ВИНАГИ ВЕЧЕ ОТЛОЖЕНОТО ВРЕМЕ НА АВАНГАРДА: ЛИТЕРАТУРНИТЕ ВЪЗГЛЕДИ НА ЛЕВ ТРОЦКИ

Галина Д. Георгиева

web

Периодът от 1920 г. до 1934 г. в руската "съветска" литература може да бъде определен като време на динамично преосмисляне на партийната политика в областта на културата. Тези две дати са белязани от два конгреса - Първият общоруски конгрес на Пролеткулта (03-12 октомври 1920 г.) и Първият всесъюзен конгрес на съветските писатели (17 август-01 септември 1934 г.). Характерно и в двата случая е желанието на комунистическата партия да отстои своите ръководни позиции в привидно автономните от партийните структури професионални организации на литераторите. В случая с Пролеткулта това намерение търпи провал - фракцията на болшевиките в тази организация се проваля в опита си напълно да овладее контрола над нея. Самото намерение става явно незабавно след конгреса, когато РКП (б) излиза с постановления, утвърждаващи ръководната роля на партията във всички сфери на живота и разпуска Пролеткулта, подчинявайки го на структурите на държавното управление в областта на образованието(Казак 2001). От своя страна, Конгресът на съветските писатели завършва със слово на неговия председател Максим Горки, в което работата на органа през дните на обсъжданията бива охарактеризирана като пълен успех на "болшевизма" в областта на литературните дела¹.

Постоянните опити да се наложи следването на унифицирана партийна политика върху всички сфери на (не само) литературната област могат да бъдат описани като серия от сходни помежду си неуспехи, финализирани с учредяването на Съюза на съветските писатели, значещо съвпаднал със същинското начало на онова, което в областта на съвременните изследвания по политическа история на Съветския съюз бива смятано за епохата на утвърждаване на политическата система на сталинизма (1934-1939)². След 1934 г. започва лавинообразно формиране на различни професионални съюзи по образец на литературния - Съюз на композиторите, на музикантите, на филмовите дейци, на парашутистите и пр. Тъй като в областта на литературната продукция периода на 30-те е напълно зависим от решенията и формулите, изработени на Конгреса на съветските писатели, настоящият текст ще се опита да изнамери основните елементи на генезиса на процесите, довели до появата и фиксирането на тези решения и формули. Всъщност основанията за характерa на нормите на социалистическия реализъм могат да се открият още в началото на 20-те години на века.

По същество периодът на 20-те години, инерции от който продължават да работят дори на Конгреса от 1934 г., представя набор от съществуващи проекти за формиране и задаване на координати на "пролетарска култура", сноп от различни визии за връзката литература и революция. Но дори този признак на обединяване на всички позиции не е достатъчен за определяне на периода на 20-те. Той по-скоро е признак за обособяване на онова, което тук би могло да се нарече "лява парадигма" в полагането на изкуството, парадигма, разгърнала се в две ясно откроими и противопоставими форми - авангардистка, нетрадиционалистка, немиметическа, анти-естетическа и идеологическа, традиционалистка, миметическа, "естетизираща". Редом с "лявата парадигма", възприемаща за основно отношението литература-революция именно в мисленето за литературата, през първата половина на двадесетте работят поети, писатели и групировки, които, независимо от идеологическите си тежнения, най-малкото не полагат литературната си дейност в пряка зависимост и подчиненост на това отношение - Блок, Ахматова, Манделщам и др. - независимо дали то ситуационно не се оказва релевантно за част от тяхното творчество. "Неутралността" на тяхното писане към въпроса за връзката на литературата с революцията именно като въпрос за това, как да се пише бързо ще бъде преосмислено като реакционност и директна контрареволюционност. Но онова, което позволява тяхната продуктивност през периода, е тъкмо партийната политика в областта на културата през 20-те. Вероятен повод за тази политика би могъл да се открие в успоредните процеси в икономическата сфера - НЕП-ът ("Нова икономическа политика") представлява целенасочено освобождаване на централизирането на собствеността в държавата. Допуска се завръщане към частното предприемачество, защото се приема, че то по-бързо ще стабилизира икономиката, силно разклатена по време на Гражданската война. НЕП-ът съществува от 1921 до 1924 г., а през 1925 г. бива отменен поради пробудилите се тревоги, че "буржоазията" се завръща твърде подчертано и така се заплашва самата революция и новото състояние, схванато като "диктатура", "хегемония" на пролетариата.

През същата година, 1925, е публикувана резолюция на ЦК на партията "О политике партии в области художественной литературы" (Счастье 1997), в основата на която е водещият тогава партиен идеолог Н. Бухарин³. Ключов момент в нея е заявлението за временна ненамеса на партията в администрирането на литературата и стимулирането на "съревнованието" между различните групировки в областта. Свидетелство за това предоставят тринадесета и четиринадесета точка от резолюцията.

