Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГАРА МЕГАПОЛИС

Едуард-Уилям Брадфорд

web

Малко след полунощ, съседката ми Джули отвори входната врата на апартамента си. Когато влезе в хола, нададе лек вик на уплаха, защото в стаята завари мен, позаспал в креслото до прозореца, с книга в ръка, заобиколен от двайсет и трите й котки.

- Какво правиш тук посред нощ?

- Кой, аз ли?

- Ами ти, разбира се - кой друг.

- Явно съм задремал, докато чета книга на глас на котките ти. "Малкият принц" на Екзюпери - казах и се понаместих в стола.

- Ти да не си слънчасал? Откъде ти дойде на ум да четеш книга на глас на котките в полунощ?

- Защо, нещо лошо ли има в това?

- По принцип не, стига да не започнеш и да ме убеждаваш, че четеш на глас Стайнбек на кучето си.

- Разбира се, че му чета на глас, макар че той има предпочитания към други автори.

- Кои... Стивън Кинг или Достоевски?

- Не ставай дребнава, моля те. Остави си куфара и дрехите, седни за две минути да ми кажеш как прекара във Флорида и аз трябва да се измитам оттук, защото стана никое време.

- Ти не чу ли съобщението ми на телефона си?

- Чух го, разбира се. Полетът ти от Талахасе закъснява с три часа. Каква изненада...

- Престоят беше добър. Родителите ми бяха щастливи да прекарам една седмица с тях. Обаче това прибиране обратно тук е кошмар по традиция. Кога мъгла, кога дъжд, кога ураган, кога не знам какво си - откакто се помня, все е така. Кажи ми имаше ли някакъв проблем с котките. Знам, че нямаш кой знае какъв опит с тях.

- Не, абсолютно никакъв до тази вечер към осем часа, когато Шърли от долния етаж, ми позвъни на вратата по пеньоар на хризантеми, и тюрбан на главата, за да ми каже, че всичките ти котки мяукат и вият като на умряло. И аз реших да дойда да видя какво става, защото предишните дни всичко беше наред. Е, наистина виеха и мяукаха, макар видимо да нямаше никаква причина за това. Сигурно по някакъв начин са усетили, че имаш проблем с прибирането или кой знае какво. И тогава реших да седна и да им прочета на глас "Малкият принц" на Екзюпери. Отначало повечето от тях се бяха изпокрили, но като седнах на стола и зачетох, се показаха една по една и се наредиха в кръг около мен. И така, докато не свърших книгата, но явно след това съм задремал на стола, докато не влезе ти.

- Съжалявам, ако са ти създали трудности.

- О, ни най-малко. И без това имах намерение да препрочета тази книга, така че...

- Но откъде, по дяволите, ти дойде на ум да им четеш на тях на глас. Не, че има нещо лошо в това, но е странно, нали.

- Не, не е странно. Или поне не толкова, колкото на теб ти изглежда. Всичко започна с едно мое пътуване из страната някъде в началото на деветдесетте години на миналия век и завърши по време на една експедиция в джунглите на Бразилия по поречието на Амазонка през две хиляди и първа година. Почти единайсет години оттогава.

- Твоите странни истории нямат край.

- Сигурно, но аз затова ги описвам. Е, не всички, разбира се, но поне онези, които си заслужават.

- И каква е историята този път?

- Моля те, не издевателствай върху мен, защото е късно и искам да се прибера у дома и да спя. Не стига дето четох книга на котките ти, ами сега да разказвам и истории на теб. Идва ми малко в повече.

- Е, това не е честно.

- Кое не е честно?

- Ами... пусна ми мухата в главата и... сега ти трябва да спиш, а аз няма да спя цяла нощ, мислейки за твоята история.

- Е, кой и кога ти е казал, че животът е честен.

- Никой никога, разбира се, но поне ти можеш да си. Не се опитвай да ме убеждаваш, че не си.

- Джули...

- Плиийз... Отивам да ти направя кафе. Вечерял ли си?

- Вечерял съм.

- Ами тогава ще минеш само с кафе. Може да ми разкажеш и по-накратко. Знаеш, че си падам по твоите истории. И без това съм изнервена от пътуването. Интересна история ще ми помогне да се отпусна от стреса и след това да заспя. Щом като си накарал котките да те слушат и те са престанали да мяукат, представи си какъв отпускащ ефект би имала за мен интересната ти история. Ще ти направя силно еспресо без захар, защото знам, че не пиеш друго кафе, и ще те почерпя с шоколадови бонбони "Годайва", които купих на летището в Талахасе. За тебе ги купих. Знам, че обичаш шоколад.

- Това е направо садизъм и издевателство върху мен.

- Нося и сметанов сладолед с малини - каза тя, усмихна се и завъртя кокетно очите си.

- Ти си изкусителка...

- Знам, но не ми пука. Идвам с кафето, бонбоните и сладоледа след минута. Само да си сваля палтото и обувките.

- Ти не си жена, ами демон.

- И това знам - провикна се тя от кухнята.

След няколко минути тя се настани на дивана, прегърна четири-пет котки, а пред мен имаше чаша еспресо с хубав каймак, купа със сметанов сладолед с малини и отворена кутия бонбони.

- Слушам те - каза тя и се вторачи в мен.

