Елизавета Боева

web

През 20. век литературната история на дрогата поема по нови пътища. От 1900-та година започва така наречената мода на кокаина в Западна Европа: в Австрия Зигмунд Фройд се изказва в полза на употребата му, в Англия Шерлок Холмс го препоръчва горещо, във Франция докторите Сирил и Берже правят недвусмислени паралели между приемането на кокаин и новаторското изкуство на кубистите, футуристите и дадаистите.

Но едва трийсет години по-късно в заснежена Москва един младеж, сякаш излязъл от страниците на Достоевски, ще прокълне разяждащата власт на кокаина: Вадим Маслеников, главният герой на анонимната книга от 1934 г. "Роман с кокаин"¹. В този текст за първи път в художествено-осмислената история на дрогата прозвучава тезата, че изкуственият рай не е просто външен фактор, който изменя съзнанието, а своеобразна лакмусова хартия, проявяваща двуликата същност на индивида. Вадим изпада в болезнено раздвоение, сходно с мъчителните терзания на Разколников от "Престъпление и наказание"². В текста, подписан от М. Агеев, се говори за ново ниво на себепознание посредством дрогата. Ако Готие и Бодлер търсят чрез опиума път към същността на своята природа, то за Вадим Маслеников кокаинът е кантар, който оформя двата полюса на собствената му нееднозначна същност - красивата, човечната и тъмната, аморалната. Тук може да се възрази: откъде такъв дълбок философски интерес у едно шестнайсетгодишно момче? Отговорите са ясни: от една страна, Маслеников живее в метежно, не-детско време (действието на романа се развива по време и непосредствено след Революцията от 1917-та година), от друга - той несъмнено е идеен родина на Родион Романович и Иван Карамазов.

Макар и близък по време и географска ситуираност, "Роман с кокаин"не се родее например с новелата на Булгаков от 1927 г. "Морфинът", а с най-ярките фрагменти от творчеството на Готие и Бодлер, свързани с токсикоманията. Силата на тези текстове идва от дълбокия интерес към нивата на собствената личност, представени чрез изящна словесност. Наркотикът е просто средство. В най-мощните редове на Готие, Бодлер или пожелалия анонимност Агеев не става въпрос за дрогата, а единствено за индивида, имащ смелостта да се надвеси над пропастта на собственото си Аз (и сетне талантливо да отрази видяното).

Следващият дързък експериментатор е Валтер Бенямин. В периода 1927-1930 г. заедно с група приятели (философът Ернст Блох и лекарите Ернст Жоел и Фринц Франкел) той прибягва до хашиша. Един от многобройните експерименти от този период е описан в литературния разказ на Бенямин "Хашиш в Марсилия", публикуван през ноември 1930 г. в списанието"Uhu" и препечатан през 1932 г. във "Frankfurter Zeitung". През 1932 г. той заедно с изкуствоведа Жан Селц се насочва към опиума. Експериментът е записан от Селц под названието "Benjamin in Ibiza". (Този текст е публикуван едва през 1991 г. в сборника "On Walter Benjamin"). През 1934 г. Бенямин изучава въздействието на мескалина и отново старателно записва своите наблюдения под формата на отчети.

В отношението на немския философ и писател към наркотиците откриваме нова форма на любопитство, което прекрачва морализаторския тон, не се основава на бягство от потискащата действителност, нито пък се мотивира с физиологична нужда. Бенямин е първият, който заговаря обосновано за връзката между дрогата и езика: не за метафоричната употреба на думите, която е наложил романтизмът, а за създаването на текстове, които ще бъдат свободни от скованата и клиширана културна традиция. Разбира се, експериментите на Бенямин в тази насока тясно се преплитат с интересите на сюрреализма и несъмнено се родеят с текстовете на Алфред Жари.

Бенямин започва опитите си с наркотиците двайсет години след смъртта на автора на "Крал Юбю" и безспорно добре е запознат с живота и произведенията на френския писател: през 1893 г. Жари печели поетичния конкурс, организиран от "Echo de Paris", с кратката си поема в проза "Опиумът". Темата е традиционно разгърната: авторът споделя свой опиумен сън (който е по-скоро художествена измислица, отколкото автентичен разказ). Виденията, описани в текста, са идентични с халюцинациите на повечето писатели от края на века, но езикът, който използва Жари, е различен. Авторът си позволява лингвистични екстравагантности, например в катедралата кардиналите запяват химн, в който се призовава вярващия народ да махне слуховите си апарати, за да чуе по-адекватно словото им. Смислите са разместени, речта е преобърната. Сериозният тон на повествованието е компрометиран. Целта на Жари несъмнено е една: да събуди смях. В "Дните и нощите", книга, публикувана три години по-късно, смехът отстъпва на заден план. Основната теза, развита от Жари, е свързана с принципната позиция, която трябва да заеме авторът по отношение на собствените си сънища: да ги третира като идентични с реалния живот. Различните видове наркотици са отправни пунктове, които писателят може да използва за стимулиране на халюцинациите си. Но тези съновидения са описани чрез хаос в езика. Лингвистичните отклонения приличат на детска игра на думи.

"Игра на думи" ли е прозата на Жари? Артистична поза, която експлоатира нови средства за изказ при описване на познатото? Случайна фигура със случайно налучкан литературен език, който случайно ще предопредели търсенията на европейския авангард в съчетаването на жанрове и стилове?

