БЕЗСЪНИЦИ

Едуард-Уилям Брадфорд

web

Когато видя мишката върху мивката, Джейсън Кю щеше да инфарктира. Отначало му се стори, че сънува. Малката сива гадинка бе застанала точно до десния кран за топлата вода и го гледаше втренчено с черните си очи. И докато Джейсън трескаво обмисляше какво да направи, мишката скочи в мивката.

А-ха, падна ли ми - помисли си Джейсън и завъртя крана за топлата вода, след което събу левия си пантоф и го сграбчи с ръка, в случай че мишката побегне. Но тя не бягаше. Стоеше точно върху решетката на канала и продължаваше да го гледа, независимо че върху нея се изливаше силна струя от вряла вода. Джейсън не я изпускаше от поглед, нито изпускаше пантофа от ръката си. И това продължи доста дълго. Не можеше, за Бога, да продължава да е жива под врялата вода. Сигурно е умряла внезапно и затова не мърда. Джейсън бавно протегна ръка и спря водата, защото кухнята се изпълни с пара. Точно тогава мишката скочи обратно до крана и докато Джейсън разбере какво става - тя притича и изчезна зад печката.

Нещо разтресе тялото на Джейсън и той издаде лек вик. Наоколо бе тъмно. Видя срещу себе си светещите цифри на часовника - 3:19. Барнабус току-що бе слязъл от леглото и поклащайки опашка, се отправи към кухнята. Чу го да пие вода от паницата си. От гърдите на Джейсън се изтръгна болезнен стон. Започна бавно да осъзнава реалността. Това бе второто събуждане за тази нощ. Поредните три хапчета приспивателни бяха отишли на вятъра. Седна в леглото си, дишаше тежко. След това стана и с мъка се затътри до дивана в хола, където се строполи, без да пали лампата.

Никаква мишка, никаква топла вода. Просто поредният кошмар, след два часа и половина сън. Джейсън страдаше от нечовешко безсъние. Особено в последните пет години стана непоносимо. Спеше два или три пъти в денонощието, и то само по два-три часа. Беше опитвал всякакви приспивателни, но, уви, нямаше резултат. Лицето му заприлича на тежко болен човек. Проряза се от дълбоки бразди по страните, а под очите му се образуваха огромни черни сенки. Накрая постави плътни черни щори на прозореца в спалнята си, защото не знаеше по кое време на денонощието ще го споходи сънят. Заспиваше по всяко време, след като се изтощи до смърт. Не спеше повече от два-три часа. Всеки най-малък шум го будеше, а за светлина в стаята и дума не можеше да става. Понякога седеше с часове в тъмното и стенеше, защото умората от безсънието бе непоносима. Сега оставаше на всичкото отгоре и в двата часа, в които спеше, да започне да сънува кошмари. Това не беше живот, това не можеше да се понася повече. Какво, по дяволите, да прави в три и двайсет сутринта.

Стана от леглото и се замъкна към кухнята, влачейки краката си. Отвори хладилника. Не че беше гладен, но какво друго да прави. Чудеше се дали да не изпие чаша червено вино. Понякога това му помагаше да заспи, но по-често започваше да го боли главата. Каква идиотщина - да те боли глава от чаша червено вино.

“М-дааа!” - възкликна Джейсън и продължи да се взира в отворения хладилник. Върна се обратно в хола, седна на дивана и пусна телевизора. Скучни до втръсване програми, плюс отблъскващи реклами. Кой гледа телевизия в три и половина през нощта? Сигурно някой като него, дето не може да заспи.

Загаси телевизора и отпусна главата си назад. Ужасно му се спеше. А не можеше и не можеше да заспи. Последният успех, който постигна, бе да заспива някъде към един на обяд и да се събужда към четири-пет следобед. О, какво неописуемо облекчение бяха тези няколко часа сън. Макар че, за сметка на тях, денят му напълно пропадаше. То така или иначе нищо кой знае какво не се случваше, но...

