АНГЛИЧАНИНЪТ

Едуард-Уилям Брадфорд

web

Трудно можеше да се каже, че изложбата бе нещо забежително. С което съвсем не намеквам, че беше лоша. Не! Просто като че ли мястото и часа я бяха скрили от погледите на многолюдната публика на Манхатън. Но иначе всичко бе както трябва. И картините бяха хубави (аз договорих една-две за себе си), и вернисажът. Не бяхме повече от двайсетина-трийсет души, но залата бе токова малка, че ако бяхме повече - бих се чувствал неудобно. Не обичам претъпкани зали.

Съпровождаше ме дългогодишният ми приятел Тони, който реши да дойде с мен, защото бе близо до мястото, където работеше. Още щом вязох, и потърсих с очи организатора на изложбата, който ме бе поканил за откриването. Каква бе изненадата ми, когато го видях да говори с мой състудент, когото не бях виждал повече от 20 години. Беше наистина сърдечна среща. След това излязохме навън, за да изпием по чаша добро шампанско, когато към нас се присъедини Борис - 27-годишен музикант - американец от украински произход. Не знам защо, но разговорът се завъртя около предстоящата премиера на новата ми пиеса на “Бродуей” и не усетих как времето се изниза. Разговорът бе наистина приятен и определено бих казал - вдъхновяващ. Обичам, когато провокират и предизвикват интелекта ми - още повече - Борис бе млад и очевидно интелигентен човек, което рядко се среща в днешно време.

Закрачихме обратно с Тони по западна 34. улица в посока Медисън Скуеър Гардън. Не ми се прибираше. Времето бе все още приятно за разходка на открито и аз истински се наслаждавах на току-що прекараната вечер. Говорехме с Тони за какво ли не, когато изведнъж аз предложих да отидем и да изпием по чаша Мерло в един от aрт баровете на Челси - Дъ Вю (изгледът). Не беше далеч, само няколко улици по-надолу по 8. Авеню. Аз обичам този бар, защото обикновено е полупразен, а великолепният му интериор и музика, както и изгледът към улицата въздействат крайно отпускащо. За щастие "моята" маса - точно до тротоара, не бе заета и Тони седна на нея, докато аз отидох да взема чашите с вино. Върнах се, седнах и се загледахме и двамата към оживеното 8. Авеню. Никакъв кокретен разговор не се въртеше в главите ни - просто и двамата бяхме доволни от току-що посетената изложба, от срещите, разговорите и доброто шампанско.

О-ооо - каква приятна ветчер!...

Не знам дали излязох да пуша, или просто въобще не бях забелязал кога на третия стол на масата бе седнал друг човек и разговаряше с Тони. Беше някъде на около средни до късните 20 години, слаб, почти кльощав, висок колкото мен и с много момчешко излъчване на лицето. Косата му бе руса и несресана, а адамовата му ябълка бе изпъкнала като на момче в пубертета. Имаше малък чип нос, а ръцете му бяха толкова изящни и крехки, че имах усещането, че могат да се счупят, ако разтърся ръката му със здрависване. Разговаряха с Тони, като че ли бяха дългогодишни приятели... Даже си помислих, че това е така, когато Тони се обърна към мен и каза:

- Едуард - това е Саймън. Саймън - това е Едуард.

- Приятно ми е - отговорих аз и си подадох ръката.

Не исках да се намесвам в оживения им разговор, едно, защото бях леко изморен, и второ, не бях сигурен за какво точно говорят. Не след дълго Тони се обърна към мен и ми каза:

- Той е ангичанин. Тук е по работа за кратко, защото е компютърен програмист, и се занимава с разработването на софтуер за обработване на кредитни карти. Отседнал е в някакъв хотел, който се казва... Абе - не го чух много добре, но е някакъв House (дом). Знаеш ли къде се намира?

- Не - отвърнах аз. - В Манхатън - всеки втори хотел е някакъв House - и се усмихнах.

Тони и Саймън обаче продължаваха разпаления си разговор и аз неволно се засушах. О - говореха за какво ли не. От американска политика до проблемите на английската кралица. Изумяваше ме непринудеността, с която Саймън общуваше с нас. Беше малко прекалено активен, което ме наведе на мисълта, че може да е поизпушил това-онова, преди да дойде тук, но отвъд тези ми съмнения се държеше абсолютно адекватно и подчертано приятелски. Това не е типично поведение за нас или поне най-малкото си личеше от 100 мили, че е европеец. Беше от град Брайтън, който се намира на атлантическото крайбрежие на Великобритания.

Участвах вяло в разговора, но в същото време си мислех: "Боже мой - какво непринудено и сърдечно същество. Просто да не повярваш!" Лека-полека и аз се намесих в разговора и споменах, че компютрите са моя мания и хоби. И разговорът се оживи още повече. Излязохме със Саймън пред бара и запалихме цигари. Той ми обясняваше с невероятна страст какво знае за компютрите и програмирането и как хората, който използват компютър, не могат да мислят логично. Беше удивително да го слушам. Той и с мен се държеше и разговаряше така, като че ли се познаваме от 10 години, а се бяхме запознали само преди 10 минути. В разговора и общуването помежду ни имаше магия. Тя бе в това, че ние току-що се бяхме запознали, а вече си разменяхме молекули човечност и това взаимно ни опияняваше. Разговорът ни приличаше на някакъв ненаписан концерт за 2 цигулки, в който двата инструмента бяха във великолепен синхрон. Едната цигулка започваше мелодията, след което се извисяваше и я прехвърляше на другата. Другата я поемаше, развиваше и я връщаше на първата. А после и двете заедно нагоре и надолу по цялата музикална скала. И това звучеше фантастично. Това бе магията в резултат на точната среща, между точните хора, на точното място. Въздухът около нас бе изпълнен с прекрасни звуци и светлина, които без тази среща и този разговор ги нямаше в бара. И не само в него. Няма ги и никъде другаде, макар че всеки от нас така страстно ги търси всеки ден от живота си. А дали пък във въздуха наоколо нямаше и нещо друго, което никой от нас не искаше да изрече на глас? Кой знае - магията затова е магия, защото в нея не може всичко да се обясни с думи...

