Григор Хар. Григоров

web

Вероятно всеки може да скицира нрава на биографията - това е жанр, представящ жизнения път на герой-образец, поставяйки акцент върху неговите добродетели и извършените от него подвизи. Но макар да може да бъде леко, биографията не е несериозно четиво, защото тя излъчва примерни жестове (стратегия, която ще наричаме екземплярност, от латинската дума exemplum - пример) и изисква от читателя действено подражание (imitatio). По тази причина жанрът има важна възпитателна функция - за да се убедим в това, стига само да припомним, че западноевропейската биография възниква като пряк генетически наследник на житията на светците (Гуревич 1981: 71) - така, както одата типологически преоткрива похвалното слово.

По-обширен отговор изисква въпросът чрез какви средства биографията манипулира житейските факти така, че да ги подчини на легендарния механизъм по даване на пример за подражание. За да отговорим на този въпрос, ще подложим на анализ биографиите на Левски, Ботев и Чардафон от Захари Стоянов, на Левски от Стоян Заимов, на Стамболов от Димитър Маринов, на Гоце Делчев от Яворов, на Васил Чекаларов от Христо Силянов и на мнозина (Стефан Стамболов, Кръстю Асенов, Христо Ботев и Цанко Дюстабанов) от Антон Страшимиров. Изборът на емпиричен материал не е систематичен, но не е и съвсем произволен - потърсихме, от една страна, книги, които представят в изчистен вид биографичното писане (еманципирано от примесването му с мемоарното и одическото, както в по-ранни етапи), от друга страна, това са творби, оформили контурите на образите на националните ни герои, и, от трета страна, влиятелни произведения, излизали във време, в което биографията е сред културно значимите жанрове. Започваме.

* * *

Съществува навик, удобство или направо предразсъдък човешкият живот да бъде мислен като целенасочено устремен към някаква крайна цел, а действията на субекта - като последователно изпълнение на един основополагащ проект. Разбира се, постъпките не могат да бъдат освободени нито от вложеното в тях намерение, нито от носената за тях отговорност, но в същото време пресилено е да бъде еднозначно приета и противоположната алтернатива - всяко действие да бъде тълкувано като свръхдетерминирано спрямо една крайна цел. Точно това обаче е илюзията, която произвежда биографичният жанр, а поради отбелязаната вече инерция сътвореният от него образ на света се приема не просто като частна истина, а като автентична картина на случилото се. Алибито на биографията съдържа следните постановки: наративът е изграден единствено от факти, които могат да бъдат потвърдени и следователно са неоспорими, фактите не само не са преиначавани, но дори не са манипулативно навързани, защото хронологичното им подреждане в рамките на човешкия живот е най-безизкусният - едва ли не подразбиращ се - начин за сцепяване на събитията в логически вериги.

Колкото и очевидни да изглеждат тези постановки, не е обосновано да се приеме, че биографичният модус предоставя повече от частна истина - не заради недобронамереността в подобен опит, а просто защото всяко действие притежава причини и резултат, далеч надхвърлящи измерението на житейския път на неговия извършител. Множество преплитащи се логики мотивират случващото се в действителността, а изборът на жанр фаворизира една логика за сметка на всички останали. Както и другите жанрове, така и биографията има ограничен фокус: тя осветлява предисторията или по-добре: генеалогията на подвига и то само от гледна точка на дееца. В такъв случай тя е разказ за формулирането и осъществяването на героичното намерение, за пътя и усилията, които са го направили възможно, но не и наратив, който има право да претендира за някаква по-обхватна истина от частната. Не е възможно - с риск да се повторим - какъвто и да е текст да постигне абсолютна обективност и причината е невъзможността животът, който тече по модела на сценичното случване, да бъде претворен без смислови промени чрез повествователното описване.

Превръщането на събитието в разказ за събитието има значими следствия, две от които могат да бъдат маркирани. Първото от тях е, че наративът неизменно е пречупен през ценностната гледна точка на повествователя, която при биографията, а и при всеки адмиративен дискурс, принципно съвпада с тази на персонажа. Второто следствие е, че всеки жанр променя събитието, защото съдържа, предпоставя и налага определена логическа презумпция: биографията успоредява протичането на живота от раждане към смърт с допускането за постоянното разгръщане на едно намерение. Тази специфична логика открива в последователността на човешките действия осъзната или несъзнавана волева целеустременост, насочена към крайна цел. Биографията организира човешкия живот като история (в смисъла на наратив), която се разгръща едновременно в хронологичен и логически план - сполуката за тази точна и ясна формулировка дължим на Бурдийо (1997: 70).

Поради характерния за животописанието ретроспективен поглед към случилото се възниква илюзия, според която крайните събития се подразбират като цели на предхождащото ги поведение, а всяко следващо действие се възприема като сполучлива реализация на някакви предходни или дори първоначални намерения. Тази особеност се забелязва лесно, ако обърнем внимание на високата честотност и ключовата роля на времекоординиращи изрази като "вече", "от този момент", "още тогава" и т.н. Можем, следователно, да си представим биографията като преобразуваща повествователна "машина", която открива целенасоченост в последователността, превръща "преди и след" в "по тази причина", трансформира съчинителните връзки между отделните житейски епизоди в подчинителни. Биографичният разказ представя всички действия на индивида като подчинени на някаква проспективно развиваща се логика, той се основава върху принципа, че съществува фактор, експлициран или не, който обуславя всички сетнешни решения и постъпки.

СЕЛЕКЦИЯ (ЖИТЕЙСКА И ПОВЕСТВОВАТЕЛНА ЛОГИКА)

Макар да са много здраво обвързани един с друг, може да се каже, че съществуват най-общо три фактора, върху които се учредява въздействената сила на биографията: селекцията и комбинацията на факти от живота на героя и тяхната интерпретация. Селекцията е обусловена от нуждата да бъдат подбрани като потребни само данните от житейския път на индивида, необходими за произвеждането на целенасочен сюжет. По условие е ясно, че, ако Кръстьо Асенов беше станал голям поет, то биографията неминуемо ще спомене за неговите най-първи литературни опити, както Михаил Арнаудов не пропуска да отбележи спомнената от Яворов негова първа детска импровизация: "Жифето, жифе, там на баш чадъра" (Арнаудов 1916: 4). Нека извървим обратния път, като си зададем въпроса: какви качества следва да притежава човек, който се изявява като поет и революционер? Пъргавина и огнено слово - изглежда отговаря биографията на Стамболов от Димитър Маринов, защото още в началото й намира място разказът как бъдещият enfant terrible не можел нито да говори, нито да ходи чак до третата си година, за да се впусне и в двете начинания отведнъж и да задмине и по-големите. Скоро след това в детето Стамболов се изявява и политикът, ала се колебая с кое действие: дали че подслушал разговор за готвено въстание, дали че не споделил наученото дори със своите родители.