Алфред Жари не получава висше образование, буйства из парижките кафенета, разорен е и дълги периоди от време живее у приятеля си Русо Митничаря. И все пак: навлиза скандално в интелектуалния живот на Франция със своя Юбю, превежда Колридж и Стивънсън, прави опити да създаде литературно списание, пише три романа. В лицея Хенри IV в Париж слуша лекциите на Анри Бергсон относно асоциативното мислене като характерна черта за говора на психично болни, лишени от способност за систематизиране. Записва: "Тогава намираме асоциации от думи и образи, които до известна степен са създавани наслуки и често наподобяват обикновена игра на думи. Болният, на когото е продиктувано името Albert, продължава да пише Albi, Albigeois, аlbatross. Едната дума повлича след себе си другата"³. Жари свързва приемането на наркотици със свободното жонглиране с езика. За него дрогата не е социален бич или опиянение. Именно тази позиция опонира на Бенямин и той се заема да експериментира върху собствената си текстова реч. Немският философ търси в своите токсични видения изводи за строежа на въображението, за кохезията въображение-език.

За разлика от Бенямин, който напълно отхвърля метафизиката в експериментите си с дрогата, Олдъс Хъксли намира в наркотиците единствен път към абсолюта. По времето, когато немският философ експериментира с опиума, Хъксли вече е написал новелата "Crom Yellow", сатирата"Antic Hay", играта със стереотипни персонажи "Point Counter Point", туристическия очерк "Beyond the Mexique Bay" и прословутия антиутопичен роман "Прекрасният нов свят" ("Brave New World"). Олдъс Хъксли получава блестящо образование, влиза в средите на най-ярките интелектуалци на Англия, преподава в престижния Итън (сред студентите му е Ерик Блеър, известен под псевдонима Джордж Оруел, който ще използва в творчеството си "особения начин, по който Хъксли борави с думите" (Bernard 1992: 13). Но на 42-годишна възраст авторът загърбва завинаги Стария свят и се отправя на пътуване, продължило до края на дните му. След като публикува историята на зависимата от морфин (новелата "Eyeless in Gaza"), Хъксли пристига в Холивуд, следвайки своя приятел Джералд Хард.

Хард е с пет години по-възрастен от Хъксли, получил е сходно блестящо образование, работил е като коментатор в Научния отдел на BBC и е привличал около себе си интелектуалци, предоставяйки им възможност да обнародват есеистичните си творби на теми, свързани със светския хуманизъм в редактираното от него списание "The Realist".

Годината е 1937-ма. Европа изпраща Хъксли и Хард със смразяващата "Герника"на Пикасо, Америка ги посреща с красивите картинки на Уолт Дисни от анимацията "Снежанка и седемте джуджета" - първият пълнометражен анимационен филм в света, представен на 21 декември 1937 г. Въпреки спорадичните заигравки с холивудската "фабрика за мечти", основното, което намира Хъксли в Новия свят, са принципът ахимса⁴, учението на приятеля му Кришнамурти⁵, методът на Бейтс⁶, теорията на Уилям Шелдън⁷ и психеделичните наркотици.

През 1957 г. психиатърът Хъмфри Озмънд участва в конференция на Ню-Йоркската академия на науките и докладът му предлага нов термин, по-конкретен от понятието халюциоген: психеделик (букв. проява на разума - от гръцки - psyche (ум, разум)и delos (проява, действие). Но думата psychedelic⁸ се появява няколко месеца преди прословутия доклад в Ню Йорк: Хъксли изпраща на психиатъра шеговитата рима "За да стане този тривиален свят сюблимен, вземи половин грам", на което Озмънд отговаря: "За да проумееш Ада или да достигнеш до небесното, просто вземи щипка психеделично вещество"⁹.

През 1952 г. Озмънд открива сходство между молекулите на мескалина и тези на адреналина. Няколко месеца по-късно предлага на Хъксли да се подложи на експеримент с мескалин. (Всъщност още през 30-те години в Берлин под ръководството на Алистър Кроули Олдъс Хъксли пробва кактуса пейот, съдържащ множество алкалоиди, сред които и мескалин). Авторът подробно описва промените, които настъпват в съзнанието под влияние на мескалина в есето от 1954 г. "Дверите на възприятието". Заглавието е заимствано от строфа на Уилям Блейк: "Ако дверите на възприятието са прочистени, човек ще види света такъв, какъвто е - безкраен". В последния си роман "Островът" (1962) Хъксли засяга много от проблемите, осмислени в предходните творби (свръхнаселеността, екологията, модернизацията, демокрацията, мистицизма) и отново подхваща темата за въздействието на мескалина. Но ако в "Прекрасният нов свят" наркотикът е бил нужен за омиротворяване, то в "Островът" дрогата е единствен път към просветление и себепознание. Хъксли е един от първите автори, които заговарят за сходството между наркотичното видение и религиозното опиянение. В есето си "Дрогата, която формира умовете" (1958), писателят твърди: "При употреба в правилно психологическо обкръжение тези химически преобразуватели на мозъка позволяват да бъде преживян истински религиозен опит. По този начин човек, приемащ ЛСД или мескалин, може внезапно да осъзнае - не само с интелекта си, но и с цялото си същество, органично - значението на такива грандиозни религиозни постулати като "Бог е любов" <...> Тези, които намират за кощунствено твърдението, че гълтането на хапчета може да помогне за постигане на истински религиозен опит, трябва да си спомнят, че всички стандартни религиозни практики като пост, доброволно лишаване от сън или самоизтезания всъщност имат същата цел: да изменят химичния състав в тялото и в нервната система. Например методите за дишане, които прилагат йогите, завършват с продължително прекратяване на дишането. По този начин нараства концентрацията на въглероден диоксид в кръвта и на психологическо ниво се изменя качеството на съзнанието. По сходен начин действа медитацията. Множество аскети и мистици практикуват различни видове умъртвяване на плътта, преобразувайки химичния състав на организма. Животът на отшелник от типа на Св. Антоний предполага изключително малко външни стимуланти. Психолози-експериментатори като Хеб Джон Лили доказват, че човек в ограничена среда, лишен от външни стимуланти, постепенно започва да изменя качествено своето съзнание, надскача границите на Аз-а, дочува непознати гласове, съзира непознати картини. Някои от тях са кошмарни - както се случва при Св. Антоний, но някои са прекрасни и възвишени. Фактът, че мъже и жени могат да се издигнат трансцендентно с помощта на физически и химически средства, навярно е шокиращ и напълно неприемлив за тесногръдия идеалист <...> Ние сме призовани да пробваме и да се убедим, че "Бог е любов". Така или иначе църковните авторитети ще се наложи да се смирят пред новите преобразуватели на ума. Те могат и да не ги приемат - тогава психологическото явление с огромен духовен потенциал ще се прояви извън границите на организираната религия. Но могат и да ги приемат - за съжаление аз не съм способен да си представя подобно развитие. Вярвам, че преобразувателите на мозъка са в състояние да направят по-дълбок и истинен духовния живот на обществото ни. Отдавна се говори за "възраждане на религиозността", но това няма да се случи на евангелските масови сборища или при появата на фотогенични свещеници по телевизията. Това ще се случи като резултат от био-химичните открития, които ще дадат възможност на множество мъже и жени да достигнат радикална самотрансценденция и дълбочинно познание за природата на нещата. Това възраждане на религията ще бъде революция. Ако до този момент религията е оперирала със символи, то отсега нататък тя ще се трансформира в дейност: ежедневен мистицизъм, който ще залегне в основата на битовата рационалност"(Huxley 1958: 156-160).

