Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РИБЕНА ЧОРБА И ВОЙ НА КОЙОТИ

Едуард-Уилям Брадфорд

web

Повечето хора мислят, че всекидневната професионална работа с компютър е интересна и вдъхновяваща, без да си дават сметка, че всъщност много често е претоварваща, депресираща и изтощителна. Екранът е като магнит. Веднъж седнал пред него, трудно се откъсваш. Все има още нещо, което да погледнеш, да допишеш, да поправиш, да прочетеш, и не усещаш кога денят е минал. За болките в гърба, умората в очите и хроничното главоболие да не говорим. Те се превръщат във втора природа, с която макар и трудно, в крайна сметка се свиква. Но идва момент, когато изключваш машината, отпускаш се с въздишка на облегалката на стола и отказваш повече да мислиш за каквото и да било. Иска ти се съзнанието да се изпълни с приятни и хубави мисли. Да се отпусне, а защо не и да се вдъхнови от нещо хубаво. Хубавите неща не са никак малко в нашия иначе кратък живот, макар лошото, като че ли се помни по-дълго, и по-лесно изпълзява от тъмните ъгли на паметта.

Бяха се насъбрали няколко седмици, в които трябваше да стоя пред компютър по десет-дванайсет часа на ден. Тялото ми вибрираше от умора. Гледах екрана, но очите отказваха да видят какво има на него. Или по-точно съзнанието отказваше да обработи информацията. Гърбът ми напълно изтръпна и не го усещах. Празните опаковки от обезболяващи лекарства преливаха от коша за боклук. Накрая имах усещането, че започвам да губя и вкуса в устата си. С каквото и да се хранех - все имаше един и същи вкус. Или по-точно нямаше никакъв вкус. Какво ли не купувах само и само да върна вкуса в устата си - напразно. Не ми остана време да си сготвя нещо сам. Готвенето не е моята стихия. А така ми се беше дояла вкусна рибена чорба. Седях в стола с отпусната назад глава и затворени очи и си представях вкусна рибена чорба. Бях ял такава през 2005 година в Луизиана. Осем години оттогава. Защо се сетих за това време?... А - да!...

Тогава, в края на август, бях мобилизиран от Националната гвардия и командирован в Ню Орлианс, за да помагам за спасяването на хора след урагана Катрина. Какъв кошмар беше това. Градът бе опустошен. По наводнените улици плуваха в едно телата на хора и животни, смесени с покъщнина. Моята група се придвижваше с глисер из този воден лабиринт на смъртта и претърсвахме къщите за оцелели. Уви - по-често намирахме домашни любимци, отколкото хора. По клоните на дървета, по покривите, на някой прозорец, в кутия, върху празен куфар и всичко, което можеше да се държи над водата... Гледаха ме с тъжните си очи, сякаш казваха: Дори да ме спасиш - какво значение. Моите собственици вече ги няма, а животът без тях не е същият. Тогава си дадох сметка за две неща. Първото е, че животните напускат този свят с повече достойнство от нас. И второто е, че тялото винаги намира място къде да умре, а душата - не винаги. Това ми напомни за Вечна Луна. Така се казваше една възрастна сляпа индианка от племето Читимача, която цял живот бе работила като готвачка. Живееше сама в малка рибарска хижа в делтата на Мисисипи недалеч от Ню Орлианс. Единствената й компания беше глутница койоти около хижата. Пазеха я денонощно, а тя се грижеше за тях. Когато я срещнах за първи път през 2005 беше прехвърлила деветдесетте преди няколко години. Но след това спряла да ги брои и не си спомняше откога точно. Каза ми че няма смисъл. Само тъжните и нещастни хора броели годините. Защото с тях отмервали времето до невъзможното щастие. Щастливите не го правели, защото щастието спирало времето. По време на срещата ни тя ме нагости с най-вкусната рибена чорба, която някога съм опитал в живота си. Това нещо не може да се опише с думи. Трябва да се опита.

