Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЕЛИЯТ ЗАЕК
(Художествена история на дрогата)1

Елизавета Боева

web

Аз обичам този, който иска да твори, надмогвайки себе си, и така погива.
(Ницше 1990: 81)

С изключение на няколко епизодични страници от края на XVIII в. и началото на XIX в., литературната история на дрогата има точна дата на раждане: това е публикуването през 1821 г. на "Изповедите на англичанина, който яде опиум" на Томас Де Куинси. Защо именно в Англия се заражда подобен интерес? Причините са предимно икономически. Поради търговските си връзки със страните от Близкия изток Англия внася значителни количества опиум2. Петнадесет години преди написването на "Изповедите" Де Куинси се запознава със Самюел Тейлър Колридж. "Езерният поет" вече е създал най-добрите си творби и е безвъзвратно пристрастен към опиума. Вече са написани и 56-те римувани неравносрични стиха, съставящи лирическия фрагмент "Кубла Хан"3. В своя "Бележник", както и в кореспонденцията си, Колридж говори за поеми, възпроизвеждащи кошмарите, които е имал след приемане на лауданум. Например през септември 1801 г. записва свое видение, в което Уилям и Дороти Уърдзуърт са мъртви (но подобна поема не е намерена), а през 1803 г. пише до Робърт Саути относно поемата си "Мъките на съня" (но творбата възпроизвежда най-обикновени чувства на безпокойство и отчаяние). Можем да заключим, че "арфата от Куанток" (както го е наричал Уърдзуърт по време на разходките им из Куанток Хил) е на върха на творческата си мощ не под влиянието на лаундаума. Дори напротив. Както твърди Де Куинси: наркотикът уби Колридж като поет.

В началото на XIX в. токсикоманията все още не е предмет на обществено порицание4. Консумацията на опиум в Англия от времето на романтиците обхваща всички слоеве на обществото - политици, духовни лица, работници; града и провинцията. Причината за това е проста - до средата на века опиумът е по-евтин от джина и дори от бирата (както съобщава многократно за това и Де Куинси в своята книга).

"Изповедите" на Де Куинси (особено в първата половина на книгата) приличат на химн на опиума: "О, проницателният, изтънчен и всесилен опиум, който и за богатите, и за бедните еднакво носи успокояващ балсам за рани, които никога няма да заздравеят в сърцето им, и за скръбта, която кара "духа да се бунтува"; красноречивият опиум, който със силната си реторика отклонява целите на гнева, пледира успешно за умилостивяващо страдание и в една нощ на небесен сън връща на виновния видението за неговото детство и измива ръцете му от кръвта. Но той е също прав и справедлив, когато призовава във върховния съд на сънищата лъжливи свидетели, за да триумфира отчаяната невинност; и ловко забърква лъжесвидетелствата, и наистина обръща присъдите на несправедливите съдии. В скута на мрака той построява от фантастичните образи на ума градове и храмове, надминаващи изкуството на Фидий и Праксител, надминаващи великолепието на Вавилон и Хекатомпилос; и "от анархията на реещия се сън" извиква в слънчевата светлина лицата на отдавна погребани красавици и благословените ликове на най-близките, очистени от "безчестията на гроба". Само той дава тези дарове на човека; той държи ключовете за рая. Проницателният, изтънчен и могъщ опиум!" (Де Куинси 2008: 216-217). Де Куинси призовава цял културен универсум, за да проследи това възходящо развитие, което започва от компенсаторния ефект на опиума и се издига до пресътворяване на света. И именно този и подобни нему пасажи заимства и цитира по-късно четящата част от децата-цветя на Америка. Ала "Изповедите" не завършват с химн на благодарността. Последната им глава е наречена "Страданията на опиума" и разказва за кошмарите, които са неизменна част от илюзорните градове и храмове, "надминаващи великолепието на Вавилон и Хекатомпилос".

