че клишето за блудницата Вавилон намира аналогия в политиката на комай всички телевизионни канали прогнозата за времето да бъде изричана от девойки с манекенска красота? Не представя ли телевизията в този момент именно онзи минимум опорни точки, достатъчен, за да бъде намекнат разказът за свършека на света, а именно: катастрофични природни знамения и несвенливи засукани мацки? В това аз виждам не случайност, а логика - пророчеството за идните дни все така е свързано с греха, защото е очевидно, че новинарската емисия е арената на максимално позволената за формàта еротика.

Да обърнем внимание на един дребен детайл: съществуват редица сигнали, които дават основание прогнозата за времето да бъде мислена и като съставна, и като несъставна част от информационната емисия. Като дял от новините тя се приема въз основа на възприемателските ни навици, а и под влияние на публикуваните програми, в които тя не е обособена като отделно предаване и не получава свой анонс. Ако съдим обаче по сигналите, които указват рамката на предаванията (такива са: заставките в началото и надписите, уточняващи осъществилия предаването екип, в края), то метеорологичната прогноза не е част от новинарския блок, а отделно предаване. Обърнете внимание: същинската новинарска емисия завършва с надписи, следва заставка за прогнозата за времето, самата тя и отново надписи; впрочем прогнозата е самостоятелен клип, а не интегрална част от новините и в сайта на БНТ.

Каква е причината за това обособяване? Вероятно усетът за неправомерно смесване на факт и пророчество, на официално комюнике и несигурна експертиза, а при телевизиите, произвеждащи по-"сексуални" прогнози, и на висока съдбовност и намекната греховност. За нас е важно, че чрез обособяването телевизиите следват политика, която не е проведена в Библията, но се вписва в нейната логика. Какво имам предвид? Книгата "Откровение на Йоан" е част от Новия завет, но по своето съдържание тя (като есхатологична визия) е по-близка до космогоничния Стар Завет, т.е. тя формално е част от Новия Завет, но по своето съдържание не е. Същото междинно положение е отдадено и на новинарския апокалипсис - той хем не е формално част от новинарския блок, хем по своето съдържание е.

Апокрифите

Ако метеорологичната прогноза е изтикана извън информационния блок, то спортните новини са изтикани двойно - те са поместени след сигнал за завършване на новините, втори сигнал за край на прогнозата и свръх това отвъд порция реклами. На какво са аналогични те според нашата логика? Естествено на апокрифите - това са текстове, отхвърлени от религиозния корпус, които излъчват свои, непотвърдени от догмата внушения и герои. Ще защитя аналогията с два аргумента. Дълга научна традиция свидетелства, че спортът възниква и се оформя върху основата на трудови дейности и ритуални практики, които църквата би определила като езически. При друг повод ще опитам да отговоря до каква степен и днес спортното състезание се възприема като онагледяване на първичния космогоничен двубой. И второ, спортът установява героичен пантеон, паралелен на официалния; че и основан на друга етика; медалистите са лица, които не трябва да засенчват основните божества, та затова сведенията за тях са търсени и обичани, но недопуснати в корпуса на Светото писание.

Религиозният корпус

Да обобщим най-важните черти, правещи повествованието особено: новините имат свръхсемиотизирано начало (обратното броене и сътворението) и три завършека: надписите след основните новини, след прогнозата за времето и след спортните новини. Това са сигнали, че цялото е съставено от три нееднородни текста, всеки от които е по-ниско в ценностната йерархия от предходните: Библията, късно кодифицираното и не без спорове откровение¹³ и апокрифите. И не е случайно, че всеки един от тези три текста е представен от различен говорител - основните водещи не биха могли да бъдат възприемани като свещенослужители на новинарския култ, ако на тях се падаше да четат и прогнозата за времето.

Възраженията

Ето ни на края на пътя. Предусещам възраженията и бързам да отвърна на част от тях. Основното ще е в спекулативност - според него разкритите аналогии са случайни, в някакъв смисъл нагласени. Съвсем не мисля така. Мисля, че срещу очертаната морфология на новините трудно може да се възрази: редуването старозаветни новини - новозаветни новини - прогноза за времето - спорт (или на: космогония - етика - есхатология - апокрифи) е модел, който следват новинарските предавания по всички медии, вероятно не само в България; трудна за развенчаване ми изглежда и постановката, че телевизионният информационен жанр заема модела на тържественото публично огласяване на свещената истина в храма. Що се отнася до хипотезата, че ходът на емисията следи отблизо сюжета на Библията (това е начинанието исторически корени), тя е по-спорна, но аз не се отказвам и от нея. Основанието ми: съгласуването на новините с библейския текст не е задължително условие за структурирането им, но на практика е наличен - вероятно заради влиянието на Книгата на книгите в християнския свят.

