ИЗ "АВАНГАРД И СОЦРЕАЛИЗЪМ. ПРОБЛЕМЪТ ЗА ЛИРИКАТА В РУСИЯ ПРЕЗ ПЕРИОДА 1917-1934"

Галина Д. Георгиева

web

3. Нормирането на миметическия проект и концепцията за "социалистическия реализъм". Дебатът за лириката

Годината 1932 г. се оказва изключително важна за разглежданата тук литературна ситуация, поради факта, че тогава прекратяват дейността си и последните останали литературни обединения като "Перевал" и РАПП. Причината за това е появата на постановление на ЦК на ВКП(б) от 23 април 1932 г. със заглавие "О перестройке литературно-художественных организациий" (О перестройке 1984). Значението на това постановление е в решенията, които то извежда, фиксирани в четирите точки: 1) "да се ликвидира асоциацията на пролетарските писатели (ВОАПП, РАПП); 2) да се обединят всички писатели, поддържащи платформата на Съветската власт и стремящи се към участие в социалистическото строителство, в единен съюз на съветските писатели с комунистическа фракция в него; 3) да се проведе аналогично изменение и в другите видове изкуства; 4) да се възложи на Оргбюро разработването на практическите мерки по прокарване на това решение" (О перестройке 1984: 407-408). От особена важност са първата и втората точки, доколкото с първата се прекратява съществуването на най-голямата тогава литературна организация в Русия, а с втората се настоява за учредяване на Съюз на Съветските писатели със статут на държавна институция, вписана в общата централизирана властова система.

С това политическо решение на практика се слага край на продължилото петнайсет години съществуване на независими и разнопосочни в търсенията и концепциите си литературни формирования и обединения. Това решение цели свеждане до минимум възможността за творческа реализация и съществуване в публичното литературно пространство на творци, неангажирани със социалистическата (мислена вече изключително като "съветска", "партийна", "болшевишка") идеология. Въпросното постановление може да се прочете като трансформация на литературното пространство не толкова в политическо, колкото в пространство на преутвърждаване на властовите, централизирано регулирани, отношения. То завършва процеса, започнал с резолюцията от 1925 г. Впоследствие периодът между 1917-1932 (34) г. ще бъде окачествен в идеологическата съветска критика като период на търсене и спорове, телеологично фиксирани в идеята за формиране на "метода на социалистическия реализъм" в литературата (Акимов 1979). Всъщност целият период ще бъде преосмислен и преинтерпретиран с оглед на изведената нормативна система. Оценката на разнопосочните тенденции и литературната динамика до 1934 г. ще бъде сведена до изчистени формули от типа "свой-чужд" и "прогресивен-буржоазен". Основания да се търсят корените на соцреалистическата литературна система в динамиката на периода 1917-1934, разбира се, има, доколкото голяма част от концепциите на водещи течения и групи са фундирани в акта на революционната промяна и в марксистко-диалектическото осмисляне на света. Ангажирането с тази промяна и идеология в най-изчистен вид е декларирано от Пролеткулта, Леф, "Перевал", РАПП; то обаче е определящо и за възгледите и практиката на оглежданите предимно през призмата на историческия авангард, на автономността на литературата и на засиленото присъствие на "похвати" и "техники" групи като футуризъм, ЛЦК, ОБЕРИУ. Пренаписването на този период от съветската официозна критика обаче прави един характерно идеологически жест и изцяло подменя облика и атмосферата на периода. Тя поставя под общ знаменател посочените течения и представя техните търсения и практики в графата "буржоазни", "контрареволюционни", "идеалистически", "субективистични", "погрешни" и пр.¹

В опита да се очертаят тенденциите и процесите, да се посочат лицата и формациите, около които се съсредоточават търсенията, мислени вече изцяло като търсения единствено в посока "социалистически реализъм", значението на теченията бива омаловажено и като доминиращ фактор, особено в периода от края на 20-те-началото на 30-те, се посочва дейността и творчеството на писателя Максим Горки² (отчасти и теза на Воронски, въпреки че името му се появява в критиката на по-късен етап).

По същество културната политика от края на 1920-те е свързана с реализирането на многократно заявяваните амбиции на "напостовските" критици да бъдат припознати като единствени проводници на партийната линия. През този период повечето групи се "саморазпускат" или отделни техни представители влизат в РАПП. Въпреки че това е сигнал за еднозначно утвърждаване на раповските дейци за център на държавната политика в областта на културата, напреженията между "напостовците" и останалите предизвикват неодобрение. РАПП твърде дълго е бил идентифициран като привидно автономна организация с нелегитимни претенции за власт. Това, естествено, води до необходимостта от създаване на нова форма на канализиране на политиката в областта на литературните дела. РАПП е разпуснат с оправданието, че организацията е допускала грешки, припозната е като една от групите, а възможността да се формират групи е официално отменена.

