Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДЖЕДИДАЯ ПАРКЪР

Едуард-Уилям Брадфорд

web

Ако нещата на този свят следваха каквато и да било логика, Джедидая Паркър никога не трябваше да се роди. Вместо това, той дойде на този свят в слънчевото и безоблачно утро на първи август в градчето Дриймтаун, щата Ню Мексико.

Чу се плач и няколко секунди по-късно лекарят каза:

- Момче е, госпожице Паркър. Честито!

Преряза пъпната връв, акушерката взе новороденото и след като го зави в пелена, го подаде на майката. Розария Паркър го пое и извърна лице настрана. Избърса с дясната ръка сълза от лицето си и каза на лекаря: “Не го искам!“ След което му го подаде обратно и захлупи лицето си с длани. Докторът очакваше подобна реакция и не отвърна нищо. Взе бебето и помоли акушерката да донесе декларация за оставяне на детето.

- Бихте ли искали да му дадете име, госпожице Паркър, или да остане така засега.

- Джедидая - отвърна Розария. - Запишете го като Джедидая Меле-Челима Паркър

- Защо го кръщавате с това странно име? Не казвам, че не е хубаво, но е доста странно.

- Защото не мога нищо друго да му дам като майка. С това име, може би някой ще го забележи и ще се смили над него. В това име има някаква музика - не мислите ли?... Ако го произнесете няколко пъти, ще се убедите. Той не е виновен за нищо. Може би някой ден някой ще го обича или той ще направи някой щастлив. Запишете го с това име!

 

Розария бе красиво седемнайсетгодишно момиче. Сигурно щеше да е щастлива със сина си, ако не бе направила, без да осъзнае, рентгенова снимка по време на бременността. В резултат на което Джедидая се роди без ходила и краката му свършваха с глезените.

В края на града имаше малък дом за сираци, където Джедидая Паркър се озова няколко дни по-късно и заживя обичайния живот на изоставено дете. За щастие, беше кротък и не създаваше проблеми на възпитателите. Никой не го наричаше с цялото му име. Не беше сигурно даже дали го знаят. Наричаха го просто Джед.

Докато беше по-малък, постоянно се усмихваше, но когато поотрасна и осъзна недъга си, престана да се усмихва. За разлика от другите деца в приюта никога не питаше къде и кои са родителите му. Изпълняваше послушно всичко, което му кажеха, и бе трудно да се отгатне дали се радва на нещо, или се чувства потиснат. В лице бе наследил красотата на майка си и имаше приятен характер, но шансовете му да бъде осиновен, бяха нищожни, защото нямаше крака. Веднъж или два пъти, хора, които идваха в дома, за да огледат децата за осиновяване, спираха погледа си върху него, но щом видеха краката му, се отказваха. Джед приемаше това, без да роптае или да задава въпроси. Струваше му се, че така трябва да бъде или поне с нищо не показваше, че очаква нещо повече и по-добро.

От местната християнска мисия “Света Лучия“ поеха патронаж над него и за всички празници две дебели цицорести монахини с глупаво изражение на лицата му носеха малки подаръци. Не можеше да се каже дали Джед им се радва, или не. Казваше благодаря и ги приемаше с безизразно лице. След което навеждаше поглед и потъваше в своя свят, където никой не знаеше какво точно се случва.

Стаята, в която живееше, бе голяма и светла с кръгъл прозорец, от който Джедидая наблюдаваше улицата пред приюта. Тя не бе особено оживена. По нея рядко преминаваха коли или хора. Казваше се "Дриймърс стрийт" и от двете страни бе гъсто осеяна с дървета. Широка, права и стръмна, най-горният й край завършваше на върха на платото, издигащо се над града. Вечер тийнейджърите от Дриймтаун ходеха там с колите си, за да наблюдават града отвисоко. Джедидая чуваше през отворения прозорец смеха им, който идваше от преминаващите коли. Той знаеше, че никога няма да има или да кара кола, но по всичко изглеждаше, че това не го притеснява кой знае колко.