При тази свръхсемантизираност на дребните детайли, служещи като логически шперц за отключване съдбата на героя, същностно знание трябва да съдържа и следният епизод от биографията на Кръстьо Асенов: "От жалба [по починалия й съпруг - б.м., Г.Г.] майка му го е кърмила три години. В това време добила рожба и леля му Бойка. Тя била много млечна, та също кърмила Кръстю. Така юнакът сукал от две майки... и не напраздно, - ще каже поколението" (Страшимиров 1905: 10). Поставеният акцент ("и не напраздно") подчертава важността на току-що описаното и сигнализира за друго, неизявено пряко значение. При условие че този сигнал привлече вниманието на читателя, разшифроването на скрития смисъл е почти сигурно: алегоричният образ на родината-майка е жив и досега и вероятно неизкореним, макар думите за родина на български да са все произведени въз основа на наименованията за другия родител: отечество, татковина¹. В революционните времена алегоричният рефлекс е първосигнален - за пример: веднага след обявяването на режима на пълномощията из България се запява песен, чието авторство Страшимиров изглежда погрешно приписва на Стамболов (Страшимиров 1993: 117), за "младата невеста" (България), оплакваща се, че майка й (Русия) настоява да я задоми за един немец (княз Батенберг). Двете майки-кърмачки от биографията на Кръстьо Асенов са лесно разпознаваеми като България и Македония и покрай редица поетически образи ("О, майко моя, родино мила") и утвърдени идиоми ("Макьо моя, Македонийо"), а фактът "сукал от две майки" прераства в съдбовен знак за бъдещото посвещаване на героя на каузите и на България, и на Македония, без този извод ни най-малко да доказва съществуването на македонска нация в началото на XX век.

Подобни съдбовни знаци, изявяващи "предопределеното", се оформят в зависимост от по-късния житейски път на героя, налагащ информационен филтър върху миналото и отсяващ едни събития като важни (т.е. значещи) и други като маловажни (т.е. незначещи). Изпъкването на дадени знаци за предопределеното сред други, които биха се откроили при друго стичане на живота на индивида, е почти естествено следствие от хода на времето, защото, гледан проспективно, животът е поредица от избори, гледан ретроспективно, той изглежда като логична верига от причини и следствия. Този тип избирателна памет, наложена от "обективния" ход на събитията, е първата проява на селекцията. Съществува и друго основание за селекция - то е авторовата преценка за важно и маловажно. То лесно може да бъде онагледено чрез съпоставяне: Захари Стоянов следи отблизо всяка стъпка на Христо Ботев и прави опит да "героизира" всяко негово действие (от студентските години в Русия, през съжителството с казаците в с. Задунаевка до касоразбиваческите удари в Румъния); Христо Силянов удостоява с бегли споменавания събитията от "негероичните" години на Чекаларов между Илинденско-Преображенското въстание и Балканската война - това са цели 10 години! В рамките на един биографичен наратив този тип селекция оформя специфичен времеви повествователен ритъм: така четири-петдневното пътуване на Чардафон от село Шипка до Пловдив е описано в цели тридесет страници, а с бегли споменавания е скицирана цяла година от следващия живот на героя в Пловдив и в Асеновград. Това несъответствие между повествователно и житейско време, само по себе си любопитно, става знаменателно покрай причудливите пропорции между значимостта на описваното и отделеното му наративно пространство: еднакъв текстови обем е отделен както на пътуването на Чардафон из Румелия, небелязано с никакво какво-годе важно събитие с оглед на националния живот или бъдещата съдба на героя, така и на драматичните събития при провъзгласяването на Съединението и пленничеството на Гаврил Кръстевич в Голямо Конаре.

КОМБИНАЦИЯ (БИОГРАФИЧНИ СЮЖЕТИ)

Авторовата стратегия по селектиране фактите от живота на героя, които заслужават да бъдат описани, вече е здраво обвързана с комбинацията на отделните епизоди и оформянето на имплицитни или експлицирани вътрешнонаративни сюжети. В Захари-Стояновата биография на Левски например е многократно изявено отрицателното отношение на героя към християнския морал, към произтичащите от него всекидневни практики и към неговите застъпници, духовниците; изрично неразгърнат, но наличен е сюжетът "Левски, готов дори да убие в името на делото" - той включва следните елементи: стрелял по Раковски заради политически правилния му отговор на въпрос на сръбския владетел, че мотив за участието в легията е желанието на легионерите да "помогнат сами на себе си, частно" (с. 27), наел се да убие Христо Георгиев и бил едва разколебан от Каравелов (с. 41-42), убил в критична минута едно момче, което призовавало на помощ турските заптиета (с. 52), предложил на Иван Арабаджията да убият бъбривата му съпруга (с. 54-55), искал да се самоубие след залавянето му от турската полиция (Стоянов 1983, II: 80). От изброеното се вижда как отделни факти, пръснати из текста, подлежат на навързване по сходство или аналогия, образуват вътрешни наративни нишки и като краен ефект отделни действия са натъртвани като важни и следователно оформяни като пример за подражание. Екземплярността значително се усилва (а дали и не възниква?!) от повторението, възможно е и съвсем дискретно, на една проява в множество разновидности. Завишената организираност следователно е сред главните фактори, които осигуряват социалната пригодност на биографията: екземплярността намалява в по-пунктуално впускащите се в изява на подробности от реалността биографии като например Стоян-Заимовата, възстановяваща доста точно маршрутите при обиколките на Левски, ала зацикляща в незовящата подражание схема "предрешен като... влезе в град... и направи събрание".

Ако се взрем по-отблизо в имплицитния повествователен модел на жанра, ще установим, че наративът задължително подчертава - сред другите - два ключови житейски момента: един първи, явяващ се първопричина, пораждащ принцип на всички сетнешни дела, и втори, който представлява крайната цел, сбъдването на биографичната устременост. Нека за тяхното назоваване ползваме термините ‘време на пораждане’ и ‘на осъществяване на намеренията’ - те могат да бъдат определени и като ‘момент на възприемане на героична линия на поведение’ и ‘момент на извършване на подвига’. Освен тях, човешкият живот се побира в своите екзистенциални граници, белязани от раждането и смъртта. Това са всъщност четирите момента (два избираеми и два предзададени), които биографията обвързва в единен разказ с отличителна ръководна нишка, завръзка, развръзка, кулминация и евентуално епилог. Координацията на моментите от първия и втория ред е от важните елементи на авторовата стратегия по героизация, защото това решение изявява съгласуването на повествователна и житейска логика. Особено важно за наративната екземплярност изглежда отношението между момента на раждане и времето на пораждане на героичните намерения - тук ще направим опит да покажем как разновидностите на това отношение оформят три биографични макро-сюжета.

Първият сюжет е този за вродената харизма и за предопределеността - персонажът извършва дела, които според биографа произтичат от някаква изначална предопределеност и са доказателство за нея. Това е логиката, чрез която Захари Стоянов отключва живота на Ботев в книгата "Христо Ботйов. Опит за биография" - вродената необичайност на Ботев е заявена пред скоби още в най-първото изречение на увода: "Нашият герой, с името на когото озаглавихме настоящата си книга, Христо Ботйов, е бил човек, роден и предназначен от необяснимите стихии да бъде голям човек, да води подире си тълпите, да заповяда и да прави епохи" (Стоянов 1983, II: 289). Този лайтмотив ще бъде препотвърждаван още много пъти в следващите страници и подеман до края на книгата: "ние нямаме работа с човек, който да е живял живот човечески, който да е бил поне един ден нормален" (с. 289); "ние не говорим тук за обикновените смъртни същества (...). Ние говорим за Христо Ботйов - поета, гения, комуто няма подобен не само в Калофер, но и по цяла България" (с. 294). Посредством реториката на вродената харизма наративът настоява, че героят не може да бъде съден за неговите странности и прегрешения от гледна точка на традиционния морал, че е велик дори не въпреки, а и именно заради тях. След изявяването в увода на организиращия наратива принцип всяко следващо действие на героя е представяно едва ли не като очаквано - та може ли да се направи друго от такъв човек, по рождение необикновен и невписващ се в нормите?! Ботевата уникалност се проявява в комбинацията на непокорност и талант, а летописецът открива многобройни доказателства за нея: персонажът е най-добрият и най-буйният ученик в калоферското училище (с. 307), най-големият "скандалист" в Одеската гимназия (с. 310), най-добрият певец и разказвач, най-бурният ерген и най-успелият пехливанин в село Задунайка (с. 320-321) и т.н.