В последно време животът му се измерваше с това, че всеки ден умираше по една илюзия. Точно така! Когато го осъзна, щеше да полудее. Всеки ден от живота си Джейсън Кю се отказваше от една своя мечта. И не че те бяха кой знае колко много, или пък нереални. Не! Бяха най-нормални и до болка човешки мечти. Например: всеки ден в последните няколко години си повтаряше, че ще си купи кола. Но уви - това не се случваше. Даже по едно време започна да прекарва с часове пред компютъра си, разглеждайки различни марки коли. Някои наистина скъпи. Но преди няколко дни си даде сметка, че отдавна не се бе отдавал на това си любимо занимание. Докато един ден си каза, че му е все едно с какво ще се придвижва. В Манхатън метрото така или иначе си оставаше най-удобния, най-бързия, а и не на последно място най-евтин транспорт. Ето така умря една от мечтите му. И да кажеш, че беше кой знае каква... Същото се случи и с компютъра, който Джейсън цял живот бе мечтал да има. Вместо това - продължаваше да работи със старото си PC. Извинение намираше в обстоятелството, че разбира доста от компютри и не му представляваше кой знае каква трудност да поддържа стария си компютър в добро състояние. И така, ден след ден, докато в един момент изведнъж си даде сметка, че остарява. Защото какво друго би могло да е старостта. Когато станеш на деветдесет, ти е все едно дали имаш пантофи на краката си и дали не си ги разменил, докато ги обуваш.

Джейсън почти не си спомняше кога за последно се бе влюбвал, кога за последно бе обичал. И това май беше отдавна? “Ех, да му се не види! Как можа Барнабус да реши да пие вода точно в три и двайсет и слизайки от леглото, да разтърси матрака. Иначе може би щеше да спи поне още двайсет минути”.

Докато си мислеше това, Барнабус се появи от кухнята с бавна походка и в устата между зъбите си стискаше мишката. Джейсън скочи от дивана и нададе вик:

- Барнабус... Барнабус! Пусни това веднага на земята! Чуваш ли ме какво ти казвам? Ох, каква гадост!...

Но Барнабус стоеше срещу него неподвижен и продължаваше да стиска зъби. Джейсън се опита да му отвори устата насила - напразно. И тогава от ноздрите на Барнабус започна да излиза пушек. Откъде, по дяволите, този пушек? Джейсън махаше с ръка, за да го разсее, но вместо това, той ставаше все по-гъст и задушлив. Барнабус излая и Джейсън се сепна. Беше заспал на дивана с дистанционното управление за телевизора в едната ръка и с горяща цигара в другата. Върху синия му домашен халат се мъдреше поредната черна дупка от цигара, а Барнабус бе седнал срещу него с изплезен език.

“О, Господи, кога ли ще се подпаля напълно и ще изгоря жив?” - каза си Джейсън и отиде до кухнята. Погледна часовника - беше 4.20. Трябваше да стане поне пет, преди да можеше да си позволи да вземе следващата доза приспивателни. Иначе на другия ден цялото му лице се подуваше и не можеше да си отвори очите.

“Да...” - въздъхна отново Джейсън. Животът му оттук нататък изобщо не му трябваше повече. Пък и това страдание с безсънието направо го съсипваше. Няма нищо по-тягостно и потискащо от тихата тъмна стая, с мигащите цифри на електронния часовник. Ясно беше, че няма да си купи нито кола, нито нов компютър. Ясно беше, че няма повече да се влюби. Нито имаше в кого, нито защо. Дните щяха да се нижат мъчително и еднообразно, докато един ден... Джейсън отказваше да мисли за този ден. Не защото го беше страх от него, а защото повече от сигурно беше, че и това ще бъде банално, както целия му живот. И докато си мислеше за тези и други неща, изведнъж на вратата се позвъни.

“Кой, по дяволите, в този час...”, помисли Джейсън и тръгна бавно към вратата. Отвори, без дори да погледне през шпионката. Пред вратата стоеше съседката му Лакиша Флорес. По нощница и пантофи, наметната с пеньоар на големи жълти хризантеми. На главата си имаше ролки, покрити с боне, и... беше с торта в ръце.

- Лакиша?...