Колко приятно ми стана да се сетя за нея. Сигурно затова нахлуха спомените от онова време - за какво друго. Защото Вечна Луна беше олицетворение на човешката доброта, смирение и любов. Ето такава беше тя. И това ме караше да се почувствам толкова щастлив, че забравих умората от работата с компютрите. Дали беше жива все още?...

Макар моят живот в Америка да е започнал от Юга - не се считам за южняк. От първия ден там започнаха да ме наричат Янки. Защо Янки - недоумявах аз. Аз съм с европейски произход. Ами защото не си южняк, затова - отвръщаха ми те. Всеки, който не е южняк, е Янки. Тази държава е разделена на южняци и всички останали без значение от къде са. Запомни това, ако възнамеряваш да живееш тук. Явно съм го запомнил, защото, когато се преместих на Север, в Ню Йорк, разбрах, че моето място не е американският Юг, макар носталгията по него да остана и до ден-днешен. Има толкова прекрасни хора и места там. Просто трябва де се обиколи и да се открият. Как бих могъл да забравя Савана в Джорджия. Такова място няма никъде другаде в Съединените щати. Чудно красиви исторически къщи, град, потънал в зеленина. Няма небостъргачи, няма задръстване на движението, навсякъде тишина и спокойствие...

Всъщност защо не взема да си почина и да запраша на Юг? Ще отида до Луизиана и ще видя дали Вечна Луна е все още жива. Ако е жива - ще я помоля да ми сготви рибена чорба. Още колко пъти в живота ще ми се случи това? Най-вероятно николко. Така че няма какво да се ослушвам. Работата не е заек да избяга. А ако избяга - значи е заек. По пътя ще спра из любими мои места, ще видя кои приятели са останали. Ще посетя Южна Каролина, Джорджия и Флорида и от Джаксънвил ще отбия на Запад към Луизиана. Едно на друго около две хиляди мили път в едната посока или четири хиляди километра в двете. Трябват ми няколко часа, за да се приготвя, и ще тръгна по тъмно. Нощните пътувания са опияняващи. Унесен от пътя, мога да си мисля за най-хубавите неща на земята. Дори за онези, които още не съм видял, още не са ми се случили. Когато пътувам през нощта, не поглеждам към часовника си изобщо. Защото колкото по-дълга е тя - толкова по-дълго мога да се чувствам добре. Постоянно спирам, зяпам наоколо, пия кафе, слушам джаз, гледам към звездите и изобщо не ми се спи. Спя през деня, когато магистралите са задръстени от трафик.

След четири денонощия, прекарани в път и безсмислено шляене из южните щати, най-после наближих Ню Орлианс. До хижата на Вечна Луна няма никакъв път. Дори черен. Трябва да се заобиколи Ню Орлианс от Север и след това да се отбие надолу по магистрала 10 между двете езера Лак Дес Алемандс и Салвадор. Там свършва пътят. После трябва да се кара през полето и през една малка гора, докато се стигне делтата на Мисисипи в околностите на Норко. Няма пътни знаци, няма указателни табели. Дали щях да намеря хижата, или щях да се изгубя в гората. Ще видим... След около час каране само с компас, най-после дърветата започнаха да оредяват и пред мен се показа реката. Ами сега накъде? Надолу по течението или обратно нагоре. Все пак реших да тръгна надолу. Просто шесто чувство - нищо повече. И след още около десетина минути съзрях в далечината самотната хижа. Зарадвах се много и се развълнувах. Жива ли беше още Вечна Луна. Ами ако се окаже, че съм утрепал една седмица в път само за да разбера, че хижата отдавна е пуста? Тогава видях от комина да се издига бял дим. Значи, все пак има някой там. Дали беше тя, или някой друг се е заселил в самотната хижа след нея? Докато мислех всички тези неща и наближавах бавно - изведнъж към колата се втурна глутница от койоти. Заобиколиха отвсякъде и тичаха озъбени покрай колата.

О-о... Не е добра идея да отварям прозорците, а още по-малко да слизам от колата. Просто спрях до хижата, натиснах клаксона и зачаках. Минаха няколко минути, докато вратата се отвори. На прага застана Вечна Луна. Въртеше главата си наляво, надясно и душеше въздуха.

