ОТ АМЕРИКАНСКИ ПРЕЛЕСТИ ДО АМЕРИКАНСКА ТРАГЕДИЯ
Упадъкът на Републиката като Реквием за Американска мечта

Едуард-Уилям Брадфорд

web

---

Abstract: The article reviews aspects of domestic politics in the United States in the wake of the midterm elections for Congress. The main focus and argument of the article is that the American republic is in decline in a fashion similar to the decline of the Roman republic. The author tries to explain the crises of conservatism and liberalism and the emergent American neofascism as a direct result of nationalism, the isolationist policies of Trump and the presence of plutocracy which erodes democracy as a political system.

Keywords: Contemporary American politics, Donald Trump, Midterm elections, Crisis of representation, Crisis of institutions, Constitutional crisis, Fascism, Nationalism, Conservatism, Liberalism, Democracy, Plutocracy, Decline of the American republic

---

"Америка е империя на свободата!"
Томас Джеферсън

Империите в чисто исторически план са се оказали възможно най-добрата форма на обществено и политическо управление. Доказателства в защита на подобно твърдение са обединяването на необятни мултикултурни, мултинационални и мултирелигиозни територии, които за времето си са постигнали огромен политически, икономически, социален и научен просперитет.

Най-дълго просъществувалата империя е Римската империя - 2206 години. В тази цифра влизат традиционната Римска империя, Римската република и Източно-Римската империя, известна също така като Византия или Византийска империя. Следвана от Пандианската империя в Южна Индия - 1850 години.

Републиките трудно могат да се похвалят с подобни успехи, или продължителност на съществуване.

Най-дълго съществувалата република е Сан Марино - 1717 години.

Американската република е създадена по образец и модел на Римската република, която е просъществувала седем века (от шести век преди новата ера до първия век от новото хилядолетие). Римската република е била еднопартийна независимо от наличието на Сенат. Начело на нея е стоял диктатор (легитимна титла за управител по онова време). Последният пожизнен диктатор е Юлий Цезар, който в края на властта си, преди да бъде убит, управлява, участвайки в триумвират. Идеята за републиката като съвършена форма на управление е била основата, която бащите, създатели на модерната американска държава, залагат в американската конституция.

"Америка е империя на свободата!", заявява през 1780 година по време на войната за независимост, третият американски президент и автор на Декларацията за независимост Томас Джеферсън. Историческата фраза, развита от Джеферсън, определя отговорността на британските колонии в Америка (в последствие САЩ) да разпространят идеята за свободата по целия свят.

Почти две години след избора на четиридесет и петия американски "президент" Доналд Трамп, в навечерието на междинните избори, Америка се оказа в състояние на морален колапс. Причините да се стигне до него не са една и две. Но конкретният повод, даващ основание за подобно екстремно определение, бе поредната номинация и избор на съдия във Върховния съд на страната.

Моралният колапс всъщност започна с избирането на изпълняващия длъжността "президент" Доналд Трамп.

Продължи с нарастването на омразата и враждебността, които доведоха до нацисткото сборище и поход в град Шарлотсвил, щата Вирджиния и убийството на 32-годишната Хедър Хайер.

Продължи с ескалирането на омраза, расизъм и ксенофобия.

С проявите на безсмислена и с нищо непровокирана жестокост спрямо имигранти и незаконното отнемане-отвличане на деца и изпращането им в лагери затвори.

С неуважението и сексуалните посегателства над жените.

С неуважението и незачитането на закона и институциите.

С непрестанните атаки срещу медиите.

С атаките срещу всеки и всички, които не споделят възгледите на крайната радикална десница, нео-нацистите и белите националисти.

С демонизирането на мексиканците, мюсюлманите и хората от Латинска Америка, търсещи политическо убежище.

С поредното масово убийство на единайсет души в синагогата в Питсбърг, щата Пенсилвания.

С непрестанните опити да се отслаби и разгради демокрацията като политическа система.

Списъкът може да продължи до безкрай, но независимо от това, колко е дълъг - би могъл да се обобщи с две думи:

"Новото нормално"...