- Цялата история започна на гара Мегаполис. Сигурно мислиш, че това е името на някоя от нюйоркските гари, но не е. Изобщо не се намира в този град. Някъде в началото на деветдесетте години, при едно от многобройните си безцелни пътувания из страната, случайно се натъкнах на нея в пустинната част на Невада, в района на Рочестър. На по-малко от четвърт миля от нея се намират руините на град със същото име, от който днес не е останало почти нищо. Възникнал в началото на двайсти век, когато по време на треската за злато там са открити големи залежи на сребро. Вероятно тогавашните хора са вярвали, че един ден, това ще е истински мегаполис и затова са кръстили градчето така. Това обаче не е станало. Активният добив на сребро е само от 1912 до 1921 година. След това сребърната жила се изчерпва, добивът спира, и град Мегаполис запада. От него бяха останали само няколко изоставени постройки в центъра и основите на къщи наоколо, които времето е заличило.

Странно как природата си взима обратно толкова бързо всичко, което сме й отнели насила. Руините бяха обрасли с треви, бурени и плевели. Вероятно след около още десетина-двайсет години ще погълнат дори тези жалки останки. Постоях няколко минути, загледан в изоставените руини, и се отправих към една постройка в далечината, която изглеждаше по-запазена. Оказа се железопътна гара със същото име като градчето. "Гара Мегаполис" - пишеше с огромни зелени букви на предната част на сградата, която не само не бе изоставена, но очевидно бе поддържана и обитавана. Че кой, за Бога, би слязъл или би се качил на влак от гара като тази. Сигурно служи за нещо друго - помислих си аз. Докато оглеждах наоколо, вратата на гарата се отвори. Отвътре излезе възрастен човек в униформа на гаров служител.

- Търсите ли някого - попита любезно той.

- Не, не - не търся никого. Просто не очаквах, че този изчезнал град ще има гара, която е обитаема. Изглежда странно. Ако Ви притеснявам, ще си тръгна незабавно. Аз и без това закъснявам малко и не бих искал да замръкна на пътя.

- Ами то е вече почти пет часа следобед, така че, колкото и да бързате, сигурно ще замръкнете на пътя. Защо не останете тук да преспите и утре рано сутринта да продължите пътя си, когато сте отпочинал. Аз съм Пипин, Андрю Пипин и съм единственият служител на тази гара повече от четирийсет години.

- Приятно ми е - отвърнах аз и си подадох ръката за поздрав. - Ами... не съм съвсем сигурен. Не бих искал да Ви притеснявам.

- О, моля Ви - ни най-малко. Тук и без това рядко идват хора. Най-често от управата на Ам Трак1, за да проверят изправността на гаровите съоръжения, но освен тях не си спомням кога за последен път тук е идвал някой друг. Ще ми бъде приятно - каза той, и с усмивка разтвори широко входната врата. - Заповядайте, влезте...

Поколебах се няколко секунди, след което плахо пристъпих и двамата влязохме вътре. Гаровата постройката беше от дърво. Отвътре представляваше малък, чист и добре поддържан апартамент. През отворените врати се виждаха малка кухня, спалня, нещо като офис, където имаше някакви съоръжения предназначени да обслужват железопътния трафик, и неголям хол, по средата на който се намирахме заедно с Андрю Пипин. На канапето се беше излегнал голям черен котарак със зелени очи. От дясно в офиса имаше и неголям прозорец, който сигурно навремето е служил като гише за продажба на билети. Зад него се виждаше просторен, чист и празен салон за пътници с дървени пейки.

- Седнете на стола до масата, или на канапето, а аз ще донеса от кухнята чай. Нали няма да ми откажете чаша чай? То кой знае какво друго не мога да Ви предложа, но чаят ми е хубав.

- На канапето ще ми бъде добре - отвърнах и приседнах в единия край. Котаракът се загледа в мен. След малко се изправи, изгърби се, прозя се, и след няколко крачки се озова в скута ми. Легна, притвори очи и замърка.

- А... Бубу си намери компания - каза усмихнато Пипин, носейки чай от кухнята.

- Той е много любвеобилен. За съжаление, аз съм единствената му компания тук. Пък и той остаря като мен. Вече е на повече от двайсет години. Да не повярва човек...

- О-хооо - това е сериозна възраст за котарак.

- Е, прави ми компания тук във времето, когато не съм зает с преминаващите влакове, защото както сам виждате, друг наоколо няма.

- Това е едно от нещата, които щях да Ви попитам - минават ли оттук влакове и какви. Не че, нещо специално, но просто съм любопитен.

- Минават, разбира се. Един пътнически във вторник сутринта от Орегон за Тексас. Още един пътнически в четвъртък следобед от Лос Анжелис за Чикаго и товарните влакове всяка нощ от Сан Франциско за Ню Йорк и обратно, без събота и неделя. Не е голям трафикът. Или поне отдавна вече не е такъв, какъвто го помня от младините си. Гарата има два коловоза на хикс и един глух коловоз за маневри. Той отдавна не се използва, защото така или иначе влаковете не спират тук. Преди време, когато локомотивите бяха с пара, понякога спираха на глухия коловоз, защото там има помпа за зареждане с вода. Но сега и тя е стара и безполезна като мен и не служи за нищо.

- Откога сте тук? Споменахте четирийсет години, но...