След това пак влязохме вътре, за да си допием напитките, но аз реших, че този приятен разговор заслужава да бъде "подкрепен" с още една чаша Мерло. Взех я и продължихме да разговаряме тримата.

Сякаш някой бе настроил времето да минава приятно специално за нас.

Смяхме се до сълзи, коментирайки британското чувство за хумор. Споменахме добре познати анекдоти, вицове и афоризми, на които Саймън се смееше от сърце. И не само - имаше и великолепно чувство за хумор.

Е - това наистина обещаваше да завърши, като една великолепна... наистина великолепна вечер. Часът наближаваше 12.00 и аз леко се притеснявах, че Джем е сам у дома. Най-накрая настана онзи момент, в който наистина нямаше какво повече да си кажем за тази вечер и ние с Тони сърдечно си взехме довиждане с него и тръгнахме бавно надолу по 8. Авеню към спирката на метрото.

Не бяхме минали и две преки, когато на мен изведнъж ми стана някак си криво. Така де... такава приятна вечер беше, такава очарователна и неочаквана среща с този млад англичанин и... Хайде сега - Лека нощ и късмет!... Не, не - това бе направо ужасно. Спрях и споделих с Тони какво се върти из главата ми и не бе за учудване, че и той се чувстваше по същия начин. Казах му:

- Защо поне не взе имейла му или някакъв телефон. Нима всеки ден срещаш хора като него?...

- Прав си - отвърна Тони, но какво можех да направя. Не върви някак си от човек, с когото си прекарал 2 часа около чаша вино, да му искаш имейл адрес, още по-малкото телефон. И в края на краищата - ти едва ли някога ще го видиш отново в живота си. Какво - да не би да искаш да ми кажеш, че догодина хващаш самолета за Лондон и отиваш да го навестиш?

И това бе нещото, което напълно вгорчи вкуса в устата ми...

- Какво говориш - отвърнах аз. - Нима изобщо имаш гаранция, че всички хора, които срещаш в този живот, ще ги срещнеш отново. И... какво значение - срещата с приятен човек не е като да си купиш кола със 100 000 мили гаранция. Срещата бе хубава и аз не искам да свърши просто така...

- Е, какво - у дома си ли ще го поканиш? - не отстъпваше Тони, макър че въобще не ми се струваше убедителен.

- Не - той е на хотел. Но... защо да не го поканя утре на партито, което устройвам у дома. Какво лошо в това?

- О, нищо лошо, само че...

Стояхме и двамата на средата на улицата и се чудехме какво точно да направим.

- Я да се върнем обратно - казах аз. - Може да е още там. Ще го поканя утре вечер у дома на парти!

Тони като че ли само това чакаше и двамата тръгнахме забързано обратно към бара. Бяха минали по-малко от 4-5 минути и може би Саймън си допиваше питето, готов да си тръгне. Кой знае - дано...

Когато стигнахме зведението... масата, на която бяхме седяли допреди малко, бе празна. Огледахме се трескаво навсякъде, проверихме цялото заведение - напразно. От Саймън нямаше и следа. Тръгнахме тичешком към близките улици и заведения... Всичко беше напразно... Саймън се беше стопил в нощта и бе изчезнал в мнoгoлюдния град. А аз бях повече от сигурен, че и той не е искал нашата среща да свърши така...

Е - това наистина вкисна края на вечерта! Бавно поехме с Тони към станцията на метрото, но разговорът вече не вървеше.

- Виждаш ли - казах му аз. - Винаги съм се възмущавал от студенината, която много хора проявяват тук. От това, че постоянно се оплакват, че нищо хубаво и вълнуващо не им се случва в живота им, или че онова, което се случва, е твърде малко. А аз винаги съм си мислел, че не съм като тях. Че имам не само очите, но и сетивата да открия очарованието на една уникална среща, да й се насладя докрай... Че мога да разпозная безпогрешно един добър човек, срещнат просто ей така - без причина. И... тази вечер се провалих. Очевидно съм просто един от мнoгoто други.

Прибрах се у дома и реших да използвам последния шанс - интернет. Пуснах компютъра си и написах: Ню Йорк - House - Хотел. Излязоха няколко резултата, като най-вероятният бе "Сохо Хотел" - само на няколко преки от бара. Вдигнах телефона, макар да бе един и половина през нощта. От другата страна отговори някакъв сънен администратор.

- Извинете ме - казах аз, - бих искал да говоря с един от гостите на хотела Ви, но не знам фамилното му име. Първото му име обаче е Саймън и е от Англия. Бихте ли могли да го откриете и да ме свържете с него?...

- Няма такъв човек в този хотел, господине - отвърна лениво администраторът. - Просто няма такъв.

- Няма такъв - казах си аз след като затворих телефона. Може би тази среща въобще не се бе състояла. Може би всичко това бе само плод на моето въображение. Кой знае?... Погалих Джем по главата, той завъртя опашка и...

Мммм - да! Няма такъв човек. Просто - понякога в живота се случват неща без причина и ние никога не узнаваме защо. Това бе станало и тази вечер с мен или - кой знае. Кой? Най-малкото - ако нямаше такъв англичанин - щях ли да напиша всичко това!

© Едуард-Уилям Брадфорд
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.12.2006, № 12 (85)

Други публикации:
Едуард-Уилям Брадфорд. Няма такова нещо. София: Графика 19, 2006.