Непосредствено след гласуването на номинацията в Сената, Републиканската партия шумно отпразнува поредната си пирова победа, без да се интересува, че степента на разделение, омраза и враждебност в обществото като резултат на това назначение може да тласне страната към безредици и хаос. За нея това не е просто победа над опонента (Демократическата партия и либералните възгледи). За нея това е победа над врага, който трябва да бъде унищожен. За Републиканската партия е по-важно да овладее и доминира Върховния съд, отколкото неговата легитимност, която след това назначение се превръща в идеологически (партийно) спорна институция.

Партията, която загуби цялостния избирателен вот (popular vote) и използва помощта на враждебна чужда държава (Русия), за да манипулира изборите за президент през 2016 година - празнува.

Партия, която не стои зад ценностите, зад които огромното мнозинство американци стоят и споделят.

Партия, която е напълно отчуждена от реалностите и това, какво е Америка.

Партия, която гледа на политическия си опонент като на враг!!!???

Това също са индикации за, и част от моралния колапс...

По повод поредното назначение на съдия във Върховния съд професорът по конституционно право и бивш декан на факултета по право в Йейлския университет Роберт Пост заяви публично: "Това е Американска трагедия."

Изразът по смисъл препраща към известния роман на Теодор Драйзър. Но трагедията, описана в него, не се простира извън личната трагедия на главният герой Клай Грифитс. По-скоро събужда асоциации с пиесата и едноименния филм "Американски прелести" (American Beauty - 1999), където се разказва за трагедията на американската средна класа, осъзнала през 90-те години на миналия век горчивата истина и краха на илюзиите на консумативното общество. Алюзията между романа и пиесата-филм, е удачна, защото от това време започва процесът на морален колапс в американското общество, който професор Роберт Пост определя като Американска трагедия. Пък и не на последно място очертава кратката времева рамка (1990-2018), в която назначението на Брет Кавано е кулминация на много по-дълбоки и значими културни процеси в американското общество. Разбира се, рамката може да бъде разтеглена и по-назад във времето. Например до средата на миналия век, след края на Втората световна война. Защото тогава, за определена избрана част от американското общество, започва разцвета на "Доброто старо време", което днес не съществува повече.

Сагата Кавано...

Брет Кавано не е нито първият, и едва ли ще е последният консервативен съдия, номиниран и назначен във Върховния съд на Съединените щати. Но онова, което значително отличава избора и назначението му от останалите консервативни съдии е свирепата съпротива, както на представителите на Демократическата партия в Сената на Конгреса, така и на значима част от обществото: утвърдени публични авторитети, организации, движения и сдружения. (Между тях две хиляди и четиристотин професори по право плюс Асоциацията на юристите в Америка.)

Преди назначението си Брет Кавано бе съдия във федерален апелативен съд. Работил е активно за администрацията на Джордж Буш, където се произнася в защита на методите на мъчения, използвани от администрацията на Буш след атентатите от 11 септември. Той е и яростен защитник на идеята за отмяна на правото на аборти, утвърдено с решение на Върховния съд (Roe vs. Wade - 1973).

По време на номинацията му беше обвинен от пет жени в сексуално насилие, а една от тях - професор Кристин Форд свидетелства и пред сенатската правна комисия, която интервюира всеки кандидат за Върховния съд. Показанията на професор Форд предизвикаха вълна от публични протести и демонстрации в цялата страна.

На Брет Кавано беше дадено правото на отговор...

Изпълнен с гняв и партийна ярост, той отхвърли всички обвинения срещу него и позовавайки се на конспиративна теория (а не на доказателства) заяви, че е жертва на политическа атака от страна на Демократическата партия, Хилари Клинтън и Джордж Сорос. (Последният напоследък е обвиняван за всичко, което може да Ви дойде на ум...) Останалите четири жени не бяха изслушани от сенатската комисия или разпитани от ФБР, макар че и без техните показания от "гардероба изпопадаха доста скелети". (Като например тежката алкохолна зависимост на Кавано.)

