СТИХОСБИРКИТЕ НА ПЛОВДИВЧАНИ, ИЗДАДЕНИ ПРЕЗ 2005 Г.

Гриша Трифонов

web

С голямо удоволствие приех поканата да разгледам книгите на пловдивските поети, издадени през миналата година - беше ми интересно като задача, пък и беше още един повод за идване в Пловдив, което си е удоволствие, откъдето и да го погледнеш. После, когато прочетох 15-те стихосбирки и стана ясно, че ще се наложи да прибягвам до някои не твърде лицеприятни думи, ми се прииска да бях помислил малко повече, преди да се съглася, само че вече беше късно.

Но която мома не иска да я щипят, да не се хваща на хорото, още повече - на литературното...

Искам още в началото да направя едно много важно уточнение: аз приех да разглеждам и оценявам КНИГИ. Конкретни книги, а не поети. Всичко, което ще чуете - добро или не дотам - се отнася само и единствено до книгата, която авторът е издал през миналата година. И то книгата сама по себе си, а не сравнявана с другите книги. Оценката за това кой какъв поет е, кой от кого е по-голям, не е стояла пред мен като задача. И още нещо важно както за тези, които ще чуят добри думи, така и за тези, които ще разочаровам - моето мнение си е само едно субективно мнение и друг в моята роля на оценяващ със сигурност би видял нещата по-иначе.

Дотук с общите приказки.

Представени ми бяха 15 стихосбирки на 14 автори, които си позволих да разделя условно на три групи, като редът, по който се представят книгите, не означава някакво класиране.

Първата група е на книгите, които по различни причини няма да анализирам. Милка Андреева е представена с две стихосбирки: "Най-добрата ни опора" и "Къщата на слънцето". Започвам с тези книги по две причини - първо, авторката не е между нас и второ - тя, доколкото разбирам, е повече детска поетеса, а поезията за деца изисква по-друг, по-специализиран поглед, който аз за съжаление нямам. Но, ако това може да се приеме като оценка, с удоволствие бих препоръчал "Къщата на слънцето" на всеки родител с деца в подходящата възраст. За втората книга ще кажа само, че специфичният светоглед на детския писател и тук си е казал думата.

"Обич" на Кирил Димитров. Съжалявам, но не мога да разглеждам двете стихотворения, изпълнени със синовна любов и мъка по изгубената майка, като книга наравно с другите стихосбирки, защото това просто не е стихосбирка.

Следващата книга е "Силуети и шепоти" на Димитър Чиликов. Доколкото разбирам от справката на гърба на книгата, авторът от дълги години се занимава с религиозни, философски и цивилизационни проблеми, издал е доста (сигурен съм - интересни) книги по тези въпроси. Не разбирам обаче защо това трябва да се прави и в мерена реч.

Втората група е най-многолюдна и многообразна. Ако трябва да я нарека някак, може би ще взема назаем името на телевизионното предаване "Хит минус едно" - поне едно нещо липсва на тези книги, за да бъдат те в третата група - тази на безспорните постижения. Но по-важното е, че тук има КНИГИ. Поне в повечето случаи. Започвам с най-приятната изненада - "Плът от плътта" на Кристин Юрукова. Родена поетеса с широк и нестандартен поглед към света, с неочаквани и свежи хрумвания. И много, много поезия. Изкушавах се да цитирам някой стих, но хубавите неща в  книгата са толкова много, че трябваше да направя цял рецитал. И тъкмо затова разочарованието ми от книгата е толкова голямо. От издателското каре разбирам, че стихосбирката няма редактор. А е бил нужен! За да се избегне многословието в някои стихове, есеистиката - в други, преразказването на митове - в трети. "Плът от плътта" е тромава и разхвърляна, авторката се е опитала да ни каже в една книга всичко, което знае за света. Няма такава книга - освен Библията, разбира се. Макар че е непоправимо късно за съвети - 59-те стихотворения би трябвало да се разделят поне в две книги. Едната - по-лирична, със стихове като "Слънчоглед", "Брезите", "Убежище", "Неокосената"... и друга - с историческите и митологични стихове (към които впрочем са и повечето ми несъгласия), която би могла да бъде "поработена" повече. Ако въобще трябва да се издава...