- Колко време трябва да чакам, за да те прегърна - провикна се тя.

- Ами как да изляза от колата, заобиколена от озъбени койоти.

- Ами просто отвори вратата и тръгни към мен. Ако искат да те изядат - ще те изядат. Но не мисля, че биха опитали развалена градска храна. Те знаят по-добре и от двама ни кое е здравословно и кое не. Ако те изядат, после ще трябва да те повърнат в реката, защото ще им предизвикаш стомашни киселини. Ти не ги мисли за толкова глупави.

Отворих вратата и тръгнах право към нея, без да гледам в краката си. Разтворих ръце, прегърнах я и издадох дълбока въздишка.

- Ооох, любимо дете - промълви тя. - Толкова често съм седяла вечер на брега на реката и си мислех кога ли ще те прегърна отново. Аз знаех, че ще дойдеш... поне още веднъж. Знаех си, без съмнение, макар Великият Дух да ми повтаряше друго.

- Вечна Луна... твоята обич и доброта са наистина вечни. Като теб самата.

- Какво говориш... аз вече половината съм се пренесла като пушек в небето, само че щях да съм тъжна, ако не те бях прегърнала поне още веднъж. За това става дума... за едната прегръдка, не за нещо друго. За възрастна жена като мен една прегръдка е достатъчна, за да умре от щастие.

Притиснах я още по-силно до гърдите си и я залюлях наляво - надясно.

- Хайде влизай. Знаех, че ще дойдеш днес. Снощи сънувах, че пътуваш към мен. Ще го дочакам - казах си на сън, а пък то се оказа, че те дочаках наяве.

- А пък аз преди седмица в Ню Йорк сънувах, че ще ми сготвиш рибена чорба. Докато съм жив, няма да забравя тази чорба, с която ме нагости преди осем години. Такова нещо не опитах никога повече, никъде по света. И понякога се питам - може ли смисълът на живота да се окаже една рибена чорба.

- Може, разбира се. Ако чорбата е създала у теб усещането за щастие. Та какво друго би могло да е. Смисълът на живота е в общуването и усещането за щастие.

- Ха-ха-ха... Нещо такова казва и синът ми, като му сготвя бобена чорба.

- Че какво - право е детето, а ти може да си там каквото и да си, ама не знаеш в какво е смисълът на живота. То и той не знае, ама го е усетил повече от теб. Ех, деца, деца... Я сядай тука сега и да дръпнем дим от лулата. Осем години те чаках да дойдеш и накрая дойде. Това трябва да се отпразнува пред Великия Дух с дим от лула.

Седнахме двамата на пода един срещу друг, тя подпали лулата, дръпна от нея и ми я подаде. Дръпнах и аз, изпуснах дим и се огледах наоколо. Чудно как цялата й къща бе толкова подредена след като бе сляпа. Имаше стотици малки неща, повечето от които изобщо не знаех какво са. Амулети, стъкленици, корени от растения, малки фигурки от дърво и глина, индиански украшения и какво ли още не. Над леглото й висеше голям дриймкачър. Отвсякъде се разнасяха странни аромати, които не бях помирисвал никъде другаде преди това. Имах чувството, че тази рибарска хижа е обитавана от духове. Но... добри духове. Усещаше се във въздуха. Чудно как живееше тази благородна старица съвсем сама на брега на реката. Как се оправяше...

- Вечна Луна... как можеш да готвиш толкова хубаво, след като не виждаш?

- Че кой ти е казал, че за да сготвиш вкусна храна, трябва да виждаш. Трябва да чувстваш, мили мой - не да виждаш. И освен това защо мислиш, че не виждам. Аз виждам повече от зрящите, но не гледам с очите. Очите лъжат, а сърцето не. Запомни го от мен - каза тя и опипа лицето ми с ръката си. Това съм го научила от баба си. Със сърцето да гледаш към хората, Вечна Луна, и с душата си - заръча ми тя. Защото очите се губят, а душата остава до сетния миг. Така казваше тя, докато бе жива. И права е била. Когато един ден се пресели в небето при Великия Дух - част от душата й остана тук в тази хижа. И сега я усещам някъде ееей там до тавана над прозореца. Виждаш ли я.