В периода 1932-1934 г. след разпускането на РАПП и до свикването на Първия всесъюзен конгрес на съветските писатели, водещ литературен орган в Русия е на практика създаденият с решение на постановлението от 1932 г. Организационен комитет по подготовка и свикване на конгреса. Оглавяваният от Горки комитет организира многочислени срещи и конференции в различни учебни заведения, библиотеки, клубове, предприятия и пр., целящи да представят и подложат на дискусия идеята за изработване на цялостна система от принципи и положения на бъдещата литературна практика и критическото й осмисляне и трактовка. Водеща фигура в Оргкомитета обаче не е Горки. Основното му ядро е формирано от критици и писатели от РАПП - А. Фадеев, Л. Авербах, В. Киршон, А. Безименски, М. Чумандрин, А. Афиногенов, А. Серафимович. Към тях се прибавят и по един представител, приемлив за определени групи, невключени в РАПП - Вс. Иванов, Л. Сейфулина, Л. Леонов, Ф. Панферов и др. Към Оргкомитета се присъединява и Луначарски³. Една от основните цели на така формираната група е изработване на общ за всички литературен "метод". Всъщност идеята за такъв метод бива въведена още в началото на 20-те години, а нейни най-силни застъпници и пропагандатори се явяват критиците, обединени около списание "На посту". В своята вече изчистена литературна програма през 1928 г. те настояват върху формулировката "диалектико-материалистически творчески метод" (Творческие 1929: 303)⁴. Идеята за изработване на такъв метод върви сред критиците от "На посту" паралелно с принципа за придържане към "партийна линия" в литературата и с изтъкването на значението на коментираната теория на Ленин за отражението. Но след свалянето на РАПП от литературната сцена, предложеният от тях термин бива изключен от употреба, въпреки че те задават почти изцяло водещите положения и терминологичния апарат на соцреалистическата критика. В търсене на най-сполучливото назоваване на бъдещия метод се обсъждат различни варианти. И ако понятието "реализъм" не е съпътствано с особени дебати и съпротиви, то за предхождащото го определение дълго се спори; сред най-обсъжданите предложения са: "пролетарски", "тенденциозен", "монументален", "героически", "романтически", "социален".

Следващата година (на 12 февруари 1933 г.) на заседание на втория пленум на Организационния комитет по подготовка на конгреса на писателите, Луначарски изнася доклад, озаглавен "Социалистический реализм" (Луначарский 1982), който разгръща вече наслоили се в публичното пространство мнения, свързани с единния и цялостен характер на социалистическата (съветска) литература. Настоящото изследване ще се спре по-подробно на позициите, разгърнати в него, доколкото те биват затвърдени в основните доклади от Конгреса през 1934 г. Няколко са координатите на литературата, набелязани в доклада, но важно е да се отбележи, че "социалистическият реализъм" тук се мисли все още като "широка програма", "включваща много различни методи". Подстъпите на Луначарски са изцяло издържани в традицията на Ленин относно мисленето за изкуството като "идеологическа надстройка". Двойственият, противоречивият смисъл на това Лениново схващане е застъпен и тук. Вследствие на това изкуството бива изведено както като пасивно познание, а следователно и без обратна връзка със социалните процеси, така и като онзи фактор, който трябва да има "огромното влияние в общия ход на борба и строителство". То се дефинира като "способно да ориентира, но и да формира". Следва пространно обяснение защо "реализъм" и защо "социалистически". Реализмът се аргументира чрез схващането, че литературата може да бъде "вярна на действителността", а "социалистическия" му характер - чрез възгледа, че тази действителност се "приема не статично, а <...> като задача, като развитие" (Луначарский 1982: 280). Художникът (доколкото мисленето за литературата минава през личността на твореца) трябва да "разбира действителността като развитие, като движение, протичаща в непрекъснатата борба на противоположностите" (Луначарский 1982)⁵. Тези две координати на литературата на практика предпоставят и останалите характеристики, на които тя трябва да отговаря.

Така се формира и проблемът за "отрицателния реализъм", и проблемът за "социалистическата романтика" (според определенията на Луначарски). Тези два проблема в някакъв смисъл фиксират както тематичните граници, така и доминацията на "авторово", "субективно" присъствие в художественото произведение и отношението, изразявано или поне внушавано спрямо действителността - обект на "художествено" изобразяване. Въпросът тук е до каква степен биха могли да се показват съществуващите негативни аспекти и явления от действителността ("отрицателен реализъм"), и колко далеч може да ни отведе "романтиката", от друга. Отговорът на двата аспекта на въпроса не бива строго фиксиран, като подразбиращо се внушава положението, че крайност по отношение нито на едното, нито на другото не бива да има. Важно за настоящето изследване е обвързването, което прави Луначарски между "романтическия порив" и лириката. Тя (мислена отново през фигурата на "поета", тенденция, утвърдена още при критиците от "На посту"), бива видяна като литературния род, в който може да се допусне в най-силна степен присъствието на някакво, мислено в хоризонта на бъдещето, пространство. Наличието в нея на "романтични", "възвишени" и надалеч възнасящи пориви, мечтания и блянове е оправдано и даже задължително. Нещо повече, то бива маркирано като присъщо и свойствено на самото естество на лириката. В този смисъл поетът дори и да "сгреши" за това, което мисли като осъществено през следващите "двадесет и пет или петдесет години" ("грешката" му тук, разбира се, може да бъде прозряна едва от следващите поколения), важното е, че днес това му "поглеждане в бъдещето" има голямо значение. То окрилява, насърчава и мотивира съвременното общество, представя го като стабилно и перспективно положено. Така лириката се обособява като пространство на "романтичния" устрем, на "фантазията" (доколкото от нея трябва да се ползва поетът), на желаната, даже илюзорна "действителност". Осмислянето й като такова пространство обаче минава отново през удържането на пространството на сегашната "действителност", доколкото тъкмо последната трябва да бъде представена като (и в) перспектива, доколкото участниците в нея трябва да бъдат насърчавани и окрилявани в действията си. Романтичната линия бива фиксирана чрез образа на Прометей, изведен още от Маркс като въплъщение на "колосалната духовна мощ" и победа над тъмнината (и, по аналогия, над "буржоазията").