Противопоставянето срещу номинацията му се изостри толкова много, че преди сенатската комисия да гласува, един от влиятелните републикански сенатори Джеф Флейк (отявлен критик на президента), поиска една седмица отсрочка, в която ФБР да извърши допълнително разследване на обвиненията в сексуално посегателство. В резултат на обществения натиск разследването неохотно беше поискано от Белия Дом, който единствено има правото на това. Но част от тези прерогативи е и определяне на параметрите на това разследване. След една седмица на затаен дъх, резултатите бяха представени на Сената и се пристъпи към процедурата на гласуване.

С 50 за, срещу 48 против Брет Кавано стана поредният съдия във Върховния съд на САЩ.

Това са фактите около тази сага, но зад сухата статистика има много по-дълбоки и невидими с просто око явления и процеси, който текат в американското общество от началото на 90-те години на двайсти век.

По-важните от тях могат да бъдат степенувани по следния начин:

Криза на представителството

Дори не са изминали и две години от "президентството" на Трамп, и с изключение на неговите крайни поддръжници, никой в страната няма съмнение, че това е човек с престъпно минало, с престъпно съзнание и поведение, и заради зависимостта си от парите на руската организирана престъпност (мафия) е извършил национално предателство, сътрудничейки си с Русия, за да се домогне до президентския пост. В момента тече разследването на специалния прокурор Роберт Молър, което е обект на постоянен натиск и нападки от страна на Белия дом. Не е ясно дали след края му Молър ще е в състояние да предостави защитими в съда доказателства за държавна измяна и предателство от страна на Трамп и шайката от роднини: дъщеря, синове, зет и компания, макар че до момента разследването е повдигнало криминални обвинения срещу 32 души, а някои от тях вече отпътуваха към затвора. Но дори и да успее да представи подобни доказателства, това не означава автоматично, че срещу Трамп ще бъде заведено криминално съдебно производство. За целта той трябва първо да бъде отстранен от офис с процедура на импийчмънт. Демократическата партия спечели мнозинство в Камарата на представителите в Конгреса и вероятно ще гласуват така наречените клаузи за импийчмънт. Но след това Сенатът, председателстван от Председателя на Върховния съд Джон Робъртс трябва да заседава като съд и с мнозинство от две трети да потвърди импийчмънта. Това практически е невъзможно, защото Демократическата партия няма необходимото мнозинство в Сената, за да отстранят Трамп от президентския пост и срещу него да започне криминален процес за държавна измяна.

Този "Параграф 22" е и един от най-тежките тестове за американската демокрация. Тоест при очевидно престъпно поведение от страна на Трамп&Cie, институциите не са в състояние да произведат адекватно правосъдие. Това от своя страна създава моралната заплаха, че щом президентът на страната е недосегаем от закона и правосъдието, защо обикновените граждани трябва да са.

И така, от криза на представителството проблемът се разпростира върху:

Криза на институциите

Когато на 27, 29 и 30 юни 1974 година Камарата на представителите гласува три клаузи за импийчмънт на Ричард Никсън, в Сената има формирано мнозинство от 2/3 демократични и републикански сенатори, готови да потвърдят импийчмънта. И Никсън подава оставка. В замяна на това, вицепрезидентът му Джералд Форд, който встъпи в длъжност на мястото на Никсън, го помилва от бъдещо съдебно преследване. Това обаче не е идентична със сегашната ситуация и си струва да се отговори защо.

Ако зависимостта на Трамп от Путин и Русия е повече от очевидна, то не може да не направи впечатление, че най-яростните критици на Трамп по време на първичните избори в Републиканската партия - сега са негови най-яростни защитници. Сенаторите републиканци Тед Круз от щата Тексас, Марко Рубио от щата Флорида, Линдзи Граам от щата Южна Каролина, ръководителят на републиканското мнозинство в Сената Мич Маконъл и Ранд Пол от щата Кентаки.

Защо?...

