Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

УИЛЛАХА

Едуард-Уилям Брадфорд

web

Госпожица Изабела Инсбрук бе прехвърлила шейсетте, но понеже никога не се бе омъжвала, настояваше да я наричат госпожица вместо госпожа. Даже така бе обявена и в телефонния указател. Живееше сама в град Уиллаха, който се намира на платото Коконино в щата Аризона. Най-близкото населено място бе на около петдесет мили.

Госпожица Инсбрук живееше в къщата на баща си, който, докато бе жив, беше протестантски проповедник. Майка й почина след раждането й, поради което Изабела нямаше други братя и сестри. Единственият жив роднина бе братът на баща й, но той живееше в щата Мейн, и госпожица Инсбрук никога не го бе виждала. Знаеше обаче за съществуването му, защото всяка година за Деня на благодарността и за Коледа получаваше от него колет с малки подаръци.

Госпожица Инсбрук бе завършила единайсти клас в пансион за момичета, но не продължи образованието си. Ученето не й се отдаваше. След завършване на пансиона, постъпи на работа като касиерка в бензиностанцията на края на града. Оттогава до днес - почти четиридесет години, работеше все там. След смъртта на баща си започна да работи и по няколко допълнителни часа в местния магазин за хранителни продукти. Парите с мъка й стигаха за най-насъщното. Собственикът на бензиностанцията я виждаше, че вече се задъхва от годините, но все още я държеше на работа. За всичкото това време, госпожица Инсбрук не закъсня нито веднъж за работа, не използва нито един ден по болест, и когато приключваше смяната си - от чекмеджето на касата й не липсваше нито едно пени.

Всяка сутрин в 6:30 тя се качваше на колата си и отиваше на работа. Ходеше много скромно облечена със старомодни черни обувки, а косата й винаги бе сресана на кок ниско над врата. Никога през живота си не бе обувала панталон. Никога не бе запалвала цигара, а единствената чаша алкохол изпи след погребението на баща си, защото й дойде в повече, отколкото можеше да понесе.

Поздравяваше учтиво съседите си и хората от градчето, но никoй не си спомняше да я е виждал усмихната. Госпожица Изабела Инсбрук не се усмихваше. Смяташе това за проява на лекомислено поведение. Не се срещаше и с мъже. От младини считаше, че тези, които бяха в града, не ги биваше нито за мъже вкъщи, нито за любовници в кревата - каквото и да означаваше това. Не помнеше и не знаеше нищо друго освен работа и цял живот се бе бъхтила като животно. Не се оплакваше на никого от нищо, но и нямаше с какво да се похвали. Най-далечното място, до което бе ходила, бе третият изход на магистралата в посока обратна на бензиностанцията, на която работеше, защото след бензиностанцията започваше пустинята. Изабела я гледаше през прозореца почти четиридесет години и нерядко й се привиждаха миражи. Защото, какво друго би могла да прави в една бензиностанция на края на града. Понякога имаше дни, в които с часове не влизаше никoй. Тогава тя стоеше зад касата, подпряла лице на лявата си ръка. Зяпаше през прозореца към пустинята и понякога заспиваше така. Сънуваше, че е сама на голяма луксозна яхта и прави околосветско пътешествие. Да, Изабела Инсбрук пътуваше насън.

Какви чудесни места имаше по света. Красиви и екзотични, очарователни с природата и хората си, неповторими с обаянието си. Изабела пътуваше върху голямата яхта и обикаляше света, който нямаше край. Тя не знаеше имената на местата, които посещава, защото и наяве не знаеше имената на кой знае колко държави. По-важното бе, че пътува. Яхтата беше огромна, бяла, с големи, издути от вятъра, платна. Когато Изабела наближаваше някое пристанище, тя хващаше въжето на месинговата камбана на палубата и възвестяваше своето акостиране. Обичаше този звук на камбаната... Бе един такъв плътен, кристален и чист и с нещо, което и тя самата не знаеше какво, й напомняше детството. Всъщност - тогава тя се събуждаше, защото този звук на камбаната не бе нищо друго освен звука от камбаната над вратата, която звънеше, когато влезе клиент.

Госпожица Инсбрук имаше само една приятелка на име Дороти. И двете бяха завършили един и същи пансион и приятелството им бе оттогава. Веднъж в месеца, Изабела звънеше на Дороти и между тях протичаше следния разговор:

- Хей, Дороти, как си?

- Хей, Изабела - благодаря, добре съм.

- Радвам се да чуя това.

- А ти как си?

- Благодаря, добре...