След смъртта на Колридж Де Куинси преосмисля фриволното си отношение към етическите последици от собствената си токсикомания. Това, което е смятал за грешка (например неспоменаването на нуждата от прецизно дозиране), двайсет години по-късно отчита като морална вина. През 1845 г. пише книгата "Suspiria de Profundis" и публикува части от нея в новото издание на "Изповедите" от 1856 г. Текстът на "Suspiria de Profundis" разказва за студентските години в Оксфорд, когато Де Куинси все още не е пристрастен. Осмислени няколко десетилетия по-късно, опиумните фантазии внушават метафизична тревога, носят бремето на страдание и безвъзвратност. Защо е нужно на писателя да се връща толкова назад в биографията си на опиуман? Защо не разказва за новите си изживявания, за новите Вавилон и Хекатомпилос? Отговорът е еднозначен: за да се оправдае. Наред с традиционните за Де Куинси пасажи на възхвала на интензивния свят на опиумните съновидения, следват натрапчиви, преповтарящи се аргументации относно необходимостта на писателя от наркотика, който го спасява не само от туберкулозата, но и от дълбоки психически страдания. След подобни признания шегата в заглавието на най-известната книга за опиума вече не е смешна5 и изкуството на въображението, надминаващи изкуството на Фидий и Праксител, носи белезите на болест и гибел. Не, писателят не размахва заплашително с пръст, но предупреждава от висотата на своя трънлив опит.

Какъв е отзвукът у идните творци? Те са във възторг. През следващите няколко десетилетия текстът на Де Куинси е многократно превеждан, адаптиран, цитиран, възхваляван и най-вече - той служи за опорна точка при провеждане на безмилостни експерименти върху собствената психофизика.

Един от първите знаменосци на литературната естетика на наркотичните видения е осемнайсетгодишният Алфред дьо Мюсе (1810-1857). Току-що влязъл в интелектуалното общество на Виктор Юго, начинаещият писател не само превежда "Изповедите" (за "La Pandore", броеве 29-ти и 30-ти от септември 1827 г.), но и дръзва да прибави към текста на Де Куинси свои (подчертано сантиментални) пасажи. Три години по-късно Балзак (под псевдонима Граф Алекс дьо Б.) превежда части от книгата за списание "La Caricature" (брой 9-ти от декември 1830 г.). Френският писател, който все още не е създал най-ярките си шедьоври, засилва краските дори в най-патетичните откъси на Де Куинси.

Романтичната епоха на дрогата е продължена от Уилки Колинс и Чарлз Дикенс, които разглеждат опиума като ключова част от повествование с мистериозен характер. През 1868 г. Уилки Колинс създава един от първите шедьоври на така наречения британски полицейски роман - "Лунният камък". Загадката, която трябва да бъде разрешена, е кражбата на диамант с изключителни размери (въпросният лунен камък). От ковчежето на младата Рейчъл изчезва ценен диамант и един от най-известните лондонски детективи се наема с издирването му. Озадачен е от поведението на осемнайсетгодишната госпожица: макар и привидно отчаяна от кражбата, тя се затваря в мълчание, а нейният братовчед и годеник Франклин се превръща в обект на необяснимата й омраза. Минава година, през която неопровержими доказателства разкриват пред самия Франклин истината: той е взел камъка, дори Рейчъл признава, че го е видяла в момента на кражбата. Но младежът нищо не може да си спомни. И едва в този момент на книгата авторът въвежда нов персонаж: доктор Дженкинс, опиуман, посветил последните си сили на написването на трактат върху функционирането на мозъка. Разкрива се, че на Франклин е бил даден наркотик без самият той да разбере. Според схващанията от времето на Уилки Колинс опиумът първоначално има възбуждащо, а сетне приспивно действие. И ето: младият годеник от романа първо с трескави ръце скрива диаманта на по-надеждно място, сетне омаломощен се унася в дрямка и забравя предходните си действия. Истинският престъпник не е намерен благодарение на опиума, но Франклин е оневинен, а влюбената двойка - щастлива.

Чарлз Дикенс добре познава книгата на Уилки Колинс - публикува я като подлистник в собственото си списание "All the Year Round". През 1870 г. Дикенс пише романа "Тайната на Едуин Друуд" (незавършен поради смъртта на писателя през юни същата година) и преосмисля позицията на предшественика си спрямо опиума: ако при Колинс дрогата е просто ключ, чрез който може да се разплете дадена загадка, то при Дикенс наркотикът не само отвежда читателя по следите на истинския виновник, но и символизира злото. Интересен е изводът, който се налага: ирационалното навлиза в сферата на полицейския роман - именно там, където се предполага, че разумът решава всички мистерии.