Ако приемем за достоверна презумпцията (всъщност не е презумпция, а факт), че след фалитите си през 2004 година за 1.8 милиарда долара и през 2009 година за почти 4 милиарда долара, Трамп се "изправя на крака" с помощта и парите на руската мафия, изпрани и преведени му чрез Дойче Банк, (проверени и доказани факти), то през 2016 година кой точно финансира кампанията му?... И ако тези парични потоци са със същия произход, изкушавам се да спекулирам с въпроса - само той ли е облагодетелстван от парите от Русия или... и Републиканската партия като цяло. Делото срещу наскоро арестуваната и обвинена в шпионаж руска гражданка Мария Бутина предстои. Може би от това дело би могло да стане ясно откъде идват парите, с които Националната асоциация на притежателите на оръжия (NRA) е спонсорирала изборите през 2016 година не само на Трамп, но и на цялата Републиканска партия. Иначе не съществува логично обяснение защо най-яростните противници на Трамп след избирането му стават и най-яростните му защитници, когато стане дума за Путин и Русия, освен ако не са поставени в някаква форма на зависимост. Но от кого и срещу какво?... Само заради мизерния пост министър на транспорта на съпругата си ли Мич Маконъл категорично отказва на Барак Обама Сенатът да излезе с публична декларация, че Русия се опитва грубо да влияе и манипулира изборния процес. Нещо, което е известно както на президента, така и на разузнавателните служби, така и на лидерите на двете партии в навечерието на изборите през 2016, но не и на избирателите.

Сега е известно на всички, но... какво от това.

В американската законодателна система няма процедура за касиране на изборите, когато са опорочени, каквато има в много европейски държави. Единственият орган, имащ право да се произнесе по законността на изборите, е Върховният съд. Точно с негова помощ Джордж Буш "спечели" изборите срещу Ал Гор през 2000 година, защото Върховният съд не допусна повторно преброяване на гласовете в спорния щат Флорида.

Поради факта, че сме република (а не демокрация), съществува един анахронизъм в изборното законодателство, наречен Избирателен колеж, който всъщност пряко избира президента. Загубата на Хилари Клинтън през 2016 година е резултат от загуба на гласовете в Избирателния колеж. Иначе тя печели общия вот срещу Трамп с около три милиона гласа. Ситуация, аналогична със загубата на Ал Гор през 2000 година. Във всички случаи на американската история, когато Избирателният колеж не представлява адекватно общия вот (popular vote), той гласува в полза на Републиканската партия. Това се случва четири пъти: през 1876, 1888, 2000 и 2016. Конкретно с изборите през 2016 не е ясно в кои щати и с колко гласа е подменен вотът в резултат от намесата на Русия. Най-фрапиращ случай е с щата Джорджия, където в навечерието на изборите федерални, щатски и неправителствени институции изрично предупреждават Държавния секретар на щата, че избирателната система е силно уязвима - меко казано. Не само поради факта, че е изцяло електронна (няма книжни бюлетини), но има и крещящи пропуски в сигурността на сървърите, която я подържат, даващи възможност за манипулация на резултатите. Предлагат му и помощ с цел тези пропуски да се отстранят, но той отвръща, че това са либерални измишльотини и глупости, а системата за гласуване е наред...

Русия и разузнавателните й служби едва ли са проспали този факт. Но по-интересното е, че непосредствено след изборите и отчитането на гласовете въпросните сървъри, поддържащи системата за гласуване, са... напълно изтрити. Познайте до два пъти от коя партия е Държавният секретар на щата Джорджия. За провалилите се на верния отговор от първия път (и за "протокола") той е републиканец. Няма да спекулирам с това, колко щати имат републиканци за държавен секретар (длъжностното лице, което отговаря за изборния процес и сертифицирането на подадения щатски вот) и колко други са действали държавнически и отговорно по време на изборите през 2016 година или плюс-минус са следвали примера на колегата си от Джорджия.

Без да навлизам в допълнителни подробности за това, къде, как и защо е компрометиран изборният процес, нямам никакви угризения и скрупули да кажа, че в резултат от намесата на Русия

Изборите през 2016 година са нелигитимни!

Ами сега...