13. Разпознавайки безпогрешно обществено-класовия характер на съдържанието на литературните течения, партията като цяло по никакъв начин не може да се обвърже с което и да е направление в областта на литературната форма. Ръководейки литературата като цяло, партията също така трудно може да поддържа само една фракция на литературата (класифицирайки тези фракции на базата на различните възгледи за формата и стила) <...>. Всичко ни кара да предполагаме, че стилът, съответстващ на епохата, ще бъде създаден, но той ще бъде създаден чрез други методи и решението на този въпрос още не се е появило. Всички опити да бъде свързана партията с едно направление в дадената фаза от културното развитие на страната трябва да бъдат отхвърлени.

14. Затова партията трябва да се изкаже за свободното съревнование на различните групировки и течения в дадената област. Всяко друго решение на въпроса би било казионно-бюрократическо псевдорешение. По същия начин не е допустима чрез декрет или партийно постановление легализацията на монопола над литературно-издателското дело на която и да е група или литературна организация. Поддържайки материално и морално пролетарската и пролетарско-селската литература, помагайки на "спътниците" и т.н., партията не може да предостави монопол на някоя от групите, даже и на най-пролетарската по своето идейно съдържание: това би означавало да се загуби пролетарската литература преди всичко (Счастье 1997: 21-22).

Привидното допускане на множественост и разнообразие на визиите за литература тук всъщност носи парадоксалния характер и ефект на жест на унификация и фиксиране на литературата изцяло в смисъла на онова, което тук беше назовано "лява парадигма". На практика заявената цел на резолюцията е да се даде ход на програма по осъществяване на пролетарския характер на "новата литература", да се позволи в ситуация на конкурентност да се избистри концепция за вече единствения важен за епохата въпрос на литературата - как тя да бъде отнесена към революцията. В известен смисъл групировките са призовани да се съревновават на своеобразен "конкурс" с проекти за това, как да се набави на литературата пролетарска основа. Това автоматично означава утвърждаване на отношението литература-революция за единствено релевантно. По този повод посочената резолюция е категорична: "в класовото общество няма и не може да има неутрално изкуство, при все че класовата природа на изкуството въобще и литературата в частност се изразява във форми, безкрайно по-разнообразни от тези в политиката например" (Счастье 1997: 17).

В малко по-различен контекст Бухарин заявява: "нека редом с МАПП и ВАПП има колкото щете кръжоци и организации... [необходимо е] общо ръководство и максимум съревнование между различните течения в литературата" (Бухарин 1993: 70-73). "Общото ръководство", според заложената и в резолюцията позиция, е удържането на пролетарския характер на идеологията-литература, а "съревнованието" е необходимо за избистряне на най-подходящия за осъществяване на "хегемонията" "метод". По този начин се легитимира множествеността и присъствието в публичното културно пространство на различните по характер и естетически възгледи леви течения и формирования, като фактически се основава и правото им на съвместно съществуване в конкурентна и равнопоставена среда до момента, в който се набележат контурите и се утвърдят онези "форма и стил", които най-пълно ще отговарят и съхраняват в себе си "идейното съдържание на времето".

Зад така посочените партийни приоритети на партията около 1925 г. се крие не само Бухарин, но парадоксално и вече отричаната фигура на Лев Троцки. Редица положения в постановките на Бухарин напомнят анализите и програмните постулати на Троцки от забранената още през 1924 г. книга "Литература и революция" (Троцки 1993). Последната разгръща ключовите основания за отхвърлянето на авнагардисткия проект за снабдяване на революционност на литературата в полза на един значително по-конюнктурен модел. Причините за този процес е разпознаването на необходимостта литературата да се инструментализира за ограмотяване на пролетариата чрез и в "пролетарското". Водещ вече не е въпросът за пролетарския "произход" на културните форми, а за пролетарската им "същност" като изразители на пролетарско "съзнание". Пролетарското "съзнание" не е приоритет на пролетарската класа, то може да принадлежи на "новата", съчувстваща и утвърждаваща революцията "буржоазна" интелигенция, нещо повече, парадоксално през 20-те се утвърждава схващането за недостиг на пролетарско "съзнание" именно у работническата класа. Задачата на културната и в частност литературната политика е тъкмо компенсирането на този недостиг.