На дванайсет години, от християнската мисия му отпуснаха малка сума пари, с която приютът му купи инвалиден стол. Когато го поставиха да седне, се почувства малко странно. После осъзна, че с него може да се придвижва навсякъде, вместо да влачи краката си, подпрян върху патерици. Започна постоянно да се упражнява в маневрирането му. Това изискваше неимоверно усилие на ръцете. Той обаче беше упорит. Само след няколко месеца се придвижваше виртуозно из целия приют. След още няколко - можеше да се засилва много, след което внезапно да спре и да се завърти около едното колело, докато другото задържаше с ръка. Останалите деца от приюта го наблюдаваха с интерес. Той въобще не се интересуваше от реакциите им. Понякога се появяваше изневиделица в общата стая, където децата се събираха заедно да гледат телевизия и да играят. Спираше със стола по средата, седеше там няколко минути, след което се връщаше обратно в стаята си, без да каже нищо. Един ден изнамери отнякъде две седемфутови метални антени. Закачи на горните им краища по един бял триъгълен флаг и ги закрепи от двете страни на облегалката на инвалидния стол. Сега можеше отдалеч да се види, че се придвижва, защото двата флага се вееха високо над стола и опъваха антените назад. Джед постоянно извръщаше главата си и ги гледаше.

От понеделник до петък посещаваше местното училище заедно с други деца от приюта. Според учителите се учеше доста прилежно. Но дори и да не го правеше - едва ли някой щеше да му държи сметка за това. През междучасията заставаше със стола си до някой прозорец и съзерцаваше небето. Не дружеше кой знае колко с останалите деца. Единствената му приятелка се казваше Арита и също беше дете от приюта за сираци. Бе с големи ясни синьо-зелени очи и дълги къдрави руси коси. Двамата седяха един до друг на първия чин до вратата. След края на учебния ден си тръгваха заедно. Понякога по пътя към приюта разговаряха...

- Арита, каква искаш да станеш, когато пораснеш - попита я веднъж Джед след края на часовете.

- Актриса - отвърна тя. - Голяма и известна актриса. Ще играя само главни роли, а ти ще ме гледаш и след края на представлението ще ми ръкопляскаш и ще ми поднасяш цветя. Аз ще ги взимам, ще се покланям и ще те целувам по лявата буза. А ти?... Ти какъв искаш да станеш?...

- Аз искам да полетя в небето. Ще прелитам над теб и ще ти хвърлям цвете от високо. А ти ще тичаш отдолу, ще се смееш до сълзи и ще ми махаш с двете си ръце. Когато се приземявам, ще ме прегръщаш, а аз ще те целувам по дясната страна. След което ще тръгваме през полето, хванати за ръце...

- Джед, та ти не можеш да ходиш... - каза тя и сложи ръката си на рамото му. След което го обгърна с ръце и го целуна по бузата.

- Знам, но това не пречи, за да летиш. В небето не ти трябват крака. Птиците летят с криле, а не с крака. Един ден аз ще полетя и този ден ще е скоро. Ще видиш...

Арита не каза нищо. Само кимна с глава и двамата продължиха пътя си към приюта.

Дните в град като Дриймтаун не се различават кой знае колко един от друг. Напротив - приличат си като две паднали от дърветата листа на земята. Джедидая Паркър растеше в приюта, ходеше на училище и наблюдаваше от прозореца на стаята си "Дриймърс стрийт". Най-много го забавляваше да гледа как навън вятърът си играе с листата. Повдигаше ги от земята, засилваше ги нагоре по улицата, въртеше ги в кръг, подхвърляше ги и това се повтаряше пак, и пак, и пак, до безкрай. Понякога се чудеше как ли щеше да изглежда животът му, ако се беше родил като листо на дърво. Сигурно тогава нямаше да му се налага да бута този отвратителен стол, за да се придвижва. Просто, един ден щеше да се откъсне от дървото, вятърът да го поеме и да го понесе по широкия свят. Струваше му се, че ще го обиколи поне няколко пъти целия, преди да притихне край брега на някоя река. Колко ли неща виждат листата, докато летят?... Жалко, че не можеха да му разкажат за тях. А може и да можеха, но Джед не знаеше езика, на който листата разговарят помежду си. Сигурен беше обаче, че той съществува, защото понякога в знойните нощи на Ню Мексико го чуваше вечер през открехнатия прозорец. Джед стоеше с долепено до стъклото лице и като че ли понякога, ама само понякога, в крайчеца на едното око се появяваше сълза, която никога не падаше по страната му. Стоеше там в ъгъла и отразяваше реещите се из въздуха листа. А може и да не беше така... Може би просто така изглеждаше.

