Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ШЕПОТ ОТ АДА

Едуард-Уилям Брадфорд

web

Изпитвам чувство на лекота, когато зимата си отиде. Бе първият топъл, слънчев ден и вечерта не ми се стоеше у дома. Исках да изляза навън, да походя малко и някъде да пийна нещо. Реших да се отбия в местния гей бар "Ескорт" на ъгъла на Амстердам авеню и сто и девета Западна улица. Почти никога не беше претъпкан, музиката бе поносима, а по-голямата част от посетителите бяха студенти от Колумбийския университет, техни приятели и понякога преподаватели. Въобще - барът е едно от приятните места наоколо.

Влязох някъде към единайсет, поръчах си чивас ригал и седнах на една от масите. Нямаше много хора като за петък вечер. Знаех, че някъде към дванайсет има някакво шоу на травестити. Обикновено пееха, танцуваха и забавляваха посетителите с чувството си за хумор, а и не само с това. Бях прав. Не след дълго светлината се приглуши и на осветения малък подиум се появи... О, Господи! Долната ми челюст щеше да удари земята. Това, което се появи, бе ужасяващо. "Тя" беше малко по-ниска от мен, но поне три пъти по-голяма. С две думи - ужасно дебела. Бе се пристегнала с всички подръчни средства, но въпреки това коремът й стърчеше напред, сякаш е бременна. Обута в черен чоропогащник на големи ромбове и с голяма руса перука на главата. От кръста, който бе трудно да се нарече талия, се спускаше къса туника на ресни, а на краката си носеше червени обувки с висок ток. Беше чернокожа и ужасяващо грозна в лице.

Огледа победоносно целия бар, след което пристъпи бавно напред със силно поклащащ се ханш, и се запъти право към мен.

- Харесваш ли големи момичета като мен? - каза тя с дълбок, плътен глас.

- Отчайващо - отвърнах аз.

- Е, поне един истински джентълмен тук, който разбира от жени.

След което приседна на коленете ми и ме обгърна с ръце. Имах чувството, че ще издъхна под тежестта й.

- След края на шоуто ми ще танцуваш с мен - каза тя и се изправи.

Никoй не се засмя на шегата й, макар че се предполагаше. Тя се обърна и се върна обратно на подиума. Взе микрофона и "изпя" някаква песен. Всъщност бе посредствен буфосинхрон. Овациите бяха никакви. Последваха още няколко песни, но посетителите на заведението определено не оцениха високо таланта й. И тогава се случи неочакваното. Тя скочи от подиума и се втурна неудържимо да танцува из цялото заведение. Хвърляше напред-назад огромното си тяло, кълчеше се, правеше шпагат, залягаше по пода и се изправяше. Бе абсолютно учудващо, че не докосна и не събори нищо около себе си. Всички бяха приковали погледи в нея и не я изпускаха от очи най-вероятно от страх да не би тази огромна маса от плът да се стовари върху някого от тях. Музиката "разцепваше" стените на иначе неголемия бар, а черният травестит танцуваше, сякаш е в екстаз.

В един момент, докато тръскаше главата си - перуката му излетя и изчезна под една от масите. Той изобщо не усети това, но явно въпросната перука дръпна "спусъка" и в следващите няколко секунди последва верижна реакция. Всичко в него започна да се разпада. Така наречената рокля се спука на гърба и под мишниците. Отвсякъде потече плът като река. Сутиенът му на гърба също се скъса и бюстът изпадна почти до кръста, след което се извъртя половината отпред и половината отзад и заседна в плитчините. Токчето на лявата му обувка се счупи, докато правеше поредния шпагат, и накрая, когато той все пак осъзна бедствието - на земята лежеше едно окаяно и размазано същество, разпаднало се на части. В целия бар избухна неудържим смях. Смях до сълзи. Аплодисментите щяха да изкъртят прозорците. Чуваха се викове: "Браво, браво..." Аз също се смеех със сълзи макар въобще да не гледах към него. Моят смях бе друг. Моите сълзи не бяха от радост. Просто - някаква необяснима нервна реакция. След това всичко около мен се завъртя като в калейдоскоп. Лицата на хората наоколо се изкривиха, а предметите започнаха да се движат в пространството. Шумът постепено затихна, докато накрая се възцари тишина. После отнякъде се появи този шепот. Шепот, чиито думи не различавах. Започна да се усилва и се превърна във вой. Поставих ръце на ушите си и затворих очи. Всичко потъна в мрак.

 

*

"Това прави секса по-добър. Това прави много неща по-добри сега, но не прави живота ми да върви накъдето и да е."1

20-годишен, ХИВ+, латин гей мъж

Сутрин. Ставам бавно и мъчително както обикновено. Рутинни движения, кафе... Пет минути по-късно с чаша кафе пред компютъра. Пощите, страниците... Всичко като вчера. Както онзи ден. Както много други. Освен мисълта, която не е в стаята, която е другаде.

Толкова години водя непримирима война, която постояно губя. Която знам, че не мога да спечеля. Няма как. Врагът е дяволски подъл и нечовешки силен. Винаги е само въпрос на време, докато отнеме от мен поредния приятел, близък, познат. Изпратих мнозина от тях отвъд. Малцина останаха тук. И аз! Напълно самотен и примирен със стотиците лични загуби. Не само това - аз знам, че ще последват и други, и други. И много, за които аз няма и да узная. Засега единствената малка победа, която съм отстоял, е моето непоколебимо решение да не се предам на врага. И да не прекратявам войната.

Когато се преместих в настоящото си жилище, първият човек от сградата, с когото се запознах, бе Алън. Трийсет и три годишен двуметров блондин от Чикаго. Имаше хубави ясни, сини очи и лице, осеяно с лунички. Живееше с приятеля си Тони. Дали защото имаше два ротвайлера, или по някакви други причини, но ние се сприятелихме спонтанно. За Коледа дойдоха у дома заедно с Тони, а няколко месеца по-късно аз и моят приятел бяхме на гости у тях. Последваха още няколко взаимни визити. Тези инцидентни гостувания бяха приятни и сърдечни, ако изключим обстоятелството, че когато дойдоха за Коледа, а и след това, аз и приятелят ми забелязахме, че ръцете на Алън треперят повече от допустимото. Предположих, че е резултат от алкохола, защото Алън пиеше доста.

Веднъж, в петък вечер, отидохме заедно на бар и аз, мислейки, че понякога пийвам стабилно, останах изумен, като видях колко изпи той. Почти три пъти колкото мен. По мои груби изчисления аз изпих около бутилка и половина бакарди. Но не беше само това. Алън беше и на кристал. Той ми показа малка кутийка с белия кристал и се усмихна. А на мен... на мен ми причерня пред очите!

Виждахме се често в парка до нас, защото разхождахме кучетата си заедно. Моето куче Джем, по някакви си негови съображения, не обичаше Алън. Ухапа го доста жестоко три пъти. Последния път едва що не отнесе лицето му със зъбите си.