Защо се стигна до тук и какво следва нататък. Изборите не могат да бъдат отменени по законов път. Единственото възможно нещо е сегашният президент и вицепрезидент да бъдат импийчнати заради колаборирането им с чужда държава в замяна на личен финансов интерес. (Визирам повече Трамп, отколкото вицепрезидента Майк Пенс.) Вече обясних колко е трудна процедурата по импийчмънт на Трамп. А в случаите, в които щатските, а не федералните прокурори ще водят криминални и граждански дела срещу него (засега му се задават поне около дузина), всичките те ще бъдат обжалвани с цел в крайна сметка да се сезира Върховният съд. Поради което е изключително важно Върховният съд да е под контрола на консервативни съдии. Тълкуванието на Брет Кавано по отношение на това, за какво може да бъде отговорен действащ президент, е ясно отдавна: На него (президента) не може да му се връчва призовка, той не може да бъде разпитван и срещу него не може да се води никакво съдебно производство.

Остана ли някой, който да не е разбрал защо и в замяна на какво бе сагата Кавано?...

При наличието на криза на представителството и криза на институциите, нормално е да се очаква и появата на:

Конституционна криза

Реалностите при създаването на американската конституция нямат нищо общо (или поне твърде малко) със сегашната реалност. Партизанщината никога не е била чужда на политическите партии, но и никога не е ескалирала до степен, както сега. Да не говорим за всякакво погазване на каквито и да било норми за обществено приличие от така наречения "президент". Давам си реална сметка за това колко радикални могат да са както крайното дясно, така и крайното ляво. В общественото пространство се натрупа огромно количество негативна енергия, която трябва да се освободи по някакъв начин. Очевидно е, че при сегашната ситуация институциите не са адекватни. И няма как да са, когато са обект на постоянни нападки от страна на Трамп и администрацията му. Единственият законен начин да се преодолее сегашната криза е чрез избори.

Тук отново бих спекулирал с друг въпрос. Може ли една нелегитимна власт и един нелегитимен президент да бъдат отхвърлени със законови и демократични средства? Вижда се, че законовите не работят особено успешно (поне за сега). Демократичните средства са изборите, но кой може да гарантира, че Русия, веднъж окуражена от безнаказаната си намеса, няма да се опита отново. Или друга държава или държави като Китай, Северна Корея или Иран. Дори само наличието на съмнение относно това, колко са честни изборите, може да доведе до истинска, трудно преодолима конституционна криза. И ако допреди избора на Брет Кавано решенията на Върховния съд бяха приемани безусловно както от институциите, така и от мнозинството в обществото, то след неговото назначение се поражда сериозен проблем с легитимността на този съд и неговата безпристрастност (да се разбира надпартийност). Видно от поведението му пред сенатската правна комисия, Кавано е човек, който се ръководи не от закона, а от религиозни, тясно партийни възгледи и конспиративни теории. Тоест - не е проблем това, че е консервативен. Проблемът е, че решенията му са мотивирани не от доказателствата в правото, а от идеологически и други мотиви. Той е всичко друго освен партийно безпристрастен. И това на практика означава, че всяко решение, в което участва и той, ще бъде подложено на остра критика от страна на политиците и обществото. И ще разделя още повече и без това полярно разделената нация.

Ако погледнем назад в историята, ще видим, че всяка нелегитимна власт или управник са били премахвани само по два начина. Или чрез преврат, или чрез революции (граждански войни). Към това ли се плъзга Америка? Страшно е дори да се помисли...

Току-що проведените междинни избори не дадоха категоричен и еднозначен отговор на този въпрос. Те само очертаха ясно границите на двата лагера, които след приключването им, отправиха "оръдейни залпове" един срещу друг. По-скоро става дума на насилие върху самия мен, да призная, че конституционната криза ще ни се размине. Демокрацията предполага решаването на политически проблеми чрез свободни избори и без насилие. Но... как ли би изглеждала теорията за ненасилие на Ганди или Мартин Лутър Кинг в условията на Хитлер или Мусулини...