Един ден, след края на часовете в училище, Джед се застоя малко по-дълго пред компютъра. Сърфираше уебстраници и гледаше различни снимки. Най-често, погледът му се спираше върху фотографии на птици в полет. Захласнат в тях, не усети кога пред очите му изникна проста скица на хвърчило. Никога преди не бе виждал подобно нещо. Написа в търсачката на Гугъл „хвърчило“ и натисна ентър. Появиха се десетки страници със снимки и скици на хвърчила. Започна да ги разглежда една по една и не усети кога навън се смрачи. Арита си бе тръгнала сама за приюта по-рано. Как можеше досега да не бе виждал тези красиви неща. Бяха толкова разноцветни и с най-различни форми. Някои от тях имаха закачени дълги опашки, които се извиваха в дъга във въздуха. Други пък бяха с шестоъгълна форма и с цветовете на дъгата. А имаше и такива с формата на дракон или птица. Имаше кръгли, квадратни, правоъгълни, елипсовидни. Имаше най-различни...

Джед ги разглеждаше захласнат и устните му се движеха безмълвно. Може би се опитваше да им каже как един ден самият той ще полети високо в небето. Или може би ги питаше как изглежда земята от птичи поглед. Сигурно изглежда красива. От високото се виждат неща, които не можеш да видиш, докато седиш в инвалидния стол. Или обратното: докато седиш на стол, не можеш да видиш цялата красота на земята. А можe би, докато летиш и се рееш из въздуха, се разминаваш с други птици, които отлитат на Запад. И не само с птици. Разминаваш се с истински облаци. Някои леки и прозрачни като пелена. Други тежки, тъмни и буреносни. Понякога от тях вали дъжд, но ако си майстор в летенето - сигурно може да се лети между капките...

Джед бе като омагьосан пред монитора. Когато се облегна назад в стола, навън беше тъмно. Изгаси компютъра, взе платнената чанта с тетрадките си и се отправи към приюта.

Прибра се в стаята си, легна в леглото и не заспа почти до полунощ. Гледаше в тавана, където от време на време проблясваха светлини от фаровете на преминаващи по улицата коли. Толкова много се бе развълнувал. Заспа от изтощение някъде към един през нощта. Ах, колко хубава бе тази нощ! В нея за първи път той бе лист от дърво и се носеше с лекота из небето. Около него имаше десетки, стотици разноцветни хвърчила. Махаха му с опашките си и го подканваха да полети заедно с тях и да обиколят цялата земя за една нощ. А долу, под тях, тичаха деца и се смееха. И той се смееше... Толкова отдавна не се беше смял.

Тази нощ тялото му свършваше до кръста. Оттам надолу продължаваше като пъстра опашка на хвърчило. Джед бе разтворил широко ръце и под дланите си усещаше свистящия въздух. Никога преди това не беше изпитвал подобно нещо. Притвори очи и изпъна главата си назад. Отляво и отдясно се редяха птици и облаци, а под него - земята. Тази красота и това усещане нямаха край. Джедидая почти се разплака от щастие. Как можеше досега да не знае, че е толкова хубаво да се плаче насън. Колкото повече плачеше - толкова повече му се струваше, че се пречиства от натрупаното мълчание. Когато отвори очи, все още хлипаше. Навън грееше слънце. Арита бе застанала права до вратата и го гледаше със синьо-зелените си очи.

- Добро утро Джед. Добре ли си? - попита тя.

- Да, да... добре съм. Просто, до тази нощ не знаех, че истински хубавите неща се случват само насън.