Няколко месеца по-късно пак по непонятни за мен причини Алън и Тони се разделиха. Беше ужасна раздяла. Полицията постоянно идваше на горния етаж. Стигна се и до съд. Не можех да заема ничия страна, защото въобще не ми беше ясно кой, какво и къде. Накрая Алън остана сам с кучетата в апартамента над мен. Често пускаше стерео уредбата си докрай в два през нощта. Друг път чувах над главата си грохот от падащи по пода тежки предмети. Явно, не беше съвсем добре. Когато се разминавахме в асансьора, имах чувството, че гледа през мен. А понякога едвам ме разпознаваше. Даже съвсем не бях сигурен, че ме разпознава. Веднъж се прибирах вечер у дома, когато го видях пред сградата, придържан от служител на социалните служби на града. Не бях сигурен извежда ли го, или го прибира. Алън се олюляваше и едвам се държеше на краката си. Стана ми много мъчно и тъжно за него, защото независимо от всичко, той беше най-добрият ми приятел в сградата. Просто не знаех какво да направя. Всъщност - бях безсилен! Вече знаех от самия Алън, че е ХИВ позитивен, а една от съседките ми каза, че страда и от шизофрения и не може финансово да си позволи лекарствата, защото не работеше нищо. Даже не съм сигурен дали имаше и социална помощ. Всъщност - аз никога не го бях виждал да отива или да се връща от работа.

Беше някъде около 11 сутринта. Тъкмо бях станал от леглото и седнал пред компютъра си с кафето, когато от тавана потече вода като из ведро. Първите няколко капки се удариха в монитора и ме опръскаха по лицето. След това водата рукна от тавана като от чешма право върху включения компютър. Не можех да повярвам. Светкавично изгасих компютъра, сложих върху него празна кофа и хукнах по стълбите към горния етаж. Когато стигнах, видях, че целият коридор е изпълнен с гъст черен пушек. Тогава чух и сирените на спиращите долу пред сградата коли на пожарната. Апартаментът на Алън бе в дъното на коридора, което не се виждаше от гъстия пушек. Реших все пак да стигна дотам, защото не бях сигурен какво е станало с Алън и кучетата. Може би се бе задушил, може би не можеше да стигне до вратата, може би не беше вече жив. Когато все пак се добрах до вратата на апартамента му, тя бе леко открехната и отвътре излизаше гъстият черен пушек на талази.

- Алън... - провикнах се аз и бутнах леко вратата.

- Тук съм, тук съм. Съжалявам, Едуард - това беше инцидент.

Алън стоеше по средата на хола само по бельо. Целият изпоцапан със сажди. С разкървавено лице и кофа за вода в ръце. Изглеждаше ужасно жалък. Залиташе...

- Извини ме за водата, но трябваше да изгася пожара. Пламъците бяха навсякъде.

Преди да успея да отговоря, бях изблъскан от пожарникарите, които бяха по петите ми. Удряха по вратите на всички апартаменти и приканваха хората да се евакуират и да напуснат незабавно сградата. До евакуация така или иначе не се стигна, защото пожарът бе потушен. Слязох обратно в апартамента си и се заех с почистване на мръсната вода, изляла се навсякъде по бюрото ми.

Бе средата на август. Бях изцяло погълнат от приготовленията си за дълго пътуване до Европа през септември. В апартамента над мен цареше тишина. Само веднъж или два пъти в денонощието чувах стъпки. Музика отдавна не звучеше отгоре.

Бе истински кошмарен сън, от който се събудих някъде към пет сутринта. Сънувах, че някой иска да отвлече Джем и изведнъж този някой се оказа Алън. Разпознах го безпогрешно, но... този Алън, когото сънувах, не беше с ясни, сини очи. Вместо тях зееха две големи празни дупки, оцветени в огнено червено. Сякаш бяха изгорени с киселина. Дърпаше Джем за верижката и махаше към мен с ръка. След това пусна верижката и тялото му бавно се издигна нагоре във въздуха. Скочих в леглото си, целия потен и едва дишащ. Джем, който спеше до мен, надигна глава. Осъзнах, че сънувам, и с тежка въздишка стоварих главата си върху възглавницата.

Същата вечер сградата внезапно загуби електрическото си захранване и всички обитатели бяха евакуирани. Аз взех Джем със себе си и реших да отида в парка до реката, защото бе непоносима задуха и горещина. Когато се връщахме няколко часа по-късно, отдалеч забелязах, че пред входа има хора, а на улицата бяха спрели няколко полицейски коли. Ускорих ход, но когато достигнах до входа, видях няколко санитари, които бутаха носилка, върху която имаше черна торба с тяло в нея. Тогава погледнах и към спрелите на улицата коли. На едната от тях пишеше "Съдебна медицина". Потърсих с поглед за някой от съседите и почти се сблъсках с един от тях. Преди да успея да отворя уста, за да попитам - той ме изпревари:

- Алън! Кучетата почти го бяха изяли. Мъртъв поне от няколко дни. Свръхдоза... - и ме подмина.

Осем месеца по-късно. Над мен не живее никoй. Чувам стъпки на хора в апартамента отгоре. Качвам се и леко бутвам вратата. Холът е препълнен с черни пласмасови торби с боклук. Виждам суперинтенданта на сградата. Моля го да ми позволи да вляза за малко. Той кимва с глава. Стоя по средата на хола, сам до торбите с боклук. В спалнята се вижда друга купчина от торби. Апартаментът изглежда ужасно. И това е всичко, останало след жалкия, трийсет и тригодишен живот на приятеля ми Алън. Две стаи, пълни с боклук. Чудя се - дали това е било и в душата му, преди да забие в себе си последната спринцовка. Преди да поеме нагоре, преди да ми помаха с ръка и мине отвъд.

 

*

"Депресия, депресия. И чувство за непълноценност. Но аз мислех, че правя каквото трябва да правя. Като че ли съм бездомен. Аз съм без работа и това е като товар на плещите, твърде тежък товар на плещите, а кристалът ми помогна да го отхвърля и да забравя за него. Просто полудявам. Баща ми почина през 2002 и след това беше като че аз го искам и не ми пука. Знаеш ли - минавайки през цялата система на приютите със семейството ми и виждайки всичко - това е много стрес, много стрес и аз бях там единственият за тях. Аз имах много товар върху себе си, много: "нужен си ми, нужен си ми, нужен си ми", но нали знаеш - аз нямах никoй. И така - аз се предадох. Кристалът беше моят изход в този момент."

20-годишен, ХИВ+, латин гей мъж

Беше преди единайсти септември 2001. По онова време посещавах доста от гей секс клубовете в Манхатън. В един от тях срещнах Тревор. По него време четирсетгодишен мъж с прошарена (почти бяла) коса. С безупречно тяло за възрастта си. Когато го видях във фоайето на клуба, си помислих, че не би било лошо, ако направим някоя "лудория" заедно. Разбира се, че я направихме. С едно малко уточнение. Тревор я повтори и с всички останали мъже в клуба, с които имаше възможност. По мои груби изчисления - не по-малко от петдесет души. Не ползваше предпазни средства. В едно от прекъсванията на маратона той седна до мен във фоайето, където аз пиех кола. Подпря гръб на стената, обърна се с лице към мен и ме попита дали не би могъл да получи телефонния ми номер. Дадох му го без допълнителни въпроси с ясното съзнание, че от това нищо не би могло да излезе, защото хората, които посещават този вид клубове, рядко осъществяват допълнителни връзки извън тях.