Важно е да отбележим, че нито един от изброените автори на романтичната естетизация на дрогата от втората половина на XIX в. не е изявен токсикоман. В нито една от биографиите на По например не се говори за пристрастяването му към наркотиците (затова пък неговият алкохолизъм предизвиква безкрайни коментари). Колинс и Дикенс свързват фабулите на своите романи с опиума, като използват не личния си опит, а предимно клишираните вече представи. Флобер също само теоретично познава свойствата на дрогата, както става ясно от непубликувания му приживе роман "Спиралата" (написан няколко години преди "Мадам Бовари", т.е. около 1852-1853 г.).

Съвсем различен е случаят с романтика Жерар дьо Нервал. В "Историята на халифа Хаким" (1847 г.), както и в "Аурелия" (1855 г.), писателят използва някои от най-известните за времето си следствия от употребата на хашиша: активиране на мисълта, деформация на реалността, чувство за обсебеност, фантасмагорична субективност. Но Нервал прибавя и нови, неочаквани, неексплоатирани в създалата се кратка литературна традиция халюциногенни описания и множество читатели (най-вече тези от поколението на хипитата) поддържат тезата, че писателят е описвал видения от собствената си токсикомания. Аргументирани доказателства за подобни твърдения (кореспонденция, лични дневници, автобиографии на съвременници) не съществуват. Фактите са следните: от една страна, Нервал предприема продължително пътуване из Изтока (описано подробно в книгата "Сцени от ориенталския живот", 1851 г.) и благодарение на това има лични, неклиширани от всеобщата истерия по екзотични дестинации, впечатления. От друга страна, от тридесет и три годишна възраст той страда от нервно разстройство. Няма доказателства да е лекувал нарушенията на психиката си с наркотични вещества, но обширната му кореспонденция (най-вече писмата до баща му, Теофил Готие и Александър Дюма) свидетелства за непрестанна борба с умствената дисфункция. Осмислянето на собствената болест, познанията за Ориента, присъединяването към всеобщия литературен и научен интерес към съновиденията - това е всъщност основата на художествените халюцинации на Нервал.

Първият, който системно се подлага на въздействието на дрогата с цел да осмисли влиянието й върху собствената си психика, а сетне и върху литературната си дейност, е несъмнено Теофил Готие, който е бил близък приятел на Нервал. Френският писател започва експериментите си от 1838 г., когато посещава критика Алфонс Кар6 и го заварва да пълни лулата си с опиум7. Този автобиографичен епизод е художествено описан от Готие в краткия разказ "Лулата с опиум", публикуван в "La Presse" (брой от септември 1838 г.). Пет години по-късно - отново в "La Presse" (брой от юли 1843 г.) - писателят представя своя текст "Хашишът". Статията се появява на мястото на обичайния за него фейлетон, предшествана от забележката: "Тъй като нямаме спектакъл, решихме сами да си го измислим, без да излизаме от стаята"8. Готие сякаш разгръща прословутото възклицание на Балзак: "Каква опера е човешкият мозък!", превръща го в мисловен спектакъл, който по-късно ще бъде наречен от Бодлер "Театърът на Серафим"9.

Как достига Готие до идеята за подобна психофизична опасна игра?

Когато пише "Хашишът", авторът вече е създал по-голямата част от своето творчество10: представил е на света скандалната "Госпожица дьо Мопен"11, съблазнителната "Мъртва възлюблена"12, капризният "Фортунино"13... Франция е разтърсена, а тридесет и три годишният Готие - привидно отегчен. Романът "Фортунино" завършва с писмо на младия естет до негов приятел, в който Готие не просто обрисува в черни краски себе си (изкарващ си прехраната именно като "писач на водевили и фейлетони"), не просто се надсмива над утрираните блага на цивилизацията (сведена от снобите-аристократи единствено до Париж), не просто бленува за екзотични дестинации (в реалния живот предприема многократни пътувания из Ориента, Русия, Европа): авторът преди всичко провокира. Разкрива пламенната любов на скандалната певица Мадлен в "Госпожица дьо Мопен" и анализира начина, по който реагира обществото? Сетне отива по-далеч - в "Мъртва възлюблена" разказва за страстта на млад мъж към красива жена. Но това не е просто младеж, а свещеник. И жената не е обикновена красавица, а покварена куртизанка. Готие захвърля новелата в лицето на така наречените от него "fashionables" и зачаква отзвука. С "Фортунино" достига върха на наглостта си в изпитание търпението на салонна Франция.

Творбите му не са анализ на времето, не. Като наблюдава внимателно реакцията от своите прозаични текстове, Готие прави дисекция на обществената мисъл. Текстовете му са своеобразна стръв, която улавя умонастроенията на съвременниците. Истинската му работа започва, след като книгите са достигнали своите читатели.

