РИТУАЛИ

Галина Налбантова

web

Когато той дойде на автогарата, тя вече беше там и го чакаше. За пореден път той идваше за един следобед и една нощ, веднъж на шест месеца или на година. Тези часове, обикновено по-малко от 24, за нея бяха свещени. За тях тя се подготвяше през останалото време, съчиняваше се, оценяваше се през призмата на тези часове и минути, когато бяха заедно. След като те отминеха, тя беше толкова изгубена, че й трябваше време отново да се намери, отново да се съчини и отново да го заобича. В часовете с него любовта й избухваше, изливаше се върху него и върху времето, прекарано заедно, и след това тя отново трябваше да я събира капка по капка, дума по дума, писмо по писмо.

Беше лято. Тя беше със семейството си на море, като всяка година, на едно и също място, в едно и също бунгало. Той й се обади предния ден и просто й каза, че трябва да я види. Беше оставил годеницата си при родителите й и беше свободен да разполага с времето си. Идваше при нея.

Видя я още преди автобусът да спре. Забеляза нервността й, нетърпението, тъгата, които тя щеше да скрие, когато го види. Забеляза бялата тениска, синята пола и ниските кожени сандали. Забеляза дългите обеци, докато тя прекарваше ръка през късите си кестеняви коси.

Слезе от автобуса и застана пред нея. Посегна към слънчевите й очила, свали ги от очите й и се загуби за пореден път в зеленото им. Видя за миг това, което търсеше, преди тя да се усмихне, да наклони глава и да каже:

- Радвам се, че си тук.

Хвана го за ръката и тръгнаха към старата част на градчето, където беше хотелчето, в което той имаше стая. По пътя си говореха за обикновени неща, пътуването, родителите, работата. Той попиваше аромата на косите й, примесен с този на морето, поглеждаше към сплетените им ръце и не можеше да повярва, че отново е с нея. Че тя е с него.

В един момент тя му каза:

- Казах на хората от хотела, че ти си приятел на моя приятел, затова съм взела стая за двама, за вас двамата. Но сега ще им кажем, че си дошъл само ти.

- И ти ще останеш при мен?

Тя само се усмихна.

Когато стигнаха хотела, той просто хвърли сака си в стаята и отново излезе при нея. Следобедът мина бързо в пиене на кафе, излежаване на плажа и солени целувки. Тя беше все така весела, сговорчива, даваща и обичаща, както винаги. За нея той беше филмов герой в бялата си риза и сини дънки, черната, разрошена от нейните пръсти, коса и набола брада. Или поне така го караше да се чувства.

Лежаха на плажа, слънцето вече залязваше, те се държаха за ръце и гледаха небето. Той искаше да знае какво си мисли тя. Тя отново само се усмихваше.

- Ела с мен - каза изведнъж той, стана, подаде й ръка и скоро вървяха към хотела, стъпките им в синхрон по калдъръмената улица.

Когато влязоха в хотелската стая, тя първа видя леглото. Беше застлано с бели чаршафи, колосани и опънати. Възглавниците бяха меки и бели, завивките също. На светлината на здрачаващото се слънце изглеждаха като нарисувани. Той застана до нея и хвана ръката й, загледан също в тази белота. На прозореца имаше малки бели перденца, които леко се ветрееха от вечерния бриз. Миризмите на море, слънце и риба влизаха през отворения прозорец. Той я притегли към себе си и след мигове гледаше как слънцето пада косо върху разпиляната й по бялата възглавница коса. Обичаше я като за първи път, обичаше я като за последен път.

Лежаха в тъмното. Той беше сложил глава на гърдите й и тя бавно го галеше по косата. Попиваха миризмата на слетите си тела и на море.

- Трябва да дойдеш с мен на вечеря с родителите ми - наруши мълчанието тя. - Те знаят за теб.

Вечерята беше на плажа. Баща й беше направил барбекю и печеше риба. Гледаше благо към него и нея. Разпитваше го за работата, родителите, пътуването. Разказваше за лодката си и за това как лови риба. В един момент каза:

- Знаеш ли, другото лято трябва да дойдеш с мен за риба. Винаги имам втора въдица.

Той не видя, само усети как тя им обърна гръб и затича към морето. Последва я, дръпна я към себе си и я прегърна. Морето се разбиваше в краката им, той я държеше здраво до тялото си и целуваше мокрото от сълзите лице.

На другия ден, докато автобусът го връщаше към годеницата му, той галеше едната й обеца в ръката си и знаеше, че никога няма да й я върне.

© Галина Налбантова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.01.2011, № 1 (134)