На другия ден следобед, телефонът ми неочаквано иззвъня. Върху индикатора за позвъняващия бе изписан номер от Манхатън, който не ми беше познат.

- Ало - казах аз, след като вдигнах слушалката.

- Хей - чу се от другата страна. - Аз съм Тревор.

- Кой Тревор? Не мисля, че се познаваме.

- И аз така мисля, но в джоба на дънките ми има лист хартия с телефонен номер и твоето име. Не знам как е попаднал там. Да сме се виждали някъде?...

- Не знам. Може би... Как изглеждаш.

- Ами четирсетгодишен с прошарена коса. Висок и строен, със сини очи.

- Нищо не ми идва наум

- Ами защо не се срещнем - може тогава да ти дойде.

- ОК! Къде живееш?

- В горната част на Манхатън.

- Не е далеч от мен.

- Чудесно! Защо не дойдеш да вечеряме заедно у дома?

- Ще дойда - отвърнах аз и той ми даде адреса.

Същата вечер бях на посоченото място. Когато вратата се отвори - пред мен стоеше същият мъж от секс клуба, който бях посетил през уикенда. И вечерята, и цялата среща бяха приятни и завършиха в леглото.

- Извини ме, че обаждането ми бе така объркващо, но онази вечер бях толкова хай2, че не си спомням нищо.

- Аз си спомням всичко, но не мисля, че това сега има значение.

Тревор се бил разделил преди година с приятеля си, с когото прекарал 19 години заедно. Последвала мимолетна връзка с някакъв испанец, който обаче си бе заминал преди месец за Мадрид и сега Тревор бе сам. Сам и не на себе си. Въобще не ставаше дума за финансова нестабилност. Ставаше дума за емоционална нестабилност. И той, както всички останали в тази история, не можеше да понася (или да се примири с реалността около себе си). Дали се страхуваше, че всички влакове в неговия живот за заминали?... Дали поради тежката травма, нанесена от собственото му семейство. Говореше за майка си, която бе починала, като за кучка. Цял живот бе правил безопасен секс, освен един-единствен път в някакъв клуб. Месец по-късно е диагностициран като ХИВ-позитивен. Нямаше проблем да си осигурява лекарствата и ги вземаше редовно, но така или иначе - той вече не бе същият, както преди това. Тревор живееше с усещането, че е наказан несправедливо. Небето се бе стоварило върху главата му. Бе безупречен в работата си и едно от нещата, с които истински се гордееше, бе, че за петнайсет години, нито веднъж не бе закъснял за работа. Живееше сам, в прекрасно подреден апартамент. С много вкус и старание. Имаше даже пиано, на което свиреше понякога в свободното си време. Говореше френски безупречно и учеше испански. Ставаше всяка сутрин в пет, за да има три часа, в които да вземе душ и да се приведе в безупречен вид, преди да тръгне за работа. Каза ми, че най-трудното нещо, с което не може да се справи в момента, е усещането за самота и празнота в живота си. Тоталното отсъствие на човек до него, на когото би могъл да разчита в случай на нужда. Поради което от време на време взимаше наркотици. Бе започнал с марихуана, но вечерта, когато го бях видял в клуба, бе взел кристал. Според него му е помогнал да загуби усещането за реалност. Да се откъсне от света, който не понасяше. И се бе отдал на разврат... Зениците на очите му все още бяха силно разширени от метадона. Лицето му бе усмихнато, но излъчваше нервност. Попита ме не бих ли искал да станем приятели и да го посещавам през уикендите. Кога за вечеря, кога за секс, а всъщност - най-добре би било и за двете. Предложи ми да оставам да преспивам при него, за да не се налага да пътувам късно вечер. Отговорих, че по принцип нямам против, но имам едно-единствено условие. Аз или наркотиците. Неговият избор бе в моя полза.

От този ден нататък, аз прекарах с него почти година и половина. Особено в началото той видимо се оживи и се чувстваше добре. Сякаш присъствието ми вля живот в него. После се установи рутината. Първоначалното силно привличане по време на опознаването отстъпи място на добро и предсказуемо приятелство (поне в началото). Аз не го изпусках от поглед, за да съм сигурен, че той спазва обещанието си да не употребява наркотици. Струва ми се, той държеше на думата си. Имаше обаче дни, в които бе непровокирано нервен и сприхав. Тогава се чудех дали това е резултат на абстиненции, или просто се бе "друсал" предишната вечер. Така и не успях да разбера. Беше ми нужно невероятно търпение и такт, за да понеса и преодолея кризите му на нервност. В повечето случаи успявах да се контролирам, но понякога отвръщах язвително. По негово предложение и настояване започнах да употребявам предпазни средства, когато правехме секс. Но имаше и изключения. Дали това не бе моят инстинкт за самоунищожение?... Кой знае.

Една вечер, може би около три седмици след като се бяхме запознали, по време на секс, Тревор получи масиран вътрешен кръвоизлив, а аз не използвах защитно средство. В началото въобще не разбрах, но когато надигнах тяло и запалих лампата, видях, че целият съм оплескан в кръв. От коленете до гърдите. Скочих незабавно от леглото и изтичах в банята, за да се измия. Имах усещането, че ако имам в ръцете си нож - ще изстържа поне два инча от себе си. Не знаех за кого да мисля повече в този момент - за себе си или за него. Количествто кръв бе доста. Но той каза, че се чувства добре, и бе видимо притеснен за мен. След около час под врялата вода на душа най-после си легнах до него. Той ме прегърна, притисна се до мен и каза: "Наистина ужасно съжалявам". Поставих ръка върху него, целунах го, без да кажа нищо, и заспахме. На другия ден взехме решение незабавно да си направя тест за спин. Това не ме успокои кой знае колко, но бе повече от нищо. Някой знае ли как минава времето, докато ти съобщят резултата?...

Следващият уикенд. Заспах по-рано от обичайно, но се събудих през нощта от силни болки в стомаха. Седнах в леглото и се опитах да разбера какво става. Всичките ми лимфни възли от гърдите надолу бяха свирепо възпалени и ме боляха до смърт. Тревор спеше до мен, както винаги открит до кръста, за да може да се охлажда нормално. Това е едно от нещата, които не знаех. Хората, които са с ХИВ, дали от лекарствата, дали по друга причина, но когато заспят, вдигат висока температура и имат нужда да се охлаждат допълнително. Климатикът бе на по-малко от метър разстояние и духаше насочена струя леден въздух право върху голото тяло на Тревор. Той се събуди и тутакси ме прегърна.

- Защо плачеш?

- Нищо, нищо - отвърнах аз.

- Лошо ли ти е?

- Малко.

Той не отвърна нищо, но постави главата си върху гърдите ми. Никoй от нас не знаеше какво да каже, а пък и едва ли имаше нужда.

Три дни по-късно. Телефонът ми звъни. Беше Тревор. Гласът му не звучеше нормално.