Относно големите епически и прозаически форми, мислени тук през идеята за "монументалния реализъм"⁶, акцентът е поставен върху изискването "да се ползват" от "реалистични елементи". Значението, което стои зад това изискване, е "художествената комбинация" на тези елементи да отговаря на комбинацията и отношенията на елементите в общосподелената, конвенционалната, властово моделираната действителност. "Художествената комбинация", според Луначарски, трябва да е "дълбоко правдива и съвършено оправдана от елементите и взаимодействията на елементите, намиращи се, или можещи да бъдат намерени, в нашата действителност" (Луначарский 1982: 283) . С това положение възможността за нестандартни ходове и обвързвания в рамките на сюжетните или други равнища на творбата бива строго отменена, и паралелно с това бива удържана линията на предзададеното и калкулирано, с оглед на настоящето, бъдеще (което всъщност е маркирано в определението "социалистически").

Друго от набелязаните тук изисквания към монументално-реалистичното пресъздаване на действителността е с изключително значение за предопределяне характера на бъдещата и за призмата на преосмисляне на вече съществуващата литература. Става въпрос за тенденцията литературните образи да се създават и осмислят като обобщени, като типични, като образцови и представителни спрямо цяла група от явления, факти, събития и лица, които припознават за свой прототип. Тази обобщеност може да бъде вложена в конкретен герой (или символ), чиято роля е чрез личното поведение, действие, идеологическа нагласа да експлицира тенденциите и нагласите в цялото общество. Монументалните епически форми трябва да "изграждат гигантски образи, които в действителността реално не се срещат, но които се явяват персонификация на колективните сили" (Луначарский 1982: 283). Чрез това изказване се фиксира, от една страна, идеята за примиреност между личност и класа, индивид и общество и, от друга, идеята за личността като изразител на стремежите и идеологическите основания на класата (като надграждаща първата). И доколкото традиционният романтически конфликт между субект и социален свят се предпоставя като невалиден в новата социалистическа система на отношения, а съответно и в тази на "отразяващата" я социалистическа литература, то литературният герой бива изведен като обобщаващ образ, като образ на органично сплотения колектив, като говорителя на вече единния колективен субект. Така се появява схващането за литературния герой като образец, като емблема на своето време и класа, като водещия образ, символ и пример както за тези, които вече са идеологически "ориентирани", така и за тези, които са в позицията на "колебаещи се".

В заключение към казаното трябва да се добави още един аспект в работата на Луначарски - идеята за реализъм и своеобразна "прогресивност" в социалистическата литература бива осмислена през "реализма" и "прогресивността", припознати в автори от предишни литературни епохи, като Есхил, Шели, Флобер. Авторитетността, правотата и историческата обоснованост на предлаганата концепция Луначарски мотивира и чрез усвояване на класически мислители като Хегел и Иполит Тен. Тази линия на усвояване на селективно подбрани авторитети вече се е утвърдила чрез реториката на раповските критици. Трябва да се отбележи също така и, че обособяването на характеристики и свойства, в които да се поместват лириката (романтика, перспектива в бъдещето, фантазната измеримост) и монументалните епически форми (реалистична картина, обобщеност, типизация) е условно и относително, доколкото става дума за опит за фиксиране на единна система, почиваща върху определени координати и отношения. С всички тези свои страни текстът на Луначарски в случая влиза в ролята на концентрирано набелязване на голям дял от схващанията, върху които ще бъде основан социалистическият реализъм като метод на литературата година след появата му.

Посоката, начертана от Ленин, експлицирана и разгърната за литературата от отдавна отхвърления Троцки⁷, продължена от РАПП, бива затвърдена в идеята за соцреалистическия "метод" в литературата и критиката. В периода 17 август - 1 септември се провежда първият, най-важен конгрес на съветските писатели, където бива учреден Съюзът на съветските писатели и формулиран "методът на социалистическия реализъм". Уводно-обзорният доклад на Горки очертава досегашните тенденции в литературния живот, встъпителната реч на пратеника на ЦК ВКП(б) Жданов формулира идеята за водещия метод и въплъщава партийната позиция спрямо него. Дефинициите от неговия доклад лягат в основата на изчистената формула от Устава на съюза на писателите: "социалистическият реализъм, се явява основен метод на съветската художествена литература и литературна критика, изисква от художника правдиво, исторически-конкретно изображение на действителността в нейното революционно развитие" (Устав 1935: 5) Цит. по (История 1983: 236).

Моциенок излага основните пунктове в словото на Жданов по следния начин:

Цитираният пасаж възпроизвежда и трансформира проследения в текста на Луначарски модел за изграждане на соцреалистическата система на метода. В резултат на изведения режим, в който трябва да се помества литературата, въпросът за лириката придобива специфично измерение. Мислен с оглед най-вече на възможностите и свойството на епическата повествователна практика на писане, соцреализмът предлага параметри, в които трудно би могла да се впише лириката с оглед на своя немиметичен характер. Изискването за "правдиво исторически-конкретно изображение на действителността" би могло да има успех по отношение на големите епически форми, доколкото те предоставят по-сериозни основания за миметическо възпроизвеждане на някаква действителност. По отношение на лириката това изискване обаче се сблъсква с присъщите й онтологични характеристики, които могат да бъдат сведени до невъзможност за миметично възпроизвеждане, до специфична проява, интензитет и фигуративност на езика, до съсредоточеност върху фигурата на лирическия субект. Ако различните форми на епоса като род предоставят възможност за възпроизвеждане на конвенционално споделимата действителност и съдържат в себе си процедури, по които светът на творбата и светът вън от нея могат да бъдат съположени и еквивалентно разгледани, то възможността, която предоставят в това отношение формите на лириката, е сведена до възможния си минимум. Съотношението между реално, действително, конкретно и историческо, от една страна, и въображаемо, имагинерно, абстрактно, надисторическо, от друга, в лириката по необходимост е асиметрично поради затруднението, в което се поставят различните опити за набавяне на миметичност като отличителна черта на този литературен род. Нещо повече, отличителната черта, през която се мисли в този период "лирическото", е съсредоточеността върху субекта на лирическия изказ. Разминаването между конвенционално-договорения свят на епоса и субекта, който конструира лирическия текст на базата на особени езикови употреби, активиращи различни прояви на смисъл, прави крайно проблематично съвпадането им под знака на миметичното. Това дава сериозни основания лириката да бъде изведена като специфичен проблем в рамките на соцреалистическия "метод" и изработената за него система от норми и характеристики, върху които трябва да почива литературата. Лириката не се вписва в изискването на метода за "реализъм", ако под "реализъм" ще се разбира само миметичност - в този случай тя или представлява немиметичен жанр, т.е. не е "реализъм" от миметически тип, или се движи в посока на епоса, т.е. престава да бъде лирика. В първия случай тя функционира и бива възприета през допълнителния си резерв да репрезентира емоция и отношение, да формира определен модус на възприемане на действителността, т.е. да моделира субекта, индивида. Конгресът назовава този аспект на системата на социалистическия реализъм още в двусмислените формулировки на Жданов с името "революционен романтизъм". Значението на лириката е в това да заявява, да декларира отношение, без да има потенциала да изяви обекта според пространствено-времевите му ориентири, в това да се опре чрез конвенционалните си измерения на емоционалната основа на субектното, да зададе колективната положеност на "съветската" действителност като преживяване на социална хармония. По същество разликата между начина, по който Луначарски в разгледания проект мисли "романтиката", и ждановските възгледи се изразява в трансформация по темпоралната ос. Преходът от ориентация към бъдещето, от генериращ надежди утопичен хоризонт към утвърждаване на "романтизма" като адекватен изразител на настоящето, на съвременността, е един изцяло идеологически жест. Социалната хармония, фиксирана чрез лириката, не предстои, а е "тук" и "сега". В този смисъл функцията на лирическите текстове се свежда предимно до декларация на отношение към новия социален ред, осмислен като изначално непротиворечив и еднозначно съвършен.

Така в изказването на Жданов се оформят две основни оси, два централни аспекта, формиращи в своето взаимоотнасяне системата на "метода". Нейни основни координати са понятията за "реализъм" ("социалистически", а не класически, впоследствие наречен "критически") и "романтизъм" (нов, "революционен", за разлика от стария, "утопичен"). В така очертаното поле могат да бъдат включени както миметичните жанрове (под шапката на "реализма"), така и лириката (под шапката на "романтизма"). Разликата между "стар" и "нов" реализъм се прокарва по линията на онова, което се тематизира - новото, а не старото устройство на социалния свят, а разликата между "стар" и "нов" романтизъм ще бъде тепърва припозната в отказа от трансценденция ("утопичност"), от една страна, и в подчертаване на колективността, социалната хармония ("оптимизъм"), от друга. Това става в доклада, предназначен да реши въпроса за лириката, изнесен от Н. Бухарин на 29 август 1934 г.

Докладът на Бухарин за пореден път провежда семантически операции с термините "реализъм" и "романтизъм". Те сигнализират причините, поради които при дефинирането на метода бива предпочетен "реализмът" - възможността това понятие да разгърне семантическите си възможности в посока немиметична достоверност на чувствата. Бухарин отрича лириката да е по същността си "нереалистична", залагайки именно на тази възможност: "Лириката не се намира в конфликт със социалистическия реализъм, защото това не е антиреалистична лирика, търсеща отвъдния свят, а поетическо оформяне на душевните движения на раждащия се социалистически човек. Социалистическият реализъм не е антилиричен <...>, но е антииндивидуалистичен" (Бухарин 1993б: 226). Набавянето на лириката за социалистическия реализъм става чрез преобразуване на тясното дефиниране на понятието реализъм в смисъла на миметичност в посока на по-обхватно схващане за правдивост, но не и правдоподобие. Епосът в разбирането на кодификаторите на соцреализма е правдоподобна фикция (привидност за свят според схващането на Кете Хамбургер), която се ориентира според наложилите се, или по-скоро наложените от партийната идеологема, конвенции за социална действителност. Лириката се полага не върху конвенционализиран свят, а върху конвенционализиран субект. Тук лириката е изява на интериорност, не на възпроизводим, а само на означен вътрешен свят, но този вътрешен свят няма индивидуални отличителни белези, а е устойчив модел за еднотипна, типизирана, социално и класово детерминирана колективна психика. Концепцията за епоса (а и за драмата) удържа модела на "отражение", зададен още от Ленин. Онова, което прави "романтическата" концепция за лирика, е да възпроизведе устойчивите, втвърдените структури на класическия романтизъм, като ги изпълни с "ново съдържание". Това е моделът, набелязан още във възгледите на Троцки за лириката - лириката трябва да запази устойчивите идентификатори на литературност, зададени от измеренията на "интимността" и непрактичността на комуникативната си нагласа, но тази "интимност" в същото време трябва да има парадоксалния характер на публична декларация. На субекта на лириката е отказано деференцирането по признака "вътрешно"-"външно", частният живот е изпълнен от публични, социално-класови стереотипи.