Сетне Готие се насища от подобни провокации и стъпва на по-високо стъпало - започва да изследва самия себе си. И за да проучи обществената нагласа, са му необходими художествени текстове, а за самоанализите прибягва до наркотиците.

Посветен е в тайните на хашиша от френския психиатър Жак-Жозеф Моро Де Тур14, който разработва методика за изучаване на психическите заболявания посредством дрогата. В началото на 40-те години на XIX в. Моро започва да експериментира върху себе си, а няколко години по-късно намира съмишленици, които доброволно се подлагат на неговите опити. Готие е привлечен както от скандалната личност на психиатъра (чиято съпругата е с 62 години по-млада от него), така и от научните му тези. Моро утвърждава, че за да разбере обикновената депресия, лекарят трябва да преживее такава депресия; за да осъзнае бълнуванията на лудия, самият той трябва да започне да бълнува. Но без да губи трезва преценка за фазите на своето безумие, т.е. - да съумее да наблюдава адекватно психическите изменения, настъпващи в собствения му мозък. Подобна позиция опонира на Готие и писателят става чест гост в червения салон на хотел "Lauzun"15 на острова "Ile Saint-Loius" в Париж, където Моро създава литературно-художествения "Le Club des Assasins" (1844-1849) и провежда експерименти, свързани с въздействието на хашиша върху психиката. Сред най-активните поддръжници на неконвенционалния лекар са двайсетгодишният Шарл Бодлер и четиридесетгодишният Александър Дюма-баща (който именно по това време пише "Граф Монте Кристо"). "Живите класици" Балзак и Юго също (главно тайно) посещават червения салон, за да участват в общите беседи. Тук са още художниците Дьолакроа, Мейсоние и Шьонавар, музикантът Барберо, учените Обер-Рош и Кабарюс. Моро раздава на желаещите давамеск - северноафрикански психотропен продукт, съставен от множество ингредиенти, сред които захар, портокалов сок, шам фъстък и най-вече голямо количество хашиш.

През 1846 г. Готие описва детайлно първата си среща с Моро в червения салон, кръга от интелектуалци и въздействието на психотропното зеленикаво вещество в статията "Клубът на пушачите на хашиш". Помества текста в списанието на Франсуа Бюлоз "Revue des Deux Mondes"16, който като собственик и редактор не си позволява намеса в редовете на скандалния Готие.

В "Клубът на пушачите на хашиш" виденията вече не носят предимно екзотичен колорит, характерен за статията от 1843 г. В "Хашишът" Готие все още не може да се отърси от влиянието на Франсоа Рабле и Йеронимус Бош и наркотикът приема баналната си роля на индуктор на фантастичното. Но три години по-късно в "Клубът" авторската визия е по-изчистена от културни натрупвания и следователно - по-автентична. Задачата на писателя е да предаде с художествени средства максимално обективно измененията в собствената си психика. Спектакълът има един главен герой - самият Готие. И един основен зрител - отново самият Готие.

"Театърът" на Шарл Бодлер е конструиран по аналогичен начин: поетът устройва зрелище за себе си, като ситуира собствената си личност на сцената. В студията си "Бодлер" от 1947 г. Жан-Пол Сартр пише: "Изконната поза на Бодлер е позата на склонен човек. Склонен над себе си, подобно на Нарцис. У него не съществува непосредствен съзнателен акт, който да не е пронизан от остър поглед. За нас, другите, е достатъчно да видим дървото или къщата. Погълнати в съзерцанието им, ние забравяме себе си. Бодлер е човекът, който никога не се забравя, той се гледа, когато вижда нещо. Гледа, за да се види как гледа. Той съзерцава своето осъзнаване на дървото или на къщата и само през него нещата му изглеждат по-бледи, по-малки, не толкова вълнуващи, сякаш ги наблюдава през бинокъл. Те не сочат едни към други, както стрелката сочи пътя, както лентичката указва страницата, и духът на Бодлер никога не се губи в лабиринта им. Непосредствената им мисия, напротив, е да препратят съзнанието към самото съзнание <...> Предтексти, отражения, екрани, предметите никога нямат стойност сами за себе си и нямат друга мисия освен да му дадат възможност да се наблюдава, докато ги вижда. Между Бодлер и света съществува едно изначално разстояние, което не е нашето. Между предметите и него винаги се вмъква леко влажна полупрозрачност, напомняща трептенето на горещия въздух лете. И това наблюдавано, дебнено съзнание, което чувства, че е наблюдавано, докато извършва обичайните си действия, загубва поради това своята естественост, също като дете, играещо пред погледа на възрастните. Тази естественост, която Бодлер толкова много е мразел и същевременно търсел със съжаление, изобщо не съществува при него. Всичко е подправено, защото всичко е наблюдавано, най-маловажното настроение, най-слабото желание се раждат гледани, тълкувани." (Сартр 1994: 10-11).

