Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОРИГАМИ

Едуард-Уилям Брадфорд

web

Животът свършва там, където кажеш - "Няма смисъл"

През лятото започнах проект в престижна корпорация по данъчно право. Сложен, и трябваше да засегне всичките 1200 служители, разположени на четири етажа в Центъра Рокфелер. Проектът стартира в средата на август и трябваше да завърши в края на ноември, ако всичко вървеше по план.

Всяка сутрин ставах в четири часа. Корпорацията се намира само на три спирки с метрото от дома ми. Изходът му е под самата сграда на Центъра Рокфелер. До нея се стига чрез подземен пасаж. Няколко дни след началото всекидневният ми ритъм напълно се механизира: ставане в четири, в метрото в осем, в офиса в осем и половина. От девет до обяд подготовка за деня. От обяд докато свършим, и след това обратно у дома. На другия ден същото отново. В началото стресът от новите обстоятелства ме държеше нащрек, но скоро се трансформира в потискащо усещане. Започваше от метрото. Деветдесет процента от пътниците са заболи поглед в телефоните или таблетите си и нищо и никой около тях не ги интересува. Сякаш са сами във вагона. Повечето от тях имат и слушалки в ушите да не би някой случайно да се осмели да ги попита нещо. Някои допиват първото си кафе, други дремят на седалките, слушайки американска чалга.

След изхода в пасажа към сградата е мравуняк. Стотици хора бързащи, почти тичащи, устремили се или към надземните изходи, или към тунелите, отвеждащи към близкостоящите небостъргачи. Абсолютна лудница. Аз не гледам накъде вървя. Знам пътя наизуст. Гледам в краката си. Не обръщам внимание с кого се разминавам, какво има по земята или кой се опитва да ми навре в ръцете някаква рекламна листовка. Бързам, а мисълта ми следи като на кинолента предстоящия ден. Повтарям наум какво не трябва да забравя, на какво да обърна внимание, има ли нещо, което може да бъде направено по-добре. Три завоя, няколко стълби, ескалатор, охрана, пропуск, асансьор, втори пропуск, още няколко фута коридор, завой на дясно, завой на ляво, отварям вратата на офиса си, сгромолясвам се на стола, натискам контрол, делит, ентър и екрана на компютъра светва...

Този нервен, механизиран ритъм се повтаряше всеки ден, докато една сутрин малко след изхода на метрото не забелязах двама души, които седяха на земята, заобиколени от няколко изпотрошени колички за пазар, някакви черни пластмасови чували, вестници и хартии около тях. Бездомници - какво друго. Има ги почти на всеки ъгъл в подземния пасаж. Седят или спят, заринати в купчина боклуци. Понякога пред тях има паничка с няколко дребни монети, понякога няма. Безобидни са и никой не им обръща внимание. Животът тече с бесен ритъм, докато времето за тях е напълно спряло. Когато вечерта излизах от работа и вървях по същия път към метрото, ги видях отново. Наоколо нямаше никой. Спрях за няколко секунди и ги загледах. Поразително приличаха един на друг. Едва ли имаха четиридесет години. Нямаха - по-млади бяха. С мръсни изпокъсани дрехи, брадясали и с шапки на главите. Единият имаше и слънчеви очила. Спяха, облегнати на стената и подпрени един на друг. Пристъпих, извадих дребна банкнота от джоба си и я оставих в паничката пред тях.

- Благодаря Ви, госпожо - промълви бездомникът с очилата.

- Не е госпожа, а господин - поправи го другият, който се размърда и отвори очи.

- Ами помислих, че е госпожа, защото стъпва леко.

- Не, не - мъж е, но е слаб и висок - отговори другият, докато ме оглеждаше от главата до петите. - Не му се сърдете, господине. Брат ми е сляп и не вижда. Разпознава хората по силата на стъпките, които чува.

- Той наистина ли ти е брат?

- Да, наистина. Ние сме близнаци. Той се казва Авел, а аз съм Арон. Не сме лоши и не пречим на никого... Нали няма да ни изхвърлите оттук?

- Не, не, няма. Аз не съм полицай.

- Благодарим Ви за парите, господине и Бог да Ви благослови - отвърна Арон и двамата пак се унесоха в дрямка, а аз продължих към дома.

На другата сутрин, когато минах покрай тях, те пак бяха на същото място и когато ги наближих, казаха в един глас.

- Добро утро, господине. Желаем Ви приятен ден.

- Добро утро - отвърнах аз и подминах забързан.

Вечерта на път за вкъщи пак ме поздравиха и ми пожелаха лека вечер. Виждах ги всеки ден. Когато отивах на работа и когато се прибирах у дома. Всеки ден ме поздравяваха. По веднъж, два пъти в седмицата им оставях някакви пари в паничката пред тях. Докато и това се превърна в рутина и част от механизирания ми ден.

Една вечер, минавайки покрай тях, забелязах, че около Авел има струпани някакви странни хартии. Бяха навсякъде. Като че ли някой беше събирал боклук с метла и го беше оставил до него. Той самият бе изправил главата си и ако не знаех, че е сляп, бих помислил, че се е загледал в мен. Между пръстите на ръцете му също имаше къс хартия, която той сгъваше по някакъв особен начин. Арон спеше до него с лице, забито в земята. Спрях се и запитах:

- Какво правиш, Арон? Защо сгъваш тази хартия?

- О, добър вечер, господине. Ами тази сутрин тук спря една възрастна жена и ни попита защо сме на улицата. Брат ми й разказа накратко историята ни - ако изобщо има история. То не е за разказване, господине. След това тя ни остави десет долара. Преди да си тръгне, ми каза следното нещо. В някакъв град Хирошима по време на някаква световна война пуснали бомба и избили почти всички хора в града. Много страшно било - ми каза жената, защото тогава тя била там. След бомбата едно момиче на име Садако Сасаки, което било на дванайсет години, се разболяло от страшна болест. Нелечима болест, господине. Хората се опитвали да й помогнат, но болестта не вървяла на добре. И тогава й казали: "Садако... ако направиш хиляда книжни жерава - ще оздравееш." В Япония вярват, че жеравът живее хиляда години и затова книжните жерави трябва да са хиляда. Трябва да се направят за една година, след което си пожелаваш нещо. Желанията се сбъдвали и дарявали хората с дълъг живот, здраве и добър късмет. Садако нямала друга надежда и затова започнала да прави жерави от хартия. Не успяла да направи хиляда. Направила шестстотин четиридесет и четири и умряла от страшната болест.

Ами ние така и така сме изпаднали и аз си рекох - какво ще загубя. Онова, дето така или иначе нямаме... Защо да не направя хиляда жерава, пък току-виж желанието ми се сбъдне.

- И какво ще си пожелаеш, Авел?

- Ще си пожелая брат ми да си намери жилище, за да не е бездомник до края на дните си.

- Само това... Няма ли да си пожелаеш нещо за себе си?

- Не - само това. Ако ми е писано нещо да имам - ще го имам. макар че за какво ми е каквото и да било, когато не мога да го видя. Дори да имам дом - как да видя от прозореца какво става на улицата?

- Колко жерава направи днес?