След което, поради факта, че нямаха какво друго да си кажат, взаимно си отправяха благопожелания и с това разговорът свършваше. След две седмици се провеждаше абсолютно същият разговор, само че този път вместо Изабела звънеше Дороти. Веднъж в годината, обикновено в средата на лятото, двете ходеха до местния мол и пазаруваха абсолютно ненужни им неща от рода на пеещ елен със светещи рога или танцуващ дядо Мраз. Правеха го не поради някаква друга причина, а защото бяха с голямо намаление. Купуваха си коледни и великденски картички, след което си ги подаряваха една на друга за съответните празници. Докато бяха по-млади, ходеха и по веднъж в годината на кино, но понеже в последно време не харесваха филмите на Холивуд - двете направиха следното: Дороти купи едно видео от градинска разпродажба за десет долара, а пък Изабела купи за десет долара три касети с филми - “Отнесени от вихъра”, “Коледна песен” и “Чудото на 34-та улица”. На всяко първо число на месеца госпожица Инсбрук, която нямаше видео, взимаше една от трите касети (най-често “Отнесени от вихъра”) и отиваше у Дороти, където двете заспиваха на дивана, след първите десет минути на филма.

Една сутрин, точно преди да излезе за работа, телефонът на Изабела позвъни.

- Кой по дяволите ще да е това? - помисли си тя. - Не би могла да е Дороти, защото още не е дошъл денят, в който е неин ред да ми позвъни. Ами тогава кой друг?...

Никoй друг не звънеше на госпожица Инсбрук. Дали пък не беше шерифът?... Може да се е случило нещо важно, за което той би искал да я попита. Или може би престъпление?... Ами ако през нощта са обрали бензиностанцията... Изабела Инсбрук почти се изпоти, докато отиваше към телефона. Вдигна слушалката и произнесе ясно и високо:

- Госпожица Изабела Инсбрук е на телефона. Кой е, моля?...

- Добро утро, госпожо Инсбрук.

- Госпожица - поправи троснато тя.

- Извинете ме, госпожице Инсбрук. Аз се казвам Джеймс Игълбъргър и съм адвокат на вашия чичо Кристофър Инсбрук.

- Да, да - чувала съм за него. С какво мога да Ви помогна?

- Госпожице Инсбрук... не е нужно да ми помагате с нищо.

- Ами тогава за какво ми звъните?

- Просто искам да Ви съобщя две неща.

- Слушам Ви!

- Първо: Бих искал най-искрено да Ви поднеса моите съболезнования по повод смъртта на вашият мнoгoуважаван чичо господин Инсбрук.

- Хоу - изтръгна от себе си Изабела и приседна на канапето. След няколко секунди добави: - Не бих могла да дойда за погребението, защото, първо, съм на работа и второ - не съм сигурна, че бих била в състояние да карам до Мейн сама колата си.

- Не, не... не е нужно да идвате за погребението. Той бе погребан тук миналата седмица.

- О, така ли?... Това улеснява нещата.

- Ммм - да, но става дума за това, че поради факта, че той няма семейство и деца - Вие сте единствената негова жива наследница, а аз съм изпълнител на завещанието му.

- Така ли - възкликна Изабела. - И какво гласи то?

- Ами според завещанието Вие наследявате два и половина милиона долара. Бихте ли била така добра да ми дадете номера на банковата си сметка, за да Ви преведа сумата. Това е всичко.

- О... - успя да изтръгне от себе си Изабела, и само дето не се свлече на пода.

- Госпожице Инсбрук?... Госпожице Инсбрук... Добре ли сте? Ало... връзката ли се разпадна? Ало, ало...!

Изабела Инсбрук бе почти в несвяст. След няколко секунди тя все пак се окопити и бавно произнесе в слушалката:

- Господин Игълбъргър - Вие сигурен ли сте в това, което току-що ми казахте. Защото, ако се подигравате с мен - искам да Ви уверя, че аз съм не само на възраст, но и напълно благопочтена. Би било голямо безразсъдство от Ваша страна да се подигравате с госпожица на моята възраст.

- Госпожице Инсбрук, аз съм абсолютно сигурен в това, което говоря, така както съм сигурен, че се казвам Джеймс. И в това, което току-що Ви казах, няма и помен от шега.

- Добре тогава, бихте ли ми дали телефонния си номер, на който да Ви се обадя утре, защото това наистина ми идва в повече, отколкото бих могла да понеса в момента.

- Разбира се, разбира се - отвърна адвокатът, и й продиктува телефонния си номер.

Изабела го записа внимателно, след което бавно постави слушалката обратно върху телефона и се отпусна напълно безжизнена върху канапето.

