ЛУЦИФЕР
библейска хроника по време на дъжд

Едуард-Уилям Брадфорд

web

На моя учител и Бог.
Е-W. G.B.

Никoй не можеше да каже кога точно бе завалял този дъжд. Нито кога ще спре. Така както Луцифер не помнеше откога всъщност падаше надолу с главата между капките дъжд, устремили се към земята.

Валеше.

Много преди да завали този дъжд, Луцифер бе единственото живо същество на света. Никoй друг. И може би поради тази причина от време на време се чувстваше малко самотен. Бродеше надлъж и нашир, но уви, не срещаше никoго другиго освен себе си.

Земята бе красива, но пуста, а той бе единственият ангел, обитаващ Вселената. Дори дъжд не валеше. Луцифер бе господар на света. И сигурно още дълго щеше да бъде, ако понякога не го измъчваше самотата.

Един ден всичко това омръзна на Луцифер и той реши да направи нещо и да насели света. Да, светът явно имаше нужда от Създател. Но Луцифер бе само ангел и не можеше да бъде първосъздател.

След дълго умуване какво да направи, той реши да се прости с най-скъпото нещо у себе си - опашката си и да си създаде от нея Бог. Така хем нямаше да е повече сам, хем по-лесно щеше да понася несъвършенството си, хем щеше да има кой да насели земята с живот.

Луцифер се зарадва на всичко това...

Той отиде на едно наистина красиво място на небето, където звездите образуваха звезден пиедестал. Хвана опашката си, притвори очи, замахна с ръка и... я откъсна. Сложи я на пиедестала. Покри я с тога и постави върху нея венец. Опашката тутакси оживя и се превърна в истински Бог.

Луцифер бе много щастлив...

Той се поклони на опашката си искрено и толкова ниско, колкото можеше, и бавно произнесе: "От днес ти си моят Бог. Мой, на всичко наоколо и на всички останали. И така ще е до края на Времето".

Бог го погледна леко и... кимна мълчаливо в знак на съгласие.

Светът вече не бе същият. Сега освен Луцифер имаше Бог, който запретна ръкави и се зае с истинското съзидание на света, чийто венец бе Човекът.

Ееех... как хубаво започна да става всичко наоколо. На Луцифер не му се налагаше вече да броди с дни в самота. Светът ставаше все по-многолюден, а Бог твореше ли, твореше... Е, понякога имаше и малки разочарования, защото хората не винаги успяваха да бъдат толкова добри помежду си, колкото всъщност им се искаше да са. Но Бог бе справедлив и въдворяваше мир и любов със своята божествена сила. На което Луцифер просто не можеше нито да се начуди, нито да се нарадва.

Понякога, макар и рядко, Луцифер сядаше отдясно на Бог като първи и най-възлюбен ангел и се радваше на Божията милост и благодат. Двамата гледаха на света отвисоко. И като че ли всичко обещаваше да е безкрайно и хубаво, ако... от време на време хората не объркваха сметките.

Макар да бяха създадени по божий образ и подобие, понякога между тях се явяваше едно безпричинно зло, което помрачаваше щастието на Луцифер. Хмм... това не беше предвидено. Луцифер непрекъснато ходеше да оправя нещата, но безпричинното зло все му се изплъзваше. Понякога Луцифер имаше чувството, че аха-аха да го хване, но... злото се измъкваше ненаказано. Значи: хем бе безпричинно, хем оставаше ненаказано. Това не можеше да продължава до безкрайност.

Един ден Луцифер отиде при Бог, поклони се и каза:

- Има някаква грешка в творението. Не мога да разбера защо и как съществува това безпричинно зло. Хайде, да имаше причина - разбирам. Но просто така?... И на всичко отгоре, каквото и да правя, злото все се изплъзва от мен. Понякога зад някой ъгъл ми се привижда една стърчаща опашка, но когато стигна там... няма нищо. Не може ти като Бог да не знаеш защо е така.