За връзката между религиозното извисяване и психеделичните вещества говори и Карлос Кастанеда в първите две книги от цикъла за дон Хуан "Учението на дон Хуан" - "Пътят на знанието на един индианец от племето Яки"(1968) и "Една отделна реалност"(1971). Подобно на юдейския Бог, който се появява на свои избраници, пейотът (наричан от дон Хуан Мескалито), е сила, която ръководи.

И Олдъс Хъксли, и дон Хуан на Кастанеда са на мнение, че именно пейотът (Мескалито) е най-подходящ за достигане дверите на възприятието. Индианският магьосник не одобрява например Джимсъновата трева, защото тя "извращава хората - дава им възможност да вкусят силата твърде бързо, без да укрепи техните сърца, прави ги деспотични и непредсказуеми. Прави ги слаби въпреки тяхната голяма сила" (Кастанеда 2003: 72).

В книгите си, осмислящи мощта на психеделичните вещества, Хъксли се позовава или на собствения си опит, или на трудовете на учени-експериментатори. А за реалното съществуване на дон Хуан няма доказателства. През годините се развива интересна полемика по този въпрос: в началото на 70-те "New York Times" публикува редица статии за нашумелия Кастанеда и разглежда творбите му като детайлни записи на реални събития. През 1972 г. Джойс Каръл Оутс - едва в началото на кариерата си, но вече носителка на престижната National Book Award - опонира на подобно твърдение (отново от страниците на "New York Times") и обявява биографичните книги на Кастанеда за чиста фикция. Появяват се редица обвинения към автора, че учението на дон Хуан е мистифицирано с единствена цел: книгите да бъдат успешно продавани, защото напълно покриват псевдо-изследователските романтизирани интереси на хипитата към темата за дрогата и религиозното посвещаване.

Научният интерес към наркотиците, описан в есеистична форма и възприет като лесно смилаем от широката публика, стъпва на по-високо стъпало след Хъксли в книгите на Тимъти Лиъри (1920-1996). Обявен за икона на контракултурата от 60-те, Лиъри се съсредоточава предимно върху изследването на диетиламида на лизергиновата киселина, по-известен с абревиатурата ЛСД (транслитерация на немското съкращение LSDот LysergSaure-Diethylamid). Подобно на Хъксли и Харт, Лиъри не е случайна фигура в научния и културен живот: получава докторска степен по психология в Бъркли (Калифорния), директор е на отдел Психиатрични изследвания към прословутата фондация на Кайзер, в края на 50-те му е предложен преподавателски пост в Харвард.

Важна роля в научните интереси на Лиъри изиграва статия от 13 май 1957 г., поместена в списание "Life" от непрофесионалния изследовател Робърт Гордън Уасън (1898-1986). Текстът, озаглавен "Seeking the Magic Mushroom" ("В търсене на вълшебната гъба"), документира употребата на халюциногенни гъби (Psilocybin mushrooms) при религиозни церемонии на племето Мадзатек (Mazatec) в Мексико. Лиъри е силно заинтригуван от личността на Уасън: банкер, който със собствени средства прави проучвания относно видовете психеделични гъби, издава за своя сметка книги, посветени на откритията си, влиза в диалог с такива светила в научната област като Албърт Хофман и Каръл Рък. Следвайки интереса на Уасън, Лиъри заминава за мексиканския град Куернавака, за да опита за първи път халюциногенни гъби. Впечатленията на 40-годишния Лиъри са записани на любителска лента, кадри от която са включени в документалния филм на Майки Лемъл"Ram Dass, Fierce Grace": "След приемането на тези гъби за пет часа научих повече за собствения си мозък и неговите възможности, отколкото бях разбрал за петнадесет години психологични изследвания".