- Аз съм роден на тази гара. Баща ми беше предишният гаров служител, но се помина отдавна - в края на петдесетте години, а след него и майка ми. Аз израснах тук. Докато той беше жив, му помагах в работата. Когато се помина, от Ам Трак ми предложиха да поема гарата. Съгласих се, защото съм сантиментален. Всичките ми спомени от детството са свързани с нея. Макар че още тогава градът западаше. Я имаше двеста-триста души - я не. Ама и те... повечето го напуснаха, други измряха, и така. Останах само аз. Дълго време бях абсолютно сам, докато един ден не се появи Бубу. Какъв щастлив ден в моя живот. Помня го и досега. Трийсети юни 1970 година. Оттогава сме все заедно. Много е кротък - каза Андрю и отпи от чая си. Посрещах и изпращах влаковете на тази гара през всичките тези години. Станаха четирийсет миналия месец. Вие сигурно не знаете какво е да си гаров чиновник. Може да изглежда скучно, но всъщност е отговорно. Представете си само, ако за миг се объркам и запратя влака за Тексас към Калифорния. Машинистът ще се усети поне след два часа и трябва да прави маневра на следващата гара. Това напълно ще обърка разписанието на влака. Или ако запратя нощния товарен влак за Чикаго, вместо за Ню Йорк. За щастие, никога не ми се е случвало. Ама с годините ми става все по-трудно. И то не толкова да обръщам стрелките - с това съм свикнал, колкото да се приготвя за пристигането и преминаването на влака. Посрещането и изпращането на влака е най-важното в моята работа. Трябва да си облека униформата, да си поставя шапката, да изляза на перона и да държа в ръката си зелена светлина, независимо какво показва семафора. Това е потвърждение за машиниста, че стрелките са поставени в правилната посока. Хайде, през деня добре, ами през нощта? Понякога товарният влак закъснява и трябва да го чакам, докато премине. Имало е случаи да осъмна с фенера в ръка в очакване на пустия товарен влак. Когато локомотивите бяха парни, като че ли влаковете бяха по-точни. Откакто ги смениха с дизелови - все има някакъв проблем. Преди време възнамеряваха да електрифицират този път, но после се оказа, че не било рентабилно. Поради което локомотивите, преминаващи оттук, са само дизелови. Парни отдавна няма. Ама... какво да се прави. Работа като всяка друга. Не ми тежи работата. Годините ми натежаха. През всичките тях, все си мечтаех кога тук ще спре най-после един влак, на който да се кача и да замина на пътешествие. Никъде не съм ходил през живота си, никъде... Имам телевизор в спалнята, но го гледам само за да заспя. Не ми е интересно. Преди години даваха хубави филми, от които се вълнувах. А от сегашните ми се доспива. Ама това е хубаво. Защото, като заспя, и все сънувам, че пътувам. По най-различни краища на света. Веднъж сънувах, че пътувам с влака из джунглите на Амазонка. Представяте ли си?... Толкова интересно ми беше. Аз знам, че има такова място някъде в Южна Америка. Ама на моите години... вече едвам стигам оттук до перона.

- На колко години сте, господин Пипин? Изглеждате енергичен. Щом можете да мечтаете, не би трябвало да сте много стар. Старите хора не мечтаят кой знае колко.

- На осемдесет години съм. Навърших ги тази пролет. Преди време си мислех - ако, не дай се Боже, някой ден тук спре влак - сигурно единственото място, до което мога да замина с него, ще е за Рая.

И двамата се засмяхме на глас, а аз най-после опитах чая. Ммм - хубав беше...

Андрю Пипин бе странен човек. На външност невзрачен. Почти като сива мишка. Не беше напълнял от годините, ако изключим малкото му бирено коремче. Главата му почти забита в тялото, което свършваше с къси крака. Независимо от това, наистина беше много пъргав и енергичен. Имаше големи опулени сиви очи като на бухал, а над тях извити вежди, които му придаваха малко смешен вид. Носът му бе малък и гърбав. От побелялата му коса бяха останали един кичур отгоре и малко отстрани. Приличаше на персонаж, събран от героите на различни опери. Какви ли не странници може да срещне човек, когато пътува безцелно. Просто да не повярваш...

- За Рая казвате ще заминете... Ами че де го този влак, та и аз да си купя билет за него. Като гледам днешните хора, не ще да е много препълнен. Ако има място за Вас, сигурно ще се намери и едно за мен. Аз не държа да съм в първа класа... Може и в последния вагон правостоящ, ама да съм в този влак. Какво ще кажете?

- Ха-ха... Ще кажа, че много сте подранили на перона, приятелю. Като Ви гледам, още много мили има да пропътувате тук на земята, преди да си стегнете куфарите за Рая. Пък и този влак не спира на всяка гара. Повечето ги отминава, защото хората на перона са прекалено много, а влакът има само един вагон. На тези претъпкани гари спира друг влак, ама не знам дали той пътува за Рая. Ето това ще Ви каже един стар гаров чиновник.

Загледах лицето му. Андрю Пипин въздъхна тежко и извърна глава настрани. Как ли е живял всичките тези години на тази самотна разпределителна гара. И въобще, какво бе видял от живота този добродушен старец. Сигурно мерките ни за живот бяха различни. Със сигурност... Може би на него въобще не му се искаше да вижда онова, което бях видял аз. Той живееше в друг свят. Определено по-красив, защото беше пълен с мечти. Не че в моя свят хората не мечтаят. Мечтаят, разбира се, но мечтите ни са различни. Сънищата също...

- Ще Ви кажа нещо, което със сигурност не знаете... То може да Ви прозвучи несериозно, ама най-хубавите неща на този свят не са кой знае колко сериозни.

- Кажете, кажете... Аз обичам несериозните неща.

- Защо? - попита Пипин и опули очите си срещу мен.

- Ами... защото ми харесват. Понякога такива несериозни неща сядам и ги описвам в разкази.

- Значи сте писател.

- Не, не - не съм. По-скоро съм аматьор, който обича странни истории.

- Какво говорите. Щом пишете - значи сте писател. В писането най-важното е това, което пишеш да ти доставя удоволствие. Четенето... кой чете днес. Никой! Виж, ако са картинки - ще ги разгледат. Ама някой да си направи труда да прочете нещо - абсурд! Аз чета, но аз съм от друго поколение.