- Ами два, струва ми се. Нямам хартия за повече. А и не е лесно, когато имаш очи, които не виждат. Довечера брат ми ще обиколи кофите за боклук и ако намери, ще ми я донесе. Има фирми и компании, които изхвърлят хартиени листове.

- ОК - смотолевих аз и продължих по пътя си.

На другия ден в края на работното време взех един пакет хартия за принтер и го сложих в чантата си. Когато слязох в подземния пасаж и стигнах до ъгъла с Авел и Арон, се спрях и го подадох на Авел.

- Ето ти хартия за оригамите. Ще ти стигне за всичките. Искрено ти пожелавам желанието ти да се сбъдне.

- Благодаря Ви, господине. Бог да Ви благослови...

От този ден нататък всяка сутрин и вечер, когато минавах покрай двамата бездомници, виждах Авел да сгъва книжни жерави и да ги трупа около себе си. От време на време го питах колко е направил и той ми казваше бройката.

Междувременно проекта напредваше и вървеше към успешен край. Когато го започнах, таях дълбока надежда, че след края му, ако са доволни от работата ми, има шанс да ме наемат за постоянно. Харесвах компанията и се стараех много в работата си. Този проект бе повече от изпитателен срок. В IT отдела имаше очевидна нужда от хора. Като изключим мениджъра, имаше само двама души за всичките хиляда и двеста служители и един аудио-видео специалист. По време на проекта не бяха изключение дните, в които аз бях единствен в отдела. За всички и за всичко. След един такъв ден, в края на работното време останах сам в офиса си. Отпуснах се на стола и се загледах през прозореца... След това взех един лист хартия и сгънах един жерав. Поставих го на клавиатурата пред мен. Притворих очи, поставих краката си върху бюрото и се облегнах назад. Тялото ми вибрираше от умора, ушите бучаха, а очите пареха.

Оригами... Хората имат нужда да вярват в легенди. Надеждата за по-добри дни е единственото, което ни крепи през целия живот. Но... по-добри дни за какво. Какво би означавало за мен по-добри дни? Милиони в банковата ми сметка или хасиенда в Бел Еър. Това не ми е нито цел, нито мечта. Имам къде да живея. Не страдам от тежка болест. Какво друго. Какво всъщност бих си пожелал, ако сгъна хиляда книжни жерава. Осъзнах, че нямам отговор на този въпрос. Кое е онова, което толкова много ми липсва. Сигурно бих могъл да си пожелая, когато умра, да отида в рая. Има смисъл мечтите за рая да са по-амбициозни. Или да си пожелая Бог да ми даде криле, за да летя на този свят... Защото за какво са ми криле на онзи свят, където всички така или иначе хвъркат... Може би трябва да си пожелая нова любов. Тя е единствената, която дава криле тук на земята. Но на моята възраст... Ще изглеждам нелеп и жалък. На любовта обаче не й пука за това. Тя не се съобразява със старостта. Може да те сполети винаги, независимо дали е уместна. Любовта е много непрактична за разлика от хората. Кой е изрекъл тази велика глупост, че ако не можеш повече да се влюбиш - значи си остарял. То не зависи от нас. Може би най-добре е да си пожелая да имам надежда до края на дните си. За какво - това не е от значение. Без надежда хората изпадат в духовна смърт. Уви - за повечето от нас тя настъпва много преди физическата. Да, трябва да си пожелая надеждата да не ме напуска до края на дните ми. И тя определено да бъде надежда за нещо безсмислено. Например да си съблека ризата и да се затичам гол до кръста по улицата с разперени ръце, за да направя вятър. Защото, ако не аз, кой друг би свършил тази работа. Има толкова много красота в безсмислието. Има толкова много очарование в това да направиш без смисъл и корист хиляда жерава от хартия. А пък ако, не дай се боже, желанието ти се сбъдне - още по-хубаво. Тогава ще повярваш в легендите и животът ще заприлича на приказка.

Взех книжния жерав в ръка, отворих чекмеджето на бюрото си и го поставих в него. Станах от стола, загасих лампата и си тръгнах. От този миг - това беше моята голяма тайна от заобикалящия ме и преливащ от смисъл свят - правех жерави от хартия и ги трупах в най-долното чекмедже на бюрото си. От време на време ги броях. За да сгъна хиляда за една година трябваше да правя по 2.739726027 жерава на ден. Но понеже работните дни в годината са 270, без да броим празниците - това означаваше, че трябва да правя по 3.703703703 жерава на ден. Абе кажи-речи 4. Два сутрин и два след обед.

Ей... за някого подобни безсмислени сметки изглеждат смешни, но за някой като мен с тежка натрапчива психоза това е неимоверно облекчение. То е все едно като да преброиш клечките за зъби в кутията, за да си сигурен, че са четен брой, преди да употребиш първата. Книжни жерави в чекмеджето. Каква по-прекрасна безсмислица от това?...

Най-накрая проектът завърши. Всичко беше наред и аз трябваше да напусна компанията. В последния петък единият от двамата ми колеги с "гръм и трясък" бе уволнен без обяснения. Причини сигурно имаше, но те се опитваха да ги прикриват от мен. На другия ден мениджърът ми каза да заема неговото бюро, да го подредя и да поема работата му. Каза ми също, че договорът ми с компанията се удължава безсрочно. Засега... Просто не вярвах на ушите си и не бях на себе си от щастие. Това бе повече от прекрасен знак за мен. На кого удължават договора, ако не го харесват. Защо ме местят на постоянно място в самия отдел, макар че имах отделен офис. Всичко подсказваше, че съм на път да остана в компанията. Сякаш ми пораснаха криле, макар че оригамите, които бях направил, бяха далеч от хиляда. Господи, боже мой - нима е възможно? Нима е възможно подобна глупост да се окаже истина... Не ми се мислеше за това. Продължавах да работя вече извън конкретния проект и таях надеждата кога ще дойде деня, в който ще бъда назначен за постоянно. Почти бях убеден, че това ще се случи съвсем скоро. Отивах на работа щастлив и се прибирах у дома още по-щастлив. Светът започна да ми изглежда друг. Все още работех по договор, но надеждата, че скоро ще бъда назначен за постоянно, се трансформира в убеденост. Стресът намаля и бе заместен от увереност в самия мен. Всеки петък мениджърът ме уведомяваше, че договорът ми се продължава, докато накрая изобщо спря да го прави. Наближаваше Денят на благодарността. В последния работен ден в компанията имаше парти с тестване на вина. Аз и тримата ми останали колеги отидохме заедно. Някъде по средата единият от тях взе бутилка вино и предложи да се върнем в отдела, защото е по-удобно и комфортно. Когато седнахме по столовете и си наляхме от виното, моите колеги се умълчаха. Мениджърът пръв наруши мълчанието.

- Еди... много ми е трудно да го кажа, но... договорът ти изтече днес. Искрено съжалявам, защото за времето, което беше тук се оказа прекрасен човек, колега и приятел. Ще ни липсваш ужасно много на всички. Ако ти е нужна препоръка за бъдеща работа, с удоволствие бих направил това за теб. Както знаеш, в компанията се откри нова постоянна бройка. Само че за да кандидатстваш за нея, трябва да си извън компанията, за да има равнопоставеност в конкурса. Засега единственото, което бих могъл да ти кажа, е наздраве, успех и на добър час.