За Троцки "революционност" е понятие, описващо телеологическия ход на историята като цяло. Всичко в тоталността на историята може да се схване като брънка от веригата на преход от общество, организирано по принципа на класова сегментираност и сблъсък към безкласово, хомогенно и хармонично общество. В случая важно е да се подчертае разбирането за актуалния етап на историята като преходен, а не като финален: "успешното разрешаване на елементарните въпроси, свързани с храната, облеклото, отоплението, даже грамотността, сама по себе си явяваща се най-висше обществено постижение, в никакъв случай не означава все още пълна победа на новия исторически принцип: социализма" (Троцки 1993: 23). Социализмът, безкласовото общество, все още предстои. Това, което е постигнала конкретната революция от 1917 г., е всъщност класово общество от нов, пролетарски тип, в което има специфично преобръщане на модела на господство. На обезправените, лишените от материални блага в предходния период сега се набавят тези липси, компенсира се тази лишеност. Това става чрез преразпределение, чрез отнемане на необходимото от онази класа, която преди е била привилегирована, която преди е господствала. Така излишъкът в производствения цикъл се пренасочва от "буржоазията" към самия пролетариат, добавената стойност остава за онзи, който я "добавя", който я произвежда. Акцентът тук е, че самите преки участници в трудовия цикъл стават субект на неговите облаги и могат да ги инвестират в наслади, в потребяване на естетически ценности: "За изкуството е нужно благосъстояние, нужен е излишък" (Троцки 1993: 23). Така схваната, ситуацията на "пролетарска диктатура" има две важни измерения. Първото удържа континуитета спрямо предходния исторически етап - тук е запазено отношението на господство, т.е. доминирането на една социална класа над друга. Отчуждеността на участника в производствения цикъл спрямо самия производствен цикъл е удържана чрез запазването на сферата на естетическото, полето на "насладата", отвъд пределите на конкретната трудова дейност. Но, и това е вторият момент, пътят от труд към наслада е скъсен в своята опосреденост. В новата ситуация трудещите се получават материални блага, които влагат за получаване на "наслади". А по презумпция в предходната достъпът до насладите им е отказан, преход от труд към наслада изобщо не се е осъществявал. С това ситуацията на "пролетарска диктатура" е етап, по-близък до окончателното завършване на революционния ход на историята, маркиран от плътно иманентизиране на "насладата" в труда. Това е етап, в който отграничаването на сферите на трудова дейност и интелектуално творчество все още е необходимо, или поне неизбежно. Наличието на "пролетарска" литература е важно свидетелство, че в новата, съветската държава работниците наистина имат достъп до благата на труда: "Само движението напред, на всенародна основа, на научната мисъл и развитието на ново изкуство биха били знак за това, че историческото зърно не само е прокарало, но и е дало цвят. В този смисъл развитието на изкуството е висша проверка на жизнеността и значимостта на всяка епоха" (Троцки 1993: 23).

Но Троцки мисли ролята на партийната политика в областта на културата не само в плана на репрезентирането на политико-икономическите промени. Отношението литература-революция тук е конфигурирано в двойна зависимост. Изработването на нов начин на ситуиране на литературата спрямо производствената дейност трябва да се впише в един постоянен процес на сближаване на тези две сфери - литературната и производствената: "пролетариатът ще може да подготви създаването на нова, т.е. социалистическа, култура и литература не по лабораторен път, на основата на днешната наша нищета, немотия и безграмотност, а на основата на широки обществено-икономически и културни пътища" (Троцки 1993: 23). "Пролетарскостта" на бъдещата социалистическа литература маркира нейната тясна свързаност с производственото, като, както ще стане ясно по-нататък, всъщност същинското изкуство в некласовото общество ще бъде фактическото отпадане на каквато и да била специфична, отграничима, идентифицируема в своята отделеност област на естетическото. Задачата, поставяна пред създаването на пролетарска култура и литература, бива мислена като работа по постепенно скъсяване на прехода, преодоляване на дистанцията между труд и литературно творчество, прицелена в окончателното превръщане на труда в наслада.

Втората страна на отношението литература-революционен ход на историята тук е свързана с конкретните задачи на историческия момент тъкмо в смисъла на въпроса за пролетарското "съзнание", от който започна настоящият коментар. Тази зависимост има две страни - негативна и конструктивна. Негативната е освобождаването на литературата от "буржоазните" режими на нейната зададеност: "революцията разрушава буржоазията, и този решаващ факт нахлува в литературата" (Троцки 1993: 24). Литературата в системата на "буржоазното" общество тук се разбира не само в смисъла на дело на "буржоазната интелигенция", а се смята, че дори нейното потребление е изцяло сведено до тази класа. Липсата на достъп до литературата от страна на пролетариата поставя на дневен ред въпроса за нейната достъпност - или литературата ще се нагласи според възможностите и идеологическите режими на разположение на пролетариата (тематизации на неговия бит, изказови форми, близки до практическата комуникация), без да се отменя напълно нейната относителна самостоятелност, или пролетариатът ще трябва да бъде образован в "буржоазните" закономерности на литературното, т.е. ще му бъде набавено познание и съзнание за естетическата сфера, без при това тази сфера да се съхрани в режим на пълна изолираност от "първичните", изходни идеологически ориентири на работническия бит. Разбира се, през периода на 20-те тези два момента постоянно ще бъдат полагани в диалектическа зависимост и взаимопреход, въпреки че различните версии за принципите, върху които се предлага да легне "новата", качествено различната пролетарска култура и литература, преекспонират по различен начин двете страни на това отношение. Така различните политики ще полагат своя акцент или върху "пролетаризиране" на интелигенцията и свеждане на "високото" литературно писане до културното равнище на "масите", или ще предлагат образоване на пролетарските писатели в специфични литературни похвати и техники. Тъкмо на тази диалектика ще се противопоставя авангардисткият проект за литература и култура, радикално отхвърлящ дори относителната независимост на естетическото, съхранена в нея.