Ако Библията не служеше като несъзнавано копиран модел, новините можеха да изглеждат по различен начин: водещите можеха да са двама мъже, можеше началото да бъде оповестявано без обратно броене и часовник, емисията можеше да започва с криминалната хроника, а не с деянията на премиера, вестите от народното събрание да предшестват тези от правителството (нали сме парламентарна република), икономическите новини можеше да са централни, а не поместени в средата на емисията и какво ли още не. Ала всички направени избори са направени така, че да се съгласуват с библейския сценарий.

Не смятам, че това е сторено съзнателно, нито пък отведнъж. Мисля, че като млада медия телевизията търси все още физиономичните си черти и продължава да възприема нововъведения, които - в случая на новините - все повече ги приближават до библейския сюжет. Новости са например водещите на новините да бъдат двама (мъж и жена, никога двама мъже или две жени - това би объркало посланието), да четат прави, скорошна хрумка са голите новини и т.н. - всички те още повече потвърждават онова, което се усеща и без тях: религиозният палимпсест.

Нещо повече. Намирам връзката между новинарска информация и религия за обусловена от неумолима дълбинна вътрешна логика. Според мен просвещенската модерност възпроизвежда в привидно нови форми архаични културни модели с утвърден въздействен потенциал; само дето, държа да акцентирам върху това, ги преоткрива, мислейки, че открива нещо ново. Така изгоненият от всекидневието бог се завръща като езическо божество или като пророк в лицето на политическите лидери, а изгубилата статута на ориентир във всекидневните решения Библия се чете няколко пъти на ден по телевизията и радиото. И това е предусетено отдавна: още Хегел е рекъл, че вестниците играят ролята на утринната молитва на съвременния човек.

Друг тип възражение ще приеме идеята като цяло, но ще критикува отделни части на нейната аргументация. Може да се възрази например, че новинарската емисия невинаги следва огрубено описания по-горе сценарий: ако се е случил голям природен катаклизъм, новината за него ще измести като водеща сводката за деня на премиера. Ала дори подобен ред намира опора в Библията: все пак потопът предшества изхода, Ной е преди Моисей.

Узнаване

Остава финалът. Той идва с едно признание - в некраткия път, който заедно извървяхме, укривах едно важно несъответствие между новините и религиозната книга. И ето го: в Библията бог със словото си сътворява света, докато по телевизията кълбото се завърта от само себе си, без намесата на премиера - недомислица, която отговорните фактори трябва да отстранят в най-скоро време.

Узнаване.

Катарзис.

БЕЛЕЖКИ

1. Точно това телевизионните канали, с изключение на новинарските, никога не правят, защото произвеждането на безвремие е тяхна политика. [обратно]

2. В етнографската литертатура примери за подобни ритуали по преподновяване има много. Само един пример: в нашия традиционен фолклор е фиксиран ритуалът по набавяне на жив или нов огън - веднъж годишно (най-често на празниците на свети Еремия, свети Еньо или света Марина) се разпалва чрез триене на сухи пръчки огън, който се пренася по домашните огнища, където не изгасва до следващата година (Арнаудов 1996: 204-219). [обратно]

3. Зазвучаването на музиката в мига на завъртането на земята подсеща за любопитно съвпадение: Питагор твърдял, че при въртенето си всяка планета издава свой собствен звук, а заедно образували хармония. Попадал съм някъде на сведението, че учениците му отдавали способността на философа да чува планетарната мелодия на големите му, обърнати нагоре уши. [обратно]

4. От по-сложен порядък е делението: същинско повествование (разказ за събитията), описание (описание на обстановката и действащите лица) и реч на героите, дело на Жерар Женет (2001). [обратно]

5. И ето конкретен пример: телевизионната реч на Никсън от 30 април 1973 г., с която той търси оправдание пред обществото за аферата "Уотъргейт", е "шедьовър на реторическата манипулация", но проваля президента с гръм и трясък. Причината (според Умберто Еко) - че е излъчена по телевизията и всеки мускул по лицето на Никсън издава "притеснение, страх, напрегнатост" (Еко 1990: 183-188). [обратно]