- Наздраве - отвърнах аз. Свалих баджа и блакберито от колана си и му ги подадох.

Не знаех какво да кажа. Всички бяха смъфлени и не мисля, че трябваше да приказвам повече каквото и да било. Допих си чашата, взех си довиждане с тях и си тръгнах.

Не помня как се добрах до дома. Два дни по-късно на уебстраницата на корпорацията излезе обява за ново работно място в IT отдела, която бе стопроцентово описание на длъжността, която заемах до преди два дни. Попълних огромния формуляр онлайн, прикачих резюмето си и започнах да чакам. Стоя у дома и не губя надежда. Тя е с мен откакто отворя очите си сутрин, докато легна вечер да спя. Пареща, изгаряща, изтощителна и болезнена в края на деня. Няколкото познати, с които поддържам контакт, непрекъснато ме обнадеждават и окуражават да не губя надежда. Аз почти не се съмнявам, че в крайна сметка ще стигна най-малкото до интервю с отдел "Кадри". Хиляди пъти наум повтарям какво да кажа. Откъде да започна и как да завърша. Изморително е до смърт...

Посрещам Коледа и Нова Година, както винаги сам. Държа скайпа си изключен, за да не ми се налага да обяснявам на близките си как съм прекарал празниците. Прекарал съм ги... Някак си. Защо ме питат? Това не е тяхна работа. Те нали са прекарали добре. Аз... аз съм свикнал.

Втори месец съм без работа. Дори и не търся друга, преди да имам яснота за кандидатстването ми. Такава обаче няма. Тя не съществува. Работата на временен договор е възможно най-стресиращата. Точно заради надеждата, че един ден ще се случи чудо. Чудеса в живота не стават. Те стават на друго място. Най-често тук, на белия лист, докато пиша. Иска ми се да опиша чудо. Красиво чудо. Такова, от което хората като го прочетат и да се размечтаят. За още по-красиви и още по-чудесни неща. Иска ми се да заразя целия този свят с красота. Онази, която толкова много липсва в живота ни. Онази, която, дори да я срещнем, я подминаваме, защото сме заети. Защото има по-важни неща, които трябва да свършим преди края на деня. Иска ми се светът постоянно да боледува от чудеса. И да страда хронично от тях.

Ръката ми прави неволен жест наляво и блъсва чашата с вино, което залива изписаните пред мен листа. Три секунди съзерцание върху думите, които изчезват в червения цвят. Главата ми се люшва напред и лицето удря напоените листове. Навън е тихо и вали сняг. Януари е. Защо е толкова хубаво, когато заспивам, и толкова ужасно, когато се събуждам.

Звън... Часовникът ми звъни. Напразно се опитвам да го изключа. Това е направо кошмар. Защо, по дяволите, този часовник не иска да спре? Защото не е часовникът, а телефонът, за бога. На екрана са изписани името и номера на агента ми. Скачам като залят с вряла вода.

- Ало...

- Хей, Едуард, здравей. Как си?

- Някак си, всъщност добре съм. Какво има?...

- Знаеш ли, преди малко ми се обадиха от корпорацията и ме попитаха дали не би искал да се върнеш да работиш там, защото имат недостиг на хора. Единият от двамата души в отдела е претърпял катастрофа и сега имат само един човек. Ти знаеш колко много те харесват и биха ти се зарадвали. Познаваш компанията и работата и нямаш нужда от въведение. Кога можеш да се явиш?

- Утре?...

- Прекрасно! Приятен ден... Ще ти изпратя договора по електронната поща да го подпишеш.

Долната ми устна увисна. Дори не успях да го попитам защо той ми звъни, а не от отдел "Кадри" на корпорацията. Каква е тази грозна шега. Колко е часът и какъв ден сме? Имам ли чисти и изгладени дрехи за утре? Все някак си ще се оправя, както винаги. Само че... кое по-напред.

На другия ден ставам в четири, както обикновено. Предпочитам да отида на работа първи, когато все още няма никой. Да си изпия кафето на бюрото и да видя какво предстои да се прави. Изумително е колко бързо тялото възстановява прекратените навици. Сякаш всичко съм спрял да правя вчера, а днес продължавам. При излизането от метрото дори не забелязвам двамата бездомници, които си седят все там. Минавам краткия познат път. Влизам в отдела и... на бюрото ми заварвам друг човек. Около трийсетгодишен латин, леко нисък, леко трътлест, с пухкаво лице и очила и подстриган на бретон. Като цяло, изглеждащ на герой от анимационния филм "Милко и Морко". Поздравявам го учтиво и сядам на празното бюро до него.

- Аз съм Луис - представя се кратко той. - Вече чух за теб и знаех, че днес ще дойдеш.

- Аз съм Едуард... Едуард-Уилям. Приятно ми е.

- На мен също - отвръща той и двамата си подаваме ръка.

Това е някакво недоразумение. Какво, по дяволите, търси тук това момче. Предпочитам да не задавам въпроси, защото от опит знам, че хората казват онова, което искат да кажат. Онова, което не искат - няма как да го измъкнеш от устата им. Тоест - каквото трябва да науча, ще го науча и без да питам. И двамата гледаме сериозно в мониторите пред нас. Във въздуха витае усещането като при среща на куче и котка. Колко глупаво е, че се поддавам на стереотипи. Аз няма как да знам, че само няколко дни по-късно, той ще се превърне в най-добрия ми колега и приятел за години напред. Поредното доказателство за това, колко много ирония има в този живот. Но за това по-късно...

Денят минава рутинно. Този компютър, онзи монитор, изгубени файлове и документи, задръстен принтер, фрустрирана секретарка, превъртял адвокат. Старите ми колеги се държат с мен сакаш нищо не се е случило. За тях, може би - за мен, не съвсем. До края на работния ден научавам, че Луис е тук от месец и половина и е на изпитателен срок. Все още не познава съвсем добре компанията, политиката и процедурите, но аз му помагам. С нескрито удоволствие установявам, че има великолепно чувство за хумор. (Аман от сухари в мойта професия.) Усещам, че е напрегнат и се старае пред мен. Няма нужда. Кой е безгрешен?... След края на работното време Луис предлага да отидем в някой от близките барове около Тайм Скуеър и да се почерпим. Замислям се няколко секунди и приемам. Защо не? В края на краищата, предстои ни да работим заедно. По-добре е да работиш с приятел и човек, на когото вярваш, отколкото с някой, към когото изпитваш недоверие и подозрителност. Пък и аз всъщност изобщо не го познавам. Няколко часа едва ли са достатъчни, за да опознаеш някого. Отиваме в лобито на хотел "Ренесанс", откъдето се вижда панорамно целият площад. Той поръчва бира, аз - чаша хубав коняк и кола. Разговорът е приятен и непринуден. Очевидно и двамата имаме въпроси, които ни вълнуват и засягат. Научавам, че той е изпратен тук от същата компания, в която е и моят агент. Предложили му, след като двама души преди него са били наети, но първият избягал след няколко дни, а втория бил уволнен на втория ден. Това ни повече, ни по-малко означава, че аз дори не съм бил предвиден за интервю. Преглъщам тежко, но какво бих могъл да направя... Правилата на бизнеса са неумолими. Луис ми казва, че няма завършено образование с компютърна специалност. Няма даже и сертификати. Тогава защо е предпочетен пред мен, след като аз съм не само квалифициран, но и имам доказан положителен опит в корпорацията. Ако не съм бил добър - защо ме назначават отново на договор. Кой назначава втори път някой, ако не е доволен от него. Ужасната истина се стоварва върху лицето ми: Луис е на трийсет и две години - аз съм на петдесет и четири. Разликата в годините обяснява и изчерпва всичко.