Процедурата по образоване на пролетариата и/или "пролетаризиране" на литературата, прицелена фундаментално в посока създаване на онова, което впоследствие ще бъде наречено "техническа интелигенция", всъщност Троцки свързва с един специфичен за съветската ситуация момент, неизчерпателно фиксиран в инак тотализирания класически марксистки идеологически конструкт на телеологизиране на историята - специфичната нееднозначност на социалната положеност на пролетариата като класа: "нашата революция - това е селянинът, станал пролетарий, опиращ се на селянина, и на селянина, посочващ пътя" (Троцки 1993: 24). Етапът, започнал със събитията от 1917 г., за Троцки всъщност представлява процес на "ставане" на пролетариата, на преобразуване на селячеството (като класа, неосъзнаваща социалната си положеност в системи на господство) в работническа класа, осъзнала се като актуалния двигател на революционния процес. Но ако на селяните им се позволява на практика да преобразуват класовата си зададеност само по силата на момента на осъзнаване (осъзнаване както на прежната си лишеност и подчиненост, така и на настоящото си господство), на онези, от които се изисква да съучастват на инак самостоятелния, независим от тях преход от селячество в пролетариат - "буржоазната" интелигенция - подобно движение през границите на хипостазиралите класи им е отказано: "нашето изкуство е интелигентът, колебаещ се между селянина ("крестьянин") и пролетария, неспособен да се слее органически нито с единия, нито с другия, но според междинното си положение, според своите обвързаности, гравитиращ повече към селяка ("мужик"): да стане селяк ("мужик") той не може, но може да се държи като селяк ("мужиковствовать")" (Троцки 1993: 24-25).

Но "новото изкуство" за Троцки неизбежно е дело на интелигенцията като класа на междата, класа, традиционно увлечена в инерциите на социална солидарност, зададени от славянофилството и народничеството на предходната епоха. Рискът, разбира се, е от прекъсване на прехождането от "селячество" към "пролетариат", първи етап на снемане на класовите противоречия, което, именно въз основа на тази традиционна форма на социална ангажираност на поетите и писателите в Русия със "селячеството", ще обвърже за пореден път "буржоазията" с последното, а не с "прогресивната" класа. Оттук и програмата за полагане на литературата в изрична зависимост от проекта на революцията - превръщането на селянина в пролетарий: "нашата политика в изкуството на преходния период може и трябва да бъде насочена към това, да облекчи различните художествени групировки и течения, израснали върху почвата на революцията, върху автентичното усвояване на нейния исторически смисъл и, поставяйки над всички тях категоричния критерий: за революцията или против революцията, да им предостави в областта на художественото самоопределение пълна свобода" (Троцки 1993: 26-27). Задачата, поставена от актуалния период като етапен, с оглед на общия ход на революционното движение на историята към "безкласовост", е опит да се удържи "прогресивната" динамика и преход между границите на отделните класи. По отношение на литературата, писана от буржоазните "спътници", това означава целенасочена работа по скъсяване на дистанциите между отделните сфери - литературна и производствена - без пълно анихилиране на относителната автономност на тези сфери.

Оттук и легитимирането на относителна свобода с оглед на изобретяване на стратегии за постигане на това сближаване, а именно на предлагане на различни форми, които да го осъществяват: "може даже да се каже, че поетите и писателите на днешните остро-преломни години се отличават един от друг предимно с това, как те излизат от противоречията и с какво запълват пропастите: един с мистика, друг с романтика, трети с предпазлива уклончивост, четвърти с оглушителен писък. При цялото разнообразие на начините му на преодоляване, естеството на противоречието е едно и също: породената от буржоазното общество отделеност на умствения труд, в това число и изкуството, от физическия, тогава, когато революцията е дело на хората на физическия труд. Една от крайните задачи на революцията е пълното преодоляване на разделеността на тези два вида дейности" (Троцки 1993: 25). Фундаменталният проект, прозиращ зад културната политика, тук е дефиниран като работа по набавяне на модели за преодоляване на дистанциите между структурно несъизмерими в своята "буржоазна" социалност редове, форми на труд, форми на социална, класова зададеност. Самите модели са равноправни само и единствено, при условие че са определени от желанието за такова преодоляване. Естетическата и производствената сфера трябва да намерят път една към друга, защото класите, формирани на основата на двата типа дейности в тези сфери, са призвани да преодоляват постепенно своите различия и в крайна сметка да се слеят под знака на недиференциран труд. Отваря се област, поле за експериментиране, за изпробване и предлагане на различни начини за осигуряване на този процес. За Троцки наличните стратегии са припознати като "мистика" (напр. символизъм), "романтика" (напр. акмеизъм), "предпазлива уклончивост" (най-разнообразни "спътници"), "оглушителен писък" (футуризъм).