- Не е вярно. Защо да са само насън? Ти ми обеща да полетиш в небето и това не беше насън. Нима съм сънувала? Толкова добре се почувствах, когато ми го обеща, защото знаех, че го правиш специално за мен. Знаеш ли колко рядко можеш да си специален? Аз лично - никога не се бях чувствала специална преди това. А след това... Твоето обещание промени всичко. Нима съм се лъгала?...

- Не, не си... Изчакай ме да се приготвя и двамата ще отидем заедно на училище.

- Добре, ще те чакам във фоайето.

Десет минути по-късно той буташе стола си с ръце. Тя крачеше до него с ръка на рамото му. Двата триъгълни флага върху антените се вееха високо над тях.

- Арита... защо понякога хората се чувстват нещастни?

- Не знам, Джед, сигурно защото им е трудно да кажат какво точно е щастието. И като им е трудно - как да знаят дали са щастливи, или не са. Затова... аз например се почувствах много щастлива, когато ми обеща, че ще полетиш. И ми се струва, че щастието е в това - някой да ти обещае нещо хубаво и да го изпълни. Не мислиш ли?...

- Не съвсем. На мен никой никога не ми е обещавал нищо и въпреки това понякога чувам зад гърба си хората да казват: “Ах, това нещастно момче“. Как могат да знаят дали съм щастлив, или нещастен.

- Сигурно мислят така, защото знаят, че не си богат.

- Нима тези, които са богати, са щастливи?

- Не знам, Джед. Аз не съм богата. Аз съм като теб, от дома за сираци. За да се чувствам щастлива, на мен ми е достатъчно някой да ми обърне внимание. Ако това си ти - аз се чувствам безкрайно щастлива. Нищо, че нямаш ходила на краката. Другите момчета от дома, които имат, не ми обещават нищо. За тях все едно, че не съществувам. А ти... ти си различен. И ме караш да се чувствам специална. Другите не го могат. Какво значение има как изглеждат.

- Арита...

- Какво?...

- Нищо, нищо...

Двамата продължиха да се движат към училището, без да разменят дума повече.

На другия ден, когато Джед се появи във фоайето, готов за училище, двата бели дотогава флага върху антените зад гърба му бяха различни. Пак бяха бели, но този път върху левия беше написано “ДЖЕД“, а върху десния - “АРИТА“. Арита винаги ходеше отдясно на Джедидая. Тя погледна към тях, не каза нищо, макар страните й да се зачервиха, и двамата тръгнаха за училище. В Дриймтаун настъпваше тиха, красива есен.

Напоследък след вечеря Джед се затваряше в стаята си и лампата му светеше до късно. Никой не знаеше какво точно прави през нощта. Една сутрин излезе от приюта и в ръката си държеше голямо жълто хвърчило с формата на ромб. Бе наистина огромно. Почти го покриваше целия. Опашката на хвърчилото се влачеше по земята зад инвалидния стол. Останалите деца, като го видяха, се спогледаха. Джедидая ги подмина, отиде до средата на улицата и постави хвърчилото на земята. След това се отдалечи на около петдесет фута, погледна назад, подръпна копринения конец, за да го изпъне, и блъсна с двете си ръце стола напред. Хвърчилото отскочи, направи кръг във въздуха и... се заби в земята. Секунда по-късно децата наоколо избухнаха в смях.

- Джед не мо-же, Джед не мо-же... - викаха те, подскачаха и се заливаха от смях.

Джедидая беше размазан. Опита още няколко пъти, но все не успяваше да засили достатъчно проклетия стол, за да може хвърчилото да полети нависоко. Имаше чувството, че от усилието ще извади ръцете си от ключиците на раменете. Напразно! Хвърчилото подскачаше зад него, след което се влачеше по земята. Накрая, напълно изтощен и отчаян, Джедидая спря по средата на улицата, стисна устни и се загледа пред себе си...

Арита рязко дръпна лицето си настрани от прозореца, за да не я забележи той. Захлупи го с длани и избяга в стаята си. На другия ден Джед отказа да отиде на училище. Всички опити на възпитателите от дома да го убедят, останаха напразни. Той седеше с гръб към вратата и лице към прозореца, и не желаеше да разговаря с никого.