Към този сюжет следва да бъдат отнесени вече коментираните случаи на събития, изявяващи промисъла, при условие че знаците на съдбата са открити в самото начало на жизнения път, когато у героя все още не може да бъде заподозрян съзнателен волеви стремеж. Статут на натоварени с голямо значение житейски моменти притежават раждането, прохождането и проговарянето. Необичайното раждане или особените белези на новороденото (наличие на две сърца, на "крила" под мишниците и др.) са тълкувани като знаци за избраност не само във фолклорната култура, но и в някои биографии - така Захари Стоянов не пропуска да изяви, че раждането на Чардафон било съпътствано от "редки неестествености": то било необичайно дълго и предизвикано чрез гърмеж в комина по съвета на добронамерен турчин (Стоянов 1995: 51). Този пример не е изолиран: нека да подсетим за вече приведения в Димитър-Мариновата биография на Стамболов разказ за чудесното прохождане и проговаряне на героя и да прибавим към него и слуха (който съм чувал, но не и чел), че Яворов проговорил едва на петата си година: знаменателно придружаващият го коментар обвързва необичайното закъснение с погледа навътре, към мъчните вътрешни въпроси, с които поетът се заема в късния интровертен период от своето творчество. В действителност почти всички биографии изявяват под една или друга форма началните знаци за бъдещата съдба на героя: "Расте новороденият Цанко, а всички виждат: не е дете, като дете, - изпитан човек е, сякаш бил и пребил!" (Страшимиров 1936: 3); "В осиротялата челяд на Х. Петра твърде рано е узряло неволно внимание към младия безумец. Той не е давал да го галят, не е давал и да го гълчат" (Страшимиров 1905: 12).

Биографичният сюжет за предопределеността обиграва устойчивостта на героическата позиция от раждането до смъртта. Друг сюжет - този за постепенното и целенасочено култивиране на харизмата - е основан върху принципа на градацията, благодарение на който се разработва логиката на непрестанно култивираната и проявяващата се дарба. Като илюстрация може да послужи книгата "Гоце Делчев" на Пейо Яворов (1977, II): петгодишният Гоце застава между родителите си, когато баща му вдигнал ръка да удари съпругата си (с. 11), не охва, подложен на сурово наказание, когато е на 7 години (с. 11), едва на 13 години забива малка камичка в едно момче, издало свои другари на учителите (с. 13). Този сюжет се концентрира върху разкриването - едва ли не аналитично - на всички условия, които подпомагат израстването на героя: наследственост, семейна среда, роден град, условия на живот и пр. Обичайно в биографии от този тип се срещат клишета като тези за високо образования или поне за природно интелигентния баща и за майката, която знаела много народни песни и възпитала героя в любов към родното, подобни клишета знаменателно липсват в Захари-Стояновата биография на Ботев². Претенцията на биографиите от този тип, че е възможно да бъдат посочени условията, които "сътворяват" героя, съдържат повече реторика, отколкото анализационна добросъвестност: ако Яворовото допускане, че характерът на Гоце е дар на град Кукуш (с. 12), може да се приеме без особени възражения, то Антон Страшимиров в биографията на Кръстьо Асенов обединява и разтълкува три сведения (фамилното име на героя, родното му място Сливен и преданието за съществувало в непосредствено близост "болярско" селище под името Асеновец) по такъв начин, че косвено утвърждава македонския войвода едва ли не като правоприемник на средновековните български царе (Страшимиров 1905: 7).

Както във фолклорната култура, така и в някои биографични наративи като обяснителен фактор за силата и юначеството на героя е привличано сведението за необичайното кърмене: Крали Марко сукал от самодива три години, Кръстьо Асенов - също три, та и от две майки, фикционалният персонаж Манол от "Време разделно" бил откърмен от сто майки, а сред слуховете от по-ново време се срещат и тези, че Рангел Вълчанов сукал до петата си година, а Георги Димитров - до седмата (това ще е първият подвиг на и без това героичната баба Парашкева). Привеждаме охотната употреба на този мотив само като любопитен щрих за възможните крайности, до които може да доведе стремежът към свръхобяснителност, но те няма да ни занимават, защото значимо за нас е заостреното внимание на сюжета върху най-първите съзнателни пориви към героично поведение. В почти всяка биография присъстват сведения за ранната изява на бъдещата героична програма и на култивираните още от детска възраст заложби: от почти невръстна възраст, настоява биографът, Васил Чекаларов се бори с гръкоманите в Костур, а бягството му от затвора, в който е хвърлен, е коментирано така: "още тогава проявява онова мъжество и присъствие на духа и оная ловкост и изобретателност, с които по-после удивляваше всички" (Силянов 1914: 6). Налице е изглежда влиятелен културен рефлекс героизмът да бъде обвързван с младостта³, а неговата проекция в биографиите е споделеният стремеж подвизите да бъдат представени като резултат от една целеустременост, чиито корени се откриват в детството: "Връстник на Кръстя от тия ранни години разказва, че той еднаж ги извел на "Сините камъни" над Сливен, накарал ги да огледат от там хоризонта на юг и - кама извадил да се закълнат: Македония ще освободят..." (Страшимиров 1905: 13). Скрито или явно, наративите настояват, че ранното изясняване на бъдещия житейски път и подготовката за него, накратко ранното съзряване, водят до главоломни успехи, постигани с лекота: в легията Левски е отличен боец ("нито един куршум не изпускал", "на гимнастиката (...) дяконът правил чудеса", Заимов 1897: 43), а един от аргументите на Димитър Маринов за чудото Стамболов е непропорционалният спрямо възрастта му социален успех: "Стамболов в 1879 г. беше депутат 25-годишен⁴. / Той в 1880 г. (20 октомври) бе избран за подпредседател на 26-годишна възраст. / Стамболов в 1884 г. (29 юни) бе избран за председател на Народното събрание 29-годишен. / Стамболов в 1886 г., като въстана срещу гнусното предателство на детронаторите и повърна княза Александра и тоя същият повери съдбата на България в ръцете на тоя Стамболов и го постави за регент на България, а тогава Стамболов нямаше повече от 32-год. възраст" (Маринов 1992, I: 125).

За разлика от първите два, третият биографичен сюжет - нека го наречем за прелома - се отличава с драматичен обрат и с известна квази-интрига, които го правят като че ли малко по-"литературен" от останалите и в същото време по-"човешки". Негова отличителна черта е обявяването на определен момент от жизнения път на персонажа за преломен, за време на преоценка на основни ценности - това по условие е моментът на приемане на героичната линия на поведение. Под рубриката "прелом" се групират разнообразни действия, някои от които радикални, други - не: житейски прелом би могъл да бъде както преходът от греховния към праведния живот в житието на разкаялия се светец, така и преминаването от служба на фалшивия към служба на истинския бог, както биографите тълкуват решението на Левски да наруши манастирския обет. В този тип текстове картината на надмогнатото не-героично съществуване е поне маркирана, а това означава, че предложеният пример е представен от позицията на изпитаното в жизнения опит решение. По този начин сюжетът съдържа наченки на повествователна перипетия и драматизъм и в това отношение се явява пълна противоположност на първия дефиниран от нас тип, защото разглежда героизма не като предопределение на съдбата, а като личен и отговорен избор.