Но по своему проектът, задаващ относителна автономност на стратегиите, при Троцки бива компрометиран от желанието да се определи най-подходящата. Съответно се утвърждава, че новото изкуство трябва да бъде "непримиримо преди всичко с мистицизма, както открития, така и предрешения като романтика" (Троцки 1993: 27), а футуризмът, авангардната стратегия, се привилегирова: "футуризмът, оставайки в много отношения бохемско-революционно отклонение на старото изкуство, по-близко, по-непосредствено и по-активно от другите течения участва във формирането на новото изкуство." (Троцки 1993: 26). Принципът на разпределение на позитивите и негативите е твърде "диалектичен" - става въпрос за усвоимост на модели за литература от предходната, "предреволюционна" епоха. Това важи както за символизма, четен в "Литература и революция" през фигурата на Блок (чиято лирика "няма да преживее своето време и своя творец" - Троцки 1993: 97), така и за утвърждаваната с известни уговорки радикализация на литературния изказ при футуристите: "В постъпателното движение на литературата футуризмът не е в по-малка степен продукт на поетическото минало, отколкото всяка друга литературна школа на съвременността" (Троцки 1993: 106). Удачността на футуризма се съдържа според възгледа на Троцки в неговата специфична поместеност в "старото", в "буржоазното" - той е "буржоазен" бунт и съпротива срещу "буржоазността" в изкуството и като такъв удържа континуитета между противопоставяните "буржоазно" и "революционно" полагане на литературата. Но това е тъкмо континуитет на дисконтинуитета, на съпротива срещу "старото" в самото "старо", това е моментът в "буржоазното" ситуиране на литературата, в който това ситуиране мисли себе си в необходимост от себепреодоляване върху принципно нова основа. Всъщност континуитетът в дисконтинуитета е обоснован чрез спецификите на етапа "диктатура на пролетариата" като преходен: "в основата си противопоставянето между буржоазна култура и буржоазно изкуство и пролетарска култура и пролетарско изкуство е неправилно. Последните две въобще няма да съществуват в бъдеще, тъй като пролетарският режим е временен и преходен. Историческият смисъл и нравственото величие на пролетарската революция е в това, че тя залага основите на безкласовата, първата истински човешка култура" (Троцки 1993: 26). Както бе посочено, пролетарското общество е все така класово общество, в което структурните закономерности, сегментирането на обществото на сфери на културна и на производствена дейност се съхранява, макар и във видоизменен, насочен към преодоляването на това противоречие, вид. Принципното разминаване между "старото" и "ново" изкуство се изразява в това, че второто стимулира процеса на снемане на разликата между умствен и физически труд, използвайки и запазвайки тази разлика, докато "старото" я утвърждава в духа на абсолютна несъвместимост и непреодолимост. За Троцки проектът на авангарда сигнализира необходимостта да се отстояват разликите между "пролетарско" и "непролетарско" изкуство, но грешката на футуристите и техните ляво-авангардни наследници Леф е в тълкуването на тази несъизмеримост като противопоставяне между изкуство и неизкуство, като отграниченост на две сфери на дейност в миналото и неразграничимост между литература и живот в съвремието:

"В най-обобщен вид грешката на Леф, или поне на част от неговите теоретици, изниква пред нас, когато те ултимативно поставят изискването за сливане на изкуството с живота. Съвършено безспорно е, че откъсването на изкуството от другите сфери на обществения живот се явява резултат от класовото разслоение на обществото; че самозадоволителният характер на изкуството е обратната страна на факта, че изкуството е станало достояние на привилегированите; че по-нататъшната еволюция на изкуството ще върви по пътя на нарастващото му сливане с живота, т.е. с производството, народните празници, колективно-семейния бит. Добре е, че Леф разбират това и го разясняват. Лошото е, че на основание на това към днешното изкуство се предявява ултиматум за краткосрочност: да престане да бъде "кавалетно" и да се слее с живота. С други думи, поетите, художниците, скулпторите, актьорите трябва да престанат да отразяват и да изобразяват, да пишат стихове, да рисуват картини, да правят скулптури, да провеждат на сцената диалози, а трябва да внесат своето изкуство непосредствено в живота. Как? Къде? През какви врати? Разбира се, може да се приветства всеки опит да се внесе колкото е възможно повече ритъм, звук, цвят в народните празници, събрания, шествия. Но в същото време, поне малко историческа далновидност е необходима, за да се разбере, че от днешната наша икономическа и културна нищета до сливането на изкуството с бита, т.е. до такъв ръст на бита, когато той целият ще се оформи като изкуство, ще минат още няколко поколения. За лошо ли, за добро ли, но "кавалетното" изкуство още дълги години ще бъде оръдие за художествено-обществено възпитание на масите и тяхната естетическа наслада <...> Изхождайки от противопоставянето срещу съзерцателното, импресионистично буржоазно изкуство на последните десетилетия, да се отрича изкуството като средство за изображение, за образно познание - означава наистина да се отнема от ръцете на строящата новото общество класа оръдие от най-голяма важност. Изкуството, казват ни, не е огледало, а - чук: то не отразява, а преобразява. Но днес се учат да владеят и чука с помощта на "огледалото", т.е. на светлочувствителната пластинка, която запечатва всички моменти на движението. Фотографията и кинематографията, именно благодарение на своята пасивно-точна изобразителност, се превръща в могъщо възпитателно средство в областта на труда. За да се обръснеш, не можеш да минеш без огледало. А как в същото време да престроиш себе си, своя бит, без да се оглеждаш в "огледалото" на литературата? Разбира се, за огледало тук може да се говори само много условно. Никой не възнамерява да изисква от новата литература огледално безстрастие. Колкото по-дълбоко се прониква тя от стремежа да преобразува живота, толкова по-значително и динамично ще съумее да го "изобрази" (Троцки 1993: 110-111).