При Бодлер (за разлика от Готие) провокацията към общественото съзнание е предимно повод за рефлексия17. В реакцията на обкръжаващата го публика поетът търси огледало, търси отново себе си. След запознанството с текстовете на Де Куинси и Едгар Алън По за опиума (които превежда на френски език), след срещата с доктор Моро и неговата научна теория, Бодлер възприема дрогата като още една възможност за навлизане в същността на онова, което през 20-те години на XX в. Фройд ще нарече "личностна структура"18.

През 1851 г. Бодлер пише "Вино и хашиш", през 1858 г. - "Поема за хашиша". Според спомените на Готие (в "Хашишът" и "Клубът на пушачите на хашиш") Бодлер приема спорадично от зелената субстанция, най-вече под контрола на доктор Моро. Що се отнася до опиума, Бодлер продължава (с незначителни прекъсвания) консумацията му от 1847 г. до края на живота си. През 1860 г. писателят издава книгата "Изкуственият рай", в която включва есетата си за хашиша, както и преводите на Де Куинси и По. Именно благодарение на тази книга Шарл Бодлер е превърнат в знаме (най-вече от поколението на 60-те години в Америка) на култа към творческата и лична свобода посредством "изкуствения рай". Книгата е възприемана като "Библия на психеделичния опит"19, "Библия на порока"20. Основания за подобни твърдения са и стихове на Бодлер от скандалния сборник "Цветя на злото" (посветен именно на Теофил Готие), както и текстовете от цикъла "Малки поеми в проза".

Могат да се приведат множество откъси от книгите на Бодлер, които да подкрепят славата му на Пророк на порока (по аналогия с Библията, която е написал). И все пак подобни твърдения са или рекламна стратегия за ловките издатели, или безпочвено клиширане на образа на Бодлер като вдъхновяващ прокламатор на психеделичната наслада (образ, несъмнено отговарящ на умонастроенията на децата на цветята).

Френският писател не само не изповядва вяра в изкуствения рай на дрогата: Бодлер говори (на места дори остро и категорично) за гибелта, която представлява наркотичното опиянение. Нужно е да се направи уточнение: в "Изкуственият рай" и "Цветя на злото" по различен начин се третират виното, хашишът и опиумът. Бодлер величае виното, счита го за народна напитка. Някои критици свързват подобно отношение на автора със социалната му позиция: републиканската пропаганда, съпътствала френската буржоазно-демократична революция от 1848 г., настоява на виното (отчитайки икономическия му аспект) като полезна за народа наслада. В "Цветя на злото" Бодлер възхвалява "Душата на виното", "Виното на вехтошарите", "Виното на убиеца", "Виното на самотника", "Виното на любовниците" - все стихотворения от поетичния цикъл "Виното", включени в сборника "Цветя на злото". Ала отношението му към хашиша е коренно противоположно. Най-красноречива в това отношение е съпоставителната статия на писателя от 12 март 1851 г. "Относно виното и хашиша, сравнени като средства за засилване на индивидуалността", публикувана в "Le Messager de l'Assemblee". Там се казва: "Виното възбужда волята, хашишът я унищожава. Виното е физическа опора, хашишът е оръдие за самоубийство. Виното ни прави добри и общителни. Хашишът ни изолира. Първото е, така да се каже, трудолюбиво, другото по своята същност е лениво. Наистина какъв е смисълът да работиш, да се трудиш, да пишеш, да произвеждаш каквото и да е било, когато можеш отведнъж да си извоюваш рая? Най-сетне, виното е за народа, който се труди и заслужава да пие от него. Хашишът спада към класата на самотните радости; той е създаден за клетите безделници. Виното е полезно, то създава плодотворни резултати. Хашишът е безполезен и опасен" (Цит. по Милнер 2004: 116-117).