- Какво четете?

- Ами... чета на Бубу. Той много обича да му чета на глас. Чета му приказките на Андерсен, на братя Грим, на Оскар Уайлд... Обаче да Ви призная - той най-много харесва "Малкият принц" на Екзюпери. Усещам го, че му харесва. Когато му прочетох как е опитомена лисицата, той легна в скута ми, както сега се е сгушил у Вас, и замърка. И друг път е лягал в краката ми, ама... не мърка така, както мърка на "Малкият принц". Да не повярва човек. Уж котка, животно, ама... разбира, усеща, чувства... Я прочетете същата история на някого, дето не си изпуска телефона от ръката, да видите какво ще почувства?... Ще хукне да търси кой е този Екзюпери. Понякога го гледам и мисля: Ами ако Бубу е принц, омагьосан като котарак? Напълно е възможно. Че то ние какво знаем за света около нас. Нищо... казвам Ви нищо! Знаем да плюскаме и да оставяме боклуци след нас. Ей това знаем. А котаракът е деликатно животно. Посвоему изтънчен и чувствителен. Аз по мустаците го познавам кога му харесва някой, и кога не. Ако не Ви беше харесал - с въже да го дърпате няма да седне у Вас, камо ли да легне и да замърка.

- Благодаря за комплимента. Но Вие щяхте да ми кажете нещо, дето не знам.

- Да, да... отплеснах се. С годините е така. В главата ми е бъркотия. Понякога си мисля, че докато дойде моят влак, трябва да изприказвам на някого всичко, което съм премълчал през живота си. Е... можеш ли в два часа, в два месеца, или колкото там е останало, да изприказваш всичко, премълчавано осемдесет години. Едно време хората говореха един с друг. Сега говорят един на друг. И затова сега постоянно говоря на Бубу. Той ме разбира по-добре от човек. Аз на него съм му казал това, дето сега ще го кажа на Вас. Когато си легна вечер, дълго, дълго гледам в една стъклена нощна лампа "Тифани", която остана от майка ми. Ще я видите до леглото. Много е красива. Та гледам, гледам в нея, докато погледът ми се замрежи и заспя. Така заспивам аз. И тогава сънувам тези чудно красиви цветни сънища. Цветни и красиви като лампата. И в тях все чувам тракането на колелата на влака, с който пътувам. Така приятно унася. Та преди няколко години да беше - пак заспивам и сънувам, че моят влак идва на гарата. Аз се качвам в него и... той потегли. С парен локомотив беше. Пуф, пуф, пуф - избълва комина, чу се свирката и влакът потегли. Аз свалих прозореца да погледна навън и какво да видя. Релсите пред влака вместо напред по земята се издигат нагоре към облаците. И влакът пухтеше нагоре. Казвам си - брей, това не ще да е обикновено пътешествие. Това ще да е изключително пътешествие. Представяте ли си? Парен локомотив с един вагон пътува из облаците. И във вагона само аз и Бубу, разбира се. Аз без него не тръгвам за никъде. Ако знаете само какво се вижда отгоре... Каква красота, какво чудо! Аз такава прелест наяве не съм виждал през целия си живот. И тогава ми дойде мисълта, че щом е толкова красиво, дето на земята не се среща - това ще да е влакът за Рая. Защото... там, казват, било много красиво. Събудих се посред нощ, седнах в леглото и си казах: Значи - на влака, който пътува за Рая - релсите пред него се издигат нагоре. Към облаците. Ей това исках да Ви кажа, пък Вие ако щете ми вярвайте.

Бях толкова объркан и поразен след тази история, че изобщо не можех да отроня и дума. Без малко да изпусна чашата с чая.

- Ама това не е всичко - продължи Пипин. - След като ми дойде на ум това за релсите, тъкмо мислех да си легна обратно, когато чух отново локомотивна свирка. Изсвири силно и продължително. И не да кажеш някъде отдалече, ами тук отвън. На самия перон. Брей, казвам си аз - да не съм се успал и да съм изпуснал нощния влак. Само това оставаше. Направо се изцъклих. Ама какъв нощен влак в събота през нощта, по дяволите. Нощните влакове са само от понеделник до петък. Сигурно още сънувам. Обаче не... Сега чух и пухтенето на локомотив, и свирката изсвири още веднъж. Скочих от леглото и изхвърчах като луд на перона само по гащи. Без униформа и без шапка. Това никога през тези четирийсет години не ми се е случвало. И какво да видя... На гарата спрял парен локомотив с един вагон. Гледам и не вярвам на очите си. А може би като съм заспал и да съм умрял. И сега това да е онзи влак, дето отнася душите на хората от този свят. Е, добре де - казвам си аз. Ама как така неподготвен. Поне да се бях обръснал и да се облека като хората. Пък и не бях взел Бубу. Засуетих се като пиле без глава. И тогава, от локомотива се подаде машинистът и се провикна към мен.

- Хей, Пипин... умря ли бе, човек? От половин час съм спрял тук и надувам свирката да излезеш и да отвориш стрелката към глухия коловоз.

- Какъв глух коловоз бе, човек? Откъде се взе с този локомотив и този вагон посред нощ. В събота вечер няма нищо на разписанието.

- Ами ти не си ли четеш съобщенията от Ам Трак?

- Какво съобщение? Нищо не съм получил и нищо не съм видял.