Върху сюжета за прелома по традиция са организирани биографиите на Левски. Дореволюционното съществуване на героя е представено от Захари Стоянов като събиране на сили, които подготвят бъдещия обрат: "Всички тия митарства: калугерска килия и черни броеници, абаджийската игла и напръстникът, чуждата врата и "чорбаджийските поучения", наместо да убият и задушат буйната натура и нейните пламенни мечтания, нещо, което е възможно само с обикновените смъртни и слаби същества - напротив, още повече укрепили Василя и го въоръжили към всичко, що пъпли и се стреми да угнетява неговите бедни братя" (Стоянов 1983, I: 17). Писателят не спестява сведенията за правените от Левски компромиси, за чийто връх той обявява приемането на монашеския обет, и дори не прави опит да посмекчи тона - на същата страница се среща нестрахопочитателното твърдение: "лицемерничел калугерски, показувал се, че храни ненавист към мирското грешно блато". Изявяването на компромисното негероично поведение има за цел да подготви житейския обрат, изразяващ се в бягството в Сърбия и в публичното разпопване. По каноните на същия сюжет е организирана и Антон-Страшимировата биография на Дюстабанов, прегърнал революционната идея непосредствено преди Априлското въстание, за да не се отрече от нея никога (Страшимиров 1936). По логиката на прелома, но вече представен като фатален обрат, наложен от обстоятелствата, е тълкувано и решението на Ботев да оглави съставената от емигранти чета: "Нямало що. Против волята си нашият герой трябвало да става войвода, да вземе такава роля в драмата, която не била за него" (Стоянов 1983, II: 487).

Както не е трудно да се забележи, трите теоретично разграничени сюжета не се различават по нищо друго освен по специфичния биографичен момент, в който е "открита" първата - от една дълга поредица - героична проява. Това решение на биографа обаче има същностно влияние върху въздействения потенциал на творбата: в случаите, в които героичното поведение се проявява още с раждането и е съдбовно предопределено, наративът съумява да обясни радикалните действия на персонажа, но не призовава към следване на примера така, както го прави сюжетът за поколебалия се, преди да вземе трудното решение, герой. Всеки един от трите разграничени наративни сюжета следователно постановява и специфични хронологични рамки на подвига: героичната кариера на Ботев започва с раждането му, на Гоце Делчев - от детството му, а на Дюстабанов - едва няколко месеца преди смъртта му. Възможно е, макар резултатите да не се окажат така значими, да бъдат проследени типовете наративна координация на момента на смъртта с момента на осъществяване на героичните намерения - при такъв опит единият полюс би заел някой от мнозината герои, чиято смърт се явява кулминация на последователното му поведение, а другият е резервиран за Чардафон, чиято героична биография завършва, когато той е на "попрището жизнено в средата", защото сетне ще вземе да се пропие и да деградира.

ИНТЕРПРЕТАЦИЯ (ХРОНОГРАФИЯ И ПСИХОГРАФИЯ)

Ако субективността на биографията може да бъде разделена на скрита и явна, то селекцията на житейски епизоди и комбинацията им в наративни нишки обуславят скритата субективност, а интерпретацията - явната. Тук под общото понятие ‘интерпретация’ обобщаваме всички случаи, в които повествователят надхвърля чистото предаване на житейски събития като тълкува, обобщава, прави изводи или се аргументира. Няма биография, която да не изтъква поне частично дадени качества на героя, за да ги изяви като първопричина на неговите действия и като обяснение за успехите му. Количеството на "интерпретацията" обаче може да варира в твърде широки рамки, а оттук описваните събития се превръщат в значение под явния или скрития повествователен контрол. Този е критерият, по който ще подлежат на разграничаване хронографията и психографията - две разновидности на жанра, всеки от които произвежда по специфичен начин биографично знание.

Терминът ‘хронография’ е условен - тук го запазваме за класическите биографии, които проследяват пунктуално развитието на живота на героя от раждането до смъртта му и които произвеждат знание от последователността на житейските събития. Понятието ‘психография’ също не би могло да бъде открито в литературоведските справочници, а дори тук не се настоява, че то е нещо повече от работен инструмент. Неговата употреба е удобна, за да бъдат отделени онези работи, които съдържат претенцията, че изявяват нещо, което остава неуловимо от традиционния тип проследяване на житейския път на героя. Това са текстове, боравещи с наративното единство на човешкия живот и следователно в общия смисъл биографични, които обаче не приемат за достатъчно легитимно знанието, произведено въз основа на хронологичното подреждане на делата на героя и които откриват в отделни епизоди ключ към характера на личността, посредством който "пренареждат" житейските факти. Макар и общо, нека се ограничим с това определение, за да не паднат жертва при по-нататъшното конкретизиране отделни произведения, които при общата си близост могат да не отговарят на някой от по-частните критерии. Сред психографиите нареждаме работи като "Пет имена" на Константин Величков, "Диктаторът" и "Народ и поет" на Антон Страшимиров, есетата от "Българи" на Ефрем Карамфилов и "Перущинският апостол" на Симеон Янев, откъдето впрочем е и заето това жанрово понятие (Янев 1988).

Психографиите по правило (изключение е "Пет имена") възникват, след като хронографиите на героите са написани, обичайно те се възползват от вече предоставените сведения като изходен материал, за да осветлят живота на героя под нов ъгъл. Това ги прави критични текстове поне в две отношения. На първо място, всяка психография съдържа поне нотка скрит упрек към традиционните повествования, имплицитно настоявайки, че те не съумяват да разгадаят личността, че произведеното въз основа на последователността на събитията знание не достига до сърцевината на човека, не разбулва мистерията. На второ място, психографията е критичен текст, защото се приближава до научното изследване или направо е такова - пълноценен пример е статията на Цветан Тодоров "Защо Бахтин и Якобсон никога не са се срещали?" (Тодоров 1997). Основната прилика между психографичния и научния дискурс е по отношение на пораждащата логика - текстът е призван да изяви и докаже някаква обща концепция. Оттук произтича и явната селективност по отношение на събитията от житейския път на героя в психографията: зад алибито на маловажното или добре известното тя не се отплесва в подробности (голяма рядкост е да се появи например сведение за датата на раждане), а пропуска да опише и значими събития, ако те не могат да й послужат като аргументи, подкрепящи основната концепция. Да подчертаем тази особеност: авторът на хронографии по правило се стреми да укрие селективността, докато психографът явно признава, че борави избирателно с фактите.

При психографията темпоралната последователност на събитията няма същото значение - не, че книгите в този жанр не следват хронологичния ход, а само че не произвеждат от него знание: почти немислимо е тук да срещнем обстоятелствени пояснения от рода на "още тогава", "от този момент", за сметка на "веднъж", "при друг случай" и т.н. Вместо от последователността на човешките постъпки, психографията извлича знание от сумарността им - нейн стремеж е извеждането на характер, който да бъде разпознат като първопричина на всички извършени действия. Психографията имплицитно приема, че героят притежава особена индивидуалност, вродена или поне оформена преди първия подвиг, слабо или съвсем непроменяема с течение на времето, която стои в основата на всички негови действия. По тази причина жанрът обичайно прогонва идеята за постепенното развитие, за постоянното самовъзмогване и самокултивиране на харизмата; героят е оформен веднъж завинаги и край - тезата на Страшимировата книга "Диктаторът" например е, че натурата на Стамболов е образцова проява на българския национален характер, който е приет като обективно съществуваща даденост.