Изминаха няколко седмици. Една сутрин вратата на стаята му се отвори безшумно и Арита пристъпи напред.

- Добро утро, Джед - каза тя.

- Добро утро, Арита... Как си - добре ли си?

- Добре съм - отвърна тя и по лицето й се разля усмивка. Очите грееха. - Искаш ли да вървим заедно на училище - попита плахо тя.

- Искам! Изчакай ме няколко минути във фоайето, докато се приготвя.

- Добре, Джед, ще те изчакам, колкото трябва.

Пет минути по-късно двата флага с имената им се вееха по улицата. Той буташе стола с ръце. Тя вървеше плътно до него с ръка върху рамото му. От време на време, той повдигаше лице и я поглеждаше. Тя се усмихваше и крачеше, без да каже нищо. Всичко продължи както преди. Сякаш нищо не се бе случило... Докато една вечер Джедидая внезапно изчезна от приюта.

Сякаш потъна вдън земя. Не се появи на вечеря и когато един от възпитателите отиде до стаята му, за да провери какво става, я завари празна. Нямаше никакви следи да се е приготвял да ходи някъде. Оскъдните му вещи бяха наоколо така, сякаш всеки момент ще се върне. Но той не беше в приюта. Това бе повече от сигурно, защото го претърсиха целия няколко пъти. От Джедидая Паркър нямаше и следа. Сякаш се беше стопил. Разбира се, че разпитаха не само Арита, но и всички останали деца от приюта. Напразно - никой не го беше виждал, никой не знаеше къде е. Към десет вечерта директорът на приюта уведоми офиса на шерифа в града за липсващо дете. Беше предоставена снимка, както и пълно описание на Джед. Полицейска кола спря пред дома със запалени на покрива светлини, докато други няколко започнаха да претърсват наоколо.

В приюта настъпи тревога. Какво се бе случило с това клето момче? Къде и как по дяволите изчезна? Той нямаше никакви средства, за да пътува, където и да било, а и не можеше да се придвижва без инвалидния стол. Шерифът и директорът на приюта се договориха на другата сутрин да се обърнат към местните радиостанции и новинарските телевизионни канали с молба да излъчат съобщение за Джедидая в ранните си емисии.

В Дриймтаун никога преди това не се бе случвала подобна мистерия. Още повече с дете от приюта и при това инвалид. Директорът на дома бе мъж на преклонна възраст и изчезването на Джед го разстрои ужасно. Не се прибра у дома цяла нощ. Седеше в кабинета си и прелистваше досието на Джедидая Меле-Челима Паркър с надеждата да намери нещо, което да му подскаже какво се бе случило предната вечер. От време на време поглеждаше нервно към телефона, но не му се искаше да чуе позвъняване. Нямаше добро предчувствие. Един или два пъти в цялата си дългогодишна практика имаше случаи, в които деца от дома бяха бягали. Но и в двата случая това бяха деца, които поне можеха да ходят. Колко далече би могъл да отиде Джед, без да бъде забелязан?... Не кой знае колко далече.

За останалите жители на градчето, които още не знаеха какво се е случило, нощта премина спокойно. На сутринта слънцето надничаше откъм пустинята и обещаваше до минута-две да подпали земята. Лъчите му се отразяваха в "Дриймърс стрийт" и пълзяха към върха на улицата, към платото. Щеше да е истински горещ ден. Още не беше изгряло напълно, а термометрите показваха над деветдесет градуса по Фаренхайт. До обяд със сигурност щеше да е сто и двайсет. Но дотогава имаше още доста време. А на "Дриймърс стрийт" щеше да стане истински горещо след по-малко от час. Просто, бе предопределено да бъде така. Това можеше да се усети във въздуха още с първите лъчи.