- Ами този локомотив и този пощенски вагон са бракувани. От Рочестър ми казаха да ги докарам тук и да ги оставя на глухия коловоз. За вечни времена, както се казва. Другата седмица щели да ги закачат на някоя от товарните композиции през нощта и да ги откарат за претопяване. Хайде, размърдай се и отвори стрелката за коловоза, че докато се наканиш, и ще се съмне.

- Секунда, секунда... да си облека униформата, да си сложа шапката и тогава.

- Абе каква униформа те гони бе, човече. Кой ще те гледа посред нощ дали си преместил стрелката със шапка или без шапка.

- Аааа... не може то така. Щом ще местя стрелката - трябва да съм с униформа и шапка. Ти можеш да знаеш как се кара влак, ама аз знам какво е това да си гаров служител. И не се разправяй повече с мен.

Влязох обратно, облякох се, сложих си шапката и излязох да отворя стрелката за глухия коловоз. Локомотивът с вагона влезе в него и когато опря с буферите до ограничителните буфери накрая на коловоза, спря. Изпусна парата, сякаш жив човек изпусна последната си въздишка в живота. Ей това си помислих, като видях парата да отлита в тъмното небе. Нещо се обърна вътре в мен, ей тука по средата на гърдите. Обърна се, обърна се и... заседна в гърлото ми. Машинистът си замина с един от влаковете в понеделник и... аз останах сам с този изоставен локомотив и вагона на глухия коловоз. Е... и Бубу, разбира се - каза Пипин и се засмя добродушно.

- И какво стана с този локомотив и вагона след това. Откараха ли го за претопяване.

- Ами трябваше да го откарат, ако се вярва на машиниста, дето го докара. Само че мина седмица, минаха две... никой не ме попита за него. Мина месец - пак нищо. И един ден си казвам: Абе що не взема аз да ида и да се кача на този локомотив и да го разгледам целия. Така и направих. Ей - туй локомотивът е странно нещо. Сипи му вода, хвърли му въглища в търбуха и ще те отведе на другия край на света, а може и в Рая да те отведе. А човекът цял живот си тъпче търбуха и не мърда от едно място. Бива ли така? Или, не дай се Боже, да те отведе някъде - то ще да е място, дето кракът ти не иска да стъпи. Та стоя си аз сам в локомотива и си мисля тези неща. И изведнъж ми хрумна. Абе така и така - и аз и той ще свършим живота си на тази никаква гара, ами защо не взема да го изчистя, да го излъскам, да го боядисам и да го възстановя в цялата му хубост. Така и направих. Отне ми година, ама сега, ако го видите - няма да го познаете. Блести, блести... То вече се стъмни, ама утре, като станете, ще Ви го покажа. Такава красота другаде едва ли ще видите. И въглища му купих и вода съм му сипал... Остава само да запаля пещта, да надуя свирката и - хееей, кой като мен. Пък ако и релсите се вдигнат към облаците, като в онзи сън, ще го подкарам, без да ми мигне окото. Тъй да знаете. Ще го подкарам с пълна пара. Ей за това си мечтая всяка вечер като заспивам. Може да е едно пътешествие ама... да е като никое друго. Представяте ли си. Качвам се на локомотива, подкарвам го, обикалям около земята по облаците, заспивам и на другия ден се събуждам в Рая. Ах...! Ама преди да пристигна там, първо искам да обиколя земята и да помахам отгоре с ръка на хората. Пък и Бубу да може да ги види. Щото той, милият, на тази никаква гара и мишка не е видял, камо ли свят. Аз съм му разказвал за Емпайър Стейт Билдинг в Ню Йорк, ама друго си е да я види. Или Ниагарския водопад... А?... Какво ще кажете. То, като се замисли човек, за какво да живееш, ако не видиш. Останалото е вятър и мъгла. Каквото и колкото да събираш - накрая ще го изоставиш. А онова, дето си видял и преживял - никой не може да ти го вземе. То си е твое. На мен целият ми живот мина на тази никаква гара. Но... да Ви кажа честно - не се оплаквам. Защото, ако се бях родил другаде - нямаше да имам Бубу. На човек не му трябва всичко. Една котка като Бубу стига. Ей това разбрах аз след всичките тези години...

Хей... стана никое време. Я да Ви оправя леглото в спалнята, че после трябва да си изгладя униформата за през нощта. Дано тази нощ товарният влак мине навреме, че да не стоя цяла нощ под звездите с фенера в ръка.

- Да, да... би било добре да си легна - смотолевих аз, защото изобщо не знаех какво да кажа след разказа на Андрю Пипин.

И в моята глава настана бъркотия. Защо ми трябваше да се размотавам нагоре-надолу из този пущинак. Ако не се бях отклонил от пътя - сега вече щях да съм в Лас Вегас. Уви, на път е така. Никога не можеш да си сигурен къде ще замръкнеш и кого ще срещнеш. Казах лека нощ на Андрю, оставих дрехите си на един стол, легнах и се загледах в лампата "Тифани" до леглото. Наистина беше красива. Какви ли сънища бе изсънувал Пипин през всичките тези години...

Събудих се на другата сутрин от равномерния говор, на Андрю Пипин, който достигаше от към хола. Може някой да го е навестил рано-рано - помислих аз. Но когато влязох при него, той беше седнал на едно кресло с книга в ръката си и четеше на глас. Бубу се бе излегнал на дивана срещу него.

- Добро утро - казах аз.

- Добро да е - усмихна се Пипин. Чаят е готов, а след това... ще Ви покажа моя влак.

- Ще ми е интересно да го видя и да го пипна с ръка за късмет. Току-виж ме запомнил и някой ден спре и на моята гара. Ей така, изневиделица. Дай Боже, само да ме отведе до същото място, където ще отведе и Вас. Така хем ще се срещнем отново, хем ще ми разкажете за пътешествието си.