- Джейсън, спиш ли? Събудих ли те? Видях, че прозорецът на кухнята ти свети и реших, че си буден. Докато казваше всичко това, Лакиша пристъпи с огромното си тяло, мина покрай Джейсън и постави тортата върху масата в хола.

- Какво е това? За какво е тази торта?

- Кое?... О, нищо особено. Просто цяла нощ не можах да заспя и понеже се чудех какво да направя - взех, че направих торта. И понеже, нали ти казах, че видях лампата в кухнята ти да свети, реших, че си буден и може би би искал да опиташ от тортата.

След последните думи лицето на Лакиша се размаза в усмивка и тя стовари тежкото си тяло върху дивана.

- Какво ме зяпаш, като че ли те е гонил смок? Вземи две чинии, вилици, нож и сядай.

Джейсън не отговори нищо, а се запъти към кухнята. Донесе чиниите, вилиците и ножа и ги постави на масата.

- Искаш ли чаша сок от дренки? Изстуден е и върви много добре с тортата.

- О, това би било направо чудесно - отвърна Лакиша, докато режеше тортата. - Правила съм я по моя рецепта с пресни малини, вишни и ягоди, а това отгоре е сметана, разбита със захар. Отвътре има желиран пълнеж и бишкоти. Опитай я!

Джейсън постави парче от тортата в устата си и притвори очи. “Господи, какъв елексир” - помисли си той. Никога преди това не бе ял толкова вкусно нещо. Срещу него Лакиша беше издула бузи, очите й сияеха и тя сумтеше.

- Мммм - нещо да кажеш? - изрече накрая тя с пълна уста.

- Мога да кажа, че никога в живота си не съм опитвал по-вкусно нещо - отговори Джейсън и отпи няколко глътки от сока от дренки.

- Яж, яж... ей сега ще ти отрежа още едно парче - каза Лакиша и протегна ръка към ножа. - Можа ли малко да поспиш тази нощ?

- Малко да, но се събудих от кошмар в три и двайсет и това беше. Оттогава седя като идиот тука, че на всичкото отгоре щях и да се запаля с цигара.

- Трябва да ги откажеш. Погледни на какво е заприличало лицето ти.

- Знам, знам... но на моите години какво значение има това. Така или иначе моето време отмина. Голяма работа, че лицето ми...

- Какви ги говориш, още си млад! Я ме погледни мен. Станала съм 300 паунда и едвам дишам. Обаче... пусто да остане, като толкова много обичам сладки неща. Просто не мога да им устоя. И не знам от това ли или от друго, но започнах да се будя в полунощ и няма заспиване. А какво друго да правя през нощта? Ям! Ям, като че ли са ме държали на синджир цяла седмица. Пък бях една слаба... като теб. Помниш ме, нали?...

Джейсън я погледна над очилата си и продължи да яде. Двамата с Лакиша бяха съседи повече от двайсет години. Апартаментите им бяха един до друг. От време на време вечеряха заедно, но не можеше да се каже, че са кой знае колко близки.

- Помниш ли как се запознахме тук? - попита Джейсън.

- Помня! Бях заседнала в асансьора и ти повика аварийната служба.

- Точно така.

- Само че това беше преди 20 години. Господи, как се изнизаха?...

- Да, да - въздъхна Джейсън. Похапваха торта, пийваха сок от дренки и разговорът нямаше край.

По едно време образът на Лакиша започна да се криви и размива, гласът й ставаше все по-глух, докато накрая Джейсън виждаше само как тя отваря уста, но не чуваше нищо. Клепачите му натежаваха все повече и повече, главата му клюмна напред и дишането стана бавно и спокойно.

Трябва да беше някъде към десет и половина сутринта. Слънцето проникваше през прозореца и осветяваше цялата стая. Джейсън и Лакиша спяха един срещу друг, с лица забити в остатъците от плодовата торта. До тях се мъдреше полупразната бутилка със сока от дренки.

Барнабус бе стъпил с предните си лапи върху масата и похапваше плодова торта. От време на време облизваше ту Джейсън, ту Лакиша, но те спяха дълбоко и никoй не знаеше какво точно сънуват.

© Едуард-Уилям Брадфорд
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.04.2007, № 4 (89)