САМАНТА

Едуард-Уилям Брадфорд

web

Беше тих следобед в началото на септември. Пол седеше пред отворения прозорец и се бе унесъл в дрямка, докато гледаше надолу към пътя, минаващ пред къщата му. По него нямаше никакви коли. Много рядко, веднъж-два пъти в месеца минаваше най-често заблуден шофьор, защото този път не водеше доникъде, просто свършваше в началото на гората, няколко мили по-нагоре. Най-близкото населено място наоколо беше на десет мили. Дотам Пол ходеше два пъти месечно с колата си, за да си купува храна и бензин. Много рядко влизаше в местния бар за чаша бира.

Наоколо цареше опияняваща тишина. Лекият полъх на вятъра от време на време помръдваше пердето зад отворения прозорец. Стаята бе чиста и подредена - с изключение на разпилените по пода около Пол писма. Много писма, може би няколкостотин. Той грижливо пазеше всички писма, които бе получил през живота си, макар че в последно време нямаше вече кой да му пише. Пък и за какво ли!

Последното писмо, което получи, бе преди две години, когато почина брат му Риналдо. Пол обаче не можа да отиде на погребението, защото брат му живееше в Южна Калифорния, а Пол бе в Роуд Айлънд. Точно по диагонал през целите Съединени щати. Чувстваше се стар за такова дълго пътуване.

В къщата имаше и телефон, но той никога не звънеше, защото кой би позвънил на Пол и за какво!

Единственото живо същество наоколо бе Саманта. Великолепна немска овчарка, която един ден се появи отнякъде и остана да живее при него. Оттогава обаче бяха изминали повече от петнайсет години. Саманта остаря и в последно време се местеше мързеливо от ъгъл в ъгъл, където полягаше с тежка въздишка. Единствените моменти, в които показваше оживление, бяха, когато Пол започваше да се храни. Тогава тя сядаше срещу него, поставяше дясната си лапа върху коляното му и търпеливо чакаше. И разбира се, винаги получаваше нещо. Пол толкова много бе свикнал с нея, че в последно време се притесняваше какво ще прави, когато един ден Саманта го напусне от старост. По всичко личеше, че този ден не е далеч.

Понеже в последно време никoй не му пишеше повече, един ден Пол седна и написа писмо до себе си.

"Скъпи Пол, как си? Добре ли си? Спиш ли нормално тези дни и храниш ли се редовно? Как е Саманта? Надявам се всичко да е наред.

С обич: Пол"

Седмица по-късно го получи и си отговори:

"Скъпи Пол, благодаря ти за писмото, което ми изпрати. Толкова мило от твоя страна. Знаеш ли, че вече никoй не ми пише, поради което понякога се чувствам малко самотен. Саманта е добре, аз спя редовно и се храня добре.

С обич: Пол"

Тази невинна на пръв поглед игра се хареса на Пол. Той продължи да си пише и да си отговаря, защото това му доставяше удоволствие. Един ден той си написа:

"Скъпи Пол, всичко около мен е наред. Саманта също е добре, но от време на време скучая, защото освен да пиша писма до теб, няма какво друго да правя. Преди години понякога се събирахме с мои колеги от флотата, но откакто се пенсионирах - не сме го правили. Повечето от тях измряха вече, а пък и аз като че ли остарях. Бъди здрав и до скоро.

С обич: Пол"

"Скъпи Пол, съжалявам, че скучаеш, но така е, когато човек се пенсионира. Ти обаче съвсем не си чак толкова стар. Защо не поправиш покрива на къщата си? Почисти я и я подреди отвътре! Посади цветя в градината! Много цветя. Сигурен съм, че можеш да свършиш всичко това и вярвам, че то ще те освежи.

Както винаги - с обич: Пол"

"Скъпи Пол, благодаря ти за прекрасната идея. Как не съм се сетил досега? Веднага се захващам за работа.