Основна черта на психографията е свръхмотивираността на всеки акт - невъзможно е житейски епизод да бъде приведен просто защото е факт, без да бъде разяснен, изтълкуван и нареден сред други, които служат като аргументи, доказващи по-обща теза. Веднага личи особената функция на житейския епизод - тук той не е ценен сам по себе си, той е пример, придаден външно към наративната логика. Както личи, налице е известно преобръщане на причина и следствие - епизодите, които служат на хронографите като основа за разкриване на героичните качества, са представени при психографията като доказателства към вече изведените постулати за особената индивидуалност. В имплицитния жанров договор на психографията се съдържа уверението, че генератор на нито едно действие не може да бъде слепият случай или напорът на обстоятелствата, че всички (приведени) жестове на героя могат да бъдат обяснени и мотивирани психологически. Този скрит довод има сериозно влияние върху конструирания образ: персонажът на психографията е в пълния смисъл на думата субект на своя живот - не стечението на обстоятелствата или късметът, а личните му качества са единствената причина за неговия успех, в никакъв случай не може да се допусне, че той реагира като другите, в съгласие с обичайната за социалната група реакция. Психографията може да бъде определена следователно като разказ за произвеждащата събития индивидуалност, тъй като тя "забравя" да обвърже действието с каквито и да е външни контексти.

Заявеното намерение за разграничаване на двата жанра е добър повод да бъдат подложени на сравнение две произведения, посветени на една и съща личност - Стефан Стамболов, а поводът е удобен, защото двутомният труд на Димитър Маринов "Стефан Стамболов и новейшата ни история" може да бъде определен като хронография, а книгата на Страшимиров "Диктаторът" причисляваме към психографиите. Както е ясно, сравнението цели не да изяви специфичните трактувания на образа на Стамболов, което впрочем вече е правено (Неделчев 1992), а да изведе разликите, които показват двата жанра.

Изключителната съдба на търновския революционер, проявил се в четири (!) различни амплоа (писател, апостол, народен водач до преврата през 1886 г. и държавник след това), наредил се сред първите във всички тези сфери от нашия национален живот, предизвиква мнозина писатели. Тя обаче им поставя и сериозното изпитание да намерят механизъм, чрез който да бъдат оправдани неприятните страни от жизнения път на политика (гешефтарството, грубите методи на действие и т.н.). Трябва да се очаква биографиите на Стамболов неизменно да включват реториката за неподсъдността по обичайните стандарти, ала смайващо този аргумент няма да бъде намерен комай никъде в Димитър-Мариновата работа. Стратегията по утвърждаване включва изпреварващо признаване на греха, омаловажаването му и дори осветяването му чрез паралели - в една от тълкувателните си намеси авторът обявява Стамболов, Левски, Ангел Кънчев и Бенковски за "груби тирани" и разпознава проявената от тях твърдост като "великото на тяхната душа" (курсивът е на автора, Маринов 1992, II: 73-74). Това прави Мариновия труд един от "честните" в жанра, а с подобни "открити" ходове биографът постига същите резултати, каквито би извлякъл от упоритото утвърждаване на вродената необикновеност.

Повествованието, облягащо се върху сюжета за целенасоченото култивиране на харизмата, е организирано чрез преплитането на две линии: линия на образцовите дела и линия на заслуженото признание. Житейските епизоди, отключващи първата линия, са: подслушва на 8 години разговор за бунт, който запазва в тайна (I: 21), на 14 се провиква из тълпата, придружаваща група заловени Хаджи-Димитрови четници: "Живейте, юнаци; ще ви последваме!" (I: 24-25), за да се заредят описания на вече по-познатото участие на апостола в революционните движения. Още от тези примери проличава стратегията по навързване на отделни житейски епизоди така сякаш основанията за всяко действие се крие и в предходното: "след това" се припокрива с "по причина на това". Тя продължава и сетне - майсторски и без сътресение (отделен въпрос е точно как) хронографията подменя своя обект и вместо революционера, започва да обрисува политика Стамболов. Ролята на плавни стъпала в тази метаморфоза играят следните събития: изнудването на българските богаташи за пари, с които да бъдат подпомогнати бедстващите в Румъния бегълци от Априлското въстание, хода на войната, тържественото посрещане на княз Дондуков, дебатите при приемането на Конституцията, съпротивата срещу режима на пълномощията, всичките белязани според биографа от яркото присъствие на Стамболов.

Жизненият път на Стамболов следователно е видян като поредица от проявления на една неотклонима героична воля, всяко от които е изиграло важна роля върху националните съдбини. Въпреки че Димитър Маринов неведнъж уяснява направените избори и фоновите обстоятелства, които влияят върху решенията, основният акцент пада върху следствията - именно резултатите от неговата дейност правят от Стамболов значима фигура (ще видим любопитно несъвпадение при Страшимиров). Ето защо не закъснява да се прояви и втората линия - линията на признанието, чиито първи по-запомнящи се изражения са следните: "Ниско е по ръст, младо е по възраст - но старо е по ум и по кураж" (дядо Никола по време на Старозагорското въстание), "Он будет великим" (княгиня Дондукова, чула неговата реч по случай избирането на български княз - Маринов 1992, I: 33; 90-91). Нека проследим вътрешното развитие в рамките на тези линии. В първата линия наративът подвежда житейските епизоди като поредица от ярки изяви на отрано пробуден човек, чиито първи героични действия задават такива високи стандарти, че трудно могат да бъдат надмогнати. За сметка на отсъстващата в тази линия възходяща градация, тя се появява във втората: определенията от умен и смел през обещаващ да бъде велик до Димитър-Мариновата формула "олицетворение на отечеството и неговата независимост" (II: 5). Ако такива оценки показват качествено развитие, то повествованието настоява, че славата на героя расте и "количествено" - възходящата траектория тук е открита в неспирно разширяващото се социално влияние: от признат в революционните среди, през приет за народен водач в България, за да се достигне до всепризнат (във вариантите признат и от враговете му и оценен в чужбина). С това решение (некулминиращи героични постъпки, градиращи форми на признание) Маринов постига внушението за рано формираната героична воля и за постепенната възприемчивост на средата към нея. Сред последно описаните форми на признание се открива и следният пример за символно зачитане:

"На отивание и връщание от Вила де ла Пианоре Стамболов бил гостенин на един италиански виден аристократ по име Джузепе Сести във вилата му Пиетра Санте. / Колко високо ценил тоя италиански благородник туй гостувание, познава се от следующото. На 20 юни същата година (1893) той поставил на вилата си вън мраморна плоча с такъв надпис: / "СТАМБОЛОВ / на 22 април 1893 г., като отиваше за вилата Пианоре, дето щеше да се венчае българският княз Фердинанд с принцеса Мария-Луиза, Стамболов слезна в квартира в тая къща". / Поставянето на тая плоча било извършено с църковен обряд от епископа Иполит Август в присъствието на мнозина отбрани гости. После извършванието на обряда Джузепне Сести дал банкет и във време на тоя банкет напил тая наздравица: "Честит съм, дето в моята къща е гостувал една нощ най-великият дипломат в днешно време, и нека тая плоча свидетелствува за това важно събитие във всички времена. / Нека живее великият мъж, отличният патриот, равен на Гарибалди!" (Маринов 1992, II: 377).