Криза на традиционното дясно (консерватизма)

Сегашното състояние на Републиканската партия е нещо повече от хроника на една предизвестена смърт. Както писах в предишната си публикация, "Трампизъм. Война на с(ц)ветовете, но не по Хърбърт Уелс", разпадът на тази партия е неизбежен. Ако бяха загубили изборите през 2016 година (те всъщност ги загубиха), Доналд Трамп щеше да напусне политическата сцена, отнасяйки със себе си половината (ако не и повече) от партията. Сега, оказвайки се по неволя изпълняващ длъжността "президент", след като напусне Белия дом, той ще завлече със себе си не само част, а цялата партия. В момента Републиканската партия не е консервативна партия, представляваща традиционното автентично дясно. Републиканската партия днес (или поне това, което е останало в нея) е личната партия на Доналд Трамп и не е консервативна, а крайно дясна радикална фашизоидна формация. Умерените и традиционни консерватори я напуснаха отдавна. Онези, които останаха, са обект на преследване вътре в самата партия. Първоначалните намигвания и флирт от страна на Трамп към всякакви националистически, расистки и неонацистки формации, в крайна сметка доведоха до устойчив политически брак. Онази липса на фашистки елити, за които говорих преди две години, вече е запълнена.

Твърдението, че не нещо друго, а откровен фашизъм настъпва в Америка вече не е обект на скептицизъм и съмнения. То е нещо, което мъчително и болезнено се осъзнава от мнозинството американци, но... какво да се направи, за да бъде спрян.

На 12 октомври тази година, в клуба на Републиканската партия в Манхатън бе поканен за лектор лидерът на "Гордите момчета" - крайно дясна националистическа фашистка организация, чиито девиз е: "Аз съм западен шовинист и отказвам да се извиня за създаването на модерния свят". След събитието, членове на "Гордите момчета" нападат физически и пребиват както демонстранти на Антифа, събрали се пред клуба, така и случайни граждани по улиците на Манхатън. В тази връзка, Александър Риид Росс - автор на книгата "Срещу пълзящия фашизъм", заяви, че поканата към лидера на "Гордите момчета" да говори пред републиканския елит е не въпреки неговия открит екстремизъм, а именно заради наличието му. На практика това е както одобрение и окуражаване към останалите членове на партията да използват този език на омраза и призиви за насилие, така и подкрепа за осъществяването на съюз между фашистката формация и крайната радикалната десница на партията.

Авторът на книгата "Фашизмът днес - какво е това и как ще завърши" Шейн Бърли определя "Гордите момчета" като част от насилствено, расистко скинхедс движение, което се простира назад във времето до осемдесетте години на миналия век, взимайки яростта на белите мъже и насочвайки я срещу маргинални общности. И докато в миналото движението на скинхедс пропуска възможността за устойчиви трайни връзки с която и да е основна партия, то сега връзката им с "Гордите момчета" се оказва крайно успешна.

В този контекст изгревът на радикалното фашизирано дясно по времето на Трамп е естествен завършек на процес, започнал през деветдесетте години на миналия век, но получил пълна реализация в момента, в който Републиканската партия стана партията на Трамп. Той я окуражи и насърчи членовете й да бъдат изпълнени с омраза и насилие толкова, колкото им се иска да бъдат.

През 2004 година, историкът и автор на книгата "Анатомия на фашизма" Роберт Пакстон заявява, че скинхедс могат да бъдат функционален еквивалент на Хитлеровите шпицкоманди SA (националсоциалистическите паравоенни милиции, известни още като кафявите ризи, извършили Нощта на дългите ножове на 30 юни 1934 година) или Черните ризи на Бенито Мусолини.

След като крайната консервативна религиозна десница от шейсетте и седемдесетте години на миналия век започва да доминира избирателната база на републиканците, сделката с дявола е окончателна и плоскостта, по която партията се плъзга надолу от около половин век, достига естествения си завършек. Републиканската партия поне до скоро беше партия предимно на старите бели мъже. Но с всяка изминала година те намаляват и демографските тенденции в страната ясно показват това. Кой е останал в тази партия тогава? Етническите малцинства на чернокожите, латините и азиатците присъстват маргинално в нея. Тоест - по няколко души, колкото да се каже, че ги има, но всъщност не са там. Гей общността (съществен и важен избирателен сегмент) не е там поради хомофобската политика на консерваторите. Жените също масово я напускат, водени от феминистките движения заради незачитането на жените като равни и пълноправни членове на обществото и републиканското разбиране, че жената е собственост на мъжа. Емигрантите и онези американски граждани, които не са родени тук, също са извън тази партия. Младите хора с образование не желаят и да чуят за републиканците. Тогава от кого се състои членската й маса?