Тази разгърната критика ясно фиксира както същността на онова, което настоящият текст разбира под "авангардистки проект" в "лявата парадигма", така и основанията за съпротива срещу него в динамиката на 20-те години, довели до пълното заличаване на авангардната алтернатива под знака на "социалистическия реализъм". И при Троцки, и при авангарда централният момент в определянето на новите, революционни отношения между изкуство и живот бива мислен като непосредствен разпад на тоталността на изкуството и литературата, като необходимост от незабавно трансформиране на "мисловната", "духовната" дейност в производствена, "практическа". Целта на авангардната литература е да произведе такова писане, което напълно да престане да бъде разпознаваемо като носител на "литературност", позиция, напълно осъзната от Троцки: "словотворчеството на Хлебников и Кручоних също лежи извън поезията: това е филология, едва ли особено основателна, отчасти поетика, но не и поезия." (Троцки 1993: 108). Троцки вижда претенцията на авангардистите като адекватен финално-утопичен хоризонт на иманентно разгръщащата се революционност на историята⁴. Съпротивите му обаче са в посока на утвърждаването на съвременната ситуация като начален етап на тази трансформация, етап, който не дава съществена социална основа за пълноценно осъществяване на авангардната програма. Обществото след 1917 г. е все още класово, а не безкласово, то е общество, което поставя умственото и физическото, литературното и производственото в определени отношения, но което все още не позволява и не предлага условия за тяхното пълно интегриране. С оглед на тази ситуация на дневен ред стои задачата за сближаване на отграничимата, разпознаваемата в своята "литературност" литература и революцията, т.е. постепенното скъсяване на дистанцията между литература и "живот". Литературата се съхранява, но като ориентирана към собственото си преодоляване. В това именно, според Троцки, се изразява въпросът за отражението на революцията, зададен още от Ленин и фиксиран във формулата на социалистическия реализъм: "революцията намира в изкуството своето отражение, засега много частично, доколкото престава да бъде за творците външна катастрофа, доколкото цеха на поетите и художниците, стари и нови, се сраства с живата тъкан на революцията, научава се да я възприема отвътре, а не отстрани" (Троцки 1993: 27).

За Троцки авангардът чрез своята квази-литературна дейност е прицелен в трансформация на социалното, а не в неговата репрезентация. "Литературното" творчество на авангардистите, техните площадно-публицистични жестове искат да се снабдят с директно-комуникативна, практическа, литературно-неспецифична перформативност. За тях самият жест на писане осъществява онова, което заявява - че няма вече литература. Затова именно принципната неразличимост на "агитките" на Маяковски от останалите комуникативни жестове, загубата в тях на определеността по признака "непрагматичност" (не-комуникативна, автотелична ориентация на говоренето), конститутивен тъкмо за "литературността", е постоянно подчертавана като принцип на тяхната "литературност". За авангардите парадоксът е изразен в настояването, че липсата на "литературност" е носителят на "литературността" в новото, революционно изкуство. В новата литература водещ похват ще бъде именно липсата на похват, неговата нулева степен - въпрос, разгърнат подробно в концепцията за "литературата на факта", изисквана от авангардната група Леф (Брик 1927). Тук самият смисъл на революционното е преобразуването на социалната сфера с акцент върху преодоляването на нейната разделеност, сегментираност на практическа и поетическа област. А такова преобразуване е невъзможно, ако поетическото и производствено-битовото се мислят в плана на отражението, като напълно несъвместими двойници. С това и критиката на Троцки към "формалния метод" в мисленето на литературата (Троцки 1993: 130-145) не е напълно адекватна, защото именно концептуалният апарат на ОПОЯЗ ляга в основата на проекта за разлагане на сферата на естетическото⁵. Оттук и характерното за авангардистите отхвърляне на схващането, че литературата, дори в нейната изолираност от живота, е познание (Брик 1927).