Най-провокативната от представените книги е "Някой вървя по паважа цяла една обиколка върху циферблата между стрелките" на Константин Каменов. Тази провокативност явно е търсена съзнателно - с безкрайно дългите заглавия, с преднамерената неугледност на книгата, с липсата на съдържание и номерация на страниците, с изумително дребния шрифт. Лошото е, че някои стихове свършват със заглавието. Лошото е, че претенциите за модерност никак не се връзват със стихове като "...миг поне от таз любов...". Хубавото е че в това подобие на книга има доста поезия. И поет. В издателското каре четем, че поезията не се нуждае от авторски номер. Вярно е. Книгата, обаче, се нуждае. Както и читателят се нуждае от уважението на автора, който е решил, че има основание да го занимава със себе си. "Светлинна нежност" на Иванка Джонгова-Кабамитова. Няма изненади в тази книга, а предполагам, и в предишните четири на авторката. Всички стихове са в един албумен стил с предсказуеми рими и странни понякога "открития" - например че любовта е "свят, преизпълнен с любов..."?! Единствената причина тази книга да не е в предишната група - на книгите, които нямат нужда от анализ, е тази, че изглежда по-добре като книжно тяло.

"Тайната на пътя" на Розалия Александрова. Като "стих в стиха" е определила творбите си самата авторка. Не го разбрах добре. Забелязах, че някои абзаци в стиховете й са в курсив, което може би трябва да покаже на читателя, че тези абзаци могат да се приемат и като част от стихотворението, но и като отделна творба? Добре, но например в текста:

"Пътуваме
заедно.
И отделно.
Стръмна участ.
Сияен връх.
Няма как
да отнемеш
моята радост.
И скръб.”

аз не виждам стих. Още по-малко в отделеното с курсив “няма как”.

Съжалявам, такива текстове сигурно имат почитатели, но аз не съм от тях. А защо тази книга не е в предишната група - не знам. Може би е заради няколко стихотворения - като "Титаник" например.

И в третата си книга - "Луна за двама" - Геновева Цандева е на познатото си ниво - добре написани стихове без огромни претенции, мисля, но понякога със свежи открития: "Изпратил си ми вчера своя вятър, за да гледаш после как го гоня..." или "изпреварват очите внезапния пролетен дъжд". Лошото е, че повечето стихове звучат някак познато. Но, както казах по-горе, Геновева Цандева не ми изглежда на човек с огромни претенции. Те по-скоро са в изпятата поезия, където всичко си идва на мястото.

Венета Арахангелова е познато име в българските литературни среди. Новата и книга "Небесна жар" със сигурност ще намери своите читатели и почитатели, защото терминът "женска поезия" - откъм най-добрата му страна - сякаш е измислен за нея. При Венета Арахангелова се забелязва добра овладяност на формата, даже, струва ми се - прекалено добра. Лично на мен би ми се искало в следващата й книга да бъда изненадан от някое не толкова "лесно" написано стихотворение, което да вдигне стълбата към следващия етаж на нейната поетична къща - етаж, който сигурно съществува.

"Опашката на щастието" на Атанаска Кузманова-Неси. Добра книга, със собствена физиономия и с едно трогателно, бохемско, някак студентско непокорство тип "Миряна Башева", което, обаче звучи ма-а-алко позакъсняло - с петнайсет години, да речем. И ма-а-алко женска поезия.  Всъщност Неси го казва сама:

“...И, боже, какво падение! -       
Даже прописах женска поезия.”

Интересно е редуването на по-пространни стихотворения с лаконични късчета поезия, които не винаги се получават, но пък когато е "улучено", блясват бисерчета като това:

"Ахтопол лете е такова удивление,
че на всички лодки някой е написал "Ах".

"Опашката на щастието”, както и книгата на Красимир Йорданов "Отглеждане на мъж", са най-близо до групата на безспорните постижения. Специално за Красимир Йорданов може би лоша шега му изигра фактът, че авторът на предговора на книгата оценява поетичната продукция за миналата година и няма как да го хвали много-много, понеже така ще хвали и собствената си работа. Това - малко на шега. А истината е, че "Отглеждане на мъж" е цялостна и физиономична книга. Безспорен скок (и то какъв!) в развитието на автора, който измина своя път от подражателството и естрадността до стихове като:

"...преди да ме превари злият вятър,
търкалящ бавно есента по стръмното"

или:

"...върху коляното лежи метафора..."