Отпивам голяма глътка коняк и се заглеждам настрани, за да не види, че очите ми се навлажняват. Той обаче вижда. И недвусмислено разбира причината. Чувствам се неловко и притеснен.

В бизнеса няма емоции. Има съображения, подчинени на логика, които осигуряват по-голяма печалба. От тази гледна точка, застанали един до друг, за корпорацията той представлява ценна инвестиция. Аз съм някой, който може да бъде употребен и пожертван без угризения. Иначе компанията щедро се рекламира като работодател, гарантиращ равни условия. Но не защото вярва в това. А защото заради тази абсолютно куха декларация получава значителни данъчни облекчения от федералното правителство. Всеки друг на мое място би ги зашлевил със съдебен процес за милиони. Корпорацията обаче знае, че аз няма да направя това. Не защото не мога. А защото не искам да се омерзявам от дългогодишни съдебни саги със съмнителен изход. В Америка корпоративната култура предполага всеки да съди всеки и всички за всичко. Защо? Защото... за едни пари става въпрос тука. Отказвам да бъда част от тази маса. С ясното разбиране, и без очакване за това да ми се ръкопляска. Ние не сме съвършени човешки същества. Нито трябва да се преструваме, че сме. Но е задължително да бъдем най-добрата версия на себе си, която можем да бъдем. Това е, в което аз вярвам!

Луис прекъсва съзерцанието ми...

- Наздраве, Еди... Радвам се, че се запознахме и се оказахме колеги. Изглежда си свестен човек.

- Наздраве, Луис, аз също се радвам. Дали съм свестен, или не, предпочитам другите да съдят за това. За себе си мисля като за най-обикновен човек, който страда от тежка форма на старческа доброта.

- Знаеш ли... когато започнах работа, не знаех, че това е твоето бюро. Никой не ми каза. И още първия ден, когато отворих долното чекмедже, видях, че е пълно с някакви книжни птици. Извиках по телефона човек от отдела "Поддръжка" и го помолих да ги изхвърли. Имаш ли представа кой луд може да е правил и пълнил чекмеджето на бюрото с книжни птици.

- Нямам представа. Аз напуснах компанията в "Деня на благодарността" миналата година. Не знам кой или кои са работили след мен на това бюро. Може да е някой от предишните колеги.

- Сигурно, най-вероятно. И въпреки това изглежда повече от странно. Прилича, като да е бил някой с психични отклонения. Иначе за какъв дявол ще напълни чекмеджето с толкова много ненужни хартии.

- Не знам, Луис. Хората са различни. Аз ги приемам такива, каквито са. Представи си, че за някого това е имало някакъв смисъл, който и ти, и аз не знаем.

- Прав си. Всъщност това няма никакво значение. Попитах просто от любопитство. Даже за миг си помислих какво ли щеше да бъде, ако работех до някой, който пълни чекмеджето на бюрото си с книжни птици. Това е пълно безсмислие, но от друга страна, изглежда чаровно.

- Убеден съм, че е безсмислено, но пак ти казвам - и двамата не знаем причината. Наздраве...

- Наздраве! - отвърна той и по лицето му се разля усмивка.

На другия ден без малко да се успя за работа. Чух часовника, но тялото отказа да стане. Добре, че кучето е настоятелно за закуската си, та в края на краищата изпълзях от леглото. Погледнах часовника и ми се зави свят. Само това оставаше - да закъснея. Влетях на работното си място няколко минути преди девет. Стоварих се на стола и изпуснах дълбока, шумна въздишка.

Защо, по дяволите, се успах? Винаги съм идвал поне с половин час по рано. Сигурно и биологичният часовник усеща кога за дадено нещо е мотивиран и кога се съпротивлява. Ами да... как не ми дойде наум. От момента, в който узнах какво се е случило зад гърба ми, всичко в компанията започна да ми изглежда различно. Имах чувството, че хора, които преди ми изглеждаха симпатични, сега като че ли са погрознели. Възможно ли е това? Преди не усещах кога минава денят, а сега едвам изкарвах до края на работното време. Направо броях минутите до пет след обед. Тягостно, неприятно и потискащо усещане... Луис беше единствен, който правеше престоя ми в офиса поносим. Постоянно се шегуваше и така като че ли по-лесно понасях времето.

След около няколко месеца работа окончателно реших, че не искам да работя повече тук и започнах да търся нов проект и ново място. Предупредих мениджъра, че започвам да търся друга работа, без да обяснявам защо. Той изобщо не възрази. С Луис продължавахме всеки петък след работа да ходим във фоайето на "Ренесанс" за по едно питие. Стана му доста криво, когато разбра, че се подготвям да напусна. Може в началото да е виждал конкуренция в мое лице, но аз недвусмислено му казах, че се отказвам от всякаква надпревара в негова полза. За какво ми е? За да отровя и на двама ни и без това отровния работен ден? Няма смисъл. Всеки, който мисли, че е успял, постигайки нещо със зъби, нокти и лакти, после горчиво съжалява. Колко хора на този свят си дават сметка, че победите им са пирови. Аз предпочитам друг вид победи. Онези, които са над собственото ми его. С Луис не само нямах намерение да се състезавам, но и възнамерявах да дам пред компанията възможно най-силната официална подкрепа за него. Така или иначе все някой щеше да заеме това място. Защо това да не е моят приятел. Искрено щях да се радвам за него, защото латините са не по-малко обект на дискриминация, отколкото аз. макар роден тук и бял като мен, за повечето работодатели той е просто доминиканец. Никой не се впечатлява от факта, че е свестен. Етническата идентификация е по-силна от професионалната и чисто човешката.

Тръгнах за вкъщи малко по-късно. Не бързах да се прибирам. Мислех да отида да се разходя, но ме домързя. Минах през пасажа под сградата и на ъгъла видях Авел, седнал сам на земята, ровейки в хартиите около него.

- Здравей Авел, как си? Къде е брат ти?

- Здравейте, господине - сепна се той. - Ами тука е, но отиде до тоалетната в кафенето зад ъгъла.

- А ти какво правиш тук?

- Нищо не правя. Взимам няколко от птиците, които сгъва по цял ден. Само си губи времето с тях.

- Може би той има нещо предвид, за да ги прави.

- Ами - има... Вятър и мъгла. Преди седмица за малко да ни изхвърлят оттук. Казаха, че правел боклук с тези хартии. Аз от време на време взимам по няколко шепи от тях и ги продавам отгоре на ъгъла на авенюто за по двайсет и пет цента едната. Хората ги купуват за късмет, защото им казвам, че са направени от слепец. Не са кой знае колко пари, но стигат за нещо.