Каква е основата на подобна морализаторска строгост у Бодлер? Отговорите са много: непосредствено преди да завърши превода на "Изповедта на англичанина, който яде опиум", той е разтърсен от новината за смъртта на Де Куинси. От друга страна, според Бодлер в същността си човешката природа е тъмна и зла, страданието дава възможност за личностно израстване, а дрогата е химия, която убива болката и следователно не позволява на индивида да се извиси до изкуплението. Тезата на писателя относно хашиша твърде наподобява църковните догмати срещу наркотиците, използвани като средство за анастезия: например при раждане се нарушава библейското слово Ще родиш в болка. (Бодлер несъмнено знае за скандала, предизвикан от кралица Виктория, използвала анастезия при раждането на осмото си дете (7 април 1853 г.). Но най-важната причина за суровото порицание на хашиша несъмнено е загубата на самоконтрол. В книгата си "Шарл Бодлер" Димитър Аврамов твърди: "Невъзможно е човек, издигащ в култ студената сдържаност, безупречния вид, естетиката във всичко, който непрестанно си налага рафинирана стилност в говор, маниери, поведение, за да постигне като крайна цел възвишено състояние на "велик човек и светец", невъзможно е тъкмо той да проиграва евтино всичко това, прибягвайки до най-банални средства за възбуда" (Аврамов 1985: 95).

И при цялата си строгост към хашиша, Бодлер остава изненадващо снизходителен към опиума. Настъпва объркване у читателите на "Изкуственият рай" (визираме именно читателите, а не тези, които боравят с клиширани представи). Въпреки творческата смърт (за която говори Готие) и жалката физическа кончина на Де Куинси, Бодлер продължава да приема опиум и да пише; въпреки отношението си към болката и възвишението на изкуплението, Бодлер приема лаундаум и поради спорадичните си стомашни болки (както свидетелства кореспонденцията с неговата майка Каролин Дюфаи-Бодлер); въпреки култа към студената сдържаност (върху който разсъждава Димитър Аврамов), Бодлер възприема фантазийната разюзданост на опиума. Но във всеки случай авторът многократно призовава от страниците на своя "Изкуствен рай" да не се посяга към никакъв вид дрога, защото под нейно въздействие се унищожава творческата мощ. Красотата на смислите в текста, на слога, на ритъма, на предаденото чувство са резултат единствено на талант и упорит труд, настоява Бодлер. Дрогата няма нищо общо с творчеството, с акта на творене.

Парадоксът остава неразрешен: Бодлер твори своите текстове, като използва собствения си опит на токсикоман и по красив начин говори за грозната сила, на която самият той съзнателно е отдаден. (Навярно подобна двойственост е разбрана буквално от децата на цветята, разтълкувана профанно като: за мен може, за вас - не!).

Решението на загадката се таи, метафорично казано, в идеята за вграждането (езически вид жертвоприношение). Например във фолклора на южните славяни е широко застъпен мотивът за вграждане на хора при строеж на голяма постройка (за нов градеж трябва да бъде обречен млад човек, когото са хвърляли в дълбокия трап под основите и са затрупвали с камъни, в противен случай нечисти сили излизат нощем и рушат построеното през деня). През 1890 г. при Оскар Уайлд темата звучи по следния начин: Дориан Грей става жертва на собствената си зла същност и колкото по-ниско изпада в ада на моралната си бездна, толкова по-съвършен и притегателен е външният му облик. Картината на художника Базил става истинско произведение на изкуството едва когато младият хедонист физически и нравствено рухва. Сто години по-късно немският писател Патрик Зюскинд отново подхваща темата за идеала и неговата цена: в "Парфюмът, историята на един убиец" Гренуй изобретява най-съвършената миризма, позната на XVIII в., но за създаването й убива невинни хора. Именно на жабата Гренуй (Grenouille - фр. Жаба), роден във вонящия рибен пазар на Париж, лишен от всякаква миризма, е дадена дарбата да се докосне до висшето изкуство на ароматите. Парфюмерът открива, че за идеалната пропорция на съставките е необходима човешка плът. В името на прекрасното си творение Жан-Батист Гренуй убива млади красиви момичета. Жертвата им оправдава целта. В този ход на мисли напълно се преобръща фразата на Достоевски за красотата, която ще спаси света. Напротив: красотата, идеалът, истината изискват жертви. Висшето изкуство се постига с цената на крайно себеразхищение.