Докладът на Бухарин придобива и една друга, много специфична релевантност за настоящото изследване. Той предизвиква единствения действителен скандал на Първия конгрес на писателите. Причината за скандала е лесно разпознаваема, но основанията за него са сложни. Бухарин идентифицира новата, соцреалистическата, лирика с лирическите текстове на Борис Пастернак, който по думите му е "един от най-забележителните майстори на стиха в наше време, нанизващ по нишките на своето творчество не само цяла върволица лирически перли, но и предоставящ дълбока искреност на революционните неща" (Бухарин 1993б: 252). Нещо повече, Бухарин отделя сериозно внимание и място в доклада си на поетиките на Пастернак и Маяковски, като противопоставя лирическата практика на първия на "агитките" на втория, чието време е по думите му "минало". Това мнение е плод не само на някаква ситуационна несъвместимост на "агитките" с излагания модел, но и на устойчиво неприемане от страна на Бухарин на авангардистките практики на Маяковски⁸. Реакциите са незабавни и бурни - Алексей Сурков, основният противник на Бухарин в спора, заявява, че последният е "бракувал основните представители на пролетарската поезия, която с такъв труд е набирала сили - поезия, завоювала си многомилионна читателска аудитория" (Цит. по История 1967-1971: 568). Семьон Кирсанов обвинява Бухарин, че се стреми да "отклони поезията от позицията на работа над съвременността в дълбок тил" (Цит. по История 1967-1971: 568). А. Жаров защитава Маяковски, "когото никога няма да достигнат някои от поетите, издигнати на щита на Бухарин" (Цит. по История 1967-1971: 568). На критиките Бухарин отвръща, че съдържанието на доклада му е било известно и одобрено от висшето ръководство на партията, преди той да бъде допуснат на Конгреса. В отделен пасаж, целящ да даде отговор на нападките на Сурков, Бухарин посочва: "основите на доклада са били разгледани и утвърдени от съответните инстанции, това е една от функциите на висшето партийно ръководство" (Бухарин 1993а: 270).

Тук двете централни оси, по които се разгръща мисленето за лириката през разглеждания период, са поставени в директен сблъсък. Този сблъсък лесно може да се припознае като позиция, свързана с координирането на миметическия проект за лирика - лириката като маркер на литературност, на усвояване на шаблонизирани начини за моделиране на аз-а в посока колективност и лириката като предел, отвъд който започва същинското директно въздействие на словото. Фигурите на Пастернак и Маяковски са два символни образеца на тези тенденции⁹. Тук те представляват антагонистични образци именно за начина, по който трябва да се пише адекватна на революцията лирика. Затова и възраженията на делегатите на конгреса могат да се мислят като неовладени инерции от авангардисткия проект.

Моделът на Кете Хамбургер за пореден път позволява тук да се отграничат двете позиции - авангардна и "романтическа". С оглед ориентациите на изказа в лириката на мястото на индивидуалистичен субект Бухарин поставя колективистичен. На мястото на интереса, на концентрацията на изказа в субекта, поддръжниците на авангарда противопоставят интерес, ориентиране на изказването към обекта, разрушавайки по този начин всякаква принципна самостоятелност на лирическото изказване спрямо декларативното (историческо и теоретично) и прагматическото.

Скандалът по време на Първия конгрес на писателите не само осветлява разликите между авангардна и соцреалистическа парадигма в мисленето за лириката, но и процесите на канонизация, залегнали в парадоксалното припознаване на Маяковски като "класик" на социалистическия реализъм. По времето на Конгреса Бухарин, едва ли не единственият същински партиен идеолог през 20-те след прогонването на Троцки, е в немилост. Позицията му в партийните структури е разклатена, ситуация, която бързо ще се изостри и драстично ще завърши с разстрела му през 1938 г. Загубил доверието на Сталин, Бухарин става обект на постоянни атаки от "вожда", прицелени в разклащането на идеологическия му авторитет. Идентифицирал се устойчиво като противник на литературната практика на Маяковски, заявявайки нееднократно несъвместимостта на последната с нуждите на социалистическото изкуство, Бухарин косвено бива атакуван от Сталин, който през 1935 г. обявява Маяковски за "най-добрия, най-талантливия поет на нашата съветска епоха"¹⁰, за едва ли не най-големия класик на социалистическия реализъм, определение, напълно несъответстващо на авангардната поетика на последния. Така фигурата на Маяковски бива набавена за соцреалистическия канон по силата на съображения, напълно независими от спецификите на собствените му литературни схващания. Превърнало се парадоксално в емблема на социалистическия реализъм, името "Владимир Маяковски" всъщност бива отделено и разграничено от елементите, организиращи литературното му мислене и дори от собствената му поетика още в момента, в който Сталин го инструментализира като функция на един по същество чисто политически акт. Така творчеството му фактически никога не служи за образец при писането на соцреалистическата лирика от 30-те, въпреки често обявяваните претенции за противното. Косвено свидетелство за това е и начинът, по който Пастернак осмисля жеста на Сталин: "Имаше две знаменити фрази във времето, в което живеем. Че да се живее е станало по-добре, да се живее е станало по-весело и че Маяковски е бил и е останал най-добрият и най-талантливият поет на епохата. За втората фраза аз, чрез лично писмо, благодарих на автора й, защото тя ме избави от раздухване на моето значение, на което бях подложен в средата на тридесетте години във връзка с конгреса на писателите <…>. Започнаха да въвеждат Маяковски принудително, като картоф пред Екатерина. Това беше неговата втора смърт. За нея той не е виновен" (Пастернак 1982: 458)¹¹.