- За какво?

- Амиии... по веднъж в месеца мога да си купя една-две цигари с марихуана. Изпушвам ги бързо и наведнъж и после ми става леко и приятно. Обикновено гледам след това да заспя, за да сънувам хубави сънища. Аз хубави неща в живота никога не съм виждал. Може и да ги има, ама аз не съм ги виждал.

- Какви хубави неща?

- Не мога точно да кажа. Как да ги опиша, като не съм ги виждал. За сметка на това сънищата ми са като калейдоскоп на цветна мозайка. Красиво, красиво... и леко на душата. За хора като нас, това да напуснем за няколко часа действителния живот е много. Кой ти го дава?...

- Все пак не мисля, че трябва да крадеш оригамите на Арон. Той нали ги брои.

- Той нищо не може да преброи. Аз уж ги броя и му казвам някаква цифра. Но не съм сигурен, че мога да броя до толкова, колкото са. Каквото му кажа - това е. Веднъж изтърси, че като направел хиляда, и нещо можело да се случи. Аз обаче не искам нищо да се случва, защото той не ми казва какво е това. За хора като нас, всичко, което се случва е лошо. Вие сте добър, господине, но сте от друг свят и не познавате моя, както и аз не познавам Вашия. Бог така ни е създал. При някакви обстоятелства Вие може да се окажете в моя. Но аз и брат ми във Вашия - никога. Отдавна сме разбрали това и сме се примирили.

- Не съм съгласен с теб, Авел. Ако ти не вярваш в себе си, защо очакваш аз или някой друг да повярва в теб.

- В нищо не вярвам, господине. Единственото, в което ми се ще да вярвам, е, че ако ни изхвърлят оттук, то няма да е съвсем скоро. Навън е зима. Къде да се денем...

- Ммм, да. - Казах аз, извадих два долара и му ги подадох.

- Благодаря, господине. Лека вечер.

Прибрах се у дома. Изведох кучето на разходка, след което си отворих бутилка вино. Налях си и след малко всичко в стаята постепенно се размаза и потъна в тъмнина. - Лека нощ, стар глупако, казах на себе си и се отпуснах по гръб.

Ако болките в гърба могат да се нарекат силни, то тези в главата ми са неописуеми. Нещо твърдо ме убива в лявото рамо. Нямам сили да си обърна главата, защото вратът ми е схванат. Единственото, за което имам сила, е да си отворя очите. Тъмно е. Не виждам светещите числа на часовника срещу мен. Сигурно вече съм в ада. Постепенно свиквам с тъмнината. Различавам тавана над себе си. Не съм се замислял колко висока е стаята. Не съм си представял, че е чак толкова висока. Десният ми крак е изтръпнал. Над мен в тъмното бавно се надвесват очертанията на огромна кучешка глава. Завърта се на ляво и на дясно. Очите са изпълнени със съчувствие. "Как си там долу?... Не изглеждаш добре. Имаш мизерен и измъчен вид. Да ти хвърля една възглавница и одеяло?... Ако искаш, можеш да се качиш при мене, на леглото. Има достатъчно място."

Имам усещането, че ставането от пода продължава с часове. Всичко ме боли. Не ме интересува колко е часът. Не ми се ходи на работа. Не си спомням някога да съм ползвал почивен ден. За мен такова нещо не съществува. И как да съществува, като заплащането ми е на час. Кой хвърля двеста и петдесет долара за един ден на боклука? Аз не бих го направил. След няколко минути радиото на часовника се включва. Значи все пак съм се събудил навреме. Обратно в реалността. Пускам душа в банята, кафеварката, разтворимите хапчета в чашата... останалото е по инерция. В девет съм зад бюрото си. Денят започва. Добро утро, Америка!

Десет и половина. Телефонът звъни. Непознат номер от Масачузетс.

- Ало...

- Господин Брадфорд?...

- Аз съм.

- Здравейте, аз съм агент на компютърни специалисти. Как сте днес, господине.

- Благодаря, добре.

- Извинете, че Ви безпокоя, но имам един проект на козметична компания, който, струва ми се, бихте изпълнил без проблем. Желаете ли да чуете детайлите и условията.

- Разбира се...

На другия ден сутринта съм на интервю в небостъргач, недалеч от моя. След двайсет минути излизам с подписан договор в ръка. В гърдите ми нахлува огромно количество чист въздух, което ми липсваше с месеци. Връщам се обратно и връчвам предизвестие за напускане. Луис изглежда опустошен. Останалите ми пожелават стандартното "На добър час". Повечето от компанията дори не разбират, че напускам. Пък и какво ги интересува.

Официално - последния ден. Явявам се, както винаги, в девет. В пет след обяд съм готов да си тръгна. Свалям баджа и блекберито от колана си и ги подавам на шефа. Подавам ръка за довиждане на всички. Телефонът ми звъни. Агентът ми от Чикаго.

- Хей, Еди... здравей. Как си.

- Много добре. Всъщност великолепно.

- Радвам се да чуя това. Знаеш ли - преди малко от корпорацията ми се обадиха да ми кажат, че договорът ти изтича днес в пет. Бюджетни проблеми... Обещаха, като ги оправят, да те върнат отново.

Устата ми увисва...

- Камерън, няма никакви бюджетни проблеми. Това, което ми говориш, са пълни глупости. Договорът ми изобщо не е изтекъл, а аз го прекратих с предизвестие преди няколко дни. Аз напускам оттук и това няма нищо общо с бюджета на корпорацията. По-голяма глупост не бях чувал от теб.

- О, така ли? Ами... аз сигурно не съм разбрал.

- Както винаги. Въобще не съм изненадан. Приятен ден и успех!

Свършвам разговора. Колегите ми са като втрещени, защото разбират по смисъл целия разговор. Аз се преструвам, че нищо не се е случило. Излизам от сградата, поглеждам към небето и тръгвам по тротоара. Утре трябва да съм на новото място. Малко по-нагоре по улицата сядам на пейка. Взимам от чантата си лист хартия и сгъвам един жерав. Гледам го няколко минути, след което го прибирам в чантата. У дома го изваждам и го нанизвам на конец до останалите, които висят от единия до другия край на тавана в хола. Вече имам няколкостотин.

Първи ден на новата работа. Това е най-голямата американска корпорация за козметика. Помещава се в небостъргача на Дженерал Мотърс на Пето авеню. Трябва да инсталирам, настроя и тествам специална софтуерна платформа на около две хиляди и петстотин компютъра. Половината Мак, останалите с Уиндоус. Няма да правя всичко това сам. Имам на помощ поддържаща компания, която се намира в Хайдарабад - Индия. Часова разлика - девет часа. Имам и един помощник-асистент, който е изпратен оттам. Пристигнал е тук преди два дни. Регионалният мениджър обещава да наеме поне още един човек.

Офисът ми (ако може така да се нарече) е в малка конферентна стая. В нея всичко, което може да се побере, е маса и шест стола. Няма прозорци. Някъде към десет и половина вратата се отваря и вътре влиза индиец на около трийсет години. С къси и добре подстригани брада и мустаци. С това се изчерпва описанието на вид, подходящ за работа в корпорация. Отгоре е облечен с пъстра шарена риза с къс ръкав. Отдолу, под късите панталони се подават космати крака, обути в сандали без чорапи.