Като процент републиканските избиратели представляват само 30 процента от общия брой на населението на САЩ с тенденция към намаляване. На първо място, мнозинството от членовете са все още старите бели мъже, които считат, че привилегиите, от които са се ползвали през целия си живот, са даденост, която не подлежи на отмяна. Следвани от всякаква необразована малограмотна измет-пасмина, която не е в състояние да отговори адекватно на съвременните социални изисквания за успешна личностна реализация. (Търсенето на нискоквалифициран труд все повече и повече намалява.) Следвани от всякакъв вид религиозни фанатици и фундаменталисти. Следвани от открито расистки формации като Ку-Клус-Клан... бели националисти, всевъзможни радикални милиции, скинхедс, нео-нацистки и открито фашистки формации. Дори целият този сбор от сами по себе си маргинални групи не е достатъчен, за да превърне сегашната Републиканска партия в национално представителна, традиционна консервативна политическа формация. Или както Хилари Клинтън определи поддръжниците на Трамп: "Кошница с жалки окаяници". (Basket of Deplorables). С такава партийна база партията на Трамп не може да се надява, че ще отиде далеч. Няма как и... те го знаят.

За онези, или това, което е останало от сегашната Републиканската партия, отдавна е ясно, че демокрацията като политическа система в сегашния си вид не работи повече за тях и в тяхна полза. А за в бъдеще ще работи още по-малко. Тоест - те са наясно, че им се задава дълга (поне няколко десетилетия) принудителна опозиционна "ваканция", ако изобщо оцелеят като партия. Ако изчезнат - ще повторят горчивия опит на Партията на Вигите от средата на деветнайсети век. (The Whig Party 1834-1860). За съжаление, подобно евентуално изчезване няма да е само техен проблем. То автоматично ще се превърне в проблем на Демократическата партия, но за това малко по-надолу...

Единственото спасение, което републиканците виждат в момента, е, че щом в сегашния си вид демокрацията не работи повече за тях, то тогава да я натъкмят-натаманят-променят по начин и във вид, по който да работи независимо на каква цена. Отчаян, но единствено възможен ход за тях в момента. Целта оправдава средствата и те могат да са всякакви. От възползване от тенденциозно преначертани избирателни райони (известни още като порочната практика Джеримендеринг), лишаване или ограничаване по всякакъв възможен начин на избирателните права на малцинствени групи (чернокожи, латини, индианци, хора с присъди в миналото си или излежаващи наказания) настояване за специални идентификационни документи в изборния ден. Произволна промяна на избирателните списъци и заличаване на правоспособни гласоподаватели, ако за тях има съмнения, че ще гласуват за Демократическата партия. Негативни рекламни кампании с изкривени или неверни факти. Насаждането на страх с несъществуващи заплахи към избирателите си. Призоваване и окуражаване за употребата на насилие! Безспорен лидер в това отношение е сегашният президент-фюрер, който насъсква аудиторията си към насилие по време на публичните си предизборни прояви. Нито Трамп, нито партията му си дават сметка, че колкото повече се радикализират, толкова повече това радикализира и крайната левица, защото двете крайности работят на принципа на скачените съдове. До какво може да доведе подобна ескалация и конфронтация е последното нещо, което занимава републиканците.

Аргументите и фактите, показващи тежка криза на традиционното дясно (консерватизма) в американската политика, са много. Още по-малко те са от вчера или са започнали с "избора" на Доналд Трамп. Но струва ми се, че един (ако не и най-важният) от аргументите в тази поредица е повече от ироничен. След като в продължение на почти цял век Америка се бори неистово с национализма и националистическите формации по цял свят, най-накрая и тя самата се зарази с него...