- Знам - отвърна Бог. - Но проблемът е в порочното човешко зачатие. Там е проблемът, там е и злото. Човекът е създаден в грях. Всички са грешни...

- Ами... нали ти го създаде. Нали ти създаде първия човек. Той как бе създаден? - упорстваше Луцифер.

- Адам бе създаден от мен. Бе мой образ и подобие и бе съвършен. Той не бе грешен, докато не го изгоних от Рая.

- А-ха, значи в създанието има заложено несъвършенство. Има йерархия между теб и твоите творения. А това значи неравенство. Ето, там аз виждам проблема - не отстъпваше Луцифер. - Всяка йерархия означава неравенство. А щом има неравенство, има и несправедливост. И зачатието на злото е в нея. Значи, може би... (тук Луцифер замълча за малко) от тебе самия произлиза порочното зачатие. В теб е... зародишът на безпричинното зло?

Бог го изгледа навъсен и замълча. Все пак той бе Бог и не бе свикнал да се говори така с него. Той бе създал света, който да му се поклони и изведнъж... още повече Луцифер.

Но... Бог бе милостив и му прости.

- Слушай, защо се измъчваш? - рече Бог. - Защо не вземеш да се разходиш по широкия свят и да се срещнеш с хората. Сигурен съм, че ще видиш много добри неща, за които не знаеш. Повярвай ми - това ще те освежи.

- Добре - каза смирено Луцифер и тръгна по широкия свят. Обикаляше къде ли не. Виждаше неща, за които дори и не бе подозирал, че съществуват. Видя глад и мизерия, но видя и много разкош и богатство. Видя щастливи, истински щастливи хора, макар и не много, но видя и доста нещастни. Светът бе такъв, какъвто го познаваме ние. Луцифер бе изумен. Горе, където понякога той седеше до Бог, не се виждаха всичките тези неща. Или... виждаха се, но не точно такива и не точно по този начин. Луцифер продължаваше да обикаля света и да го опознава.

- Хмм - казваше си понякога той. - Струва си труда, макар че можеше да е и по-добре. Ако не бе това проклето безпричинно зло, сигурно щеше да е друго.

И увлечен в мислите си, той не усети кога един ден се озова в дома на един възрастен човек. Човекът бе много стар и умираше. Преди да умре, той разказа на един друг човек своята житейска история, която много впечатли Луцифер. Толкова много, че той седна, откъсна едно перо от крилото си и я описа с думи върху хартия. "Звучи поучително и сигурно ще се хареса на Бог" - помисли си Луцифер. Но докато той си мислеше за тези и други неща, човекът взе, че умря.

- Ха... - възкликна Луцифер. - Та това е бил последният час на този клет мъж.

И искрено се натъжи...

Бяха изминали почти 13 години, откакто Луцифер се бе запилял по широкия свят. Когато се върна обратно в Рая, той влетя запъхтян при Бог, който стоеше на пиедестала си и наблюдаваше творението си безмълвен.

- Слушай - каза Луцифер. - Много ходих и много видях. Но, струва ми се, най-интересното нещо през всичките тези 13 години бе историята, разказана ми в последния час от един старец, който умря пред очите ми. Аз я описах специално за теб и бих искал да я видиш. Мисля, че чрез нея ще опознаем по-добре себе си и ще разберем по-добре твоето творение. А може би ще успеем да открием и къде се крие безпричинното зло...

Бог го погледна отвисоко и се усмихна божествено.

- Остави ми историята си, за да я прочета и ела утре при мен.

- Добре - отговори Луцифер и се поклони, преди да си тръгне.

На другия ден, когато отново отиде при Бог, Луцифер го завари сърдит и намръщен.

- Е, как е? - попита Луцифер, но Бог не отговори.

- Какво? Не ти ли хареса?...

- Не - отвърна троснато Бог.

- Защо? - недоумяваше Луцифер.

- Защото това е история за живота на един безполезен човек. Безполезен на себе си, безполезен за всички останали. Такива хора не ме интересуват.