При завръщането в Харвард Лиъри възторжено бърза да сподели опита си със своя колега професор Ричард Алпърт (известен след 1967 г. като гуру Рам Дас). Чрез Олдъс Хъксли двамата се свързват с швейцарската компания - производител на лекарства Sandoz¹⁰, която в този момент е единствен производител на синтетичен компонент, извлечен от вълшебните гъби, наречен Psilocybin. Лиъри и Алпърт/Дас започват серия от психологически експерименти, подкрепени от ръководството на Харвардския университет, обединени под названието "Harvard Psilocybin Project". Към изследванията се включват Хъксли, Джон Шпигел, Дейвид Маклиланд и Ралф Метцнер. Заключенията на учените са систематично обнародвани в студентския вестник на университета "Harvard Crimson". Паралелно Лиъри ръководи научния проект на студента си Уолтър Панк, наречен "Good Friday Experiment"(1962 г.), разкриващ зависимостта между някои религиозни практики и халюциногенните гъби от вида Psilocybin. Но държавната администрация (в лицето на "Massachusetts Department of Public Health") спира официалните изследвания на "Harvard Psilocybin Project", а Лиъри и Алпърт са изгонени от университета. Авторитетът на Лиъри и Алпърт е толкова значим сред студентите, че властите се побояват от евентуални размирици и отстраняват професорите не поради реалните причини (невъзможността на администрацията на Харвард да контролира нарастващото влиянието на учените), а заради академични нередности (като закъсняване или неявяване на лекции). Богати наследници на банкера Мелън субсидират по-нататъшните изследвания на Лиъри и Алпърт: предоставят им обширен дом в градчето Милбрук (щат Ню Йорк), който учените превръщат в лаборатория и място за събирания на изследователи със сходни интереси. Именно в Милбрук започват и най-значимите изследвания на Лиъри и Алпърт - тези с ЛСД. Но внезапна проверка на ФБР през 1966 г. преустановява дейността им. Очевидно е, че държавната администрация се бои изключително много от експериментите на учените: в лабораторията им нахлува не просто редови екип на Бюрото за разузнаване, а самият Джордж Лиди. Няколко месеца по-късно Лиъри основава "League for Spiritual Discovery" - религиозна организация, която изисква легализирането на ЛСД¹¹. Не като научна, а именно като религиозна организация ученият регистрира начинанието си, защото се надява чрез тази уловка да обяви ЛСД като част от своето вероучение и да попадне под закрилата на конституционното право за изповядване freedom of religion (свобода на вероизповеданието). През периода 1966-1967 Лиъри обикаля колежи из страната, за да проповядва психеделичното си евангелие, представяйки мултимедийна програма, наречена "Смъртта на разума". Канадският културолог Маршал Маклуън съветва Лиъри да измисли някакъв лозунг, под който да представя ЛСД-философията си. И на 14 януари 1967 г. по време на масовото сборище на хипита в Голдън Гейт парк в Сан Франциско пред 30 000-то множество прозвучава фразата, станала легендарна: "Turn on, tune in, drop out". В автобиографията си от 1983 г. Лиъри обяснява значението на своя постулат: "Преобърни се" означаваше да активираш невралните си и генетични заложби. Да бъдеш възприемчив към множеството различни нива на съзнанието и специфичните им възбудители. Наркотиците бяха възможност да се доведе до край този процес. "Настрой се" означаваше интерактивна хармонизация със заобикалящия те свят - представи се, въплъти се, прояви се в нов вътрешен вид. "Зарежи" предполагаше избирателен, селективен, изящен процес на откъсване от принудителната или неосъзнавана отговорност. "Зарежи" означаваше себеупование, разкриване на собствената ти уникалност, себеотдаване на мобилността, избора и промяната. За съжаление моите обяснения на тези последователно наредени думи, отнасящи се до личностното развитие, бяха често погрешно интерпретирани като "Опияни се и зарежи всички градивни дейности" (Leary 1989: 177).

Постепенно Лиъри се превръща в лице на контракултурата от 60-те години: тълпи от възторжени почитатели следват съветите му, следят ревностно всяка негова изява, а женитбата му с третата съпруга - Розмари Уудръф - се превръща във всеобщ празник. (Бракосъчетанието е заснето на лента от Тед Маркланд - режисьор на знаменития уестърн сериал "Bonanza". Кадрите на Маркланд потвърждават легендарното твърдение, че по време на церемонията всички гости са били под влияние на ЛСД). През 1967 г. Лиъри обявява кандидатурата си за губернатор на Калифорния (в съревнование с републиканеца Роналд Рейгън) и издига слогана си: "Come Together, Join the Party"¹². Джон Ленън написва специално за кампанията на Лиъри прословутата си песен "Come Together", включена в албума на Бийтълс от 1969 г. "Abbey Road".

Осъзнал месианската си роля, Тимъти Лиъри умира така ефектно, както е живял: с негово позволение смъртта му е филмово документирана. Хипи-гуруто (диагностициран с рак на простатата) поръчва (по подобие на Олдъс Хъксли) да му бъде инжектирана смъртоносна доза наркотик. Филмът "Timothy Leary's Death" на Пол Дейвис запечатва последните думи на Лиъри: той изрича "Защо не?" няколко пъти, с различни интонации и мимики.

Въпреки политическите изявления, религиозните озарения и холивудската известност, Лиъри остава в паметта на историците на културата на 60-те години преди всичко със своята ЛСД-философия. Макар да играе обществената роля на клоун, Лиъри е сериозен изследовател, който аналитично достига до научните си концепции.

Сходно е и разбирането на Кен Киси за ролята на наркотиците, които имат силата да издигнат личността до по-високи предели, до осъзнаването на паралелни реалности. През 1959 г. 24-годишният Киси доброволно взима участие в експериментите на Държавния център за научни изследвания и чрез правителствения проект, наречен МК-УЛТРА, изпробва въздействието на психоактивните вещества (преимуществено ЛСД, мескалин, псилосибин, кокаин и ДМТ). Киси току-що е започнал обучението си по програмата "Креативно писане"в Станфордския университет под ръководството на знаменития Уолъс Стегнър и ролята на опитно зайче в МК-УЛТРА му подсказва идеята художествено да развие темата за институционалния контрол, оказван над обществото. Паралелно Киси работи като санитар в психиатричното отделение на болница за ветерани в Менло Парк и разпитва подробно пациентите за прилаганото им лечение чрез електроконвулсивна терапия. Няколко месеца по-късно начинаещият автор вече е завършил "Полет над кукувиче гнездо". Книгата надскача художествените си рамки и романът се разпознава като своеобразна метафора на времето: Системата контролира обществото, стреми се да обезличи индивида, да внуши на мислещата личност, че е психично лабилна и се нуждае от лечение.