- Как си?

- Малко по-добре.

- Слушай, току-що излизам от болницата. Тестът ми за СТД’с3 показва положителен резулат за сифилис.

- Какво?...

- Не се паникьосвай - неприятно е, но се лекува. Особено ако се диагностицира навреме.

- Какво говориш? Откъде можеш да хванеш сифилис по дяволите.

- Отвсякъде! Особено от клуба, в който се запознахме. Ти би го забелязал по-лесно, но аз няма как, защото мястото на заразата не е отвън. Бягай до болницата още веднъж и повтори теста си за СТД’с.

- ОК!

Няколко дни по-късно. Седя сам във фоайето на болницата и очаквам резултатите от тестовете за ХИВ и СТД’с. Категорично отказах както на Тревор, така и на приятеля ми да идват с мен. Бях се подготвил психически напълно. За изненада на самия мен обаче - никакви самоубийствени мисли не се въртяха из главата ми. Просто бях приел истината и бях решен да се боря мъжки докрай. Ако имаше нещо, което ме плашеше - то бе само обстоятелството, че не знаех оттук нататък какво точно ми предстои.

Във фоайето седяхме група от около двайсетина души и ни викаха един по един. Видимо, аз съм най-възрастният. Виждам останалите да излизат от стаята на лекаря. Повечето със сълзи в очите. Отвън ги посрещат техни близки или приятели и се опитват да им вдъхнат някакъв кураж и надежда. Каква надежда и за какво?... Някои се опитват да скочат през прозореца? Охраната на болницата едвам успява да ги озапти. Изведнъж в съзнанието ми изплува съдебна зала. Зала, в която всички ние сме обвиняеми и съдия произнася нашите смъртни присъди. Това е, струва ми се, най-тежкото. И най-непоносимото. Моментът, в който ти обявяват присъдата. После... После някак си се примиряваш, защото наистина няма какво друго да направиш. Влизам последен. Психиатърът, който съобщава резултатите, държи в ръцете си файла ми. Лицето му не издава нищо. Сякаш е от восък. Няма усмивка, няма гримаса. Поканва ме да седна на стол. Трябва да съм седнал, когато ми съобщава резултата. Пита ме дали съм готов да приема резултата, какъвто и да е той. Кимвам с глава, без да отговарям. Той настоява да чуе "Да". Отговарям "Да". Той поема дъх и ми съобщава ясно и високо. "Резултатите Ви от ХИВ теста и теста за СТД’с са негативни." След което ме гледа и мълчи около две-три секунди. "Изненадан ли сте от резултата?" Кимвам с глава, без да отговарям. Даже не мога и да заплача. Нито от радост, нито от мъка. Просто... току-що умрях поне пет пъти. Пет от стотиците пъти.

Ден по-късно съм в Европа. По работа и лични причини. Повтарям още веднъж тестовете. Първият - същият резултат като в Ню Йорк. Вторият?... Вторият е различен.

Сестрата ме извиква в кабинета на лекаря, сякаш съм престъпник. Въобще не се и опитва да крие, че има нещо, което трябва да узная. Стои на разстояние от мен и ме гледа укорително. Тук не ме канят да седна. Лекарката седи зад бюрото си. Първият й въпрос е какъв е точният ми адрес. Казвам й Ню-Йоркския си адрес, защото тук съм временно и нямам постоянен адрес. Тя прави гримаса на недоволство. Не може така - трябва адрес тук, за да ме заведе на отчет. Какъв отчет, по дяволите - след няколко седмици си заминавам и едва ли някога ще се върна обратно тук. Това я обезкуражава.

-Добре - отвръща тя. - Тестът ви за ХИВ е негативен. Теста за СТД’с положителен. Сифилис! Трябва да Ви поставя тук инжекция от пеницилин.

- Не може - отвръщам аз. - Имам силна алергична непоносимост към пеницилин от дете, в резултат на което на тригодишна възраст съм изпадал в клинична смърт. Повторението може и най-вероятно ще е с фатален изход.

Предписва ми антибиотик, който трябва да пия в продължение на трийсет дни и аз напускам кабинета й. Дали поради някаква ирония, или по други причини предписаният антибиотик се оказва грешен и не ми действа въобще. Заболяването преминава във втора фаза и аз получавам обрив по цялото тяло. В крайна сметка, след намесата на лекар приятел, получавам рецепта за точния антибиотик (доксациклин) и започвам лечението. Ефектът е моментален - обривът изчезва след два дни и аз чувствам значително подобрение.

Прибирам се обратно в Ню Йорк. Тревор знае какво се е случило, защото говорихме по телефона за това. Всичко продължава както преди. С тази разлика, че той става непровокирано все по-нервен, сприхав и язвителен с мен, откогато и да било. Мога само да гадая причините. Понякога виждам, че зениците му са разширени повече от обичайното, но той твърди, че това е от капките му за контактни лещи. Някой да е чувал подобна глупост?...

Времето минава мъчително заради еднообразието. Рядко излизаме вечер, за да ходим на дискотека. Понякога вечеряме заедно навън. Понякога просто се разхождаме. Тревор предпочита да си стои у дома. Имам възможността да наблюдавам отблизо начина му на живот. Определено, не е като на всички останали. Макар да взима лекарствата си редовно и нивото на вируса на ХИВ да е сведено до неразпознаваемо - нищо не е същото, както при хората, които не са позитивни. Коктейлът от лекарствата му дава странични ефекти. Вечер, когато заспива до мен, усещам топлината от тялото му, което изгаря. Понякога има тотално отсъствие на физическа сила за най-елементарни неща. Понякога получава безпричинни стомашни разстройства. Не може да си позволи повече от една чаша вино. Убеден е, че лекарствата могат да го поддържат жив с години, но не знае, че максималният срок на черния дроб при тези обстоятелства е двайсет и една години. Има някакво озлобление у него срещу всички останали. Не може да приеме защо точно на него се е случило, след като е правил секс без презерватив само един път. Иронията на ситуацията е повече от зловеща. Направо убийствена. Той е склонен да упреква наркотиците за това. А аз - аз не знам какво точно да кажа. Сигурно... може би. Но каквото и да кажа - какво значение има това сега. Никакво! С времето, което минава, между нас се насажда отчуждение. Чувствам се като предмет, който всеки уикенд пътува до някъде, само и само някой да не се чувства сам. Проблемът е, че аз се чувствам сам. Всичко започва да ми тежи. Пътуванията, еднообразието, кризите на Тревор. Като че ли единствените мигове, в които се чувствам добре с него, са, когато спи до мен, защото ме прегръща. Няма как да се преструваш, когато спиш. Макар че аз въобще не мога да спя. Но това е друга история. Чувствам се като истински употребена вещ. Какво по дяволите правя тук? В този апартамент, до този човек... Ставам от леглото. Три часа през нощта е. Обличам се тихо и си тръгвам за дома. Отнема ми около час. Най-после в моето собствено легло. Вярно, студено и празно, но все пак моето легло.