Именно за такъв вид безпощадна саморефлексия говорим при Бодлер. Той отхвърля хашиша като опасен и ненужен, защото не води до глобален самоанализ, а единствено притъпява волята и отпраща съзнанието из фантасмагорични дебри. Опиумът е рушителят, който разяжда тялото и морала, но може да създаде ново ниво на себепознание. В "Театърът на Серафим" Бодлер всъщност ситуира себе си. Серафим не съществува в "Изкуственият рай" като литературен персонаж, герой с подобно име изобщо не фигурира в творчеството на писателя. Най-вероятно авторът прави аналогия със серафимите21 - ангелите с по шест крила, особено приближени до Бог (описани в "Книгата на пророк Исая"). Те горят в собствените си пламъци, както сочи еврейският корен на думата (пламенеещ, в огън). Това не са митичните египетски феникси, които се раждат от пепелта. Серафимите не се раждат, не загиват: перманентното им състояние е горенето. Състояние, близко до това, на което се е подложил съзнателно Бодлер.

Ако автори като Готие и Бодлер търсят чрез опиума път към същността на своята природа, то през ХХ в. кокаинът ще е притегателният център на писатели и художници.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Текстът е част от по-голямо изследване, което се опитва да обхване основните моменти от историята на дрогата в литературата. Доколкото е следван хронологичният принцип, тук е изложен само началният етап от процеса, при това в неговите основни пунктове. [обратно]

2. Статистическите данни сочат количество, вариращо между 17 000 фунта (7 700 кг) през 1827 и 67 000 фунта (30 350 кг) през 1859 г., при средно количество от 40 000 фунта (18 120 кг) през междинните години. Няма сравними статистически данни например за Франция или Германия (би могло да се каже, че в тези страни търговията с опиум не е била от достатъчно голямо значение, за да бъде отчитана в бюджета), но можем да си създадем представа за диспропорцията, констатирайки, че през 1858 г. парижките болници, към които по всяка вероятност е била насочена основната част от внасяния във Франция опиум, са консумирали едва 154 кг. Вж. по-подробно: Милнер (2004: 16-17). [обратно]

3. Поемата "Кубла Хан" е написана през пролетта на 1798 г., но е публикувана едва през 1816 г. Според критика Джон Лоувс, Колридж решава да представи на читателите своята недовършена поема именно под влияние на Де Куинси. Вж. по-подробно: Lowes (1927: 363). [обратно]

4. Едва през 1868 г. Pharmacy Act въвежда някои ограничения в търговията с наркотични вещества. Например аптекарите се задължават да съхраняват опиума под ключ и да поставят върху него етикета за отровно вещество, но могат спокойно да продължават да го продават без рецепта. [обратно]

5. "Confessions of an English Opium-Eater" ("Изповедите на англичанина, който яде опиум") - необичаен е изразът на английски opium-eater (преведен от Бодлер на френски буквално, чрез същото нетрадиционно съчетание на думи: mangeur d'opium). Самият Де Куинси съобщава в книгата си, че приема опиума традиционно - под формата на течност, на лаундаум. Преводачът Милен Русков предлага названието "Изповедите на един английски пушач на опиум", но подобен превод е неточен. [обратно]

6. Жан-Баптист Алфонс Кар (1808-1890) - френски новелист, журналист и предимно художествен критик. От 1839 г. е назначен за главен редактор на "Le Figaro". Автор на множество епиграми, най-цитираната от които навярно е: "Plus ca change, plus c'est la meme chose" ("Колкото повече нещата се променят, толкова повече те си остават същите"). [обратно]

7. Тази форма на приемане на опиум е била известна във Франция още от приключенските разкази за Марко Поло. През 1829 г. медикът Пол-Емил Бота пише дисертация на тема "Относно навика да се пуши опиум". Бота разказва за личния си опит по време на пътувания из далечния изток и съветва своите европейски приятели да заменят тютюна с опиум. [обратно]

8. Текстът на тази статия е цитиран по предговора към изданието на "Изкуственият рай", редактирано от Клод Пишоа за издателството "Livre de poche", 1964 г., стр. 35-40. [обратно]

9. "Театърът на Серафим" е наименованието на глава от книгата на Бодлер "Изкуственият рай". [обратно]