- Аз съм Виджей, Вашия помощник и асистент. Как сте господин, Брадфорд?

Следва жест на прибиране на двете ръце пред гърдите и лек поклон. В стаята се разнася странна миризма. Смесица между къри сос и не особено скъп парфюм. Ставам прав и си подавам ръката. Усещам, че леко ми се завива свят.

Кой, защо и как е успял да внуши на индийците, че говорят английски. Когато Виджей ми говори, го гледам в устата. Въпреки това разбирам около петдесет процента от първия път. За останалите петдесет процента трябва да питам допълнително. Онова, което значително коригира първоначалното впечатление в негова полза са компютърните му познания и способности. Повече от завидни! Въпреки това, служителите на корпорацията и по-специално висшият състав след второто му посещение из офисите ме предупреждават недвусмислено, че не биха искали да комуникират с него директно. Не намеквам за расистко отношение. Просто не го разбират какво говори. Това означава, че оставам сам за шестте етажа, на които се помещава компанията. Поне засега.

Месец по-късно наемат още един човек. Казва се Уилма и е от Ню Джърси. Цицореста розовобузеста лелка в критическа възраст, с дебел пласт фон дю тен на лицето. Огромния си задник е намъкнала в протрит между краката черен ластичен клин. Носи лачени обувки с по-голям номер от моя на бос крак. Не разбирала нищо от компютри Мак и оперативната система на Мак. Трябва ми точно един ден, за да разбера, че не разбира нищо и от писи с Уиндоус. За сметка на това, непрестанно яде всевъзможни боклучави храни. Устата й постоянно е пълна с храна. При първата ни среща заявява, че ще ме учи на Уиндоус, а пък аз ще я уча на Мак. Охлаждам образователните й пориви, като й казвам, че тука не е училище и никой не учи на нищо. Тук се работи. Тя приема забележката ми като агресия от моя страна.

Всеки ден в единайсет имам телефонна конферентна връзка с Индия. Не само че не мога да запомня имената на хората, които участват, но и въобще не знам кой кой е и какъв е. От това, което се говори, с мъка разбирам около двайсет процента. Останалите ми ги превежда Виджей. Конферентните разговори са дълги и напълно безсмислени. Нищо от това, което се решава на тях, не се изпълнява, още по-малкото в срок. Накрая се отказвам да участвам в тях. Синхронизирам работата си с IT директора на корпорацията. Симпатична ирландка на моята възраст. Разбираме се великолепно. Но това е май единственият човек, с когото се разбирам. Виджей е на хотел в Ню Джърси и пристига на работа, когато успее. Не му казвам нищо, защото, ако се оплача и го отстранят, ще остана без дясна ръка. Уилма е като пиле без глава. Никога нищо не знае, никога нищо не е разбрала. Постоянно ходи след мен и пита елементарни неща, които се предполага да знае. Нервите ми започват да се опъват. Полагам усилия да не ми проличи. За служителите от корпорацията аз съм просто някой си временно. Винаги безупречно облечен, винаги в добро настроение. Това се счита за даденост, а не изключение в корпоративна среда. Трябва задължително да изглеждаш и щастлив. Личните тревоги и проблеми остават пред входа на сградата, когато влизаш на работа. Всички проблеми на давещия са проблеми на самия давещ се. Отдавна съм напълно под водата. Не съм убеден дали ръката ми, махаща за помощ, се вижда над повърхността й.

След няколко месеца проектът започва да боксува. Нервите ми са опънати до крайност. Софтуерът е инсталиран на повечето машини. С писитата няма кой знае какъв проблем. С маковете не е така. Всички дизайнерски отдели (няколко дузини на брой) работят с Мак. Машините са различни и с различни версии на оперативна система. За някои се налага да ги изтрия напълно и да ги създам отново "от нула". Компонентите на допълнителния софтуер показват несъвместимост. Понякога ми отнема цял един ден само за един компютър. В стаята до мен се настанява екип от около четиридесет програмисти на софтуерен гигант, който е произвел платформата, и започват тестове на всички компоненти. Мениджър на целия проект е някакъв възрастен "парашутист", които не се свени да ми казва, че нищо не разбира от компютри. Личи му и без да го казва. Но това, изглежда, не му пречи да е мениджър на целия проект. Понякога ме пита неща, от които ми иде да си изскубя косата. Това е едно от обясненията защо бръснатата глава на компютърните специалисти се счита за униформа.

Според програмистите всичко е наред. Според мен съвсем не е така. Изпращам меморандум до IT директора, която и без него е наясно, че продуктът е пълен боклук. С малката подробност, че за него корпорацията е платила близо четири милиона долара. Половината от служителите пищят, че нищо не работи. Започват проблеми и с продуктите на Адобе. Около мен се нагрява до червено. Учудвам се и се възхищавам на способността на Виджей да се справя със стресови ситуации. Отдавам го на индийската му култура. Може би за целта има мантра, с която постига нирвана. Времето от работа до вкъщи и от къщи до работа започва да ми се губи. И алкохолът не помага. Напротив - влошава емоционалната ми кондиция.

През уикендите излизам с Виджей, за да му покажа малко Манхатън. Разходките с него ми действат добре, макар че е католик, поведението му е на брахман*. Нещо, което той категорично отрича да е. На няколко пъти отиваме да пием заедно. Ходихме заедно даже на плаж на Лонг Айлънд. Той беше в еуфория при вида на океана. Каза, че това е един от най-вълнуващите дни в живота му. На другия ден сутринта се разхождаме по Бруклинския мост и след това отиваме в изискан клуб за по едно питие. Опитвам се да не мисля за работата и да се разтоваря от напрежението и стреса. Не ми се отдава особено.

Краят на юли е. Температурата навън е над четиридесет градуса. Прибирането след работа е непоносимо. Но в офиса ми е още по-горещо. Сряда е. Девет часа в мястото, където са кафеварките на компанията. Към мен се приближава изискана жена с чаша в ръката и се усмихва.

- Вие ли сте Едуард-Уилям?

- Да, аз съм.

- Много ми е приятно, колегите непрекъснато ми говорят за Вас. Най- после и да се запознаем. Как върви проектът Ви? Как е всичко?

- Ами върви някак си. Пълзи към края. Имам трудност с уширенията на софтуера. Но се надявам да го оправят. Ще се справя...

- Така ли? Какъв е проблемът? Аз също съм част от екипа.

Оставам с впечатлението, че тя е някой от програмистите в съседната стая. Познавам само шефката им, но не и останалите.

- Ами става дума за съвместимости. - След което й обяснявам подробно цялата техническа трудност при въвеждането на въпросните уширения. Виждам, че лицето й се изпъва и става сериозно. Изслушва ме внимателно, след което казва:

- Имате ли нещо против да ми изпратите всичко, което ми разказахте, на имейла ми. Аз ще оправя нещата.

- Не, нямам, разбира се. Напротив - ще съм Ви благодарен.

Връщам се обратно на мястото си, сядам пред компютъра и написвам имейл. Натискам бутона изпрати. Получавам автоматичен отговор на пощата ми, че моят имейл успешно е доставен до... вицепрезидента на корпорацията. Ха?...