С обич: Пол"

След това той наистина се захвана за работа. Отне му почти три месеца, докато свърши всичко. Даже не усети кога дойде лятото. Нито кога свърши. Пол продължаваше да пише писма до себе си, но вече не му идваше кой знае какво наум да се посъветва. Седеше по цял ден пред отворения прозорец и гледаше пътя, докато Саманта мързеливо се местеше от ъгъл в ъгъл.

Един ден Пол отново взе лист и молив и написа следното писмо:

"Скъпи Пол, струва ми се наистина няма какво повече да те посъветвам да правиш. Казах ти всичко, което ми дойде наум. Оттук нататък би могъл да поправяш това-онова, но дните така или иначе ще са все същите. Може би... е по-добре да се обесиш.

Сбогом приятелю, искрено твой, Пол"

След това стана с въздишка от стола, сгъна писмото, постави го в плик и го надписа до себе си. На следващия ден отиде с колата до града и го пусна в пощенската кутия. Оттогава изминаха десет дни.

Пол продължаваше да седи всеки ден пред прозореца в очакване на пощенската кола. Някъде към три и половина видя в далечината по пътя малък облак прах, който бавно се местеше по посока на неговата къща. Да! - каза си Пол. - Това е пощата.

Стана от стола, прекрачи разпилените по пода писма и застана в средата на стаята.

Това е краят! - помисли Пол. Понеже беше бивш военен и бе свикнал да се подчинява на нареждания - той нямаше никакво съмнение, че когато прочете писмото, наистина ще се обеси, защото така се бе посъветвал. Даже се приготви за това. Още когато отиде да пусне писмото, се отби в магазина и купи дълго и здраво въже, което прикачи за една от гредите на тавана. Наистина нямаше какво повече да прави, освен да прегърне Саманта за последен път. Но... къде беше тя?

Пол се огледа наоколо. Хъм... не беше в стаята. Сигурно се е преместила в кухнята или в спалнята и бе заспала в някой ъгъл. Не беше обаче и в кухнята. Е - значи бе в спалнята. Пол отвори вратата и въздъхна с облекчение. Саманта се бе покатерила на леглото му и спеше свита на кравай с глава върху възглавницата. Пол направи няколко крачки към леглото и застана пред него. Бавно се наведе и обгърна с ръце спящото куче. Но... Саманта не помръдна. Даже не отвори очи. Пол гледаше вцепенен.

- Саманта...

Не последва нищо. Саманта бе заспала завинаги върху леглото. Пол се изправи. Не знаеше какво да прави. Огледа се наляво и надясно. Отстъпи няколко крачки назад. Обърна се и се отправи към килера. Отвори го, извади извехтелия си куфар и се върна обратно в хола. Там го постави на масата и го отвори. Беше празен.

Пол отиде до камината, върху която имаше една-единствена снимка в рамка. Беше на Саманта. Взе я, избърса с ръка прахта и се върна обратно до масата. Постави я в куфара, затвори го и го взе в ръка. След това, без да се обръща, тръгна към входната врата. На пода бе писмото, което пощаджията току-що бе пуснал през процепа. Пол не посегна към него. Отвори вратата, излезе и заключи отвън. След това се качи на колата си и запраши към града.

На автогарата нямаше почти никoй. Може би един-двама души най-много. Пол се доближи до гишето за билети, наведе се и каза:

- Един билет.

- За къде? - попита го жената, която продаваше билетите.

- Няма значение - отвърна Пол. - Всъщност за най-отдалеченото място.

- Калифорния, на осем дни път оттук. Побързай, защото автобусът тръгва след минута!

- Да, да! - каза Пол.

Подаде парите, взе билета и забърза към автобуса. Качи се и се отправи към последната седалка, макар рейсът да бе празен. Седна на нея, прегърна куфара с ръце и затвори очи. След секунди шофьорът запали двигателя и автобусът бавно потегли.

© Едуард-Уилям Брадфорд
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.04.2009, № 4 (113)