и много други.

Основното ми несъгласие, заради което Красимир Йорданов не е в следващата група, е че книгата му е "тъничка" - струвало си е да изчака поне една година, за да завърши окончателно своя поетичен автопортрет.

Стигаме и до групата на най-завършените и силни книги, които според мен правят чест не само на пловдивската поетична традиция. Най-напред Божана Апостолова, защото е дама, Димитър Краев, защото е дебютант и Иван Георгиев.

Признавам, че Божана Апостолова не беше от поетите, чиито стихове чета и препрочитам, не знам дали и сега ще стане, но факт е, че прочетох книгата й "Възел" три пъти с нарастващо удоволствие. И тъй като не съм я чел много-много преди, няма как да знам за завоя в поезията й, за който говори Румен Леонидов в следговора към "Възел", но Румен Леонидов е човек, на когото вярвам. Силна, монолитна и изстрадана стихосбирка. Изстрадана, защото:

"Неподозирано самотна се родих,
неподозирано самотна си отивам -
въпреки целувката на смъртта."

Стиховете на Божана Апостолова са интересна сплав от традиция и модерност. От тях лъха на живот. На целия живот. На общия ни живот. Много вярвам, че с "Възел" поетесата ще заеме реалното си място в съвременната българска поезия.

Искам да отбележа, понеже говорим за книги, прекрасното оформление на тази стихосбирка. И въпросът не опира само до пари - виждали сме не една и две много скъпи и много кичозни книги...

Запознах се с Димитър Краев на тазгодишната "Южна Пролет" в Хасково, той ми подари дебютната си книга "Въже", но в дългите хасковски литературни нощи не успях да я прочета. Димитър Краев не получи официална награда на "Южна пролет", но спечели най-ценното отличие - за № 1 го обявиха чрез гласуване самите дебютанти. Това ме накара да прочета стихосбирката и да разбера, че журито май не е чело всички книги. Защото няма как да прочетеш стиховете на Димитър Краев и да не те завладее неговата светла мъдрост, да не разбереш, че се срещаш с един самобитен, искрен и дълбок поет. Ето:

ТОЯЖКАТА НА БАБА

Полюшва се до куция й крак
тояжката като махало.
Побутва времето напред.
Почива си. И продължава.
Зад хълма баба се смали
в забрадката си - черна врана.
Тояжката се просна по очи.
И повече не стана.
По тялото й лази мрак.
Окастрената й осанка се въззема,
и брули орехи - звезди
с гръбнак, изопнат от надежда.

Изненадващо завършен поет с много малко недостатъци - понякога се оставя думите да го водят повече, отколкото трябва, понякога - в стихове като "Мъжът със тъжните очи" или "Спомен за лудия" - ще забележим известна немарливост към формата, но те не нарушават общото впечатление.

И още един завършен поет - Иван Георгиев. Зачетох неговата книга "Инкриминация на поезията" с известно недоверие - и като заглавия, и като оформление тя водеше очакването към многото недодялани опити за побългарен постмодернизъм. Но изненадата ми беше повече от приятна. Защото открих нещо, което тотално отсъства в най-новата ни модна поезия - лице. Лице на талантлив и умен човек с остър поглед към света, говорещ не от първо лице единствено число, но присъстващ във всяка буква, която е написал, човек, които ясно вижда гадостта, в която сме затънали, но не си позволява да се вайка и самосъжалява.

БЕЛОТ

Кварталното каре
замръква над играта -
часът,
когато всеки губи.
Тогава дамите излизат от тестето
и се превръщат
в нощни пеперуди.

Какво повече? Иван Георгиев е поет със свой поглед и почерк, чийто единствен недостатък е, че не живее в София, за да бъде забелязан и оценен по достойнство. Лошото е, че няма изгледи това положение скоро да се промени. Имайки предвид факта, че книгата му е билингва, може пък да го оценят в някоя друга страна и тогава вече София няма как да не го забележи...

Това е моят поглед върху книгите на пловдивските поети за 2005-та година. Три безспорно много талантливи и силни стихосбирки, две - близо до тях и още няколко добри. Не знам много или малко е това на фона на предишни години, пък и въпросът не е в бройката. Важното е Пловдив да е на своето място върху поетичната карта на България.

© Гриша Трифонов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.08.2006, № 8 (81)