КАКВО СИ КАЗВАМЕ НА ЧАША ВИНО
С ГРОБАРЯ И ОБЩИНСКИЯ КУЧКАР

web

Когато,
казва ми кучкарят,
уличните кучета
сдадат общинските табелки от ушите си
и се усмихнат за последно в тъмното,
от рижите им козини изчезват
бълхи и други -
все безсмъртни -
паразити.
Понеже е дошъл студът.

Освен че са безсмъртни, те остават
без дом
подслон,
приют,
без топла къща.

И аз не мисля кучетата вече,
мисля паразитите -
в чии тела ще се заселят,
къде са жълтите табелки на живота им,
къде е топлината.

Те къде са?

Така е, отговаря му гробарят.

Аз пък, щом затрупам
със пръст и пръсти
най-последното отечество,
дочувам как напускат
изстиналата памет
страховете на човека
и се понасят в бяг
по улиците на живота.
И не помислям за мъртвеца вече -
той е окончателен,
за страховете мисля аз.
И се страхувам.
За тях
и за живота им насетне.

И млъкват двамата.

И аз мълча.

Но си припомням:
виждал съм ги тия страхове -
как се укриват в сенките и дебнат
случайни минувачи посред нощ;
и как се плашат
по-малките от по-големи страхове;
как - жълти - две по две
се топлят детски страхчета...

И как на всичките очите са големи.

Припомням си как се събуждат:
с агорафобия - водачът на тълпите,
с клаустрофобия - миньорът,
с аерофобия -
водачът на алпийски експедиции.

И не разбират откъде им е дошло.

Тогава казвам на кучкаря и гробаря:
„Най-страшни са бездомните ни страхове.”

А може би - бездомните ни ярости?

А може би
бездомната ни радост.

© Гриша Трифонов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.06.2012, № 6 (151)

Стихотворението печели Втора награда от националния конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови (2012).