Средата на 40-те години. Тимъти Лиъри и Рам Дас все още не са се захванали с философия на главата, а Карлос Кастанеда си живее в Перу и дори не подозира за съществуването на магьосника дон Хуан Матус, когато из пиано-баровете и клубовете на Ню-Йоркския квартал "Greenwich Village" се заговаря за някой си Уилям Бъроуз, морфинист, аспирант към катедрата по антропология в Харвард, който се оженил в нацистка Виена за еврейка, за да я спаси от лагерите на смъртта. Но не заради научните познания или героизма си е търсен Бъроуз, а заради хероина, който продава на добра цена покрай реката Хъдсън. Същевременно наркопласьорът (работещ на дребно), надхвърлил трийсетте, дели общ апартамент в горната част на града с никому неизвестния двайсет и три годишен Джек Керуак. Двамата дори се опитват да пишат заедно (и скалъпват новела, озаглавена"And the Hippos Were Boiled in Their Tanks"), но от писателската двойка не се получава тандем със силата на Илф и Петров или Александър Зорич¹³. Предимно заради проблеми с полицията и наркотиците, Бъроуз не се задържа дълго в Ню Йорк: обикаля Америка и Мексико със съпругата си Джоан Волмер (пристрастена към амфетамина Бензедрин).

В началото на 50-те години Бъроуз се отправя на пътешествие из Южна Америка, за да открие халюциноген, наречен Yage (Ayahuasca), който според местните шамани развива телепатичните способности. Подробно разказва за своите открития в обширни писма до Алън Гинзбърг, който от своя страна епистоларно споделя собствения си опит с наркотиците. Дръзкият Фърлингети проследява тази интересна кореспонденция (обхващаща множество размишления и върху социалния и политическия живот на Америка от края на 50-те) и през 1963 г. издателството му "City Lights Books" публикува книгата "The Yage Letters: William Burroughs and Allen Ginsberg". Силно впечатлен от писмата на Бъроуз, Гинзбърг (все още не придобил ореола на литературен гуру, но славещ се със значим авторитет) подтиква приятеля си художествено да опише своите преживелици и да развие интересната стилистична техника, използвана в кореспонденцията. Бъроуз се залавя за работа и от Мексико Сити ежеседмично изпраща до Гинзбърг своите накъсани редове¹⁴. Гинзбърг редактира текста, намира издател и през 1953 г. на книжния американски пазар се появява "Хероин" ("Junkie"): 166 страници, описващи наркоманските страсти на своя автор.

Силно окуражен от приятелите си, както и от някои заинтригувани читатели, Бъроуз се впуска в литературата, описвайки собствената си токсикомания (понякога в трето лице, както е в новелата от 1951 г. "Queer", но в повечето случаи от свое име). Постепенно (и без особени трудности при намирането на издател) се появяват книгите "Голият обяд"(1959), "Soft Машина" (1961) и др.

В средата на 60-те години хипитата от Хай-Ашбери припознават Бъроуз за свой автор, коронясват го с титула легендарен и наизустяват текстовете му като мантри. Но и децата-цветя, и Керуак грешат относно токсикоманията на автора: тя е бич за Бъроуз. В редовете, дописани като приложение към "Soft Машина", писателят не споделя романтичните представи на Керуак за "изследване явленията от улиците и нощите на живота: Болестта на наркомана е дрогата. На която и врата да почукате, какъвто и отговор да получите, само дайте четири половинки от грама от Личното лекарство на Бога всеки ден и ето ви така наречената Наркоманна личност... един дърт наркоман, който продава коледни картички на Норт Кларкс Стрийт, наричаха го "Свещеникът", крадливи и гадни студени рибешки очи, които сякаш гледат в нещо, което другите хора не могат да видят. Това нещо, което той гледа, е дрогата. Цялата пристрастеност на наркомана може да се обобщи в едно изречение: Наркоманът има нужда от дрога. Той би направил много, за да получи дрога, както и вие бихте сторили много за вода, ако сте достатъчно жадни. Нали виждате, Дрогата е личност - един мръсен сивкав мъж, не може да е нищо друго, освен наркомански бордей, мръсна улица, стая на най-горния етаж, тия стълби (кашлица) ето го "Свещеникът", мъкне се нагоре по парапета, баня жълта, дървена ламперия, подгизнали парцали, втъкнати под мивката, обратно в неговата стая, ето го "готви" сива сянка върху далечна стена, това бях аз, Мистър. Карах я на дрога почти петнайсет години..." (Бъроуз 1994: 14). В предговора (написан в средата на 70-те години) на най-възхваляваната книга за наркоманията "Голият обяд" Бъроуз споделя: "След петнадесет години отново съм в тази палатка. Вътре вън, вътре вън и ВЪН. И накрая и ВЪН. Така че слушайте Стария Чичо Бил Бъроуз, който е изобретил Фамозната Сметачно-Регулираща Машина "Бъроуз", Регулаторен Пиниз на Бъроуз, почиващ на принципа на Хидравличния Крик, без значение как движиш ръчката, резултатът е един и същ при дадени координати. Научете рано моите уроци... Няма ли? Опиумни сладури от Всички Страни - Съединявайте се. Няма какво да губим освен Нашите Пласьори. А ТЕ НЕ СА НЕОБХОДИМИ. Погледнете надолу ПОГЛЕДНЕТЕ НАДОЛУ към пътя на дрогата преди да поемете по него и да изчезнете в Погрешната Тълпа. Няколко думи към разумния човек. Уилям С. Бъроуз" (Бъроуз 2002: 221-222).

И какво взима от тези няколко думи жадното за преобразувания хипи-поколение? Какво извлича от болезнения опит на неконвенционалните писатели и дръзките откриватели? Колридж и Де Куинси са прекалено далечни, Дикенс и Колинс - твърде рационални, Готие и Нервал - твърде изискани, Колет и Бенямин - слабо познати, Агеев - напълно непознат. Бодлер и Рембо се оказват подходящи за цитиране, а Бъроуз, Хъксли, Киси, Лиъри и Рам Дас - достойни за фанатично подражание.