- Не, не я виждам.

- Няма значение. Там е, щом ти казвам. Аз я усещам. Кажи ми сега ти как си? Какво прави през всичките тези осем години. Как е кучето ти.

- Ами какво правих - бих казал, че направих почти всичко, което не трябваше да правя. Ама времето не се връща назад. Кучето ми е добре. Остаря - стана на десет години и преди месец се разболя толкова тежко, че си помислих, че ще ме напусне. По дяволите, толкова рев му ударих, като легна болен на пода. Аз за майка си не съм плакал толкова, колкото плаках за него. Не знам защо толкова много се разстроих от това събитие. Той в крайна сметка оживя и се оправи, ама аз без малко да се преселя при Великия Дух. Просто не бях готов да го загубя.

- Какво говориш. Ти никога няма да си готов да го загубиш. Няма такова нещо като подготовка за тази раздяла. Тя просто настъпва. Ама знаеш ли... животните са деликатни същества. Като усетят, че им е дошло времето сами се отделят от нас и... угасват. Сигурна съм, че го правят от деликатност. Да не тревожат никого и да не са в тежест на никого. При хората няма такава деликатност. Ей виж моите койоти. Идват отникъде и си отиват в нищото. Това е животът, момчето ми, това е властта и волята на майката природа.

- Знам, знам... аз затова стоях неотлъчно до него, докато беше болен. Страхувах се, че няма да мога да го прегърна, когато си отива.

- Напразно си се страхувал. Той, ако е трябвало да си отиде, щеше да издебне миг, когато те няма за малко около него и тогава щеше да заспи. Не ви е било писано още да се разделяте. Сигурно ужасно си го притеснил, като те е видял разстроен да плачеш. Хей - те усещат повече от нас. Ама това им е дар от природата в замяна на това, че не говорят нашия език. Ако си успял да му кажеш колко много го обичаш - повярвай ми, той го е чул и го е разбрал. Те са така...

- Аааах - въздъхнах тежко аз. - Дано да си права.

- Вечна Луна е винаги права. Затова е вечна - каза тя и се разтресе от смях. Когато съм се родила, майка ми искала да ме назове Сияйна Луна, но баба ми, като ме видяла, и казала - Вечна! Не Сияйна, а Вечна. И така съм останала.

- Кажи кога ще ми сготвиш твоята вълшебна рибена чорба.

- Ами когато отидеш зад хижата и изтеглиш мрежата с риба. Каквото ми донесеш - това ще ядеш. Хвърлих я в реката още вчера, защото усещах, че ще дойдеш. Спал ли си, починал ли си. Това е много път, откъдето идваш.

- Спах вчера в Джаксънвил, преди да тръгна на Запад. Не съм уморен изобщо. Отивам да видя какво се е наловило през нощта, а ти приготви огъня.

- Няма какво да го приготвям. Огънят в тази къща никога не гасне. Хайде, отивай, а аз ще подготвя зеленчуците.

В мрежата нямаше кой знае колко риба, но имаше повече от достатъчно като за една чорба. Бяха се хванали няколко по-големи речни калкана и още някакви риби, които не познавам. На огнището имаше неголям съд от бакър с вода, в който Вечна Луна слагаше различни неща. За зеленчуците беше ясно, но освен тях тя отваряше разни шишенца и кутии, помирисваше ги и слагаше по щипка-две от това, онова. Направо беше като магьосница над огъня.

- Хей, да не ми правиш магия над огъня - засмях се аз.

- Разбира се, че ти правя магия. То оставаше да дойдеш на гости на стара индианка и да не ти направи магия.

- Да не вземеш да се объркаш и да ми направиш черна магия.

- Аз не знам как се правят черни магии. Знам как се прави рибена чорба. Това с черните магии вие, бледоликите, го знаете. И хаитяните също. Да не мислиш, че съм вещица.