Струва си да бъде отбелязано, че поставената плоча е в чест не на княжеската особа, а на самоукия държавник, прочут (думата не е силна) не заради конформистката или чуждоугодно водената политика, а въпреки проявената своенравност в името на националните интереси. Ще си позволя да представя повечко примери за уважението към Стамболов - приятно е да бъдат четени, а е и полезно да се знае, че и противниците зачитат хора, борещи се за каузи:

"За нас е по-важно да се не разсърди Стамболов, отколкото гюрултията на всички" (великият везир към българския представител в Цариград д-р Вълкович по повод официалните жалби на гръцкия, сръбския и руския посланици във връзка с признаването на българската народност в 40 общини в Македония, приравняването на българските и гръцките училища и назначаването на нови двама български владици (в Неврокоп и Велес), след като само преди 2 години под лоното на българската църква са преминали и епархиите Скопие и Охрид" (Маринов 1992, II: 322).

"Ние бихме били готови да видим самия Стамболов на княжеското място, но никак не можем да допуснем, щото в България, освободена с руски пари и жертви, да царува чужд княз, бил той Батенберг или Фердинанд. И без всякакво съмнение Стамболов би бил най-добрият княз, понеже познава страната и народа" (княз Мещерски във в. "Гражданин" от м. май 1890 г. - Маринов 1992, II: 322).

"Видите ли тоя малък човек! Ако беше бил той мой велик везир, светът преобръщах наопаки!"; "Проклета бъди, страна! Родена си само за чуждо робство!" (султан Хамид към придворните си след срещата му със Стамболов и след научаването на вестта за убийството му - Маринов 1992, II: 370).

Преди да се впуснем в анализ на "Диктаторът", трябва да направим изричната уговорка, че известна тенденция към психографията проявява биографията на Ботев, дело на Захари Стоянов. Тази тенденция се открива в имплицитно приетия от автора постулат за вродената Ботева уникалност, която всички данни в книгата идат да потвърдят. При все тази особеност логиката по очертаване на характер, мотивационен генератор на всички жестове, остава неразгърната, постановката за необичайността - заявена, но неконкретизирана, темпоралната наративна логика - влиятелна. Въпреки приликите, дълбоко различен е начинът, по който Страшимиров формулира и изпълнява своята "изследователска" задача - с цел да илюстрираме това различие, а и за да оформим предварителна представа за неговия труд, ще приведем един характерен пасаж: "Стамболов е дълбоко пропит от българска самобитност, самонадеяност, самогордост. У него личи кръстосаната кръв на племето ни: той е славянски любвеобвилен и татарски корав. Стамболов проявява при всяка решителна стъпка в своя живот и основните черти на българина: реалистична правдивост, мисловна яснота (резон), а при действие - строго определена задача. При това той крие в себе и основния елемент на народната ни психология: болезнена обидчивост" (Страшимиров 1993: 162-163).

Подобни народопсихологически размишления са основната наративна канава в Страшимировата апология на диктатора, а около тях са прикачени като подкрепящи ги аргументи различни житейски епизоди. Ала какви са тези истории, които подкрепят повествователните обобщения? Те са всички онези, премълчани от Маринов, за да не се преобърне апологията срещу възхвалявания герой, които тук обаче са оневинени в нарочни коментари. Една набързо сбрана китка от използваните случки дава следната картина: гешефтарството във времето на Освободителната война (вярно, завлякъл с пари някой и друг търговец, но изхранил хъшовете), неделикатните политически разправи (разбил печатница, но не променил Конституцията чрез допускане на цензура върху печата; станал причина за фалита на негов приятел, отчаян русофил, поставяйки стражар пред дюкяна му, но станал гарант на искания от него заем; не знаел обаче за побоите по затворите, нанесени на двамата Петковци (Каравелов и Киряков), щом научил - освободил ги), хъшовските обноски (обръщал се с "абре магаре" към кой ли не, гулял, бил пристрастен към комара, мушнал в корема стар приятел по време на тържествения парад по посрещане на княза в Търново) и пр. Тук е налице една политика по героизация на дребното и дори на греха - психографията се взира не толкова върху отношението на героя към голямата история, колкото към тъмната страна от живота му: към делника и чудатостите му.

Съществено значение има, че линията на чешитлъка е подчинена и уравновесена от експертната повествователна линия, която коментира качествата не дори на Стамболов, а на образцовия народен водач. Ако по-обширни пасажи от нея бъдат приложени, ще проличи колко несъвместими по принцип са тези две линии, инак майсторски споени: "Строгият историк търси у всеки държавник еднакво и брутална властническа воля, и растящо обаяние на вдъхновител. (...) Но нали? - има в историята личности, които надхвърлят и тази марка. Те са хора на такъв могъщ дух, че се явяват като лост, като динамика на епохалните събития" (c. 36); "Основният й елемент е умението на водителя в малка или голяма група от люде да открие отделните по-дейни личности. (...) Така - големият организатор преди всичко трябва да прозре тези водителски елементи" (с. 149); "Всестранно обдарените люде проявяват необяснима наглед странност: не се поддават на шлифовка!" (Страшимиров 1993: 160) и т.н. Широко разгърнатата оневиняваща интерпретация позволява преобръщането на важното и маловажното от гледна точка на хронографията - "Диктаторът" споменава за бляскавите успехи и признанието на политика по изключение, а акцентира върху епизоди, които Димитър Маринов премълчава или набързо "замазва" - там срещу предадения епизод за разбитата печатница в психографията стои дългия списък от наименования на опозиционни вестници, излизали във време на Стамболовия режим, приложен от биографа в края на втория том от "Стефан Стамболов и новейшата ни история". Това е само най-явното различие.

Обичайно дори почитателите на политика признават, че оглавеното от него и неизбухнало Старозагорско въстание е фиаско, заради което, както свидетелстват мнозина, емигрантите го гледали с лошо око и дори не го допускали на своите сбирки. По тази причина хронографиите попретупват набързо неуспеха на апостола и се устремяват към описанието на по-щастливите му времена. Страшимировата книга - тъкмо напротив - се поразпростира върху фиаското и достига до извода, че Стамболов е последният от редицата големи български революционни идеолози, защото мисли най-наедро - Страшимиров уверява, че планът на търновския апостол бил не просто да вдигне въстание, а да организира опълчение, което да се бие с изпратените срещу него части като редовна армия! Авторът съумява да героизира дори инак приемането за срамно решение за разпускане на събраната чета с аргумента за далновидността (каква полза да умрат с чест), за да изведе малко неочакван извод като този: "Той трябва да се чувствува - и да умее с представителност да се налага където трябва - за български национален вожд. Това на 21-годишна възраст!" (Страшимиров 1993: 20). Това е най-доброто свидетелство, че психографията търси да осветли мотивите, а не следствията, че достойно е не само това предприятие, което има резултат, а и онова, в което е хвърлено значимо количество нравствен капитал - това е извод, който може да бъде очакван от една ода (срв. "Епопея на забравените"), но по правило не и от традиционните биографии.