- Бива - каза Пипин с усмивка.

Навън бе слънчево и релсите се кривяха в далечината от нагорещения въздух. Андрю ме поведе към глухия коловоз отстрани на гарата. Тогава най-после го видях този чуден влак. Ама наистина блестеше ослепително. Всяка част излъскана. Имах усещането, че черната боя всеки момент ще започне да се стича по него. Коминът, колелата и осите бяха в червено. Месинговите фарове лъщяха като слънца. Пощенският вагон - целият в червено. Само рамките на прозорците бяха златисти. Отпред на самия локомотив, и от двете страни на кабината на машиниста, със сребриста боя бяха изписани огромни букви - АП&Б.

- Аз ги изписах тук. Преди ги нямаше. Така всички хора отдалече ще видят, че това е влака на Андрю Пипин и Бубу.

- Възхищавам Ви се за творението. Би било наистина жалко, ако този красив влак го претопят някой ден.

- А, те не се сетиха толкова години за него, та сега ли. Не вярвам...

- Дано, дано да сте прав. Току-виж някой ден релсите се изправят към облаците и тогава - не се съмнявам, че ще направите пътешествие около земята. Съжалявам, че няма да съм във влака, но ако го видя да пухти из облаците, обещавам да Ви помахам с ръка. Обещавам...

- Ха-ха-ха... Аз пък ще Ви отвърна с локомотивната свирка.

- Време е да потеглям. Искрено благодаря за гостоприемството. Бяхте толкова сърдечен и гостоприемен. Напоследък много рядко срещам хора като Вас.

- На мен също ми беше приятно да ми гостувате, поговорихме си, показах Ви влака, време е да се върна при Бубу, за да не скучае. Сега ще му прочета "Котаракът с чизми". Той и тази история я харесва. На добър път...

Качих се в колата си и запраших към Лас Вегас. След няколко часа бях там. През целия път Андрю и неговата история не ми излизаха от главата. Исках да остана два-три дни в града и да отпочина, преди да продължа за Калифорния.

На другия ден сутринта, пуснах телевизора в хотелската стая и първото нещо, което видях, бе извънредна новина. Според репортажа, предишната нощ от гара Мегаполис в района на Рочестър е изчезнал безследно гаровият служител. Нищо не липсвало от гарата освен... един стар изоставен локомотив с един вагон, който бил на глух коловоз. Показаха и снимка на Андрю Пипин и след това хеликоптери, спасителни отряди и полицейски коли, които издирваха под дърво и камък къде би могъл да изчезне гаровият служител и бракувания локомотив с вагона. Усилията им не давали никакъв резултат. Умоляваха всеки, който би могъл да предостави информация, да го направи. Гледах телевизионния екран и сърцето ми щеше да изхвръкне. Изобщо не знаех какво да направя. Оставаше да се обадя в полицията и да им кажа, че Пипин е на околосветско пътешествие в облаците и вместо полиция в хотелската стая щяха да ми изпратят санитари от психиатрична клиника...

Това бе последеният път, в който чух нещо за Андрю Пипин. Минаха много години...

- Но историята ти не свършва така, нали - каза Джули, която през цялото време не промълви дума.

- Не, разбира се.

- Ами защо спираш, какво чакаш, да ти вадя думите от устата ли.

- Ще ти разкажа остатъка утре, след като се наспя. Наистина се чувствам изморен, а и стана много, много късно.

- Ааа - не! Само през трупа ми. Ти искаш да не мигна цяла нощ.

- Нищо не искам от тебе - искам да спя.

- Ще спиш, като чуя как свършва историята. Ти спомена експедиция. Ако искаш, ще ти направя още кафе. Въобще - ще направя, каквото поискаш. Но искам да чуя и края.

- С теб не се излиза на глава.

- Не се занимавай с мен. Разкажи ми края на историята. Възраженията срещу мен, можеш да ми ги представиш утре в писмен вид. Слушам те...

- Помниш как изглеждаше града на единайсти септември 2001 и в дните след това, нали.

- По-скоро не искам да си спомням тези дни. Твърде болезнено и травмиращо е.

- Точно така. Аз трябваше да кацна след обяд в Ню Йорк, с полет на турските авиолинии от Лондон, точно на единайсти септември. Оставаше по-малко от час до приземяване, когато капитанът на самолета съобщи, че се връщаме обратно в Лондон, без да обясни защо. Няма да влизам в детайли как съм се чувствал. Ще ти кажа, че от Лондон до Ню Йорк я бях изпушил пет-шест цигари - я не. Вместо това, се наливах с първокласен коняк "Реми Мартен" и похапвах баклава. След като ни съобщиха новината - за по-малко от седем часа изпуших кажи-речи кутия и половина цигари и не сложих нищо в устата си. По това време в първа класа все още се пушеше. Така или иначе, на другия ден след обяд бях в Ню Йорк. Ужасно, кошмарно, неописуемо и потискащо до смърт. Целият Манхатан миришеше на пушек и изгоряло човешко месо. Господи, каква смрад... едвам се довлякох от летището до дома си. На няколко пъти имах усещането, че ще повърна в таксито.

Следващите дни не си показах носа навън, камо ли да отида до даунтаун. Трескаво пресмятах къде другаде мога да се изнеса, само и само да не съм тук. Поне за няколко седмици, а ако може и повече. На деветнайсти сутринта телефонът ми иззвъня. Мислех си, че съм го изключил, но явно, съм се объркал. Обади ми се Жоао Карера - мой стар познат и приятел, който работеше като лекар в Световната здравна организация. Разговорът съвсем не вървеше до момента, в който той изплю камъчето.