На другия ден позвънявам на Тревор и го моля, след като свърши работа, да се видим в един бар в Челси. Той не задава въпроси. Срещаме се в шест. Поръчваме алохол. Казвам му, че искам да се разделим и го моля да не иска обяснение за решението ми. Тревор се разплаква мълчаливо пред чашата си. Става и напуска бара, без да каже дума. Аз оставам сам и се напивам до козирката. Свърши се - мисля си аз. Всъщност - не е. Три дни по-късно телефонът ми звъни. Той е. Плаче. Моли ме да преосмисля решението си. Аз се предавам. Може би защото го обичам по някакъв мой начин, може би защото не искам да го наранявам допълнително. През тази година и половина бях свидетел с очите си колко много е наказан и наранен. Срещаме се отново. Е... не е същото. И няма как да бъде. Всичко се разпада окончателно няколко седмици по-късно. Този път - без сълзи, но завинаги.

Пет години по-късно. Същият клуб. Отново виждам Тревор. Отново по същия начин, когато го видях за първи път. Само че сега е с остригана глава. Въобще не ме разпознава (убеден съм, не се преструва), макар че седи до мен. Това е последното ми посещение в този клуб. Това е единственият път, в който видях Тревор, след като се разделихме. Месец по-късно отдел здравеопазване на Ню Йорк запечатва и затваря клуба завинаги. Тревор също е запечатан. От мен, в мен и завинаги. Събира прах някъде дълбоко в душата ми в отдела "Болезнен архив"...

 

*

"От първия ден, в който си инжектирах кристал, ми отне един месец да загубя всичко."

34-годишен, ХИВ+, латин гей мъж

Кошмарите въобще не престават да ме връхлитат. Напротив - стават все по-ужасни и все по-чести. Мястото, в което мога да складирам болезнения си опит, отдавна е препълнено. Всичко и навсякъде е задръстено. Прелива!

Крис - двайсет и тригодишен унгарец, живеещ на Източната страна в Манхатън. Пристигам в луксозния му апартамент след полунощ. Още с отварянето на вратата ми изглежда странен. Не, няма разлика от снимката му, която е онлайн, но излъчването на живо е друго. Всъщност - трябва ли да употребявам думата "на живо"? Пред мен стои всичко друго освен жив човек. Зениците са разпънати докрай. Колебая се на вратата дали изобщо да вляза. Накрая влизам. Почти не говорим. За какво?... Всичко, което ни е нужно да знаем един за друг, вече го знаем. Има само едно нещо, което аз не знам. И ми предстои да узная. Петнайсет минути по-късно.

Процедурата е изключително проста. Той и без това няма кой знае колко дрехи върху себе си. Моите са на пода за по-малко от минута. Обгръща ме с ръце и ме притегля към себе си. Диша тежко. Не... не е това, което всеки би си помислил. Друго е, но до него остават още няколко минути. Няколко минути, в които аз напразно се опитвам да провокирам неговия естествен инстинкт. Няма такъв. Или поне засега е недоловим. Поставям ръка върху лицето му и го обръщам към мен. Дълбоки и мътни очи с огромни зеници, гледащи през мен. Целува ме. Това е първият, но уви единствен знак, че изпитва нещо. Отвръщам му и поставям ръцете си под него. Усещам ударите на сърцето му. Много бавни, откъслечни, едвам доловими. Той също ме обгръща с ръце и извръща глава настрани. Това е последното нещо, което прави. След това - няма повече движения, няма удари на сърцето. Не вярвам на очите си. Скачам, сякаш някой ме е залял с кофа вряла вода. Обръщам лицето му към мен. Очите и устата са широко отворени, а ръцете, които допреди две секунди бяха сключени около врата ми се отпускат и падат встрани от тялото. Следват няколко отчаяни минути, в които опитвам всичко възможно. От изкуствено дишане до масаж на сърцето. Без резултат. Посягам към телефона си и набирам 911.

Седя на фотьойл в хола. Апартаментът е пълен с полицаи, които тихо и без бързане извършват рутинни неща. Срещу мен седи приятна жена детектив с бележник в ръка.

- Трите Ви имена, рождена дата, адрес?

Казвам ги, без да я гледам в лицето

- Трите имена на починалия и рождената дата.

- Крис, останалите неща не ги знам.

- На колко години е?

- Ако може да се вярва на профила му онлайн, на двайсет и три.

- Откога го познавате.

- Не го познавам. Дойдох тук половин час преди вас.

- Осъществихте ли сексуален контакт?

- Не!

- Тогава защо той е гол?

- И аз бях, но се облякох, преди да дойдете.

- Значи все пак сте правили секс.

- Не, не сме. Не се стигна дотам.

- А-ха - значи имахте намерение, но то не се осъществи.

- Точно така.

- Употребил ли сте алкохол или друго вещество за стимулация, наркотици и т.н.

- Не!

- Убеден ли сте в отговора си?

- Да! - След което поемам дълбоко дим от цигарата си.

- Имате ли нещо против да Ви бъде взета кръвна проба за изследване.

- Не, нямам! И съм сто процента убеден какъв ще е резултатът от пробата.

- ОК.

Тя продължава да задава въпроси, а аз отговарям почти механично с да и не. Даже не я гледам. Или по-точно гледам я, но не я виждам. Гледам през нея по същия начин, по който Крис гледаше през мен преди по-малко от час. Покрай нас минава униформен полицай и в ръката си държи огромна прозрачна торба, пълна със спринцовки, игли и други неща, които аз не знам за какво служат. Спира за секунда, показва ги на детектива и отминава. След него се доближава млад цивилен мъж.

- Свръхдоза на първи оглед. Няма видими външни следи от насилие или осъществен сексуален акт. Вероятно време на смъртта преди около час. Тялото още е топло.

Чувам звука от затварящ се цип и лицето на Крис изчезва завинаги в черната пластмасова торба. Двама санитари я подхвърлят върху носилката и започват да я бутат към вратата. Това е всичко. Няма драма, няма опечалени. Само няколко длъжностни лица и напускащите един по един апартамента екипи. Аз също взимам якето си и излизам навън. Наоколо е тъмно и пусто. Сега е три часа през нощта. Виждам как зад мен униформен полицай запечатва входната врата. Спирам такси и поемам към дома си.

 

*

"Младите гей мъже са с най-голям риск да употребят кристал. Заради самотата. Това е такъв самотен свят за гей мъжете. Аз живея в Ню Йорк и той е такова трудно място за живеене. Толкова е трудно да бъдеш себе си. Толкова е самотно. И студено понякога..."

23-годишен, ХИВ+, бял бисексуален мъж

Еладио е изключително приятен на въшност мъж. Даже би било честно, ако кажа, впечатляващ. Пуерториканец в ранните трийсет години. Не само външността му е впечатляваща. Еладио е един от хората, които, като го видиш и размениш няколко думи с него, направо ти иде да се разтопиш. Има такива хора. Винаги усмихнат, винаги в добро настроение. Слуша, когато говоря, и отговаря смислено и разумно. Трябва ли да добавя, че времето, прекарано с него в леглото, също е изключително запомнящо се. Запознахме се онлайн и макар да живее доста далеч от мен - не съжалявам за нито един от случаите, когато съм пътувал около час, за да прекарам приятно времето си с него. Имам усещането, че взаимно изпитваме безкрайно добро чувство един към друг. За онези, които не познават нашият специфичен начин на поведение, ще уточня, че изпитването и показването на чувства не е особено прието при този вид запознанства и контакти. Или както мой приятел шеговито подхвърли преди години: "Сексът в Ню Йорк е ОК, но чувствата са опасни." Тогава го погледнах снизходително, но сега, след толкова много години, си давам сметка колко е бил прав.