Наближава краят на работния ден. Остават пет минути до пет. Телефонът ми звъни. На екрана виждам името и номера на регионалния мениджър.

- Ало, Едуард, ти ли си?

- Да, аз съм.

- Имам молба към теб. Остави баджа и служебния си лаптоп на Виджей и утре не идвай на работа.

- Защо съм уволнен или суспендиран, каквото и да е то?

- Не, не - съвсем не си уволнен. Просто нареждане от висшия мениджмънт. Ще ти се обадя утре. Всичко е наред.

- Джонатан, подобно искане означава само едно. Че съм уволнен. Или поне за повече от двайсет години работа в тази индустрия, не съм видял друг смисъл на подобен тип обаждане.

- Не, уверявам те, че не е.

- ОК тогава.

- Ще се чуем утре.

Свалям баджа си и го подавам на Виджей. Той е като вцепенен. Казвам му, че съм уволнен. Лицето на Уилма грейва от радост. За нея това означава отпадане на конкуренция. Без да си дава сметка, че без мен тя едва ли би изкарала и няколко дни. Виджей я ненавижда. Сядам за няколко минути и изтривам всичката си информация от лаптопа. Изтривам и профила си. Пожелавам им успех и излизам, без да кажа нищо повече. Има ли нужда?...

Прибирам се у дома. Пускам компютъра и поглеждам служебната си поща. Все още имам пълен достъп до сървъра на корпорацията. Няма да е за дълго... Сгъвам един книжен жерав и го оставям на клавиатурата пред себе си.

Четвъртък! Телефонът ми не звънна през целия ден. Не, че храня илюзии по отношение на това какво се е случило. Просто понякога огорчението е по-голямо от устата ти, за да го преглътнеш. Но се налага. Правил съм го толкова пъти. Пък и дете ли съм, за да се разцивря? Служебната ми поща прелива от имейли, защото очевидно никой не знае, че от вчера не съм вече на работа. Не отговарям на никого. Настава паника... IT директорът на корпорацията отсъства по болест повече от три седмици. Единственият човек, който е в час с компютрите Мак, е Джон. Безкрайно приятен, благ и възпитан човек от IT отдела. С малката подробност, че той е на седемдесет и осем години. Трудно си го представям да тича като мен от етаж на етаж и от компютър на компютър.

Вечерта излизам на дълга разходка с кучето си. Отивам до брега на реката Хъдсън, сядам на една пейка и седя, докато всички шумове от града притихнат. Светлините на Ню Джърси от другия бряг на реката постепенно угасват. Хубава юлска нощ на брега на реката... Не, не съм романтичен. Спокоен съм. Започвам леко да усещам първите болки по цялото тяло в резултат на внезапно изчезналия стрес. Постепенно изчезва и всякаква мисъл от главата ми. По алеята пред мен профучава закъснял велосипедист. Ставам от пейката. След по-малко от час слънцето ще изгрее и предпочитам да съм се прибрал у дома.

Понеделник след обед. Телефонът звъни. Джонатан - регионалния мениджър.

- Здравей, Джонатан.

- Здравей. Съжалявам, че не ти позвъних преди няколко дни.

- Няма проблем...

- Има... За съжаление, трябва да ти кажа, че си уволнен. Опитах всичко, за да те задържа, но това е решение на висшия мениджмънт.

- Не ми казваш нищо ново. Казах ти го още в сряда, когато ми позвъни.

- Това е всичко. Желая ти късмет.

- ...

Сядам пред компютъра и написвам поща до вицепрезидента на корпорацията. Учтиво й благодаря за осъществената намеса и я моля да не се тревожи повече в бъдеще. Защото след първата й стъпка от нейна страна съм уволнен в края на работния ден. Представям си какво би станало, ако има и следващи... Поставям като скрито копие BCC адресите на всички изпълнителни директори в корпорацията, както и на преките ми началници и я изпращам. След около час получавам отговор от нея. Изказва искрено съжаление за случилото се и ме уверява, че абсолютно нищо не е предприемала. Между другото би била благодарна, ако й кажа на кои от изпълнителните директори съм изпратил копие от писмото си. Предпочитам да узнае сама. Дотолкова, доколкото аз вече нямам никакви взаимоотношения с корпорацията, не се чувствам длъжен да я осветлявам допълнително. До вечерта "балонът с фекалии" се е спукал пред вентилатора. В единайсет и половина вечерта телефонно обаждане. IT директорът на корпорацията.

- Еди, здравей...

- Здравей, Деби, какво има?

- Извинявай, че толкова късно звъня, но защо от миналата седмица не си на работа. Знаеш, че от месец отсъствам по болест. Джон преди малко ми каза за теб и аз съм като втрещена.

- На този въпрос по-добре би отговорил главният мениджър на проекта.

- Не го увъртай. Аз знам като теб, че софтуерът е пълен боклук. Въпросът ми е ти защо си отстранен от проекта.

- Честно казано, не знам. Не ми бяха изложени никакви мотиви. Джонатан нищо не ми каза.

- Това няма да се размине така. Направо съм бясна.

- Надявам се да не съм аз причината за този ти изблик на ярост.

- Разбира се, че не си, но аз няма да оставя нещата така.

- ОК, разбирам, че си разстроена. Какво бих могъл да направя аз, след като вече съм извън фирмата.

- Можеш ли да напишеш техническа експертна оценка за платформата и уширенията и да дойдеш да я представиш пред съвет на директорите.

- Мога, разбира се, но това какво ще промени.

- Не мога да ти кажа сега. Не съм мислила. Не съм на себе си, като научих, че са те махнали.

- Съжалявам, Деби. Направих всичко най-добро, на което съм способен.

- Знам, не те упреквам за нищо.

- То и не виждам за какво.

- ОК, колко дни ти трябват, за да напишеш оценката?

- Не повече от един.

- Тогава в други ден, в десет часа сутринта, ела тук.

- Добре.

- Лека вечер и извинявай за късното безпокойство.

- Лека и на теб.

Сядам и написвам техническата експертиза с отвращение. Не стига, дето ми сервираха всичко това, ами сега трябва да ходя и да им обяснявам каква глупост е въпросната софтуерна платформа. Тя никога няма да проработи. За да е функционална, е необходимо синхронизирането на поне двайсет компонента. Нещо, което е невъзможно да изтрае повече от месец, до поредния ъпдейт на някой от компонентите. Да му мислят те. Не е моя работа. Щом имат четири излишни милиона, които да хвърлят за боклук, аз ли да се тревожа.

Четвъртък сутрин. Голяма конферентна зала. Всички изпълнителни директори на фирми, които съставляват корпорацията, плюс главните дизайнери са там. Настръхнали като кобри. Разбирам се с Деби, че не искам да стоя повече от времето нужно за да представя оценката. Тя се съгласява, но ме моли да остана и да изслушам и мнението на експерти, които са поканени и на които им е платено също да изготвят независима експертна оценка. Съгласявам се. Аз съм кратък и ясен в експозето си. След това сядам на един стол в края на залата. Въпросните експертни светила започват оценките си с цитат на моята. Не чувам нищо по-различно от това, което вече съм казал. След като и последният свършва, в залата се възцарява тишина. Ставам тихо от стола си и напускам, без да кажа и дума. Не ме интересува какво ще приказват.