- Не - мисля че си вълшебница, а това е различно.

- Мисли, каквото искаш. Време е за по чаша огнена вода, докато супата се свари както трябва. Ако бях по млада, щях да запаля и огън пред хижата и да изиграя един танц около него в прослава на Великия Дух. От него ни е дадено всичко в този живот и при него се връща, когато животът ни свърши. Не вярваш ли?

- Вярвам ти, разбира се, но би могла да потанцуваш и тук пред огнището. Не мисля, че за Великия Дух има кой знае какво значение къде точно танцуваш, щом като е в негова чест.

- Прав си, но нека първо си наквася гърлото с огнена вода и тогава. Огънят вдъхновява тялото и го прави свободно. Хайде, не се помайвай, отвори чантата и извади бутилката с вълшебната течност. Знам, че е там. Ти никога никъде не ходиш без нея. Още по-малко, когато си решил да ме посетиш след осем години. Покажи какво си ми донесъл.

- Всичко знаеш ти.

- Че ако не знаех, щях ли да съм Вечна Луна.

- Тъй, тъй... измърморих аз, докато наливах в две чаши по малко бърбън. Хайде, наздраве и да си жива и здрава поне още сто години.

- Какво лошо съм ти сторила. Аз и на тези години се чувствам щастлива. За какво са ми още сто. Ти как би се почувствал, ако ти кажа да ме надживееш поне със сто години?

- Сто години на този свят без теб би било повече от нещастие.

- Виждаш ли - каза тя и обърна чашката на екс. - Ох, да му се не види. Подпали старите ми кокали. След което се надигна бавно от пода, раздуха малко огъня в огнището, приглади двете плитки коса върху раменете си, хвърли на земята някакви странни дървени фигурки и изправи ръце към тавана. “Уа-уе-уа-уе-уе” - изтръгна глас от себе си Вечна Луна и се завъртя с босите си крака около дървените фигурки, разпилени по пода. Бе невероятно изживяване да се види тази сляпа столетница да пее и танцува сякаш беше девойка на двайсет години. Танцуваше в кръг с ръце към небето, усмихваше се и издаваше странни, неразбираеми за мен звуци, които звучаха по-хубаво и от песен. Не бих могъл да кажа дали тя изпадна в транс, но от гледката - аз със сигурност бях. Така че не знам колко време танцува и пя. След като свърши, тя въздъхна и отново седна срещу мен.

- Тази огнена вода ме изгори отвътре. Но докато танцувах и пях - прегоря. Така че - сипи ми още една чашка. Рибената чорба трябва вече да е готова. Ей сега ще я опитам на вкус. Ще я сваля от огъня и ще я оставя малко да изстине, за да се насладиш на истинския й вкус.

Когато ми подаде купата с рибена супа - ръцете ми се разтрепериха. Такъв божествен аромат се носеше от тази дървена купа. Въртях лицето си на всички посоки над нея и вдишвах със затворени очи. След което опитах. Направо ми се зави свят. Ммм... еликсир! Фантастична рибена супа със зеленчуци и безброй неизвестни подправки. Някои от тях като босилек и копър, джинджър и розмарин ги разпознавах, но имаше и много други, които не знаех какви са. Зеленчуците бяха сварени точно колкото трябва - леко хрупкави. Този вкус в устата ми нямаше нищо общо с вкуса, докато бях в Ню Йорк. Ммм-м-м - продължавах да сумтя с пълна уста. Месото на рибата също не бе преварено и нямаше нито една рибена кост в супата.

- Вечна Луна - как успя да изчистиш така добре рибата от всичките кости?

Тя не отговори нищо, а само завъртя двете си длани пред лицето ми.

- Яж, яж - ще ти сипя още. Целият съд е за теб.

- Ти искаш да ме умориш от преяждане.

- От рибена супа не можеш да преядеш.