Както художествено документира филмът на Оливър Стоун "The Doors" (1991) през лятото на 1965 г. на плажа в западния район на Лос Анжелис Venice се срещат студентите по кино Джим Морисън и Рей Мандзарек. Двайсет и две годишният Морисън зачита свои стихове - красива смесица от френската поетична символика от началото на века, психеделичните брътвежи на Бъроуз и мистичните видения на Лиъри. Върху тези причудливи текстове Мандзарек се залавя да съчини музика, присъединяват се барабанистът Джон Дензмор и китаристът Роби Кригър и няколко месеца по-късно вече представят своитe композиции в легендарния холивудски клуб Whisky a Go Go. Групата е наречена The Doors (Вратите или Дверите) като цитат от книгата на Олдъс Хъксли "Дверите на възприятието". Множество от текстовете на песните съдържат преки алюзии с наркотиците. И няма значение, че едва след пет години Морисън ще се превърне в опустошена от алкохола и наркотиците руина, че на двайсет и седем годишна възраст ще бъде намерен мъртъв в хотелския си апартамент в Париж, че едва три години след неговата кончина ще загине от свръхдоза и съпругата му Памела Касрън... Тези факти единствено обвиват в култово почитание хипи-младежта на Америка. И се понася крилатата фраза, която ще окичи смъртта на всяка музикална икона от десетилетието, загинала от наркотици (Дженис Джоплин или Джими Хендрикс): "Live Fast, Die Young"¹⁵.

За възвеличаването на наркотиците от децата-цветя говори Хънтър С. Томпсън в книгата си от 1971 година "Страх и омраза в Лас Вегас: едно свирепо пътешествие до сърцето на американската мечта". Текстът започва с цитат от Доктор Джонсън: "Онзи, който превръща себе си в звяр, се отървава от мъката да бъде човек". Историята описва няколко дена от живота на журналиста Раул Дюк и неговия адвокат Гонзо, които се отправят към Лас Вегас, за да наблюдават състезание с мотори: "Спортните редактори ми бяха отпуснали $300 в брой, повечето от които вече бяха похарчени за различни видове опасна дрога. Багажникът на колата приличаше на подвижна полицейска лаборатория за наркотични вещества. Имахме две тубички трева, седемдесет и пет топчета мескалин, пет картона супер силно ЛСД, една почти пълна солница кокаин и цяла галактика от разноцветни стимуланти, транквиланти, възбудители, приспивателни... като литър текила, литър ром, кашон "Будвайзър", половин литър суров етер и две дузини амили."(Томсън 2007: 10).

Книгата на Хънтър С. Томпсън е сатира, "гнусна епитафия на дрога културата на шейсетте". Реалистично и детайлно е описано състоянието на героите под различните видове наркотици. Напълно е отхвърлена всякаква рефлексивна или философска позиция в стила на Готие и Бодлер: "Това е голямото предимство на етера¹⁶ - прави те да се държиш като селски алкохолик в някой ирландски роман... пълна загуба на всички психомоторни способности: замъглено зрение, липса на равновесие, вързан език - прекъсване на всички връзки между тялото и мозъка. Което е интересно, понеже мозъкът продължава да работи малко или повече нормално... фактически можеш да наблюдаваш себе си, докато се държиш по този ужасен начин, но не можеш да повлияеш на процеса <...> Майчице, тоя етер - дрогира само тялото. Съзнанието се отдръпва ужасено, неспособно да установи връзка с гръбначния мозък. Ръцете се мятат лудешки... идиотски смях и съскане... непрестанно съскане... Етерът е идеалната дрога за Лас Вегас. В този град обичат пияните. Гледат на тях като на свежа кръв"(Томсън 2007: 57-58). Томпсън представя реалното отношение на децата-цветя към наркотиците - отвъд дверите на възприятието те не виждат свръх-реалността на Хъксли, Лиъри или Киси. Томпсън се подиграва и с релацията, която хипитата правят между наркотиците и мистицизма. Учението на магьосник като дон Хуан е безпощадно окарикатурено.

Книгата "Страх и омраза в Лас Вегас: едно свирепо пътешествие до сърцето на американската мечта" усилва въздействието на сатиричния текст благодарение на карикатурите на Ралф Стедман: хората имат безформенти тела, лица на хищни птици, крокодили, горили, мравояди и гущери, влачат подир себе си дълги опашки. Красивите и възвишени идеи на Хъксли и Лиъри са обезсмислени - наркотиците от 60-те превръщат обкръжаващия свят единствено в звероподобна свирепа реалност.

Режисьорът Ралф Бакши се опитва да убеди Томпсън да бъде направена анимация по книгата в стила на карикатурите на Стедман; Мартин Скорсезе и Оливър Стоун също отправят предложения за филмиране. През 1997 г. Тери Гилиам е одобрен от писателя за режисьор на филма, а главните роли са поверени на Джони Деп и Бенисио дел Торо.

В статия за American Cinematographer Тери Гилиам разказва как с оператора Никола Пекорини са изграждали отделните сцени според халюциногенния ефект, който притежава един или друг вид дрога. Например, когато героите са под влияние на адренохром, Пекорини използва широкоъгълен обектив, благодарение на което пространството изглежда силно деформирано; когато персонажите са под въздействието на мескалин, операторът играе с цветовете - размива ги, сблъсква остро и меко осветление в един и същи кадър; при амилнитрита осветлението е нереалистично ярко, луминисцентно; при ЛСД - изображенията са утрирани, предметите са безформено уголемени. Пекорини споделя, че за създаване на атмосферата във филма "Страх и омраза в Лас Вегас" е бил силно повлиян от картините на американския художник Робърт Ярбър. В средата на 80-те години Ярбър се прочува със серията си от картини, представящи летящи или падащи човешки тела. Фигурите на художника са предимно едри, кубистични: кълбовидни светли петна на фона на нощно небе, реещи се между небостъргачи.