Описаната история е откровено банална. Случва се всеки ден и на стотици места по света. Няма как да не е банална в общество, в което съчувствието към каквото и да било и когото и да било, никога не надхвърля границите на "мен какво ме касае това". За онези, които са разколебани, има и допълнително оправдание - "Така е устроен светът. Аз ли да го променя". Прави са. И аз не искам да го променям. Искам да променя себе си. И полагам неимоверни усилия. На моята възраст времето не работи в моя полза. Всеки поет или завършен проект е малка лична трагедия, вълнуваща само и единствено мен. Да не говорим за случай като този. За първи път ми е, но винаги има първи път. Очевидно ще трябва да свикна.

Прибирам се у дома и изключвам телефона си за около месец. Никой не искам да ми звъни. Никого не искам да виждам. Не отварям и не отговарям на пощи. Издърпвам щепсела от контакта на целия заобикалящ ме свят. Тишината у дома е единственото нещо, което понасям. И кучето, разбира се, но то е даденост в моя живот. Не гледам телевизия. Изключих кабелната връзка още преди години и така се чувствам добре. Не проверявам и пощата си долу с дни. След месец на пълна самоизолация животът и всекидневието ми заприличват на течност, която изтича в някакъв мръсен канал. Разпадането на части започва с отварянето на очите сутрин и уви, не завършва със заспиването, когато то е възможно. Храня се от немай къде по веднъж на няколко дни. За сметка на това пуша по две и половина кутии на ден. Идва ред и на алкохола и времето започва да спира, както за онези бездомници от пасажа под центъра Рокфелер. Дали са още живи? Защото аз не мисля, че съм...

След месец и нещо във фрустрация включвам телефона си. Гласовата поща отдавна е препълнена. Не ми се слуша нищо. За по-лесно изтривам всички съобщения. Същото сполетява и имейлите.

Ако не беше надеждата - отдавна да съм труп. Почти четири месеца съм без работа. Лятото е труден сезон. Но и есента не се оказва по-благодатна. Изпращам постоянно резюмето си. Никакъв резултат. Не минава ден, в който да не се питам в мене ли е проблемът. Необходими са ми неимоверни усилия, за да се самоубедя, че е в мен, макар онова, което е извън разума, постоянно да твърди обратното. Алкохолните ми делириуми ме навеждат на друго мнение. Няма никакво значение какво знаеш и можеш. Всичко опира до коефициента на харесване. Ако те харесат, и последният идиот да си, ще те назначат на работа. Ако не те харесват, и Бил Гейтс да си - оставаш извън борда. Кой харесва хората на моята възраст? Това са грешни мисли, резултат от алкохола. Трябва да се отърва от тях. За целта трябва още повече алкохол, защото към наркотиците така или иначе нямам афинитет. Пода на хола е осеян с празни бутилки и кутии от цигари.

Тих ноемврийски следобед. Някой звъни на входната врата на сградата. Не питам кой е. Натискам бутона на интеркома и отварям вратата. Минута по-късно някой е пред вратата на апартамента. Отварям я и се обръщам с гръб. След това сядам на пода. Две секунди никой не влиза. После някой бавно бута вратата и чувам глас.

- Еди?... Тука ли си?

Не отговарям.

Виждам ръка, която започва да си проправя път между десетките и стотици увиснали от тавана и стените нанизи с книжни жерави. Разпознавам лицето на Луис.

- Боже, Господи... Жив ли си бе, човек? Какво е това тук. Погледни на какво си заприличал. Кога за последен път си се бръснал? Не ходиш ли на работа? Защо не си вдигаш телефона и не отговаряш на пощите си. На какво си превърнал апартамента си. Човек може лисици да лови тук. Отвори прозорец, моля те. Какви са тези идиотски нанизи с птици по тавана и по стените. Ти да не си превъртял бе, приятелю. Аз те помня съвсем друг човек.

След това ме хваща за ръка и ми помага да стана от пода.

- Защо не ми отговаряш? Приличаш на зомби.

- А какво да ти отговоря.

- Какво се е случило?

- Не знам. Не ми се разказва. Искаш ли нещо да те почерпя. Май мога да ти предложа само чаша вода.

- Нищо не искам, освен да разбера какво те е сполетяло. Защо не работиш?

- Защото ме уволниха.

- Кога?

- През лятото, в края на юни.

- И оттогава как живееш?...

- Ами нали виждаш...

- Господи, боже мой. Ами ако умреш?

- Тогава ще стана част от някаква статистика.

- Не говори така.

- Ами какво да ти кажа?

- Нищо не казвай. Знаеш ли защо съм дошъл?

- Не

- В отдела останах само аз. Всички са в отпуск по болест. Изнемогвам.

- Нищо ново не ми казваш.

- Имаш ли нещо против да се върнеш за малко. Поне за няколко месеца. Няма да има никой друг освен ти и аз. Ще се справим.

- Знам.

- Кога можеш да се явиш на работа.

- Кога трябва?

- Утре в девет.

- ОК.

- Съжалявам за това, което те е сполетяло. Просто ума не ми го побира.

- Млад си затова...

- Защо са всички тези книжни птици, които висят отвсякъде в апартамента ти.

- Защото са израз на надежда.

- Не те разбирам.

- Кое не разбираш?

- Кой ти каза, че символизират надежда.

- Един просяк.

- ...

- Всъщност са двама. Седяха в пасажа на метрото под центъра Рокфелер. Но сега не знам нито къде са, нито какво се е случило с тях. Жеравите трябва да са хиляда, за да ти се сбъдне мечта.

- А колко са в този апартамент.

- Откъде да знам. Да не мислиш, че ги броя.

- Ами как тогава ще знаеш дали мечтата ще ти се сбъдне.

- Не знам. И въобще това не е толкова важно. За несретник като мен една сбъдната мечта не прави кой знае каква разлика. Или ако прави - то по-скоро би била лоша.

- Защо? Нали искаш да ти се сбъдне мечта.

- Не съм казал, че искам. Казах ти, че за да се сбъдне, трябва да са хиляда. Нищо повече от това. Смисълът на живота едва ли е в сбъднатите мечти.

- А в какво е тогава?

- В надеждата, която никога не умира. В това е смисълът, приятелю. Защото животът свършва там, където кажеш "Няма смисъл".

- А какво е щастието за тебе тогава?

- Във всеки случай не е в покорените върхове, ако изобщо имам такива. Усещането за щастие е в пътя към върха. Тоест, неумиращата надежда и стотиците пътища към върховете. Това е всичко.

- Какво ще правиш до края на деня? Искаш ли да те заведа на вечеря?

- Не, имам работа...

- Каква, мога ли да ти помогна?

- Не, не можеш.

- Защо? Какво трябва да правиш?

- Трябва да си съблека ризата, да изляза навън и да тичам с разперени ръце по улиците, докато мога, за да направя вятър. Ще се видим утре в девет на работата.

 

 

© Едуард-Уилям Брадфорд
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.03.2015, № 3 (184)