От своя страна Троцки се опитва да зададе такъв смисъл на схващането за "отразеност" на революцията в литературата, който да надхвърля тясното измерение на репрезентация. Още във възраженията си срещу Леф Троцки имплицитно полага "отражението" в два съотносими, но несъизмерими плана: план на репрезентация, тематизация на процесите в обществото, и план на "съзнание" за нови императиви пред самото изкуство. В "Литература и революция" той по-скоро привилегирова втория, при това с подчертано намерение да впише в това определение немиметичната по своята същност лирика: "понятието за съдържание се сближава не със сюжета във формалния смисъл на думата, а с обществената задача. Епохата, класата и нейното светоусещане се изразяват в безсюжетната лирика така, както в социалния роман" (Троцки 1993: 180). Тъй като лириката, разбирана като тясно жанрово понятие, по принцип не допуска разгръщане на тематизации⁶, тя не позволява взаимоотношението между литература и революция при нея да се мисли като тематично корелиране между план на изказ и план на смисъл. Затова Троцки отхвърля тематизацията като периферна и за цялата литература: "никой не поставя и не възнамерява да поставя на поетите тематични задачи. Благоволете да пишете за каквото ви хрумне! Но позволете на новата класа, смятаща себе си - с известни основания - за призвана да строи новия свят, да ви каже в един или друг случай: ако светоусещането на Домостроя превеждате на езика на акмеизма, то това не ви прави нови поети. Художествената форма в известни и много широки предели е независима, но художникът, творецът на тази форма, и зрителят, наслаждаващ й се, не са празни апарати за създаване на форма и нейното възприятие, а живи хора с изкристализирала психика, представляваща някакво, макар и не винаги хармонично, единство. И тъкмо тази тяхна психика е социално обусловена. Творчеството и възприятието на художествените форми е една от нейните функции." (Троцки 1993: 136).

Необходим е нов статут на литературата, който да допуска ново полагане на лириката. За Троцки "съзнанието" за революционни размествания в социалното трябва неизбежно да присъства и стимулира институционалното полагане на литературата. Прагматичните координати на литературата и самата литературна комуникация са се променили поради пролетарския характер на читателската аудитория и дори (все още пожелателно) пролетарския характер на "съзнанието" на творците. Не литературните текстове носят информацията, а самата положеност на литературата е заредена с информация. А това полагане на литературата като все така индиректна, т.е. ненарушаваща специалния статут на творчеството, опосредена чрез "литературност", комуникация позволява нагласяването, настройването на лириката към модела на "новото" схващане за света. "Новият свят" не е привидян чрез лириката през неговите пространствено-времеви координати, не е ситуиран като свят, а като субектно и дори привидно "субективно", а в действителност стандартизирано, идеологически типизирано и конвенционализирано, отношение към този свят. Затова дори и "старата" лирика, построена по принципа на съграждане на субектна интериорност постига себе си по нов, "по-съвършен" начин: "новото изкуство <...> ще даде нов живот на романа. То ще даде всички права и на лириката, защото новият човек ще обича по-добре и по-силно, отколкото са обичали старите хора, и ще се замисля над въпросите на раждането и смъртта. Новото изкуство ще възроди всички стари форми, създадени чрез развитието на творческия дух. Разложението и разпадът на тези форми няма абсолютно значение, т.е. не означава тяхната абсолютна несъвместимост с духа на новото време. Нужно е само поетът на новата епоха да преосмисли човешките мисли, да пречувства човешките чувства по-новому" (Троцки 1993: 189). Модифицираното пространство, което литературата заема в променената социалност, е онова, чрез което тя сигнализира своята революционност. Тя е елемент от борбата за налагане на пролетарско "съзнание" и осъзнаването й в тази функция я определя като "нова", различна от предишната. А това се демонстрира най-последователно от лириката от романтически тип, традиционно разпознаваема откъм съсредоточеността си върху субективното, индивидуалното, чувството: "най-малкият кръг на личната лирика има неоспоримо право на съществуване в рамките на новото изкуство. Нещо повече, новият човек не може да се формира без новата лирика. Но за да я създаде, поетът сам трябва да почувства света по-новому." (Троцки 1993: 136).

Интериорността, индивидуалното за Троцки е продукт на закономерности и социални процеси. Лириката, свидетелстваща за същността и режимите на персоналното, е структурно определена от социалната си положеност, от специфичните процеси на сближаване на литературно и нелитературно. Така в новата ситуация тя се съхранява като "интимна лирика" само в смисъла, че свидетелства за отстъпването на индивидуалното от субектното, за деиндивидуализирането на субекта: "изкуството пряко и косвено отразява живота на хората, които правят или преживяват събитията. Това се отнася към цялото изкуство - и най-монументалното, и най-интимното. Ако природата, любовта, дружбата не бяха свързани със социалния дух на епохата, лириката отдавна би прекратила своето съществуване. Само дълбок прелом на историята, т.е. класовото прегрупиране на обществото, разтърсва индивидуалността, установява друг ъгъл на лирически подход към основните теми на личната поезия и в същото време спасява изкуството от вечните повторения." (Троцки 1993: 136).

Този възглед впоследствие ще легне в основата на осмислянето на естеството и мястото на лириката в системата на "социалистическия реализъм". Както беше посочено, лириката по същество е изначално немиметичен жанр. Чрез лириката социалистическият реализъм ще престане да се припознава изключително като миметично задаване на координати на социалистическия свят. Тя внася "съзнание" за разлика между литературна обработка и нелитературно фиксиране на "пролетарската действителност". Нейната социална положеност - да бъде изразител на частното в синхрон и хармония с колектива, на максималното съвпадане на индивидуалното "съзнание" с класовото, с пролетарското - е онова, което я представя за нова, принципно различна от "буржоазната", независимо от иманентните й, специфично формални съвпадения с последната. А тези съвпадения, "старата форма", са онова, което гарантира нейната разпознаваемост, отличимост в организираността на социалното, нейната принадлежност към сферата на умствения, а не на индустриалния труд, нейната положеност като социална институция.