С Еладио обаче не е така. Винаги има приятен разговор преди и след. Никoй не бърза за никъде. Времето минава приятно. Той е мениджър в централата на една от най-големите дизайнерски корпорации в Америка. Апартаментът му не е много голям, но е подреден приятно и с вкус. Обича музика и има малко домашно звукозаписно студио, на което прави свои ремиксове. Изглежда щастлив и доволен от себе си човек. Толкова рядко се среща някой, който да не мрънка и да не се оплаква от нещо. Сигурно заради комбинацията от всички тези неща го обичам по мой собствен начин. Моят прекрасен приятел Еладио обаче... употребява кристален метадон. Никога не съм го виждал неадекватен или потиснат. Но...

Търсил съм как ли не отговор на въпроса "защо". Защо точно той, който има всичко, което разумен човек би пожелал, е прибегнал до това. Мислил съм си за детството му или за други неща от по-късен период. Поне той не ми е казвал нищо, а не е от хората, които биха премълчали или лицемерничили. Не, не е! Водил съм няколко предпазливи разговора с него по въпроса, като се стремя да не му създам неприятно и отблъскващо усещане. От опит знам, че ако той се почувства дискомфортно - няма повече да го видя. А за колко много съм се оказвал последният остров, последният жив човек, пред когото споделят какво им тежи... Защото знаят, че няма да ги осъдя, ще ги разбера и каквото и да е причината, обстоятелствата и хората, свързани с това - техните тайни ще умрат в мен.

Едва ли някой си дава сметка, че душата на един гей е необятно дълбок океан, пълен с безброй тайни. Лежат на дъното в тъмнина и си отиват от този свят заедно с човека без никoй никога да ги е узнал. Без дори някой да подозира, че съществуват. Тези тайни съвсем не се отнасят само и единствено до това кой с кого, кога и къде. Не, не... За други неща става въпрос. За неща въобще неподвластни на сексуалната ориентация. Но това не премахва тъгата у мен, и страданието, че аз рано или късно ще загубя прекрасния си приятел Еладио. Винаги е само въпрос на време. И никога на случайност. Според него, метамфетаминът му помага да чувства сексуалното изживяване по-добре. А според мен - това е извинението. Причината е друга и другаде. Той едва ли осъзнава, че с всяка следваща употреба механизмите му за естествена самозащита просто се разрушават. Според него е ХИВ негативен. Според мен - не знае или не иска да узнае истината. Освен приятното усещане от добре прекараното време в устата ми винаги има горчив привкус от това, което виждам. Ден след ден - той се разпада. Вярно, бавно, но затова пък сигурно. Просто може би един ден ще последва Алън и Крис. Може би... кой знае. На мен все ми се иска да вярвам, че все някак си ще успее да се измъкне. Но това е моята самозаблуда, която е може би по-силна от неговата. Измъкване няма!...

 

*

"Когато проникна в мен се почувствах малко различен. Много малко. Усещах, че съм в допир с тялото си. И се почувствах, като всичко, което аз винаги съм искал да бъда в секса."

32-годишен, ХИВ+, черен гей мъж.

В най-студената нощ на декември тръгнах към Стивън. Живееше само на няколко преки от мен. Чакаше пред вратата на сградата и пушеше нервно. Почти не разменихме думи. Влязохме у тях и той загаси лампата. Това бе отдавна. По онова време той току-що бе завършил Колумбия и се бе дипломирал. Висок колкото мен, но физически много силен северен ирландец на двайсет и седем. Видяхме се още няколко пъти, преди да загубим следите си. Веднъж отидохме заедно на бар. Няколко пъти правихме секс. Стивън бе един от най-интелигентните хора, които съм срещал. Изключително сдържан в поведението си, което отдавам на ирландския му произход. Започна работа във вестник и скоро израсна в йерархията там. Имаше обаче сериозния недостатък, че е ужасно хаотичен и не е в състояние да се организира добре. Родителите му бяха в Белфаст. Баща му бе протестантски свещеник. Струваше ми ужасни усилия да разбера каква е причината Стивън да е толкова хаотичен. Накрая разбрах. Онова, което не разбрах, е степента на зависимост, до която бе стигнал. Но явно беше сериозна. Година по-късно си замина за Северна Ирландия, защото визата му тук изтече и нямаше как да я поднови. Междувремено го уволниха от работа. Според него по хомофобски причини. Може и да е така. Не знам, не мога да съдя. И тъкмо се бях примирил с това, че едва ли някога повече ще го видя, когато той ми изпрати имейл от Белфаст. Твърдеше, че е добре. Пишеше, че се е отказал от употребата на наркотици. Зарадвах се, макар да останах скептичен. Година по-късно бе отново в Ню Йорк. Дойде у дома. Изглеждаше изморен и състарен, но духът, духът бе същият. Изглеждаше по-жив и жизнен отвсякога. Моят добър приятел сякаш бе възкръснал от пепелта. Зарадвах се много. Прекарахме почти цял следобед у дома и говорихме за какво ли не. След което дълго се смяхме, че след толкова много години най-после сме осъществили истинска европейска среща на високо равнище. След около месец постъпи отново на работа в една книжарница, колкото да се закрепи тук. Няколко месеца по-късно ми каза, че се е върнал на работа като журналист. Няколко седмици по-късно - изчезна завинаги. Не отговаряше на пощите ми. Телефонът му е с препълнена гласова поща. Стивън изчезна. Отказвам повече да мисля. Повече не мога да понасям това. Не мога, не мога, не мога...

 

*

"Аз само исках за момента да разделя мисълта от тялото, ако знаеш какво е това. За разлика от марихуаната, К, кристал мет е спасение и измъкване. Аз се нуждаех от този момент. Имам предвид, аз знаех, че това е само момент. Той е временен."

