Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛЕГЕНДА ЗА СЕЙНТ КРОЙ*

Едуард-Уилям Брадфорд

web

И преди петстотин години, както и днес, Сейнт Крой бе остров в Карибско море. По онова време населен с малобройно население, чиито познания за света отвъд острова бяха, че има вода. Единствената цел на местните бе препитанието с цел оцеляване.

На острова живееха две племена: кариби и арауаки. Карибите произхождаха от Гвиана и бяха миролюбиви. Занимаваха се с риболов и земеделие и правеха своите инструменти и вещи от корали, камък, дърво или кости. Колкото до арауаките, никой не знаеше точно откъде са се появили, пък и никой не се осмеляваше да ги попита. Те бяха агресивни и войнстващи канибали и избиваха безмилостно всичко живо, което се изпречи на пътя им. Косите им бяха дълги, груби и сплъстени. Очите, обградени с кръгове от боя, им придаваха ужасяващ вид. Ленти от памук бяха завързани здраво под и над мускулестите части на ръцете и краката, предизвиквайки подуване до непропорционална големина. Живееха най-вече около брега и в равнинните части на острова. Карибите обитаваха хълмистата вътрешност на острова, където се оттегляха в случай на нападение.

И тогава, както и днес боговете, които се разпореждат с живота на хората, бяха безмилостни и убиваха без жал. Кога с бедствия, кога с болести, а когато нямаше нито едно от двете - просто с неизброими жертви, принасяни на олтара им.

Никой не знаеше каква бе ужасната болест, сполетяла острова след поредния ураган. Хората биваха поваляни от треска и за няколко дни издъхваха в нечовешки страдания. Ей така си отиваха - с отворени очи и поглед, вперен в нищото. Болестта ги застигаше навсякъде. Започна от устието на реката Ау-Ау, известна още като солената река. Плъзна по цялото крайбрежие и за броени дни го осея с мъртви тела. Разлагаха се под лъчите на слънцето и изпълваха въздуха с неописуема смрад.

Арауаките измираха като мухи еднодневки. Всички опити на техния жрец да омилостиви боговете оставаха напразни. Оракулът не преставаше да повтаря: "Смърт!...". Хората с животинско покорство приемаха съдбата си такава, каквато е. Макар тя да не обещаваше нищо добро. Такава смърт никога не се бе изсипвала от небето върху Сейнт Крой.

И точно когато всичко изглеждаше безнадеждно, отнякъде се появи една странна жена. Казвам странна, защото никой не си спомняше да я е виждал преди. Беше млада, висока и стройна. Всъщност... беше красива не само според тогавашните разбирания за красота. Казваше се Бия Нунсур и по всичко личеше, че е от племето на Карибите.

Първи съобщиха за нея няколко арауакски рибари. Единият от тях бил болен, когато тя спряла пред колибата му. Измъкнала изпод дрехата си някакви странни треви и билки, потопила ги във вода, направила отровно зелена отвара и я дала на болния да я изпие. След което се съблякла съвсем гола и затанцувала около него. На другия ден арауакът оздравял, а от Бия Нунсур нямало и следа. Единственото, което рибарите можаха да посочат като доказателство, че тя съществува, бяха няколкото шепи пепел от огъня, върху който бе сварила тревите, преди да даде на болния рибар отварата. Нищо друго...

Така започна всичко. От няколко шепи пепел...

Бия Нунсур се появяваше без причина и предизвестие тук и там. Вареше от своите чудодейни треви, танцуваше гола и лекуваше. Името й не слизаше от устата на арауаките. Чакаха я с трепет и надежда във всеки дом, в който имаше болен. Даже започнаха да палят малък огън пред къщите си в полунощ - вярвайки, че тя ще го забележи и ще се отбие при болния. Надеждата постепенно се връщаше и изпълваше Сейнт Крой.

Някои от жителите на острова отричаха, че тя съществува. Била само мит или видение. Други обаче твърдяха обратното. Говореха, че понякога се появявала по изгрев слънце или изневиделица посред нощ. Казваха, че са я виждали да танцува гола, но така ли беше, или не - никой не знаеше. Сигурно бе само едно: че все повече хора оздравяваха и все по-малко бяха мъртвите. Вече не бяха един или двама онези, които твърдяха, че тя ги е излекувала. Бяха десетки...

Една сутрин, когато арауаките се бяха събрали при оракула за молитвата по изгрев слънце, мълвата за Бия Нунсур достигна и до неговите уши. Запитаха го какво да правят с нея, ако я видят.