Два и половина милиона долара... Тя дори не знаеше как изглеждат толкова много пари. Цял живот в банковата й сметка никога не бе имало повече от двеста долара, които тя изкарваше за една седмица, и те бяха предварително разпределени до последния цент. Какво да прави сега с всичките тези пари, след като вече бе прехвърлила шейсетте. Къщата от баща й не беше голяма, но бе тухлена и добре поддържана. Колата й - бюик отпреди 20 години, също бе в добро състояние, защото от дома й до бензиностанцията бяха едно на друго пет мили, а тя не пътуваше другаде. Парите, които изкарваше, не бяха кой знае колко много, но й стигаха за храна и да си плаща тока, телефона и водата. Нямаше близки и роднини, за които да се грижи. Какво, по дяволите, да прави с толкова много пари? Би могла например да си купи нова пола, защото тази, с която ходеше на работа, беше на годините на бюика й. Или пак да си вземе котка. Пола и котка за два и половина милиона долара?... Не, не, не...

Ами ако се разчуе в града, че е богата и някой реши да я убие, за да я ограби. О, ужас!... Госпожица Инсбрук не бе на себе си от вълнение. Кръвта й пулсираше бясно в слепоочията и тя имаше чувството, че или главата й, или сърцето й ще се пръснат. По всичко изглеждаше, че ако това състояние продължава, тя може би за първи път от четиридесет години насам щеше да закъснее за работа. Не, не... това не можеше да се случи. Изабела скочи от канапето, изтича в кухнята и наплиска лицето си със студена вода от чешмата. След което грабна ключовете от колата и чантата си и хукна навън. Даже забрави да заключи и входната врата. Качи се на колата си и подкара със свистящи гуми, събаряйки кофата за боклук до оградата. Профуча през все още пустия градски площад, оставяйки след себе си облаци прах, и спря пред бензиностанцията точно в седем без една минута. Отключи вратата и нахълта вътре цялата потна. Запали осветлението, включи машината за кафе и помпите за бензин и застана зад касата с изцъклен поглед. Беше направо като дрогирана и зашеметена. Два и половина милиона долара... Тази цифра нито се побираше, нито излизаше от съзнанието й. Ужас! Откъде й дойде това до главата. Тъкмо преди няколко дни си мислеше, че след още година-две ще се пенсионира и ще доживее спокойно старините си и изведнъж - милионерка. Рано или късно, всички в града щяха да научат за това и щяха да започнат да я дърпат за пари. От църквите, през градските власти до всевъзможните благотворителни организации. Животът й щеше да се превърне в ад. Плюс, че някой можеше да я убие с цел грабеж. Не, не... - това не можеше да се понесе, мислеше си госпожица Изабела. Трябваше нещо да направи, за да се избави от тази напаст. Може би... може би трябваше да ги вложи в нещо тези пари. В акции например. Ммм - да! Не е лоша идея. Но..., ако я излъжат?... Тя не разбираше нищо от акции. Какви акции?... Чии акции?... Курс на акциите... Не, не, не! Това не беше за нея. Нещо друго й трябваше. Може би трябваше да купи нещо. Някаква недвижима собственост. Но каква недвижима собственост за два и половина милиона долара, когато най-скъпата къща в града едва ли струваше повече от двеста хиляди. Явно и това не беше решение. Тогава какво друго?...

Цял ден Изабела Инсбрук прекара в размишления, прехвърляйки през главата си това и онова. Когато обаче привечер подкара към дома си - в съзнанието й нямаше нищо конкретно. По пътя спря да си купи вечеря от магазина за хранителни продукти и й се стори, че продавачките са подозрително любезни с нея. Ами ако вече са узнали?... Ако по някакъв начин се е разчуло?... Изабела плати за продуктите и почти тичешком излезе от магазина, като дори не си взе квитанцията. Нещо, което никога досега не бе правила. Прибра се у дома, заключи след себе си, спусна пердетата и се строполи на дивана. Направо й идваше да заплаче.

Цяла нощ не можа да заспи. Въртя се в леглото ту наляво, ту надясно и накрая посрещна изгрева с отворени очи. Отиде до банята, за да се измие, и като се погледна в огледалото - нададе лек вик и отстъпи назад. Под очите й имаше огромни черни кръгове, а косата й, която нощно време връзваше с кърпа - този път стърчеше на всички посоки, защото предишната вечер забрави да си сложи кърпата. Дишаше тежко и на пресекулки. Абсурд бе в този вид да отиде на работа. Дори да се оправеше - нямаше сили да изкара цял ден зад касата, защото не бе спала през нощта. Това бе и първата нощ в живота й, в която госпожица Инсбрук не мигна нито минута. Странно - помисли си тя. Как ли живеят всички онези хора, които са свикнали на нощен живот. Аз лично не бих могла - каза си тя наум, поклати глава и се запъти към хола. След това вдигна телефона и позвъни на собственика на бензиностанцията.

