ОБИЧТА, КОЯТО НЕ СТИГА

Едуард-Уилям Брадфорд

web

- По дяволите! - изрева Кевин и удари с ярост в земята току-що притопления в микровълновата печка бъргър, от който се разхвърчаха хлебарки. Някои все още живи, други - не чак дотам. Целият под бе осеян с домати, лук и салата, а двете парчета месо се търкаляха някъде под бюрото.

От другата стая бавно показа глава Оруел - проскубано куче, чиято възраст не се знаеше, както и породата му. Отиде до едното от двете кюфтета, подуши, захапа го и се върна обратно в стаята със същия бавен и равномерен ход. Кевин закри лице с две ръце и се свлече на стола. Нямаше сили дори да заплаче. И точно когато се напъваше да зареве с глас, Оруел се показа отново и със същата бавна и равномерна походка отнесе и второто кюфте.

Кевин се надигна от стола и отиде пред огледалото. От другата страна го гледаше изморено, безсилно и неудовлетворено лице на мъж на средна възраст. Непровокираните пристъпи на ярост, като тази вечер, го спохождаха все по-често през последните няколко години. Въздъхна шумно, обърна се и се повлече към хладилника, откъдето извади бутилка бира. Отпи глътка и зарея поглед през прозореца. Отвън се виждаха грозни, сиви сгради, изрисувани с графити. Бяха изминали три години, откакто напусна апартамента си в Манхатън, защото не можеше повече да плаща наема там и се премести в Бруклин...

Постепенно сградата се разтресе и пред прозореца профуча поредното метро. Мина толкова бързо, че не успя да види дори и едно лице на пътник в осветените прозорци на влака. Почти като живота му досега. Всичко минаваше бързо, а той трудно успяваше да види подробности, камо ли да запомни лице.

Кевин живееше сам. Нямаше кой знае колко приятели, а онези, които можеше да нарече така, му се обаждаха по веднъж на няколко месеца. Преди време, когато се прибираше в една дъждовна вечер, завари пред входната врата на сградата Оруел. Мокро и мръсно, кучето като че ли чакаше него. Когато Кевин отключи вратата - Оруел го последва с бавна походка по стълбите до четвъртия етаж. Оттогава живееха заедно.

Кевин не помнеше родителите си, нито знаеше кои са те. Израсна по приюти, но понеже бе тих, добър и упорит, успя да завърши някакъв общински колеж за деца с ниски доходи. След това работеше където и каквото намери, но никога не получи работата, от която да се чувства истински удовлетворен.

Кевин през целия си живот мечтаеше да стане писател. Пишеше любовни разкази и понякога след ужасно много усилия му се отдаваше да публикува по някой, но това бе всичко. И не защото пишеше лошо - съвсем не. Но... късметът му не проработи нито веднъж през всичките тези години.

Сега се издържаше, работейки като администратор в една компания за производство на пластмасови пеещи риби. От понеделник до петък, от девет сутринта до пет следобед. Нито се интересуваше какво става в работата му, нито го интересуваха колегите му. Просто вършеше каквото му възложат, от девет сутринта до пет следобед, за да може да плаща наема си и да купува някаква храна за себе си и Оруел. За повече - нямаше пари. Това обаче не му тежеше чак толкова. Бе свикнал с мизерията и еднообразието на живота си и не се оплакаше. Онова, което истински го измъчваше, бе усещането, че никoй никога не го е обичал на този свят. Никога! Това чувство се натрупваше през годините и ставаше все по-болезнено и непоносимо.

Докато беше тийнейджър, а по-късно и в колежа, Кевин имаше няколко приятелки, които обаче бързо го зарязаха, след като разбраха, че е без родители и не притежава нищо друго освен дрехите си и някои дребни неща. Така или иначе, той не изпита никога истинска обич, или поне усещането за такава, каквато си я представяше. Може би заради това пишеше любовни истории. Само в тях Кевин можеше да изпита онова чувство, което болезнено му липсваше в живота. Върху белия лист можеше да се намъкне в дрехите на някой от героите, които описваше, да обича до насита и да бъде обичан. Истински, страстно и всеотдайно. Но... само там. Последния път се впусна в някаква луда любов с една красива жена и всичко така се развихри, че клетият Кевин почти се задъха от вълнение, докато пишеше. Но това беше отдавна...

Кевин отпи още малко от бирата... Извади отнякъде дневника, в който пишеше разказите си и се вторачи в него. Нищо не му идваше наум след тази "прекрасна" вечеря. Нямаше какво да каже дори на себе си, камо ли да напише нещо. Поне да имаше някой, на когото да се оплаче... Но нямаше.

От другата стая се чу шум и Оруел се показа, облизвайки се. Кевин стана от стола и тръгна към спалнята. Съблече се, хвърли дрехите си на един стол и легна по гръб на леглото. Оруел го последва. Легна по корем с глава на възглавницата, опрял страната си до главата на Кевин. Още първата вечер, когато дойде с него, кучето заспа по този начин и оттогава спеше все така и все на същото място. Сънят постепенно унесе и двамата.

В този лишен от обич живот те имаха нужда един от друг. И като че ли се обичаха. Кевин беше заровил лице в козината на Оруел и сънуваше своя ненаписан все още роман, в който бе главен герой и изпитваше чувството, че е обичан. А Оруел - никoй не знаеше какво точно сънува Оруел, но по всичко личеше, че се чувства добре.

Кевин се сепна в съня си. Не помнеше колко време е спал. Стана, отиде в хола, взе химикалката и написа в дневника си:

Ако те няма в моя живот - ще те създам.
Ако те няма в моите мисли - ще те измисля.
И ще те нарека с името Обич,
както името на ненаписан все още от мене роман,
чийто страници някой друг вместо мен ще разлиства.

След което загаси лампата, върна се обратно в леглото си, прегърна невинно спящия Оруел, зарови лице в козината му и заспа. По улиците продължаваха да се движат таксита, натоварени с обич. Луната осветяваше двамата странници, заспали един до друг, а навън метрото минаваше все по-нарядко.

Отнякъде долиташе звукът на самотен тромпет.

Бруклин заспиваше.

© Едуард-Уилям Брадфорд
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.12.2006, № 12 (85)

Други публикации:
Едуард-Уилям Брадфорд. Няма такова нещо. София: Графика 19, 2006.