- Вероятно няма да преям, но мога да умра от щастие. И тогава какво ще напишат на надгробните ни плочи?... Тя умря от една прегръдка - той от рибена чорба. Ха-ха-ха-ха - избухнахме и двамата в неудържим смях. - Вечна Луна... как да ти обясня колко много те обичам?

- Защо трябва да обясняваш нещо, което се подразбира и е взаимно. Не е ли по-добре да му се насладиш без думи. Щастието, мило мое дете, щастието... То е нещо, което не трябва да се обяснява или описва. Или го има - или не. За по-голямата част от хората на този свят то е пари. А пък за мен и теб е прегръдка и вкусна рибена чорба. И в това е цялата му прелест и красота... Сипи ми още малко огнена вода, а аз ще ти досипя от супата.

- Благословено да е огнището на дома ти.

- И ти да си благословен като тях.

- Знаеш ли откъде хората са се сдобили с огъня.

- Струва ми се че да, но това ли е най-важното.

- Сега ще ти кажа, но преди това нека налея от огнената вода и на двама ни, та да ни върви по-леко приказката.

- Нека, нека...

- Значи, преди много, много години, огън имали само боговете, а хората нямали и живеели трудно. Тогава един син на богове на име Прометей решил да направи живота им по-лек. Откраднал огъня от една божествена колесница и го дал на хората.

- Е, от това живота им станал ли е по-добър и по-хубав.

- Ами не знам. Ти какво мислиш?

- Мисля, че не знаеш края на историята.

- Знам я, разбира се. Боговете много се разгневили и приковали Прометей към една скала. Всеки ден от облаците долитал един орел и кълвял черния му дроб. И така, оттогава до ден-днешен.

- Нищо не знаеш. Това не е краят на историята. Сипи ми още огнена вода и аз ще ти разкажа цялата история. Огнената вода развързва езика.

- Както желаеш - казах аз и налях още бърбън. - Наздраве!...

- Наздраве - отвърна тя и преглътна. - А ето какъв е истинският край на историята. Това, дето боговете са наказали Прометей, е ясно. Който краде, трябва да бъде наказан. То и без орли днес половината от хората на тази земя сами си ядат черния дроб от амбиции. Обаче и това не умилостивило разгневените богове. За да си отмъстят на хората заради откраднатия огън, те ги дарили с чувства. Всякакви чувства... Защото хората най-лесно се манипулират чрез чувствата им, нали?... И тогава вместо живота им да стане по-хубав, защото имали огъня - той станал по-лош.

- Защо мислиш така?

- Слушай историята и не ме прекъсвай.

- Добре, слушам те.

- Първа от чувствата се пробудила завистта. Грабнала огъня от хората и започнала да гори де когото може. Измислила барута и създала оръжията. Ама с това и силата й се изчерпала. И когато видяла, че не може повече нищо да стори, го предала на омразата. Тя била по-силна. Пламне ли веднъж - няма гасене. Изгорила стотици хиляди, милиони хора по тази грешна земя. И била готова да изгори и последния човек, когато се появили обичта и любовта. Те започнали да спасяват хората. Полека-лека изтласквали омразата от душите им. И така, докато един ден омразата нямало вече кого и какво да гори. Скитала самотна и нежелана по света, но никой не искал да я приеме. Накрая така се изморила и изтощила, че почти в несвяст, разпарцаливена и жалка, грохнала на земята малко по-надолу оттук, на брега на делтата на Мисисипи. Обичта и любовта били на път да изпълнят душите и сърцата на хората по цялата земя. Но омразата не искала да се предаде дори в последния си миг. Преди да издъхне, на брега покрай нея минала глупостта. И омразата със сетни сили й подала огъня. Глупостта го грабнала и хукнала по земята между хората. Толкова много ги завладяла и подпалила, че в днешно време сме стигнали дотам да лекуваме болестта с болест, да гасим огъня с огън и да отвръщаме на лошото с още по-лошо. Както е тръгнало, скоро няма да остане капка вода на земята. Нито да утолим жаждата си, нито да угасим безбройните безсмислени пожари, които човешкият род е подпалил... Това ще е краят на историята с огъня. Ха, наздраве...