За първи път от месеци насам той се вцепени и вместо да изговори думата "смърт", замълча за малко и каза:

- Само онзи, който ни е наказал с болестта, може да ни спаси от нея. Никой друг! Бия Нунсур трябва да бъде принесена в жертва. Трябва да я доведете тук и да я изпечете на огъня. След това аз ще изям сърцето й. Това ще омилостиви боговете и те ще ме дарят със силата да излекувам всички ви до един.

- На клада, на клада... - огласиха въздуха с виковете си арауаките и половината от тях се втурнаха да търсят Бия, а останалите започнаха да събират дърва за огъня.

Три дни обикаляха острова - напразно... От Бия нямаше и следа. Всяка къща, всяка колиба, всяка съчка или купа сено бяха обърнати. Нищо! Сякаш се беше изпарила във въздуха заедно с изпаренията след пороя. Когато не остана непретърсено кътче на Сейнт Крой, арауаките отново се събраха пред колибата на оракула. В очите им се четеше отчаяние. Кой и как щеше да омилостиви боговете?...

- Нищо добро не ни чака, докато Бия Нунсур не бъде изгорена - проговори оракулът. - Боговете ни изпратиха чума заради нея.

- Но къде да я търсим?... Претърсихме всичко и навсякъде. От нея няма и следа. Сякаш се е изпарила... Сякаш не е била! Изчезна така, както се появи.

- Търсете я, търсете я навсякъде. Ако е нужно - запалете острова от четирите посоки и тя все отнякъде ще илезе.

- Не е нужно - чу се глас от края на тълпата. Всички се обърнаха назад и видяха Бия Нунсур. Стоеше изправена зад всички и държеше в дясната си ръка няколко горящи съчки. Пристъпи напред и безмълвно се отправи към кладата. Тълпата се раздели на две. Възцари се пълна тишина.

- Мръсна черна магьосница - чу се глас от тълпата. - Дано огънят ни пречисти от твоите черни магии - извика един мъж, когото тя бе излекувала само преди няколко дни. Бия не отговори. Стигна до кладата, покачи се върху нея и хвърли горящите съчки в краката си.

Огънят лумна мигновено и пламъците се издигнаха високо, високо към небето. Хората се отдръпнаха. По лицата им се четеше уплаха. Помислиха, че кладата ще подпали целия остров. Толкова силни бяха пламъците, издигнали се към небето. Оракулът бе застанал с вдигнати нагоре ръце и чакаше като всички останали кладата да изгори.

Но това не се случваше...

От време на време между пламъците се виждаше лицето на Бия Нунсур сякаш се усмихваше. Понякога като че ли се надвесваше, за да раздуха пламъците и се изгубваше от поглед, но след секунди отново се появяваше, което със сигурност показваше, че все още бе жива, че бе върху кладата.

Огънят горя дванайсет дни и дванайсет нощи. На тринайстия ден, точно преди изгрев слънце, отнякъде се изви вятър. Премина над Сейнт Крой като вихрушка и когато слънцето подпали острова откъм водата - огънят на кладата най-после стихна. Сякаш никога не беше горял. Само на земята имаше няколко шепи пепел. Както в началото...

Хората бавно се отърсваха от унеса и започваха един подир друг да се разотиват.

- Ами сега... Сега кой ще ни лекува - дочу се отнякъде самотен глас, но никой не му отговори и въпросът увисна във въздуха.

През следващите няколко дни жителите на Сейнт Крой бяха мълчаливи. Никой не споменаваше името, което всички знаеха. Мислеха си, че с времето ще го забравят. Това обаче не стана...

Още същата нощ след тринайстия ден рибарите, които се готвеха да излязат в морето, преди да е съмнало, забелязаха странно сияние във водата. Сякаш някой светеше от небето с факла. Когато се вгледаха във водата, видяха в нея отразено лице. Лицето на Бия Нунсур. Гледаше ги с ясни очи и леко помръдваше устни, сякаш искаше да им каже нещо. Макар че никакъв друг звук освен шума на вълните не се чуваше. Образът остана няколко секунди, след което изчезна, а рибарите се разбягаха с викове.

Ден по-късно жените, които простираха мрежи на брега, също се разбягаха, защото - както те твърдяха, подухнал лек вятър и те видели в облаците лице. Същото лице...

Бия Нунсур се появяваше навсякъде и по всяко време. Във вълните, в облаците, между дърветата, в изворите, в сънищата... Навсякъде!

Когато арауаките намериха оракула си увиснал на свещеното дърво пред колибата му, доверени нему споделиха, че предишната нощ той видял образа на Бия в купата с вода, в която гледаше бъдещето... Сега висеше безжизнен, с широко отворени, помътнели очи, сякаш бе ослепял.

Жителите на острова видяха в това провидение. Защото от този момент нататък не минаваше ден, без Бия Нунсур да се появи някъде...