- Слушай, ти не си единственият, който се чувства зле в този момент. Искаш ли да поемеш една работа, за която няма кой знае колко много ентусиасти в момента.

- Стига да не ме молиш да ходя в долната част на Манхатан - всичко друго приемам. Ако трябва ще продавам и хотдог в Алабама, само и само да се изнеса оттук. Не издържам, повярвай ми.

- Ще се изнесеш с една експедиция на Световната здравна организация.

- Къде - в Северна Корея ли?

- Не точно там, макар условията на комфорт да са близки до тези в Северна Корея.

- Хайде, стига увърта...

- Експедицията е за ваксиниране срещу малария и жълта треска на местното население навътре в поречието на Амазонка. Помисли добре - можеш и да откажеш.

- Кога пътувам?

- Утре късно вечерта излиташ от Нюуарк. Дотогава трябва да си се ваксинирал и да минеш през моя офис за инструкции, с част от багажа.

- ОК - до края на деня ще към в офиса ти. Чао засега, защото току-виж си размислил и вземеш да ме замениш с друг.

- Няма, няма... Никой не изгаря от желание да пътува за няколко месеца до Бразилия и да търси хора из джунглата. Не си представяй, че това е ваканция.

- По-добре да търся хора из джунглата, отколкото хора под срутени сгради.

Съставът на експедицията не беше голям. Оттук, едно на друго бяхме петима. Аз и четирима лекари. В Сао Паоло към нас се присъедини и малка група бразилци. Четирима водачи и преводачи, представител на бразилското министерство на здравеопазването, двама души охрана от агенцията на националните паркове и трима носачи на багажа и оборудването. Общо - петнайсет души. В Сао Паоло сменихме самолета с местен полет до Манаус. Там ни чакаха два бързоходни катера, на които се натоварихме и потеглихме. Отне ни малко повече от денонощие, докато стигнем до Табатунга. Оттам ни чакаше още поне около две седмици път в посока Фонте Боа. Крайната цел беше Карауари. Това е най-отдалеченото цивилизовано населено място в самото сърце на бразилските джунгли. Там има и летище, от което след края на мисията ни трябваше да се приберем обратно. Повярвай ми - ако има нещо, което бих могъл да нарека края на света - то това е Карауари. Така че - пътувах към края на света.

Самото пътуване трудно можеше да се определи като екзотично. През деня се охлаждахме от бързото движение на катерите по реката. Но вечер все пак трябваше и да спим. Тогава спирахме на някое място по брега и опъвахме хамаците. Без тях е невъзможно да се спи. Стотиците хиляди комари и насекоми ще те обезкостят за секунди. И макар всяка вечер параноично да проверявах дали хамакът ми е затворен добре, на другата сутрин имах подутини поне на няколко места по тялото си. Това може да се преглътне, ако ставаше дума за вечер или две. Но когато трябва да пътуваш с дни в тези условия - нещата замирисват на изгоряло.

Аз заспивах трудно. Ако изобщо можеше да се каже, че спя. Горещината и влагата ме измъчваха до смърт. От проклетите насекоми нямаше спасение със или без хамак. Но онова, от което наистина не можех да мигна, бяха звуците, които долитаха в тъмното от джунглата. Няма как да ти ги обясня. Те трябва да бъдат чути, за да ги разбереш. Или по-точно - трябва да ги усетиш. Чудесата на природата са необясними с думи. Жуженето на бръмбари, комари и всичко, което лети из въздуха или пълзи из тревата, крясъците на папагали, шумоленето на дърветата, шумът на реката - всичко в едно. Няма същество на земята, което да е в състояние да създаде по-божествена музика от тази, която природата може да сътвори. Лежейки в хамака с полупритворени очи, си мислех: Към края на земята ли пътувам, или към Рая. Не са ли всъщност двете едно и също. Как да разбера, как да ги различа... Не е лесно.

Напредвахме по поречието на Амазонка. Когато видехме хора по брега - спирахме и установявахме контакт с тях. В началото бе по-лесно, защото населението, което е по-близо до устието, постоянно има контакт с хора от цивилизования свят. Но по-нагоре не е така. Има места, където местните жители нямат никакъв контакт с останалия свят. Поради което се страхуват и са настроени войнствено и агресивно. Това са напълно изолирани и затворени културни общности, които не желаят да бъдат откривани от останалата част на света. Те живеят по свои правила и обичаи, които джунглата ревниво пази от нас. Точно тези групи бяха причината за моето присъствие в експедицията. Да помагам на останалите да установят контакт с тях. Защото как да обясниш на тези хора какво е това болест или ваксина.

Не само аз - всички от експедицията прилагахме най-различни способи и въображение, за да покажем на местните, че идваме с добри намерения. Винаги започвахме с малки подаръци. Очевидно това работеше най-добре. Давахме им да опитат нещо сладко или им подарявахме разноцветни стъклени топчета. Тези невинни на пръв поглед подаръци топяха ледовете, макар и не винаги. Понякога ни отнемаше часове, понякога дни, а в някои случаи не успявахме. Напредвахме бавно нагоре по реката. След като подминахме Гари и Тефе поехме наляво по един от големите притоци. Пътувахме два дни, без да забележим някого по брега.