39-годишен, ХИВ-, бял мъж бисексуален

Нашето познанство и обич се измерват с броя изпращания и посрещания, с броя самолетни излитания и кацания. Ние живеем на десет хиляди мили един от друг. Това не ни прави по-малко близки. Това не прави взаимната ни обич и уважение по-малки. Той има специално място в моя живот, макар да се познаваме само от няколко години. Доменик е моят личен лекар и най-добър приятел извън САЩ. На трийсет и две години е. Живее в Европа с приятеля си. Засега съдбата ни е давала щастливата възможност да се виждаме поне веднъж на две години. Последния път, когато го видях, си дадох сметка колко много го обичам. Заради всичко, което е. Доменик има своя собствена фирма. Печели добре, пътува постоянно и е единственият човек, който е така широко скроен като мен. Лишен от предразсъдъци, природно интелигентен, владеещ английски, с изключително висока компютърна грамотност. Нужно ли е да добавям коментар за безупречната му външност. Когато пътувам до Европа, Доменик е един от малкото хора, които ме карат да се чувствам истински добре. Беше в Ню Йорк преди месец и макар да нямахме кой знае колко много време - прекарахме великолепно. Казвал съм и на него, и на много други: "При други обстоятелства и предпоставки Доменик със сигурност щеше да е човекът, с когото щях да остарея. Без съмнение!" Рядко се срещат хора с подобна личностна сходимост като нашата. Фактът, че живеем толкова далеч един от друг обаче, не ни пречи. Напротив, струва ми се, помага, защото иначе другото би било проява на чувство за собственост, за притежание. Никoй от нас не го изпитва и в това е цялото очарование. Аз искрено се радвам на всеки негов успех и съчувствам, когато нещата не са съвсем ОК. Той отвръща със същото. Срещате ли подобно отношение всеки ден и у всеки човек, с когото сте се запознали?... Аз не - за другите не знам. И понеже между нас липсват условностите в резултат на физическия контакт - това придава съвсем друг смисъл на онова, което е между нас. Несъмнено - прави го и мнoгoкратно по-стойностно. При последното ми пътуване до Европа обаче узнах. От него самия - не от друг. Болката, която предизвика това у мен, е неописуема. Аз знам, че той е разумен. Той в края на краищата е и лекар. Човек, стоящ здраво с двата си крака на земята. И с главата си върху раменете. Знам обаче и други неща. Не допускам да съм единствен, но е твърде вероятно да съм. Доменик носи травма от времето далече назад. И сигурно заради това - за какво друго. А може да има и друго, което все още не знам. Ако ми е писано да загубя и него - нека поне това да е най-дългата битка, която ми предстои да загубя. Имам и силата, и търпението да я водя безкрай и докрай. Заради него, заради мен, заради много други.

Чувствам се като самотен фар на опустял бряг. Независимо колко силна светлина излъчвам към корабите в океана - те вместо да се насочат към светлината и безопасния залив зад нея, я заобикалят и се разбиват един подир друг в скалистия бряг. Нима светлината, която излъчвам, е толкова слаба? Или тъмнината е толкова черна и непробиваема. Защо, по дяволите, се разбиват в скалите? Нима не е останал нито един зрящ върху мостика? Отговор няма. Само грохота на прибоя, смесен с грохота на разбиващите се кораби. И на всичкото отгоре - не спира да вали.

 

*

"Не съм сто процента сигурен, но мисля, че станах ХИВ позитивен, защото използвах кристал. И сега, погледни какво имам: Кристалът не ми остави нищо. Аз съм на трйсет и четири години, аз съм ХИВ позитивен и без документи."

34-годишен, ХИВ+, латин гей мъж

Маркос Гарсия е един от най-непрежалимите случаи засега. Защото е само на двайсет и две. Неописуемо красиво черно момче. Смесица между пуерториканец и венецуелка, студент. Произхожда от много добро семейство. Няма видими причини да употребява наркотици. Но го прави. Понякога с дни. Просто отказвам да мисля какво би могло да се случи. Днес, утре или след седмица. Състоянието, до което е стигнал, е, че вече почти няма ерекция. Или в редките случаи, когато я получава, изпитва сериозни трудности да я задържи. Съмнявам се дали е в състояние да изпитва истинско удоволствие от сексуалната си активност. Най-вероятно не. По мои груби изчисления, ако продължава със същите темпове, към края на годината ще ми се наложи да извадя черния си костюм от гардероба. Той обаче не мисли като мен. Най-ужасното в този случай е, че не съм в състояние да направя нищо. Нищо! Никoй не е в състояние. Освен ако той самият не пожелае. Той обаче според мен отдавна не е тук. Той е "там"... Отворил вратата на ада, който го облъхва с ледена горещина. Колко пъти сънувам, че стоим заедно пред тази врата, след което той я прекрачва. Опитвал съм стотици пъти да го задържа с ръка, и нито веднъж не успях. Но това е само насън. Наяве е още по-зле. Наяве понякога плача от пълното си безсилие. Някой би казал, че той е проклет. Той ли?... Аз съм проклетият, защото той отдавна не чувства нищо. Изненадващо, за разлика от мнозина други, той усеща какво изпитвам към него. Понякога чувствам с цялото си същество, че той е истински устремен към мен и усеща обичта и добрината, които излъчвам към него. Тогава ме прегръща с ръце и стои дълго така, но след това... Точно когато го държа за ръката и си мисля, че го държа здраво, го изпускам и той полита в бездната. Защото изкушението на белия кристал е неимоверно по-силно от крилете, с които се опитвам да го издигна нагоре. Винаги, когато разперя криле, го изпускам от ръце. И този кошмар продължава безкрай: Онази огромна огнена врата зад гърба му се отваря и го поглъща. По-късно се връща, но уви - не е същият. Аз знам, че един ден той просто ще я отвори, ще прекрачи и никога повече няма да се върне при мен. Как се живее с това чувство? Да беше единствен - бих отвърнал: поносимо. Но не е...

 

*

"Взимам кристал мет, за да мога по-лесно да се заразя със СПИН. Това ще сложи край на мъките ми. Ще получа безплатно жилище, храна, лекарства и малко пари. Когато нямаш шанс за нищо друго в този живот - това е много. Ти не знаеш какво е да си момче от гетото. Емигрант, чернокож, гей и наркозависим... Аз представлявам четирикратно малцинство в тази страна. Какво мислиш, че бих могъл да постигна като такъв?... Но след това бих могъл да помогна на други мои приятели да се заразят. Така и те ще се измъкнат от мъките. Ще се опитам да заразя колкото мога повече."

18-годишен, ХИВ-, черен гей мъж

Марк първи ми изпрати съобщение онлайн. Не отне повече от десет минути, докато телефонът ми иззвъня. Дадох му адреса и след трийсет минути звънецът отдолу иззвъня. Минута по-късно пред входната врата на апартамента ми стоеше Марк. Истински, трийсетгодишен Аполон. С блестяща черна матова кожа, с обръсната до блясък глава и малка, добре подстригана брада около устата. Очите му направо искряха. Подаде ми ръката си и влезе. Искрата прескочи още в първата секунда. Гледахме се изпитателно като хищници, готови всеки миг да скочат и да се вкопчат един в друг. Но вместо това умишлено отлагахме този момент.

Предложих му напитка - той прие. Не се изпускахме нито за миг от поглед. Разговорът вървеше леко и плавно, без напрежение. Прескачахме от тема на тема и се наслаждавахме на присъствието си. Попита ме дали имам някаква трева, защото той забравил неговата у дома. Казах му, че нямам. Казах му също така, че съм безкрайно толерантен към темата, но това съвсем не означава, че съм част от нея. И никога няма да бъда. Той отговори, че разбира и това не е проблем за него. Аз обаче вече бях нащрек. Каза ми, че в последно време доста се е пристрастил. Включително е стигнал до състояние да си инжектира венозно кристал мет. Почти ми призля, но бе твърде късно. Той добави, че работи в здравеопазването и е наясно с мерките за сигурност при употребата на спринцовка. Попитах го за ХИВ статуса му и той каза, че не знае какъв е. На наш език, това означава ни повече, ни по-малко от позитивен. Но дори да бе казал негативен, за мен "червената лампа" вече светеше. Той посегна и улови ръката ми, след което ме придърпа към себе си.