- Наздраве, Вечна Луна - смотолевих аз. Нещо на гърлото ми приседна. - Ами как да се избавим от този край на легендата. Има ли спасение от глупостта?

- От глупостта спасение няма. Тя е по-силна от хората. Тя и посредствеността успяват във всичко и навсякъде. Погледни около себе си и ще видиш колко много преуспяла глупост и посредственост има. Понякога се питам - та то има ли нещо друго освен тях в този свят. Няма! Хората не са по-силни от тях.

- Значи няма надежда за нас.

- Кога съм ти казала, че няма надежда. Има, разбира се. Надеждата също е чувство и то умира последно. Човекът умира, а надеждата остава.

- И в какво е тя?

- Надеждата е в това, че като опожари всичко и всички на тази земя, накрая глупостта ще подпали и себе си. Ето в това е надеждата.

- Ами хората, какво ще стане с хората? Ще остане ли жив човек на земята.

- Ще остане. Хора винаги е имало и ще има. Защото Великият Дух е повелил да ги има на тази земя. Великият Дух е превърнал човеците в хора. А срещу него глупостта е безсилна. Той за това е Велик. Човека можеш да го убиеш, да го унищожиш, ама духа не можеш. Той остава и си превръща в частица от Великия Дух. Ох... аз май попрекалих с огнената вода и се разприказвах повече от колкото трябва. А пък и ти се умълча. Какво, да не ти стана тежко от супата?

- Не, не ми е тежко. Мъчно ми е.

- За какво?

- Ами... не знам. Просто се натъжих. Не знам какво ще правя един ден, когато се издигнеш като пушек към небето. Кой ще ми сготви рибена чорба, кой ще ми разкаже истории като твоята, кого да прегърна...

- Ще прегърнеш кучето си от мен като се прибереш у дома си. А когато Великият Дух повели да се издигна в небето - не тъжи за това. Мисли си, че ще съм в по-добри ръце. Измъчих се доста в този живот. Пък и това съвсем не означава, че никога повече няма да се видим. Ще се срещнем отново някой ден - там горе. Обещавам ти... Аз ще поседна на някоя пейка сред звездите и ще те чакам. От време на време ще ти хвърлям по някоя звезда надолу, за да ти покажа къде съм. Винаги, като видиш от небето да пада звезда, се сещай за мен. Един ден ти ще дойдеш, ще седнеш до мен и ще ме прегърнеш, а пък аз ще ти сготвя супа от звездите. Ял ли си такава?

- Не, не съм - едва успях да изрека аз и закрих лицето си с ръце, защото не удържах сълзите си.

- Недей да плачеш, че ще сънуваш караконджули през нощта. Пък и аз не съм седнала да умирам де... Ще изляза да хвърля храна на койотите, че са огладнели. Когато теб те няма тук, те ме пазят в тъмните самотни нощи.

Денят свърши с още рибена супа, огнена вода, и разговори без край. Когато и двамата се изтощихме, тя ми оправи леглото в другата стая и закачи на стената над възглавницата няколко големи дриймкачърс.

- Това пък за какво е - попитах аз.

- За да не сънуваш караконджули. Дриймкачърът ще улови всички сънища в стаята, но по перата отстрани към теб ще се спуснат само добрите, а лошите ще останат в мрежата. Лека нощ...

- Лека нощ, Вечна Луна - казах и затворих вратата на стаята.

Над Луизиана пълзеше нощта. Отворих прозореца и вдишах знойния въздух, който идваше от реката. Когато идвах насам, със сигурност не можех да кажа, в какво е смисълът на живота. След тази вечер знам, че той е в рибената чорба и още няколко неща, които мисля да не споделям, защото се подразбират. Сънят ме унесе, мисълта се отпусна и полека-лека се плъзна надолу по реката към Мексиканския залив. От Ню Орлианс долитаха звуци на среднощен студен джаз, които се смесиха с вой на койоти.

 

 

© Едуард-Уилям Брадфорд
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.06.2013, № 6 (163)