Наближихме широк участък, когато забелязахме двама мъже. Веднага отбихме и преводачите се опитаха да установят контакт с тях. Но това бе един от случаите, когато подаръците не дадоха резултат. Отне часове на безплодни опити, докато ги убедим да ни отведат до тяхното село. Провирахме се между дървета и лиани и напредвахме бавно в джунглата. Когато стигнахме селото, вече се мръкваше. Бяха едно на друго три-четири колиби от листа. Жителите не бяха повече от дузина. Опитвах се да разбера кой е старейшината, защото, ако успеехме да установим приятелски контакт с него - останалото щеше да е по-лесно. Отново опитахме всичките способи. Подаръци, храна, цигари... Резултатът не беше окуражителен. Единственият проблясък след толкова много усилия бе, че ни разрешиха да опънем хамаците в джунглата, но в никой случай близо до колибите. Нашата близост можела да разгневи черния дух, който бил повелител на селото.

Това все пак бе повече от нищо. Отне ни три часа, за да разчистим и приготвим мястото за спане. Опънахме хамаците в кръг и по средата запалихме огън. Цяла нощ си блъсках главата, за да се сетя легенди и предания за черни духове, защото очевидно това щеше да се окаже или ключът към успеха, или провал. Черен дух, черен дух, черен дух... Какво, за Бога, можеше да бъде това.

На другата сутрин в лагера ни дойдоха същите двама мъже. Този път с тях имаше и една възрастна жена. Нищо чудно това да е старейшината - помислих си аз. В някои племена съществува матриархат и старейшината или главният жрец е жена. Бях готов за всякакъв вариант. След кратък разговор стана ясно, че можем да посетим селото, ако получим позволение от черния дух. Преди време той бил дошъл от небето и сега пазел селото от други духове и лоша магия. Трябваваше да го видим и каквото отсъди - това е. Живеел в нещо голямо зад селото, което не разбрахме какво е. Добре - щом от това зависеше мисията ни, трябваше да отидем при черния дух. Върнахме се обратно до селото и заоглеждахме. Къде и какво може да е този черен дух. И тогава, до най-близките дървета зад колибите, забелязахме нещо наистина огромно. Трябва да беше скала или нещо струпано там и обрасло отвсякъде. Нищо друго толкова голямо не можеше да има в джунглата. Бе обрасло отвсякъде с трева, плевели и лиани. Приближихме плахо и опитахме да разчистим растенията, за да видим какво е това. След десетина-петнайсет минути работа с мачете пред очите ни се разкри...

- Защо млъкна, какво се разкри - изнервничи Джули.

- Не, не съм млъкнал. Замислих се...

- Какво беше това?...

- Беше един стар парен локомотив с един пощенски вагон зад него. Отстрани на кабината на машиниста имаше изписани три букви АП&Б. Хванах дръжката и се покатерих в кабината. Той беше там.

- Кооой - почти изкрещя в лицето ми Джули. - Андрю Пипин ли?

- Не... Бубу! Легнал, свит на кравай в един ъгъл, върху останките от някаква книга. От времето и влагата не можеше да се познае коя е. Но аз знаех...

От Андрю Пипин нямаше и следа.

Нещо се обърна в гърдите ми три пъти. Ей тук - точно в средата. Обърна се, обърна се и след това заседна в гърлото ми... - Бубу... - едвам успях да изтръгна от себе си и протегнах към него ръце.

- Мяу... - отвърна той и тръгна към мен. Доближи, изгърби се и се отърка в крака ми. Вдигнах го и го притиснах към себе си...

- Ти ме взе за кръгъл идиот - каза Джули и стана от канапето. Прегърна една от котките и закрачи нагоре-надолу из стаята. - Искаш да ме накараш да повярвам в чудеса? В това няма нищо лошо, но ще го отложим за някой друг път.

- Какви чудеса?... Кое наричаш чудо?

- Как може един парен локомотив да се окаже по средата на джунглата? Как... Нима за теб това не е чудо?

- Не е. Или по-точно след всичко, което съм виждал в живота си, отдавна не знам кое е чудо и кое не. Защото, ако за теб е чудо един локомотив в джунглата, то аз не знам как да нарека един цял живот преминал на изоставена гара. Как... Ти можеш ли да кажеш?

Джули преглътна един-два пъти и долната й челюст увисна.

- Всъщност... чудо може би имаше, струва ми се. Ако в началото на деветдесетте години Бубу е бил на повече от двайсет години - на колко е бил, когато го намерих в джунглата през две хиляди и първа година. С раждането, всяко живо същество е длъжник на смъртта. Тя, както знаеш, никога не пропуска да събере своя дълг. Никога! Но преди това да се случи, на колко от нас се отдава да направят поне едно изключително пътешествие. В джунглата, в облаците, или... поне в себе си. Пък било и на сън. Ако не живеем с усещането, че този дълг е неотменим и в крайна сметка ще бъде платен - как бихме могли да се радваме на всеки един ден от живота, на всеки миг, в който поемаме въздух и имаме възможност да сме щастливи. Щастливи ли сме?... Повечето хора твърдят, че не са. И очакват в живота им да се случи чудо, за да се почувстват щастливи. Чудото на този свят е само едно. То е в силата на природата. Без съмнение. Защото, ако тя е в състояние да направи така, че една котарак да живее повече от трийсет години и да обиколи света с влак в облаците, то какво ли би била в състояние да направи с един човешки живот.

Понякога, за всеки от нас, последния път изглежда твърде дълъг. Нерядко, изненадващо... потискащо дълъг. Следващия път, когато ме видиш с куфар в ръката, преди да ми пожелаеш на добър път, не ме питай: "За къде?..." Питай ме - докога...

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Ам Трак - името на американската железопътна компания. [обратно]

 

 

© Едуард-Уилям Брадфорд
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.11.2012, № 11 (156)