При успоредното четене на двете книги остава впечатлението, че те се опитват да кажат и докажат общо взето едно и също, но от различни позиции: Димитър Маринов оформя картината на житейския път на Стамболов от позицията на разполагащия със свидетелски показания и сам свидетел, а Страшимиров - от позицията на експерта народовед. Твърде идентични са и излъчените от произведенията образцови качества на героя. Така далновидността е аргументирана в хронографията - къде експлицитно, къде имплицитно - чрез откриването на редица случаи, в които от дистанцията на времето се оказва, че Стамболов, за разлика от другите, е предугадил бъдещия ход на нещата. За такива сред много други са сочени: пророческите думи, изречени пред руския дипломатически агент Кояндер, че българите ще се отвърнат от Русия, или признатата впоследствие от Каравелов и Батенберг правота на Стамболовото мнение войната срещу Сърбия да не бъде прекратявана само поради устната заплаха на австрийския посланик, а да се води до срещата с австрийски войски (Маринов 1992, I: 257; I: 270-271). Същите или подобни епизоди са привлечени като доказателство на логически предхождащите ги Страшимирови хипотези: "Той е съчетание на свръхдуховна сила с подсъзнателен предусет (способност да пречувствува, да предугажда)"; "Защото той не е само съчетание на "воля" и "възторг", а е и въплътена духовна свръхсила, която често се движи само под един знаменател: предусет"; "(...) сляпа духовна стихия (предусет), но и по сила на безпогрешен водителски поглед" (Страшимиров 1993: 34; 37; 98).

Прави впечатление, че и двете книги са апологични в двойния смисъл на думата (късно установения ‘похвално слово’ и етимологичния ‘защитно слово’) - те оборват разпространени слухове и установени мнения, стремят се да пресрещнат евентуалните възражения. Само с наличието на съществуващ предразсъдък например може да бъде обяснено решението и на двамата автори да коментират и оправдават кариеризма на Стамболов - качество по принцип неподсъдно, освен ако не е вплетено като аргумент от по-общо обвинение. В това отношение ярко проличава разликата в позициите на двамата писатели: Димитър Маринов не само събира свидетелства, но е и сам гарант, поръчител, че Стамболов не ламти за държавни постове и попада в голямата политика под напора на обстоятелствата: бeз първоначална амбиция, "за да избегне един скандал", "от инат" той се кандидатира за поста председател на Народното събрание, а да оглави държавата като министър-председател е изнуден от Фердинанд (Маринов 1992, I: 228; II: 192). Страшимиров, от друга страна, не навлиза изобщо в конкретиката на житейския епизод, а гледайки живота на героя като цяло, отсича: "Да се говори за Стамболов, че не прави кариера в живота, т.е. че не е кариерист, е излишно. Кариеристи са малките хора. Големите фигури в живота чертаят несъзнателно своята кариера и тя стои над оная на кариеристите. (...) А това не винаги е изгодно за лични домогвания, каквито впрочем у Стамболов няма не само в тоя момент, но и въобще: той е подхранван от съзнание, че е над другите" (Страшимиров 1993: 92; 122). Веднага впечатлява разликата в двете решения по оневиняване, включващи политика по отричане и по изпреварващо признание, което интерпретацията преобръща от грях в достойнство, ала не това е най-важното. Страшимировата защитна реч е изказана от позицията на отстранения трезво преценяващ съдник, гледащ от дистанция и с отстранен интерес на описваните от него събития. Помощ за укрепването на тази авторска позиция оказва и маркираното уверение в увода на книгата, че и сам авторът е пострадал от режима на Стамболов, към което Страшимиров така и не се връща, макар, вероятно, да има какво да разкаже.

Нека да обърнем внимание и на друга особеност: интерпретацията в хронографията произтича индуктивно като коментар към разказвания живот, докато психографията е подчинена на изцяло дедуктивна логика. Тази особеност става очевидна при сравнение: двете книги съдържат еднакво удостоверението, че Стамболов цени живота и честта дори на противниците си. Първата уверява в това чрез педантичното проследяване на всички актове на оказана пощада - чест е разказът за информирания за поредния готвен преврат държавник, предупреждаващ тайно заговорниците за взетите мерки и гарантиращ неопетняването на честта им. И нещо особено важно - Димитър Маринов оставя всеки описан случай да говори сам за себе си, без да се намесва с оценки и тълкувания - никакъв коментар не съпътства описанието на онази сцена, възпроизведена сякаш от роман на Достоевски, на гуляещите в нощта на готвения преврат - регента (Стамболов) и основния заговорник срещу него (Олимпи Панов)⁵. Страшимиров пряко извежда хуманността на Стамболов, използвайки социологическо обобщение: "През цялото управление (наистина диктаторско - по "вътрешно убеждение") на Стамболов изпълнените смъртни присъди не са повече от десет - и то след правилен съдебен процес и законен вердикт!", за да заключи двадесет страници след това: "Очевидно у Стамболов не може да се говори за ожесточение - тъй присъщо на всеки тиранин (било от властолюбие, било от идеен фанатизъм)" (Страшимиров 1993: 150; 172-173). Другата голяма разлика следователно е в самостоятелния интерес на хронографа към отделния факт, в който се оглежда цялото, за сметка на онзи патос по обобщаване на психографията, който подрежда цялото.

Прекъсваме дотук с уговорката, че направените разграничения не са абсолютни, а относителни. Вярно е, че хронографията е организирана върху темпорална логика, а психографията - върху тематична, ала както в "Диктаторът" Антон Страшимиров не се освобождава от хронологията, така и у Мариновата книга се срещат ред повествователни "отплесвания". Освен това, обичайно и в хронографиите се откриват части, концентрирани върху характеристика на героя, обособени понякога и като отделни глави: такава е например главата "Кратка характеристика" в книгата на Силянов за Чекаларов (Силянов 1914: 42-46). С други думи: не съществува хронография, която да е напълно освободена от интерпретацията, няма и психография, която да не трасира поне отчасти житейския път на героя в неговата последователност.

* * *

Селекцията на отделни житейски епизоди сред многото потенциални, комбинирането им в наративни нишки и изявяването на някои линии за сметка на други са трите основни фактора, които превръщат житейския път в пример за подражание и осигуряват въздействената мощ на биографията като жанр. Те са и неизбежни следствия при преобразуването на преживяното в описано, ала съществува и един четвърти, факултативен фактор - целенасочената фалшификация на отделни житейски епизоди. Подобни случаи могат да бъдат установени едва след педантична изследователска работа с конкретни текстове, чието място съвсем не е тук. Нека обаче не отминаваме този случай без пример: в своята книга "Народ и поет", психография на Ботев, Антон Страшимиров се обляга на един текст на Евгени Волков, за да зачертае много от данните, събрани от първия биограф Захари Стоянов: Ботев не се е провинявал в училищни свади, не е постъпвал в "казанския елей" на Чайковски (Садък паша) и т.н. Признавам, че нямам никаква представа каква е последната дума на съвременната академична историография относно тези противоречия, ала Страшимиров пряко обвинява своя предходник в недобросъвестност, както личи от определението "Захариевите лъжи" (Страшимиров 1922: 62).