Преместихме се в спалнята и се отпуснахме в леглото. Уви - не за дълго, защото малко след като бяхме започнали, той изведнъж каза, че не е в състояние да продължи.

- Защо - попитах аз объркан.

- Защото... - и замълча. - Аз имам нужда от наркотик, за да го направя пълноценно.

- ОК, разбирам - отвърнах аз.

Станах и посегнах към дрехите си. Той започна да се облича бавно. Чувстваше се крайно неловко, след което ме засипа с водопад от извинения.

- Марк, не е нужно, приятелю. Просто не е нужно. Аз ще се оправя. Аз винаги намирам начин за това, но...

- Но какво - прекъсна ме той.

- Не разбирам защо ти е всичко това.

- Ще ти кажа. Защото съм лишен от милост. - И посочи с пръст към небето.

- Не ти вярвам. Това е само извинение за това, което правиш със себе си. Търсиш си... повод за мотив. Причината е някъде другаде. Но щом така мислиш - така да бъде.

След което си подадохме ръце един на друг. Прегърнахме се и той си тръгна. Напълно ми беше ясно, че едва ли повече ще го видя, независимо от уверенията му, че скоро ще се видим пак. Не се видяхме! Следва текста на последния му имейл до мен няколко дни по-късно: "Април 10, 2007, Хей, Луи4, как си? Днес имах ужасен ден. Ти си единственото нещо на този свят, което ме кара да се чувствам щастлив в момента. Бог да те благослови. Марк!" Това е последното нещо, което показа, че той все още е жив. Нищо повече след това. Измина повече от месец. Този трагичен образ не напуска съзнанието ми. За Бога: Ако аз, който съм пълен странник за него, и той ме е видял само веднъж за няколко часа, може да съм единственото нещо, което го е накарало да се почувства щастлив, то какво ли е остатъкът от живота му.

 

*

"Например един от моите добри приятели даже не би ми казал, ако той е използвал кристал, защото знае каква ще бъде моята реакция."

28-годишен, ХИВ+, индианец, бисексуален мъж

Тих следобед у дома.

- Ще ти изпратят въже. Чуваш ли ме? Ще ти изпратят въже, на което да се обесиш. Ако си купиш свое - ще го сменят и ще те окачат на тяхното. Така трябва да умреш - не другояче. И ти не можеш да направиш нищо. Никoй не може!

Думите са на моя приятел Лу. Те са в отговор на дългия ни разговор, в който му казах, че понякога ми иде да се саморазправя с наркодилърите, за които знам, че са такива.

- Това е безмислено, Луи - продължава той. - Дори да се саморазправиш с тези, които познаваш, на тяхно място ще дойдат други. Винаги е така. Докато има търсене - ще има и предлагане. А търсене винаги има. Решението не е в саморазправата.

- Знам! Решението е в пълната легализация на всички наркотици. Само това би могло да съсипе цялата тази нелегална индустрия. Но за това няма воля. Инкриминирането на наркотиците е социална конструкция. Защо е забранен кокаина, а не са забранени цигарите или алкохола. И едното, и другото създава зависимост. В крайна сметка, злоупотребата с цигари и алкохол също убива, както злоупотребата с кокаин. Вярно, цигарите не създават опиянение, както кокаинът или хероинът, но алкохолът?... Който е решил да се самоубие, ще го направи. Ако не с хероин - с нещо друго. Нима можеш да го спреш?...

- Точно така. И затова съм толкова щастлив днес, че се отървах навреме от тази гадост. Преди няколко дни станаха две години, откакто съм чист, Луи. Напълно чист - казва той и лицето му се разлива в усмивка.

За първи път срещнах Лу в същия клуб, в който срещнах и Тревор. Тогава и той изглеждаше по същия начин. Лу е американец от нигерийски произход - професионален културист. Сега е на трийсет и седем, а тогава беше на трийсет и две. Издържа се като аранжьор на витрини. Употребявал е наркотици в продължение на седем години. Днес - той е чист от тях. По-важното е, че сега той е категорично и дълбоко вътрешно убеден, че това е една от най-големите грешки в живота му. Днес той е единственият мой приятел, за когото знам, че се е отървал от това. Единственият, който се е върнал обратно от ТАМ. А стотиците, които отидоха и не се върнаха... Господи - нима е възможно? Изглежда, че е... Помня го добре от онова време. Беше като зомби. Неадекватен, без чувства и без емоции. Никога от нищо щастлив, никога задоволен и удовлетворен. Днес - днес просто не е така. Срещу мен седи истински щастлив и усмихнат приятел. Жив човек. Не се виждаме кой знае колко често, но е достатъчно. Той е моят малък реванш срещу всички, които загубих или предстои да загубя. Колко хубава е мисълта да знаеш, че поне един е успял... Че има поне една спечелена битка след толкова загубени. Седим един до друг на дивана. Обръщам се с гръб и се отпускам назад върху него. Той ме обгръща с ръце и се смее с глас.

Моят враг няма лице, тяло и дух. Той е малък бял кристал или прах, който съм виждал в ръцете на моите приятели и познати. Пълното му име е кристален метамфетамин. Наричат го още кристал мет, кристал, К или Тина. Всички мои познати, които са го държали в ръцете си, са отворили вратата на ада. И са я прекрачили... Моята врата същто е отворена само че аз не правя крачка напред. Но постоянно чувам шепот оттам.

Понякога над града, в който живея, надвисва облак. Той не е като другите. Като онези, от които вали дъжд. Това е друг облак. Облак от ангели. Между техните лица разпознавам всички лица на хората, за които току-що разказах. Отварям прозореца си и мисълта ми полита към тях. Те я долавят и се насочват към мен. Макар че никога не ме достигат. Започват да падат надолу и се разбиват един по един на земята, преди да са стъпили върху нея. Това е дъжд от падащи ангели. Не спира да вали, откакто се помня. Вали и не спира, макар че не всеки вижда дъжда. След като и последният ангел се разбие върху земята, прозорецът на стаята ми се превръща във врата. Огромна зееща врата, зад която горят пламъци и долита шепот:

- Някой ще ми помогне ли? Някой! Помогнете ми...

Поемам въздух колкото мога. Разтварям огромните си черни криле и политам напред и нагоре.

2007, New York, USA

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Текстовете в курсив са автентични. Имената на повечето от останалите споменати хора са умишлено променени от автора. [обратно]

2. Хай - от английската дума Hi - високо. Израз за някой, който се е дрогирал. [обратно]

3. СТД’с - от английската абревиатура STD’s - Sexually Transmitted Disease - болести, разпространявани по сексуален път. [обратно]

4. Луи - повечето ми сексуални партньори и приятели се обръщат към мен с това име, вместо с истинското. [обратно]

 

 

© Едуард-Уилям Брадфорд
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.12.2007, № 12 (97)