И книгата, и филмът "Страх и омраза в Лас Вегас" демитологизират философията на Хъксли, Киси, Лиъри и Рам Дас. Ед Сълван и Робърт Ярбър, Дюк/Томпсън и Гонзо/Акоста отразяват деформацията, в която се е изродила мечтата на американските битници.

Книгата на Хънтър С. Томпсън е публикувана през 1971 г. - паралелно със "Заека се завръща" на Джон Ъпдайк. Ъпдайк ситуира действието на романа някъде из провинцията на Пенсилвания, а годината е 1969. В къщата на Заека се настанява осемнайсетгодишната Джил - разглезена богаташка, избягала от родния си дом, за да следва повелите на хипи-философията. Джил осъзнава порочния кръг на наркотиците и се стреми да се пази далеч от тях.

И въпреки съзнанието, че наркотиците са пагубни, осемнайсетгодишната красива и образована девойка се превръща в тяхна поредна жертва. Ъпдайк утвърждава, че последствията от хипи-вълната са неизбежни: фалшивите постулати на дрога-философията, възпявани от тълпата, се стоварват с цялата си грозна мощ върху най-младите и податливите. Джил успява да избяга от родния си дом и да се спаси от приятеля си - наркоман, ала страната е заразена повсеместно. Дрогата е навсякъде. Джил умира при случаен пожар в дома на Заека, упоена с кокаин, без дори да разбере какво се случва около нея. Нейната младост, красота, интелигентност, мечти, вярвания - всичко се оказва безсмислено, умъртвено от наркотиците. Според Ъпдайк това е тежкото наследство, завещано на децата-цветя. Те са обречени да следват философия, която може и да е изиграла положителна роля за някои от емблематичните личности на предходното поколение, но за хипитата се оказва пагубна.

През 1995 г. Penguin Books Classicsпубликува романите на Ъпдайк от цикъла за Заека и авторът разказва в обширен предговор към първата книга от серията: "През 1957 г. излезе "По пътя" на Керуак и аз, без да съм я прочел, разбрах, че това е своеобразна инструкция за това как да му отпуснем края и да си живеем както ни скимне. "Заеко, бягай" беше замислена като реалистична демонстрация на онова, което се случва, след като някой млад американец хване пътя - винаги зад него остава някой наранен" (Updike 1995: 6). "Заека се завръща"доразвива тезата на писателя за моралната вина, която носи предходното поколение: Хари приема в дома си и обърканата хипарка Джил, и чернокожия избухлив Скийтър. Малкият му син Нелсън е безмълвен свидетел на неспособността на Заека да подреди приоритетите си, да устои на прищевките на Джил, на агресията на Скийтър. Ако "Заека се завръща" бъде осмислена в контекста на цялата четирилогия, става ясно, че описвайки битието на Хари, Ъпдайк всъщност говори за дълга му като родител. За "Times Magazine" писателят споделя: "По-скоро Нелсън, а не баща му е истинският герой на книгите: виждаш го за първи път като съвсем малко момче, преживяло една травма, сетне минават десет години и следва нова травма... нищо чудно, че нервите му са малко опънати" (цит. по ЛИК2002: 15-16). Резултатът е предвидим: в последната книга от поредицата Нелсън е неуспешно излекуван наркоман, пристрасен към кокаина.

Но това ще се случи по-натам, в някакво неясно понятие за бъдеще, замъглено в средата на 60-те от "Hashish - Cocain - Marijuana - Opium - LSD - DMT - STP - BLT - A&P - IRT - APC - Alcohol - Cigarettes - shoe polish - cough syrop - peyote - Equinol - dexamil - camposine - Chemadrine - Thorazine - trilophon - dexadrine - Benzedrine - methedrine - SEX and YOU... Wow!"¹⁷.

БЕЛЕЖКИ

1. "Роман с кокаин" е публикуван за първи път през 1934 г. в Париж, на руски език, от малотиражното издание на руските емигранти "Встречи". Личността на автора (подписал текста с псевдонима М. Агеев) е забулена в мистерия. Множество текстолози сочат Владимир Набоков, други назовават името на Марк Львович Леви. По този въпрос смеем да изкажем предположение в полза на Леви: прекалено много са препратките на "Роман с кокаин" към творчеството на Достоевски, а както добре знаем от лекциите на Набоков, четени в Харвард през периода 1954-1959, авторът на скандалната "Лолита" се отнася с откровено пренебрежение (не с кокетство, а с подчертана досада) към стила и темите на Фьодор Михайлович. [обратно]

2. Може би е любопитна следната подробност: любимата на Разколников - проститутката, която среща в затвора - се казва Соня (Софя Симеоновна). Така се казва и жената, в която се влюбва героят на Агеев (Софя Петровна). В "Престъпление и наказание" Соня е дъщеря на Симеон Мармеладов - бивш чиновник от висок ранг, изпаднал алкохолик, осъзнаващ безволевостта и нищожността си. Фамилията на Владимир от "Роман с кокаин" е Маслеников. [обратно]

3. Този пасаж, заедно с фотокопието на ръкописа, е възпроизведен в "Les jours et les nuits, Essai d'iconologie", Paris, 1974, стр. 196. [обратно]

4. Ахимса - озн. Ненасилие - една от най-важните етични основи на индуизма, джайнизма и будизма. Най-известният представител на този принцип в западния свят е Махатма Ганди. [обратно]

5. Джиду Кришнамурти (1895-1986) - индийски философ, един от най-популярните духовни лидери на XX век. Първоначално е част от Теософската доктрина на Елена Блаватска, но през 1929 г. се оттегля и създава собствено религиозно-мистично учение. [обратно]