- Добро утро, господин Терънс. Госпожица Инсбрук е на телефона. Извинете ме, че Ви безпокоя толкова рано, но се обаждам, за да Ви кажа, че днес не съм в състояние да дойда на работа. Просто не мога!

- Госпожице Инсбрук - отвърна от другата страна сънлив мъжки глас. - Какво, по дяволите, Ви става? Днес не е нужно да ходите на работа, защото е неделя.

- О, така ли?... - отвърна, почти хлипайки, Изабела.

- Така! - чу се от другата страна на слушалката. И по този повод ме събудихте в 6:30 сутринта.

- О, много моля да ме извините - явно нещо съм се объркала.

- Очевидно! - каза господин Терънс и затвори телефона.

Изабела Инсбрук постави слушалката обратно и избухна в неудържим плач. Някъде по обяд тя все пак спря да плаче, но в лицето бе заприличала на миеща мечка. В четири следобед се престраши, вдигна телефона и позвъни на адвоката.

- Ало - каза плахо тя. - Аз съм госпожица Изабела Инсбрук

- О, госпожице... колко ми е приятно да Ви чуя.

- Не бих отвърнала същото, но ето банковата ми сметка: Град Уиллаха, щат Аризона. Банка Америка. Номер: 9751184847. Това е... Надявам се да нямате проблеми с превода.

- Не, разбира се. Най-вероятно във вторник парите Ви ще бъдат на разположение.

- Благодаря - каза Изабела и затвори телефона.

Дните понеделник и вторник госпожица Инсбрук ги прекара почти като в транс. Ходеше и се връщаше от работа, но имаше съвсем вяли спомени за това, какво се е случило през деня. В сряда на обяд, по време на обедната си почивка, тя отиде до местния банков клон. Наведе се над гишето и цялата изчервена промълви с трептящ глас, сякаш прави обир.

- Извинете, мога ли да получа извлечение от наличните си пари в момента?

- Разбира се, госпожице Инсбрук - отвърна банковият чиновник и след няколко секунди й подаде формуляра с изписаните по него цифри.

- Благодаря Ви - каза Изабела, взе си извлечението и без да го поглежда, напусна банката. Сложи го в чантата си и се върна обратно в бензиностанцията.

2.500.135 долара. Госпожица Инсбрук се олюля. Взе квитанцията, излезе навън, отиде на 30-40 ярда встрани и я подпали. Така беше най-сигурно, че никoй няма да я види или намери.

Изминаха почти десетина дни, когато една сутрин, по пътя от пустинята към града, се зададе тежък камион-влекач с платформа отзад, на която бе натоварена 90-футова яхта. Пред и след камиона имаше две пилотни коли със светнали жълти сигнални светлини на покривите. Изабела Инсбрук, както винаги, беше на работа. Камионът спря далеч от бензиностанцията, и след няколко минути шофьорът отвори входната врата.

- Добро утро - каза той.

- Добро утро, господине. С какво бих могла да Ви помогна?

- Извинете, госпожо...

- Госпожица!...

- Извинете, госпожице, бихте ли ме упътила как да намеря госпожа Изабела Инсбрук.

- Искате да кажете госпожица Инсбрук...

- Ами, не знам. Може и да е госпожица. В документите не пише нищо по този въпорс.

- Мога със сигурност да Ви уверя, че е госпожица.

- Добре де... както и да е. Как мога да я открия, защото карам тежък товар за нея и не бих искал да заседна с този камион из улиците на града. Би трябвало да е известна, защото очевидно е доста богата.

- Не бих казала...

- Така ли - усмихна се шофьорът. Та нима една бедна жена купува яхта за два милиона долара?... И освен това, може би е по-добре да спра тук, защото най-вероятно ще има друга дестинация. Че кой, по дяволите, купува яхта в Аризона. Тук няма море. Даже езеро няма... Сигурно ще трябва да карам или някъде обратно в Калифорния, или към Източния бряг.

- Няма да Ви се наложи нито едното, нито другото. Разтоварете яхтата встрани от пътя върху пясъка, но гледайте носа й да е насочен към пустинята, а кърмата към града.

- Извинете - каза шофьорът. - Струва ми се, не Ви разбрах.

- Казах, разтоварете яхтата встрани от пътя с носа към пустнята и кърмата към града. Какво толкова не разбирате?... Аз съм госпожица Изабела Инсбрук. Дайте ми товарителницата си, за да Ви я подпиша, че сте извършили доставката.