Ако за социалистическия реализъм и за идеолозите, чиито възгледи лягат в основата на неговите формулировки, лириката е именно мястото, където "старото" най-пълноценно се реализира, където литературата е наистина литература, а не познание като всяко друго, за авангардния проект тъкмо лириката ще се окаже мястото на срива на литературата в нелитература, мястото, в което литературата собственоръчно отстъпва пред живота. Въпреки признанието на Троцки, че посоченият авангарден модел автентично е предположен от марксистката интерпретация на историята като диалектическо "революционно" развитие, което ще доведе до реализиране на социална утопия, в която изкуството ще е излишно, той изрично отлага тази реализация за неопределеното бъдеще. По време на Конгреса на Съюза на съветските писатели от 1934 г., фиксирал окончателно соцреалистическия "метод", позицията ще е тъкмо противоположната - Бухарин, докладчикът по въпроса за лириката на конгреса, ще заяви, че времето на авангардните експерименти, на лирическите "агитки" на Маяковски, е вече минало.

БЕЛЕЖКИ

1. Гроки заявява: "В какво виждам победата на болшевизма на конгреса? В това, че онези, които смятаха себе си за безпартийни, "колебаещи" се, признаха <...> болшевизма за единствена бойка, ръководна идея в творчеството, в живописта на словото" (цит. по Голотов). [обратно]

2. В историческите изследвания често се среща следната подпериодизация на периода 1917-1939 г. в Русия: 1917-1928 г. - период на "болшевизъм", 1929-1933 г. - формиране на тоталитаризма като явление, заменило или "продължило" смятания за победил "болшевизъм", 1934-1939 г. - период на изграждане и утвърждаване на сталинската политика. За историческите периодизации, за техните основания и характер, виж Коэн (1989), Данилов (1997), Гелер (1994). [обратно]

3. Съхранен е ръкописният екземпляр на резолюцията, изготвен и написан от Бухарин. Свидетелство за това може да се намери в бележките към текста на резолюцията в "Счастье литературы". Государство и писатели. 1925-1938 гг. Документы" (Счастье 1997: 21-22). [обратно]

4. В случая става въпрос за това, че историко-материалистическата диалектика на историята, изработена в класическия си вид от Маркс, е история в нейното революционно развитие, прицелено към преодоляване на социалните противоречия. Историята бива мислена само в нейното революционно развитие, като процес, иманентно разгръщащ се към точката на Революцията. Руските авангардисти от периода, и в това отношение Троцки изцяло застава на тяхна страна, изхождат от това марксистко осмисляне на историята, а проектът им е насочен както към преодоляване на социалните различия, така и към преодоляване на разграничението между "естетическа" и "практическа" сфера, останало като наследство от "старото", "буржоазно" общество и мислене. [обратно]

5. Основания за това ни дава фундаменталното изследване на Петер Бюргер "Теория на авангарда" (1984). В него Бюргер прави опит да разграничи онова, което нарича "исторически авангард" (дадаизма, сюрреализма и "руския авангард след Октомврийската революция" - Бюргер 1984: 109), както от неговите "модернистки" предходници, така и от "неоавангарда" от 50-те и 60-те години. Принципното разграничение се основава на схващането, че историческият авангард, за разлика от всички останали литературни направления, се прицелва в пълното унищожаване на литературната институция като такава. Бюргер изрично подчертава връзките между авангарда и литературната теория на ОПОЯЗ. [обратно]

6. Кете Хамбургер последователно аргументира тезата за немиметичния характер на лириката в класическото си изследване "Логика на литературата" (1993). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Брик 1927: Брик, О. Фиксация факта. // Новый леф, № 11-12, 1927.

Бухарин 1993: Бухарин, Н. Революция и култура. Москва, 1993.

Бюргер 1984: Bürger, Peter. Theory of the Avant-Garde. Minneapolis: University of Minnesota Press, 1984.

Гелер 1994: Гелер, М., Некрич, А. Утопията на власт. (История на Съветския съюз от 1917 година до наши дни). София, 1994.

Голотов: Голотов, А. Иже еси в Марксе: Русская литература XX века в контексте культового сознания. // <http://www.pseudology.org/Glotov/02_2.htm> (04.10.2006).

Данилов 1997: Данилов, Л. История России. XX век. Москва, 1997.

Казак 2001: Казак, В. Енциклопедия на руската литература през XX век. София, 2001.

Коэн 1989: Коэн, С. Большевизм и сталинизм. // Вопросы философии, № 7, 1989.

Счастье 1997: "Счастье литературы". Государство и писатели. 1925-1938 гг. Документы. Москва, 1997.

Троцки 1993: Троцки, Л. Литература и революция. Москва, 1993.

Хамбургер 1993: Hamburger, K. The Logic of Literature. Bloomington and Indianapolis: Indiana University Press, 1993.

© Галина Д. Георгиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.10.2006, № 10 (83)