6. Майката на Хъксли умира, когато Олдъс е на 14 години. Няколко години по-късно се самоубива и един от братята му - Тревелян. Силният стрес води до очно заболяване (keratitis punctata), с което писателят безуспешно се бори в Европа. В Америка се запознава с метода за лечение на Уилям Бейтс (1860-1931), който предлага алтернативна терапия, основана върху промяна на психологичната нагласа на пациента (Bates method). Силно впечатлен от системата на Бейтс, Хъксли написва книгата "The Art of Seeing" (1942), разглеждайки зрението в система от понятия, близки до трансцендентализма на мислители като Хенри Дейвид Торо и Ралф Уолдо Емерсън. [обратно]

7. Уилям Шелдън (1898-1977) - американски психолог. Първи категоризира човешкото тяло в три различни типа (Ектоморф, Ендоморф и Мезоморф). Именно според неговите указания множество холивудски звезди от близкото минало спазват определен тренировъчен и хранителен режим. [обратно]

8. Psychedelic (Психеделични вещества) - клас психоактивни вещества, чието основно въздействие е промяна на мисленето и възприятието. Според химичната си структура психеделичните вещества са сходни до нейромедиаторите (биологически активни вещества, чрез които се осъществява предаването на електрическия импулс от нервната клетка). Недостигът на даден нейромедиатор в организма може да предизвика ред нарушения - например различни видове депресия. Счита се, че придобиването на зависимост от наркотици или тютюн е свързано с физиологичния факт, че при употребата на тези вещества се задействат механизми на производство на нейромедиатора серотонин, който блокира аналогичните естествени механизми. Психоделичните вещества принадлежат към по-широкия клас Халюциогени. [обратно]

9. На англ. "To make this trivial world sublime, take half a gram of phanerothyme" и "To fathom Hell or soar angelic, just take a pinch of psychedelic" (Smith 1969: 128). [обратно]

10. Фармацевтичната компания Sandoz е част от световния гигант Novartis, чието седалище се намира в Базел, Швейцария. Sandoz са първите, които синтезират ЛСД (от 1938 г.). Реалният ефект на ЛСД е открит именно в лабораториите на Sandoz от Албърт Хофман през 1943 г. Sandoz спират производството и доставките на ЛСД през 1964 г. [обратно]

11. "League for Spiritual Discovery" прекратява съществуването си в края на 60-те години, когато целта на Лиъри е постигната: ЛСД е легализирано психеделично вещество. През октомври 2006 г. група ентусиасти (не притежаващи научни звания) възобновяват дейността на Лигата. [обратно]

12. "Come Together, Join the Party" - Лиъри обиграва думата party, която в английския означава както партия, група така и купон, забава: "Съберете се, присъединете се към партията/ купона". [обратно]

13. Александър Зорич - литературен псевдоним писателския тандем Дмитрий Гордевски - Яна Боцман, работещи предимно в сферата на научната фантастика и историческия роман. [обратно]

14. Стилът, който използва писателят - Cut-up technique (Накъсана техника) - е представен на Бъроуз в началото на 50-те години от сюрреалиста Брион Гизин. [обратно]

15. "Live fast, die young" ("Живей бързо, умри млад") - изразът за първи път прозвучава още през 1949 г., когато актьорът Джо Дерек произнася:"Живей бързо, умри млад и остави един добре изглеждащ труп" в "Knock on Any Door" - филм на Никалъс Рей (режисьор на култовия "Бунтовник без кауза"). Историята разказва за бедняка Ник Романо (Джон Дерек), многократно криминално проявен тип, който изгубва и последния си петак на хазарт. Отчаяно нуждаещ се от пари, за да зарадва бременната си приятелка с изящно бижу, Романо извършва грабеж. Отива в дома й, но разбира, че тя се е самоубила. Връща се на мястото на грабежа, където е заловен от полицията. Пред съда го защитава адвокат Андрю Мортън (Хъмфри Богарт), който детайлно обрисува реалността из бедняшките квартали на Америка от края на 40-те години на XX век. В емблема на фразата "Live fast, die young" се превръща актьорът Джеймс Дийн (1931-1955), двукратен номинант за Оскар, загинал на върха на славата си на двайсет и четири годишна възраст, блъскайки се с огромна скорост в друга кола на пресечката между магистралите 46 и 41 в Калифорния. [обратно]

16. Етер (Ether) - химично съединение, известно още от XIII век, използвано като средство за анестезия от средата на XIX век. Притежава същия качествен и количествен състав като спирта. В художествената литература за първи път се споменава в новелата на италианския писател Итало Свело "Senilita" (1898): пристрастяването на трийсетгодишната Амалия към етера довежда до ранната й смърт (бел.м., Е.Б.). [обратно]

17. Текст на песента "Хашиш" от филма на Милош Форман "Коса". [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Бъроуз 1994: Бъроуз, Уилям. Голият обяд. София, 1994.

Бъроуз 2002: Бъроуз, Уилям. Soft Машина. София, 2002.

Кастанеда 2003: Кастанеда, Карлос. Учението на дон Хуан. Една отделна реалност. Пътуване към Икстлан. София, 2003.

ЛИК 2002: ЛИК, бр. 10, октомври 2002.

Томсън 2007: Томсън, Хънтър С. Страх и омраза в Лас Вегас. София, 2007.

Bernard 1992: Bernard, Crick. George Orwell: A Life. Penguin Books, 1992.

Huxley 1958: Huxley, Aldous. Collected Essays. Harper & Row, 1958.

Leary 1989: Leary, Timothy. Flashbacks. Dove Books, 1989.

Smith 1969: Smith, Grover. Letters of Aldous Huxley. Chatto & Windus, 1969.

Updike 1995: Updike, John. Updike's Rabbit. Penguin Classics, 1995.

© Елизавета Боева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.09.2010, № 9 (130)