6. Сред тях и на известни произведения. Ето например заглавието на седмото английско издание на "Барон Мюнхаузен" в мой неиздържан превод: "Пътешествията и изненадващите приключения на барон Мюнхаузен, илюстрирани с 37 любопитни гравюри на самия барон Мюнхаузен и 5 илюстрации на Г. Грукшанк. [Седмо издание, значително разширено и украсено с двадесет обяснителни гравюри спрямо оригинала] Гъливер съживен, или правилно изложение за порочността на лъжата, съдържащо отделни пътувания, кампании, пътешествия и приключения в Русия, Каспийско море, Исландия, Турция, Египет, Гибралтар, Надсредиземноморието, из Атлантическия океан и през планината Етна, в Южното море. Също и описание за пътуването до Луната и Кучешката звезда, с много необичайни подробности, свързани с готвенето на животни на тези планети, които там са приемани за човешки същества" (Барон Мюнхаузен. London: Printed for C. & G. Kearsley, Fleet Street, 1793).

И това нищо не е - един отлично информиран събирач на литературни куриози (Рат-Вег 1987: 31) отбелязва и 43-редово заглавие - то е върху корицата на книгата на Уилям Прин "Hristo-matix". [обратно]

7. Статия от 21 август 1905 г. според указанието на автора, която фиксира структурата на новинарската емисия: Вазовата хроника започва с политическите новини (краят на войната в Манджурия) и завършва с културните (критика на музея и стихотворната сбирка на Венковски). [обратно]

8. Впрочем проведеният в подобна посока опит в Полша, където премиерският и президентският пост беше зает от двама близнаци, завърши трагично по съвсем различна причина. В по-сериозен план, можем да си спомним как и комунизмът ползваше триипостазността: Маркс - Енгелс - Ленин, Димитров - Коларов - Живков. [обратно]

9. Тук се проявява любопитен паралел с днешния ни премиер Бойко Борисов, който също е любител и любимец на светкавиците (на фоторепортерите). [обратно]

10. Ползвам термина легенда със значението, което влагат в него Андре Жолес (Jolles 1972) и неговите последователи. [обратно]

11. От своя страна, те инструментализират простата форма, която Жолес нарича memorabile. [обратно]

12. Любопитно несходство в сходството показват новинарските емисии на информационните радиостанции. При тях същинските новини покриват старозаветния сценарий, докато ролята на Деяния играят голяма част от интервютата между новинарските блокове. [обратно]

13. Апокалипсисът е последната книга, включена в корпуса на Библията - това е станало на Картагенския събор в края на IV век и не без спорове - срещу включването й в различни времена са се изказвали авторитети като св. Григорий Назиански и Мартин Лутер, други като Жан Калвин изобщо не са я споменавали в коментарите си; това е книгата, която никога не е четена в православната литургия. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Арнаудов 1996: Арнаудов, Михаил. Празничен огън. Из историята на българските годишни обичаи. // Арнаудов, Михаил. Очерци по българския фолклор. Т. 2. София, 1996.

Вазов 1957: Вазов, Иван. Събрани съчинения в двадесет тома. Т. 18. София, 1957.

Вернан 1998: Вернан, Жан-Пиер. Мит и мислене при древните гърци. София, 1998.

Георгиев 1992: Георгиев, Никола. Раздвоеният и единният Яворов. // Георгиев, Никола. Анализационни наблюдения. Шумен, 1992.

Еко 1990: Еко, Умберто. Стратегии за измама. // Пламък, 1990, № 7.

Елиаде 1994: Елиаде, Мирча. Митът за вечното завръщане. София, 1994.

Женет 2001: Женет, Жерар. Граници на повествованието. // Женет, Жерар. Фигури. София, 2001.

Леви-Строс 1967: Леви-Строс, К. Structural study of myth. // [...], 1967.

Малиновски 2004: Малиновски, Бронислав. Научна теория на културата. // Научната теория на културата & функционалната теория. София, 2004.

Ненов 2000: Ненов, Николай. Начини за времеизмерване по време на срочна военна служба. // Годишник на асоциация "Онгъл". Том 1., 2000.

Рат-Вег 1987: Рат-Вег, Иштван. Комедия книги. Москва, 1987.

Тъпкова-Заимова, Милтенова 1996: Тъпкова-Заимова, Василка, Милтенова, Анисава. Историко-апокалиптична книжнина в България и във Византия. София, 1996.

Цанева 1985: Цанева, Милена. Иван Вазов като публицист. // Цанева, Милена. Поет и общество. София, 1985.

Jolles 1972: Jolles, André. Les formes simples. Paris, 1972.

© Григор Хар. Григоров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.08.2010, № 8 (129)