Никой не можеше да каже със сигурност кога точно на мястото, където бе изгорена Бия, се появи малък извор, от който бликаше студена и кристално чиста вода. Нищо необичайно - вода като вода. Но с извора се появиха и нови суеверия. Едното от тях беше, че водата лекувала. Всъщност - не лекуваше. Бе най-обикновена вода, избликнала между три камъка.

Година по-късно две деца, които си играели призори около извора, разказаха, че по изгрев слънце, точно до самия извор поникнало и разцъфнало чудно красиво цвете. Никой не бил виждал такова цвете преди това на Сеинт Крой. Цветовете му били три. Големи и тъмновиолетови. По-късно през деня хората се струпали около извора, за да видят чудното цвете, но от него нямало и следа. Но тогава се случило друго странно нещо. Децата, които видели цветето, придобили странни познания за тревите и билките на острова и започнали да лекуват хората от болсти.

Оттогава всяка година в нощта преди деня, в който била изгорена Бия Нунсур, жителите на острова се струпват около извора и чакат изгрева на слънцето, за да видят чудодейното цвете. Това обаче никога не се случва. Защото в тъмното хората отзад се блъскат и натискат другите, които са отпред и когато слънцето изгрее - земята около извора е стъпкана, тревата - изпомачкана, а от цветето няма и помен. И това се повтаряло в продължание на пет века, докато накрая името на Бия Нунсур било напълно забравено.

Малцина са онези, които днес могат да ви кажат защо един ден от годината цялото население на Сейнт Крой се събира преди изгрев слънце около един малък извор в скалите. Но... това е традицията.

Аз отидох там на следващия ден, когато нямаше никой. Всичко наоколо бе изпотъпкано. Наведох се и пих вода от извора. Беше студена и ми подейства ободряващо в знойната горещина. Тогава извадих от чантата си една бутилка и я напълних. Мислех да я изпия по-късно, но не ми се наложи, защото същия следобед бe полетът ми за Сан Хуан в Пуерто Рико, а час по-късно летях за Ню Йорк. Колко приятно бе усещането, че се прибирах у дома.

Когато разопаковах целия си багаж, установих, че не съм си купил нищо за спомен от Сейнт Крой. Времето бе изключително кратко и единственото нещо оттам в багажа ми бе бутилката вода, която бях налял от извора на Бия Нунсур. Чудех се какво да я правя. Тъкмо мислех да я изхвърля, когато видях на бюрото си една малка кристална купа, подарена ми не си спомням вече от кого. В нея държах няколко камъка, които бях събирал през годините от различни места. Не бяха скъпоценни - просто бяха красиви и не исках да ги изхвърля. Изсипах водата върху тях и те заблестяха. Хм... помислих си - колко хубаво изглеждат. Тогава се сетих, че виолетовата кала в спалнята ми беше разцъфнала. Отрязах един цвят без стъблото и го пуснах в кристалната купа с водата. Погледах няколко секунди, след което се отдадох на обичайната си работа.

Събудих се през нощта без причина. Тъмночервените цифри на часовника примигваха и показваха 2:58. Станах и се отправих към хола, без да паля лампата. Седнах на стола зад бюрото и се отпуснах. Преди да притворя очи - погледнах към кристалната купа с водата и цвета на калията в нея.

- А... какво става?... - помислих си. Не бях запалил лампата. Сигурен бях, че в стаята е тъмно, но виждах всичко около себе си. Толкова добре, колкото и на светло не виждам. Даже не ми трябваха очила...

Огледах цялата стая. Виждах ясно всичко наоколо.

- Или сънувам, или съм вампирясал...

Станах от стола и обиколих целия апартамент. Не обърнах нищо и не се блъснах никъде. Аз виждах в тъмното! Ако разкажа това на някого - ще ме помисли за луд.

Върнах се обратно в хола и седнах зад бюрото. И чак тогава се загледах в кристалната купа с водата. От нея ме гледаше лицето на жена.

- Господи, сигурно полудявам...

Всичко това се случи преди години. Днес кристалната купа с водата още стои на бюрото ми . Само от време на време сменям цветето във водата.

И до ден-днешен виждам в тъмното като котка. Даже виждам в душите на хората, с които се разминавам на улицата. Колкото по-тъмно е там - толкова по-добре виждам. Макар и до ден-днешен никой да не може да ми каже - луд ли съм, или не съм...

 

 

БЕЛЕЖКИ

* Saint Croix - остров в Кaрибско море, част от групата на Вирджинските острови. [обратно]

 

 

© Едуард-Уилям Брадфорд
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.11.2009, № 11 (120)