Не е мястото тук да бъде преценявано дали обвинението към Захари Стоянов е справедливо или не, ала нека не пропускаме възможността да отбележим, че "Христо Ботйов. Опит за биография" е подозирана и в друг тип манипулативност. Сред аргументите за отрицание на Захари-Стояновото произведение намира място и този, че хората, познаващи Ботев, не го разпознават в конструирания образ. За целта е привлечен спомен на Иван Шишманов, който, в качеството си на секретар на министъра на просветата Георги Живков, присъствал на следния разговор между него и Захари Стоянов: "- Каква книга си написал ти за Ботева, бе! - казва Живков за Захария Стоянов. - Чева не знаем, какъв беше в действителност?" И Захарий отговаря: - "Да мълчим, на младото поколение са нужни добри примери". Последващият коментар на Страшимиров е следният: "Ботев не е бил снисходителен към съвременниците си и те не съ били към него разположени: Живков признава това, Захари Стоянов не го оспорва, пък и живи съ още спомените за мощния своенравник, който мъчно се е сгаждал с хората и никога не е търсил тяхното разположение. / Обаче при общото и шумно обаяние от неговите песни веднага след освобождението, Захари Стоянов "рекъл" да поокраси "героя" за "добрия пример на поколенията". / И ни го даде не даже като идеен разночинец, а почти като безчинец" (c. 59-60). В този случай изглежда, че несъгласието с конструирания образ е във връзка с резултата от естествената манипулативност на биографията като жанр - това е несъгласие не с използваните от Захари Стоянов данни, а със смисъла, който те излъчват. Това е още едно доказателство, че биографичната истина е само частна - първата биография на един човек не е повод да не бъде правен втори опит, който би постигнал коренно различен резултат.

Нека обобщим. Биографичният модус на паметта превръща житейските събития в значещ житейски път. По законите на жанра единството на човешкия живот е конструирано било като постоянна проява на конкретни вродени или рано оформени качества (това е случаят на психографията), било като усилване на героичната воля или на възприемчивостта на средата (това е случаят на хронографията). Опозицията, напомняме, е относителна, а в нейната основа стои решението на писателя дали да мотивира всички събития от една или няколко изначални първопричини или от множество възникващи с хода на времето причини. Условно казано, тук разликата е дали животът на героя да бъде видян като постоянство, или - като развитие.

Биографията обаче не разглежда индивидуалния живот само като единство, а и като последователност - на тази особеност са подвластни донякъде дори и психографиите. Всеки биографичен наратив преобразува в по-голяма или в по-малка степен хронологическата зависимост ‘преди - след‘ в логическата ‘поради - затова‘ - това е естествено следствие от ретроспективния поглед на биографа към човешкия живот, при който по-късните събития налагат филтър върху миналото и превръщат едни събития във важни, а други - в неважни. Знаем колко рядко се пишат биографии за живи хора, а причината не е само, че живите не са достатъчно заслужили или че могат да оспорят написаното, а и че някой последващ техен жест може да пренареди житейската логика на извървяния път и да направи постигнатия резултат неадекватен. Биографът има уникалната възможност да обгледа единството на живота, стоейки отвъд; тази позиция не е напълно достъпна нито за човека, който пише своята автобиография, защото в този момент той е все още жив, нито за автора на мемоари, защото историята - дано Фукуяма ми прости - няма край.

Каква е културната функция на биографията? Най-простият отговор е: възпитателна. Биографичният наратив призовава към отговорно живеене при следване интересите на общността - животоописанието представя образ на цял човешки живот, отдаден в името на кауза. Показваните, от двата разграничени тук типа, разлики са в детайлите: хронографията акцентира върху образцовите действия, психографията - върху образцовите качества. Наративизиран, животът на себеподобния придобива въздействена мощ поради факта, че биографията съумява да предостави - по дефиницията на Инна Пелева - едновременно автентично "свръхзрелище" и закономерна "свръхпоука" (Пелева 1999: 97). Отправеният от жанра призив може да бъде резюмиран добре чрез лозунга: "Живейте отговорно!"

БЕЛЕЖКИ

1. Можем впрочем да се замислим колко опасно двусмислена дума би била "татковина", ако не беше отпаднала старобългарската дума татъ - разбойник. [обратно]

2. Те, изглежда, не са маловажни, защото са ползвани и от първоразредни писатели. Антон Страшимиров намира за нужно да посочи, че майката на Цанко Дюстабанов била неграмотна, но щом Дюстабанов е нейн син, "очевидно била е жена не от обикновения ред на жените!" (Страшимиров 1936: 6). [обратно]

3. Този рефлекс е със сигурност предлитературен - Пламен Бочков, разгръщайки една хипотеза на Жорж Дюмезил, напомня, че имената на индоевропейските герои обичайно произтичат от думата "младост": юн-ак, молод-ец и т.н. (Бочков 1994: 119). Любопитна противоположност се явява българската практика героите да се овъзрастяват (!) чрез прикачването на прозвищата "старико" (давано на прочутите войводи в Македония), "дядо" (дядо Вазов, дядо Славейков, Димитър Благоев-Дядото) или "бай" (бай Захари и бай Стамболов). [обратно]

4. Както признава и Маринов, Стамболов дори няма навършени 25 години и става депутат в нарушение на Конституцията. [обратно]

5. Жестът наистина има голям психологически заряд: Стамболов отива у приятеля си Олимпи Панов именно в нощта, в която Панов трябва да оглави подготвения срещу регентите преврат, и го принуждава да гуляе с него. Офицерът приема, за да не възбуди подозренията на регента, а когато все пак настоява да излезе, разбира, че е арестуван. Превратът е осуетен, защото другите заговорници научават за гуляя и решават, че са предадени от Панов. Той не си взема поука и следващото му участие в заговор не завършва така щастливо. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Арнаудов 1916: Арнаудов, М. Към психографията на П. К. Яворов. София, 1916.

Бочков 1994: Бочков, Пламен. Непознатият юнак. София, 1994.

Бурдийо 1997: Бурдийо, П. Биографичната илюзия. // Практическият разум. Върху теорията на дейността. София, 1997, 70-77.

Заимов 1897: Заимов, С. Васил Левски Дяконът. Кратка биография, написана по повод откриване паметника. София, 1897.

Гуревич 1981: Гуревич, А. Проблемы средневековой народной культуры. Москва, 1981.

Маринов 1992: Маринов, Д. Стефан Стамболов и новейшата ни история. Летописни спомени и очерки. Т. I-II. София, 1992.

Неделчев 1992: Неделчев, М. Биографският образ на Стефан Стамболов - типове митологизации и демитологизации. // Три студии. София, 1992, 29-47.

Пелева 1999: Пелева, И. Биография, тривиален мит и литературна история. // Четени текстове. Студии върху съществуващи и липсващи страници в българската литература. Пловдив, 1999, 92-128.

Силянов 1914: Силянов, Х. Един именит син на Костурско. Васил Чекаларов. София, 1914.

Стоянов 1983: Стоянов, З. Съчинения в три тома. Под редакцията на Александър Бурмов, Веселин Йосифов, Георги Боршуков. Т. I-III. София, 1983.

Стоянов 1995: Стоянов, З. Чардафон Великий. Пловдив, 1995.

Страшимиров 1905: Страшимиров, А. Кръстю Асенов. София, 1905.

Страшимиров 1922: Страшимиров, А. Народ и поет. София, 1922.

Страшимиров 1936: Страшимиров, А. Цанко Дюзтабанов. София, 1936.

Страшимиров 1993: Страшимиров, А. Диктаторът. Животът на Стефан Стамболов. София, 1993.

Тодоров 1997: Тодоров, Ц. Защо Бахтин и Якобсон никога не са се срещнали? // Анархистът законодател. Сборник в чест на 60-годишнината на проф. Никола Георгиев. Съст. Радосвет Коларов, Величко Тодоров, Благовест Златанов. София, 1997, 27-48.

Яворов 1977: Яворов, П. К. Събрани съчинения в пет тома. Т. I-V. Под редакцията на Кръстьо Куюмджиев. София, 1977.

Янев 1988: Янев, С. Перущинският апостол. Пловдив, 1988.

© Григор Хар. Григоров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.05.2009, № 5 (114)