- Защо безполезен? - зяпна учудено Луцифер.

- Защото не е знаел как да живее.

- Та нима някой от нас знае как да проживее живота си?...

- Сигурно не - продължаваше да се мръщи Бог. - Но нали затова съм аз. За да казвам кое е праведно и кое не, а хората имат право на избор.

- Може би човекът, който умря, не е осъзнавал това. В края на краищата, като него има толкова много. Това не ги прави по-безполезни. Защото, ако ги нямаше тях - как щяхме да разберем кое е добро и кое лошо. Нима не разбираш, че те са част от света, който ти си създал?

- Луцифер - отвърна още по-намръщен Бог. - Ти май се опитваш да осъждаш моето творение. Светът няма нужда от това. Светът и хората в него имат нуждата да се пречистят. Всеки на този свят малко или много се чувства наказан и затова трябва да има възможността да се пречисти. Човекът, чиято история си описал, е живял в охолство и богатство и затова краят му е толкова тъжен.

Луцифер бе занемял. Той наведе глава и едва промълви.

- Така е, безспорно. Но хората в света, който ти създаде, се чувстват нещастни, защото животът постоянно ги санкционира, а не ги стимулира. Понякога много от тях се чувстват наказани, а не знаят в какво са съгрешили. За да има пречистване, както ти казваш - трябва да има опрощение. А опрощение... няма! Дори за онези, които не са съгрешили. Има само наказание без престъпление. Ти си казал на хората да прощават на ближния си, но научи ли ги как да правят това? И най-важното - научи ли ги как да прощават на себе си?...

- Луцифер! - изкрещя гръмогласно Бог. Ти си максималист! И то от най-опасните - нравствен максималист! Това е моята присъда над теб. А това, което току-що ми каза, е проява на гордост от твоя страна. Гордостта е най-тежкият от всички грехове на света...

Луцифер отдавна не слушаше какво му говори Бог. Той се бе обърнал с гръб към него и сълзите се стичаха беззвучно по лицето му. Той бе само ангел и не можеше да се противопоставя на Бог. А и кой ли вече имаше нужда от такъв Бог?...

Огън пламна в душата на Луцифер от думите божии. Огън, който обхвана цялото му тяло и най-вече очите. Луцифер се обърна с лице към Бог, за да се извини, но огънят в очите му бе толкова силен, че подпали пиедестала, на който бе стъпил Бог. Луцифер се изплаши и извърна поглед встрани, но този път в пламъци лумнаха всички божии храмове по земята. За секунди всичко бе обгърнато в пламъци. И Земята, и Раят. Луцифер бе предизвикал пожара. Бе подпалил пиедестала и храмовете на Бога, който сам си беше създал. Пламъците се издигаха високо нагоре и заплашваха да подпалят и Бог.

- Луцифер! Какво направи, нещастнико - изрева гръмогласно Бог. - Твоята гордост ще опожари целия свят. Твоята гордост подпали даже и пиедестала ми. Затова... от днес нататък ти си прогонен от рая. Бъди до края на времето Сатана и изгори в своите собствени пламъци. Проклет да си! До края на времето!

Бог замахна с ръка и изхвърли клетия ангел от рая. След което изпрати дъжд на земята, за да потуши този страшен пожар.

Оттогава изминаха много, много години. Сигурно затова Луцифер не си спомняше вече откога всъщност пада надолу с главата между капките дъжд, устремили се към земята.

- Какво пак?... - рече си той. Може би е по-добре да съм пълновластен господар на Ада, отколкото слуга в Рая. Кой знае... може би.

Мислите му се сляха със звука на падащите капки вода. Продължаваше да вали и никой не знаеше кога този дъжд ще спре. Ако изобщо някога спреше...

© Едуард-Уилям Брадфорд
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.12.2006, № 12 (85)

Други публикации:
Едуард-Уилям Брадфорд. Няма такова нещо. София: Графика 19, 2006.