Денят бе първи август. Днес Джедидая трябваше да навърши осемнайсет години. Кой знае и си дава сметка за това кога и кои от децата в приютите навършват 18 години. Никой, разбира се. Не, че това има кой знае какво значение - просто, отбелязвам незначителен факт. Може би не точно в тази история, но така или иначе не е нищо кой знае какво. Ден като всеки друг от годината, или откъснал се от календара лист...

Малко след осем часа двете дебели цицорести монахини тръгнаха от мисията "Света Лучия". Всяка от тях държеше в ръце малък пакет. Тътрузеха краката си като патки по улицата и вървяха със сериозни лица. Директорът на приюта бе заспал от изтощение с разперени върху бюрото ръце. Долната му протеза бе почти изпаднала от устата му. Шерифът, който прекара цялата нощ в колата със запалените светлини на покрива, отвори вратата и излезе от нея, за да разкърши гърба си. Беше се схванал ужасно от седенето цяла нощ. По "Дриймърс стрийт" нямаше пукната кола или човек. Дриймтаун постепенно се пробуждаше, но като че ли някой бе спрял всички шумове и звуци в него. Ако на улицата някой изпуснеше карфица, сигурно звънът от нея щеше да се чуе на другия край на града. Толкова тихо бе наоколо в тази слънчева утрин. И точно тогава на върха на "Дриймърс стрийт" - някъде около три-четвърти миля нагоре по хълма, където платото подпираше безоблачното синьо небе, се появи едно голямо жълто петно с две бели по-малки под него. Под тях също имаше нещо, но то все още не се виждаше точно какво е. След няколко секунди жълтото петно започна постепенно да се издига нагоре към небето, докато двете бели точки полетяха стремглаво надолу по улицата. Шерифът извърна глава и лицето му замръзна, без да успее да си затвори устата. "Господи, Света Дева Марио... това не може да бъде!" - промълви той.

По нанадолнището на безлюдната "Дриймърс стрийт" стремглаво летеше инвалидният стол с Джедидая в него. Стискаше здраво с ръце към гърдите копринен конец, който минаваше над лявото му рамо и се губеше в небето. Двете антени бяха опънати до крайност назад. Флаговете плющяха във въздуха. Оставаше отнякъде да се появи случайно пресичаща улицата кола, за да се случи най-лошото!

Но такава не се появи...

Вместо това, въздухът беше разцепен от писъците на монахините, които, съзирайки летящия с бясна скорост инвалиден стол, се разбягаха с викове в различни посоки, захвърляйки пакетите, които носеха. Шерифът махаше безпомощно ръце и се въртеше около себе си, за да може евентуално да спре кола, ако такава се появи. Не видя кога една от монахините се блъсна в него и се свлече в краката му. Другата влетя във фоайето на приюта, застана по средата и се развика с пълно гърло:

- Помощ, помооощ... Няма ли никой тук? Клетият Джедидая току-що се уби на място.

Точно в този момент Джед профуча по улицата пред входа на дома. Петдесет ярда по-надолу столът му се завъртя около едното колело и спря, вдигайки облаци прах. Арита излетя боса от стаята си, блъсна входната врата на приюта и се затича към Джед. Хвърли се на врата му, едва не събаряйки стола му, и се задави в сълзите си.

- Джед, Джед... Джед - повтаряше тя като обезумяла и го стискаше в ръцете си. - Защо снощи всички ми казаха, че си умрял. Джед, нали не си?... Джед, кажи нещо...

- Арита... Арита... те са ти казали, че съм полетял. Ти, понеже си била развълнувана, си чула грешно думата и си помислила, че ти казват, че съм умрял. Не съм Арита... не съм. Аз просто полетях, защото ти обещах. Би трябвало да си щастлива.

Поне от няколко мили наоколо в небето над Дриймтаун можеше да се види огромно жълто хвърчило с дълга разноцветна опашка зад него. Макар отдалече да не се виждаше, че на гърба му са написани две имена...

За да бъдат видени - трябва да си по-близо до него. Там... някъде горе. Може би е нужно да полетиш. Или поне да обещаеш нещо красиво и да го изпълниш. Кой може да каже?...

 

 

© Едуард-Уилям Брадфорд
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.11.2010, № 11 (132)