Шофьорът й подаде няколко листа хартия, които Изабела погледна отдалеч през очилата си, след което взе писалка и се подписа в долния десен ъгъл на последната страница.

- Благодаря - каза тя и подаде обратно листовете на шофьора. - И гледайте да не я одраскате при разтоварването.

Шофьорът бе като вцепенен.

- Разбира се, госпожице. Както пожелаете - отвърна той и излезе навън.

Камионът маневрира почти час, докато насочи яхтата в желаната посока, но до обяд тя беше свалена и укрепена отстрани с дървени подпори. След което камионът и двете съпровождащи го коли се обърнаха и си заминаха обратно, откъдето бяха дошли.

Беше пет следобед. Работният ден бе свършил. Изабела Инсбрук изгаси електричеството и обърна табелката на вратата. Излезе и бавно тръгна към яхтата. Наоколо нямаше никoй. Тя я обиколи отвсякъде, огледа я, пипна я няколко пъти с ръка, даже я подуши. Миришеше на прясна боя, която блестеше под лъчите на слънцето. Точно отзад, на кърмата, имаше стълба, която се спускаше от палубата до пясъка. Изабела Инсбрук се огледа наляво и надясно, след което се хвана с двете ръце за стълбата и се покачи върху палубата. Уао!... никога не си беше представяла как изглежда палубата на истинска яхта. Беше от тъмно кедрово дърво, гладка и лакирана. Просторна и хубава, отвсякъде опасана с обезопасителни въжета върху месингови пилони. По средата на яхтата имаше огромна мачта с платна, която се издигаше високо, високо нагоре към небето. Изабела пристъпи напред и тръгна към каютата. Отвори вратата и надникна вътре. Бе голяма и просторна, с много мека мебел. Отпред зад прозореца се виждаха някакви уреди и неща, които очевидно служеха за управление, но тя не се интересувашо особено много от тях. Само отиде до кормилото, огледа наоколо и видя голям кръгъл червен бутон върху който пишеше “Старт”. Изабела го натисна, чу се леко бумтене и двете витла под яхтата се завъртяха. В каютата светна луминисцентно осветление. Изабела огледа наоколо, разтвори ръцете си настрани, отпусна глава назад и се завъртя три пъти около себе си. Такъв разкош и на сън не бе виждала. След това приседна върху дивана, отпусна се, притвори очи и постоя малко така. Да, нямаше никакво съмнение, че тази вечер тя наистина ще отплува на своето околосветско пътешествие.

Стана, отиде до пулта за управление и натисна другия голям бутон, върху който пишеше “Стоп”. След това бързо излезе от каютата, затвори вратата след себе си и слезе от яхтата. Качи се в колата си и запраши нанякъде. Върна се два часа по-късно и започна да вади от багажника различни торби пълни с храна. В една от тях се подаваше бутилка скъпо шампанско. Отне й почти час, докато ги замъкне всичките върху яхтата. Заключи вратата на колата си, качи се на палубата и изтегли стълбата нагоре. Слънцето почти се бе скрило зад пустинния хоризонт. Не след дълго двигателите на яхтата отново забоботиха, а електрическа манивела изтегли платната високо нагоре до самия край на мачтата. Вятърът ги изду. След малко цялата палуба на яхтата се обля в светлина, а отвътре се чу нежна музика.

Когато навън напълно се стъмни, госпожица Изабела Инсбрук се появи на палубата с дълга черна рокля без гръб, наметната с ефирен розов воал. Беше с разпусната върху раменете коса и чаша шампанско в ръка. Пристъпваше бавно и се усмихваше. Лицето й издаваше пълно блаженство. Стигна до носа на палубата, хвана с лявата ръка обезопасителното въже и се загледа напред. Наоколо бе абсолютно тихо, ако изключим шума от двигателите. Никъде другаде нощта не е така черна, както в пустинята. Но и никъде другаде звездите не светят толкова ярко в небето. Изабела Инсбрук гледаше в тъмното напред, а върху нея се сипеше дъжд от звезди. От каютата долиташе звукът на позната песен:

...Heaven, I'm in heaven
And my heart beats so that I can hardly speak
And I seem to find the happiness I seek
When we're out together dancin' cheek to cheek

Dance with me, I want my arm about you
That charm about you will carry me through...

Осветената яхта можеше да се забележи поне от десет мили. Изабела пътуваше щастлива, както никога друг път в живота си.

- Пълен напред - каза тя. Отпи глътка шампанско, пое въздух и притвори очи.

 

 

© Едуард-Уилям Брадфорд
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.05.2008, № 5 (102)