Конгресът фиксира епоса в миметическото, а лириката в "романтическото". Тъкмо във връзка с набелязаната система литературата през периода на 30-те години ще се оценява с оглед на вписаността й в следните водещи характеристики: "правдивост" и "вярност" към действителността, "обобщение", "типизация", "романтика", "индивидуализация" на героя, "образцовост", "идейност" (със значение на отношение и позиция спрямо идеологическата линия) и др. Към тях могат да се добавят важните изисквания за "народен" характер, измерван спрямо езика и тематиката на стихотворението и, разбира се, централното изискване за "партийност". Отношението към лириката и оформилите се в практически план нейни проявления през този период, могат да бъдат съсредоточени в две посоки. Първата и водеща е тенденцията към разгърната повествователност, епичност и сюжетност. Утвърждава се привилегироваността на големите лироепически форми, представени предимно чрез поемата и баладата. Така, запазвайки характеристиките на стиха (ритмика, метрика, рима и пр.), лириката придобива измеренията на епоса. Това модифициране на лириката намира сюблимната си изява в признатите за образцови поеми: "Смерть пионерки" (1932 г.), "Человек предместья" (1932 г.) и "Последняя ночь" (1932 г.) на Е. Багрицки (1983); "Соляной бунт" (1933 г.) на П. Василев (1989), "Страна Муравия" (1936 г.) на А. Твардовски (1936), "Возвращение" (1937 г.) на К. Симонов (1986) и др. Като водещ критерий за оценка на качествата на поемата се извежда актуалността и "правдивостта" на темите и мотивите, регистрите на "реалистическото"¹².

Наред с тенденцията към епизация се запазва в много маргинален мащаб практиката на писане на кратки лирически форми. Образци стават стихотворенията на автори като А. Прокофиев (например "Разговор по душам" от 1930 г. (Прокофьев 1959), М. Исаковски (например "Догорай, моя лучина") (Исаковский 1965), стихосбирките "Счастье" и "Работа и любовь" от 1932 г. на Я. Смеляков (1989)и др. Критерият за оценка на качествата на кратките лирически стихотворения е сведен до изявеното отношение към социални явления, процеси и факти. Тематичните ядра остават свързани с актуалните "теми на деня", с ретроспективния поглед към събитията, отнасящи се до революцията и гражданската война, с перспективата на бъдещото социалистическо общество, но като водещо се извежда отношението и емоционалната ангажираност на поета. Новата лирика е натоварена със задачата да изяви хармоничността и органичната свързаност между човека и социалния свят, между обществото и колектива, като презентира образа на отделната личност в хармонично единство със заобикалящия свят. Конфликтът между индивид и общество е разрешен като на мястото на традиционното романтическото решение - трансцендентната спрямо социалното природа, сред която романтическият субект постига хармония със света - бива поставена със същата функция "иманентната", съвременната социална действителност, сводима предимно до завода и фабриката. Системата на социалистическия реализъм напълно подчинява лириката на своя модел. Пробойни в него ще се появят едва през 40-те (Чудакова 2002), но това вече е извън обсега на настоящето изследване.

БЕЛЕЖКИ

1. Разбира се, тук има разлики в нюансите и степента на засиленост и аргументиране на посочените, използвани в качеството им на оценъчни, епитети. Последствията от разликите в тези нюанси са различни за отделните групи. Футуризмът, ЛЦК и ОБЕРИУ са окачествени като "изцяло чужди" на революционните идеи и социалистическото строителство, а съответно тяхното познаване, изучаване и вписване в литературния канон е сведено до минимум. Евентуалното им присъствие в академични и други "истории" на периода (след съответен тенденциозно разгърнат анализ) се оправдава с това, че възгледите и практиката им са пример за "буржоазен", "упадъчен" и пр. мироглед и естетически позиции. Връщането на тези течения в канона започва след 1989 г. От своя страна Пролеткулта, Леф, "Перевал" и РАПП също са изключени от този канон, но по малко по-различна линия. Техните възгледи се определят като свързани с революционните търсения в литературата но, поради радикално-авангардния характер на Пролеткулта и Леф и поради известни разминавания от страна на "Перевал" и РАПП с формираната впоследствие литературна и литературно-критическа доктрина, те са остро критикувани и почти изцяло свалени от по-широките литературни истории и канонизации. „Перевал" са критикувани заради привилегироваността на "вътрешния поглед и нагласата" на твореца, поради определени фройдистки моменти в литературната им концепция и поради близостта им с Троцки. В основата на критиката към РАПП е обвинението, в "затвореност", "лабораторност", "кастовост" и пр. във възгледите и поведението им. Позициите им се обвиняват в неизясненост и противоречивост, в наличие, подобно на "Перевал", на фройдистки "уклони". Като особено агресивно се изтъква отношението към автори като Михаил Шолохов, Алексей Толстой, усвоеният впоследствие като "водещ поет на революцията" Маяковски и др. Всъщност РАПП и "Перевал" се оказват в някаква степен по-"опасни" за литературно-критическия официоз. Присъствието им и детайлното им познаване би оголило тенденциозността и направеността на соцреалистическата литературна и критическа система, почиваща изцяло на партийни, ленинско-троцкистко-сталински принципи и пренебрегнала принципите на други революционни мислители и критици (и оказала се, в крайна сметка, далеч и от "необременения" марксизъм). [обратно]