10. През следващите 20 години Готие ще работи главно върху стиховете, поместени в сборника от 1852 г. "Емайли и камеи". Тук го изключваме от дадения контекст, защото не принадлежи към романтизма в творчеството на Готие, а е по-близък до Парнаската школа, до творбите на Льоконт дьо Лил и Хосе-Мари Ередия. [обратно]

11. През 1835 г. публикува романа "Госпожица дьо Мопен" и разклаща моралните устои на своето време. За да е сигурен, че текстът му няма да се приеме като недообмислен, Готие пиеше пространен предговор - своеобразен манифест във възхвала на свободното от догми и предразсъдъци изкуство. [обратно]

12. Новела от 1836 г., разказваща за любовта на свещеник към куртизанка-вампир, загинала след осемдневна оргия. [обратно]

13. Роман от 1838 г., описващ приказно богат младеж, отгледан в Индия, който заживява във Франция и подчинява на капризите си висшето парижко общество. [обратно]

14. Жак-Жозеф Моро де Тур (1804-1884) - един от основателите на клиничната психофармакология. През 1946 г. издава научния труд от 439 страници "Хашишът и душевните болести". В книгата си Моро обяснява съотношенията между количествата наркотик и различните предизвикани състояния като еуфория, спокойствие или апатия; размиването на понятието за време; оформянето на специфични мисли. Експериментите му с хашиш водят към заключението, че клиничната лудост не е следствие на повреда в мозъка, както много от специалистите от неговото време са считали, а е резултат от химична намеса в нервната система на отделния индивид. (Стотина години по-късно опитите на Тимоти Лиъри с ЛСД ще доведат до сходни заключения). [обратно]

15. "Hotel de Lauzun" - именно тук Бодлер нахвърля първите стихове, които през 1957 г. ще бъдат обединени в сборника "Цветя на злото". Днес хотелът е собственост на Градската управа на Париж и е превърнат в музей, отворен за посещения само през определени дни в годината. [обратно]

16. "Revue des Deux Mondes/Review of the Two Worlds" - месечно литературно списание, съществуващо от 1829-та година. Основната цел на изданието, формулирана още в първия брой от Бюлоз, е създаването и поддържането на активен културен обмен между Съединените щати и Франция. Самият Франсуа Бюлоз (1803-1977) не е случайна фигура в културния живот на Франция: химик, художник, литератор, театрален администратор на Comedie-Francaise в продължение на десет години, личен приятел на Готие и Нервал. [обратно]

17. Франция от първата половина на XIX в. не е готова за умишлените провокации на Бодлер, който се разболява от сифилис и отказва интензивно лечение, многократно боядисва косата си в зелено и се появява в този (оскърбителен за висшето общество) вид на публични места, повече от 20 години поддържа връзка с мулатката Жана Дювал (страстна опиуманка, починала от сифилис 5 години преди смъртта на Бодлер), дори в брюкселските клиники, където е изпратен последните години от живота си, не престава да пие алкохол и да приема лаундаум пред изумените погледи на лекарите. [обратно]

18. Става дума за психоаналитичната теория на Фройд от 1923 г., описана в труда "Аз и То". [обратно]

19. Именно като "Библията на психеделичния опит" е рекламирана книгата на Бодлер от американското издателство "ViaCont", публикувало "Изкуственият рай" през 1966 г. в тираж 50 000 бр. [обратно]

20. "Библията на порока" пише на обложката на "Изкуственият рай" на издание от 1987 г. (американско издателство "Robert Robbins"). [обратно]

21. Нямаме сведение подобна аналогия да е правена от специалисти по творчеството на Бодлер и не можем да подкрепим това предположение с чужди мнения. [обратно]

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Аврамов 1985: Аврамов, Димитър. Шарл Бодлер. София: Наука и изкуство, 1985.

Бодлер 1991: Бодлер, Шарл. Цветя на злото. София: Народна култура, 1991.

Де Куинси 2008: Де Куинси, Томас. Изповедите на един английски пушач на опиум. София: Фама, 2008.

Милнер 2004: Милнер, Макс. Въображаемият свят на дрогата. София: ЛИК, 2004.

Ницше 1990: Ницше, Фридрих. Тъй рече Заратустра. София: Христо Ботев, 1990.

Сартр 1994: Сартр, Жан-Пол. Бодлер. София: ЛИК, 1994.

Lowes 1927: Lowes, John. The Road to Xanadu. A study in the Ways of Imagination. Boston: Vintage Books, 1927.

 

 

© Елизавета Боева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.11.2009, № 11 (120)