2. Приписваното на Горки на изключително значение при формирането на соцреализма е жест, целящ да представи идеята за "метода" като процес и резултат, обусловен от "естествения" ход на самата литература и от "естествената" трансформация във възгледите на самите литературни дейци, най-концентрирано изразени уж в позициите и литературната практика на Горки. Този жест обаче на практика скрива факта, че принципните предпоставки на соцреалистическия "метод" са изработени по-скоро от РАПП, а самото му определение е формирано от идеолозите на партията и, според свидетелство на Гронски (което ще бъде коментирано по-долу), най-вече от Сталин. Известно е, че поради обтегнатите си отношения с Ленин Горки напуска Русия през 1921 г. и на практика отсъства от литературния живот през 20-те в страната. Той прекратява престоя си в чужбина едва през 1928 г., а окончателно се установява в Русия през 1931 г. Завръщането му този път е по инициатива на Сталин, който предвижда да го включи в бъдещите си планове за овладяване на литературния живот в страната, изявени именно със свикването на Първия конгрес на съветските писатели и с приетия на него устав. В проекта за изграждане на съюз на писателите изборът на партийното ръководство пада тъкмо върху Горки, заради положението му на единствения прочут извън СССР руски писател с подчертано "съветска" ориентация. Така той се оказва натоварен с представителни функции. Тези функции обаче остават единствено символични, независимо от факта, че Горки е назначен за първи председател на Съюза на писателите. Този факт се потвърждава от две обстоятелства - докладът му на първия конгрес е обект на критики, нещо невъзможно, ако в него се разпознаваше партийната позиция. Другото обстоятелство е свързано с утвърждаването му на председателския пост на съюза. Щом Горки научава, че в ръководството на съюза влизат изключително представителите на вече бившия РАПП, той отказва да приеме поста на председател. Въпреки съпротивите му, в крайна сметка под партийния натиск Горки приема, като в замяна от партийна страна се правят съвсем дребни отстъпки. Всъщност една от причините членове на бившия РАПП да влязат в ръководството на Съюза е личното настояване на Сталин (наред с персоналната му роля при ликвидирането на организацията), доколкото болшинството от тях, начело с Александър Фадеев, са и партийни членове. Фигурата на Горки е компромисна и за самото партийно ръководство, тя има предимно представителни функции и почти никакви организационни и ръководни. Въпреки номиналното ръководство на Горки на Съюза на писателите, за негов оперативен ръководител се спряга първият му секретар, партиецът Александър Шербаков, който съвместява работата си в Съюза с тази в културно-просветния отдел на ЦК (Максименков 2003). [обратно]

3. Всъщност присъствието на Луначарски в този контекст е донякъде проблематично, доколкото въпреки заемания пост и свършената работа бившият ръководител на Наркомпрос-а не доживява писателския конгрес - умира през 1933 г. на път за Испания, където е изпратен по решение на Сталин. [обратно]

4. Официалният кодификатор на термина "социалистически реализъм" в дебатите, предшествали Конгреса на писателите, е секретарят на фракцията на ВКП (б) на Оргкомитета И. Гронски. По собственото му свидетелство (публикувано в сборника "Избавление от миражей. Соцреализм сегодня". (1990: 119-124) фактическият "изобретател" на наименованието е самият Сталин. "Почетният председател" Горки, на когото често ретроспективно се приписва ролята на законодател на концепцията, не е субект на избора на термин, както и впоследствие не е онзи, който предлага формулировките, с които терминът ще бъде дефиниран. С тази функция е натоварен секретарят на ЦК на ВКП(б) А. Жданов, утвърдил се по това време като основен идеолог на сталинския режим. [обратно]

5. В основата на това схващане за действителността, а оттам и на самото изискване към твореца за специфичния подход към нея, е, разбира се, диалектическият принцип на развитие и динамика. Друг важен аспект за осмислянето на действителността в нейната процесуалност и прогресивно движение е самият социалистически проект, схванат тъкмо като проект, като траене във времето, като динамичен етап с определена финална цел, доколкото все пак комунизмът е заветният етап, до който трябва да достигне обществото, социализмът вече се схваща само като негов предходник. За перманентната отложеност на "комунизма" (Вайл, Генис 1998). [обратно]

6. За "монументален" подход към явленията на действителността настояват и представителите на РАПП още в началото на 20-те години (От редакции 1923: 7). [обратно]

7. Всъщност филипиките срещу "троцкизма" са плод на лични междуособици, концентрирани около борбата за власт в партията и в никакъв случай не нарушават функционирането на зададените от Троцки механизми на конструиране на културна политика. Косвено свидетелство за това е фактът, че Бухарин, другият централен идеолог на партията, който изиграва ключова роля в издигането на Сталин на поста председател на ЦК тъкмо срещу Троцки, ще бъде екзекутиран в края на 30-те именно по обвинение в "троцкизъм". [обратно]

8. В колективна статия в брой № 10 на „Новый Леф" от 1927 г., озаглавена "Мы недоумеваем", Леф критикува позицията на Бухарин, разгърната в негова статия, че новото време изисква нов герой, заради идентификацията на субекта на "старото" през фигурата на Маяковски, въплътил според Бухарин "духа на "буйната свободия" ("буйной вольницы"). [обратно]

9. Независимо от вероятността при внимателен анализ на текстовете на всеки един от двамата поети да се намерят специфични особености, които биха могли да се разпознаят като несъвместими с описваните литературни "проекти" (особено в случая с Пастернак), това не отменя принципната противоположност на двете поетики, които тези имена символизират - едната авангардна, а другата неавангардна (независимо от това доколко, или дори изобщо е соцреалистична). [обратно]

10. Това твърдение на Сталин, впоследствие станало изключително популярно, се появява в негово устно изказване, цитирано в редакционната статия на вестник "Правда" от 5.12.1935. [обратно]

11. Виж и изказването на Андрей Синявски за изолираността на Маяковски в системата на социалистическия реализъм: "Маяковси е прекалено революционен, за да стане традиционен. До този момент той е приет не толкова поетически, колкото политически. Независимо от славословията в негова чест, неговите ритми, образи, език изглеждат на много поети прекалено смели." (Синявски 1990: 76). [обратно]

12. За "лириката" през периода на 30-те Мариета Чудакова пише: "Лириката в тесния смисъл на думата в началото на 30-те излиза от литературата и от средата на 30-те е практически напълно изхвърлена от печатните страници. Именно в рамките на "лирическото стихотворение" под натиска на социума (този натиск е бил опосредстван от регламент) е протичала сложната трансформация на поезията във формиращата се "съветска литература", от която се е изтръгвал религиозният речник (да сравним поезията на Есенин и неговия кръг със средата на 30-те); пред "индивидуализма" рязко е предпочетен колективизмът, бдително се е посрещала всяка меланхолия. Това са съвсем нови условия за развитието на поезията. Руската лирика на метрополиите в нейния печатен вариант, оказала се още повече (както и прозата) в подем (или полет?) на границата на 20-те и 30-те години, отчасти и през 1932-1933 г. (в рамките на дадената работа не можем да се спираме върху обосновката на тези дати), в 1933-1934 г. е унищожена от огъня на литературно-критическата дидактика и оргмерките (от пленуми и т.н.). Тя е заменена от сюжетните повествования в стихове, от баладата, от епическите, разказвателните форми (завърнала се е традицията на некрасовските стихотворни повести)." (Чудакова 2002: 243-244). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Акимов 1979: Акимов, В. В спорах о художественном методе. Ленинград, 1979.

Багрицки 1983: Багрицки, Е. Стихотворения и поэмы. Москва, 1983.

Бухарин 1993а: Бухарин, Н. Заключительное слово. // Бухарин, Н. Революция и култура. Москва, 1993.

Бухарин 1993б: Бухарин, Н. Поэзия, поэтика и задачи поэтического творчество в СССР. // Бухарин, Н. Революция и култура. Москва, 1993.

Вайл, Генис 1998: Вайл, П., Генис, А. 60-е. Мир советского человека. Москва, 1998.

Васильев 1989: Васильев, П. Стихотворения и поэмы. Москва, 1989.

Избавление 1990: Избавление от миражей. Соцреализм сегодня. Москва, 1990.

Исаковский 1965: Исаковский, М. Стихотворения. Москва, 1965.

История 1967-1971: История русской советской литературы: В 4 томах. Москва, 1967-1971.

История 1983: История Русской советской поэзии (1917-1941). Ленинград, 1983.

Луначарский 1982: Луначарский, А. Социалистический реализм. // Луначарский, А. Литература нового мира. (Обзоры, очерки, теория). Москва, 1982.

Максименков 2003: Максименков, Л. Очерки номенклатурной истории советской литературы (1932-1946). // Вопросы литературы, 2003, № 5.

Моциэнок б.г.: Моциэнок, В. Первый Всесоюзный съезд советских писателей (1934 г.) и его место в литературной жизни СССР. // Commentarii de Historia, б.г., № 7 <http://www.hist.vsu.ru/cdh/Articles/07-04.htm> (23.06.2012).

О перестройке 1984: О перестройке литературно-художественных организациий. // КПСС в резолюциях и решениях съездов, конференций и пленумов ЦК. Том 5. Москва, 1984.

От редакции 1923: От редакции. 1923, № 1.

Пастернак 1982: Пастернак, Б. Люди и положения. // Воздушные пути. Москва, 1982.

Прокофьев 1959: Прокофьев, А. Стихотворения и поэмы. Москва, 1959.

Симонов 1986: Симонов, К. Поэмы. Москва, 1986.

Синявски 1990: Синявски, А. Что такое социалистический реализм? (Фрагменты из работы). // Избавление от миражей. Соцреализм сегодня. Москва, 1990.

Смеляков 1989: Смеляков, Я. Собрание сочинений в двух томах. Москва, 1989.

Твардовский 1936: Твардовский, А. Страна Муравия. Москва, 1936.

Творческие 1929: Творческие пути пролетарской литературы. Москва-Ленинград, 1929.

Устав 1935: Устав Союза советских писателей СССР. Москва, 1935.

Чудакова 2002: Чудакова, М. "Военное" стихотворение Симонова "Жди меня..." (июль 1941 г.) в литературном процессе советского времени. // НЛО, 2002, № 58.

© Галина Д. Георгиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.11.2012, № 11 (156)

Други публикации:
Галина Георгиева. Авангард и соцреализъм. Проблемът за лириката в Русия през периода 1917-1934. Варна: Силуети, 2012.