Почти като средновековните лекари, които са се борили с холерата, едрата шарка и чумата.

Републиканската партия като чума... Май Самюел Бекет беше писал нещо по този въпрос, но колко души четат Бекет днес...

Причините за този неимоверен упадък в не малка степен се коренят и в

Кризата на традиционната левица (либерализма)

Такава очевидно съществува, но е трудно да се каже дали е резултат от глобалното настъпление на радикалното дясно, или последното е в резултат на отстъпление на либералното ляво. Може би по-скоро второто.

Призивът на Удро Уилсън след края на Първата световна война за потвърждаването и вяра в либералната демокрация като политическа система, родена в годините на просвещението, се проваля. Независимо от това, след края на Втората световна война САЩ успешно реализират идеята на либералната демокрация в тогавашния нов световен ред. Тя достига апогей в края на двадесети век с края на Студената война и разпада на двуполюсния модел на света. След нея, Америка губи световната си лидерска позиция над тази политическа система, защото с разпада на бившия Съветски съюз и сателитите му - либералната демокрация на практика завършва своята мисия и цел.

Упадъкът на традиционното американско ляво и либерализма е трудно да се обясни, ако се разглежда извън контекста на световния ред (доколкото той съществува) след края на Студената война. До "избирането" на Доналд Трамп за президент, поне за Западния свят, световният ред се основаваше изцяло на основите на либералната демокрация, свободния пазар и сътрудничеството между държавите в името на тези ценности. След 2016 година много неща не са вече същите нито вътре в Съединените щати, нито в глобалния световния "ред".

Защото, уви, той в момента е абсолютна антитеза на либералната демокрация!

Професорът по право във Вашингтонския университет Томас Шоенбаум в своя статия от юли тази година определя тенденциите в него по следния начин:

• Всяка нация е свободна сама по себе си да използва икономическа, военна и политическа сила, за всичко, което я облагодетелства.

• Съюзниците са бреме и тежест.

• Доминиращите държави би трябвало да могат да определят сферите си на влияние.

• Търговията е лоша, освен в случаите, когато търговският баланс ни облагодетелства.

• Икономическият протекционизъм е необходим за защита на работните места.

• Имиграцията и влизането в страните трябва да са под строг контрол.

• Моралните и законовите стандарти не важат, когато се отнасят до международните взаимоотношения, а международният ред, основан на правила, не важи, когато се отнася до поведението на държавите.

• Държавите нямат работа да се занимават с човешките права в други държави.

В книгата си "Отстъплението на Западния либерализъм" авторът Едуард Лус извежда на преден план аргумента, че либерализмът е в упадък най-вече защото е абдикирал от своята естествена функция да мисионерства и да се самопропагандира. Според мен този аргумент е валиден само до известна степен. Или поне не бива да се разглежда извън контекста на обстоятелството, че в последните трийсет години Америка се придвижва в посока от демокрация към плутокрация. Трайният съюз между интересите на едрия бизнес и капитал и политическия елит не са нещо, което може с лека ръка да бъде заметено под килима. През годините традиционното ляво в политическия спектър, представлявано от Демократическата партия, винаги е страдало от тежкия комплекс да не би да бъде обвинено в социализъм, марксизъм или, не дай се боже, комунизъм. Поради което традиционното ляво в Съединените щати винаги се е стремило да заема място пò в центъра на политическия спектър, отколкото в ляво. Крайната либерална левица никога не е била съществен фактор в политиката и управлението до избирането на Барак Обама за президент. Има и още едно обстоятелство, което не е маловажно. В последните 30-40 години концентрацията на богатство и власт никога не е била толкова голяма, колкото е сега. Това също е фактор, обясняващ отслабването на традиционното ляво. Защото постоянното обедняване на голяма част от населението в крайна сметка води до изключването му от процеса на демокрация.

Проспериращата средна класа в Америка, която бе гръбнакът на икономическия възход след края на Втората световна война, вече я няма. След 1970 година финансовите институции значително увеличават участието си в политиката. Производството се подменя от финансови услуги (кредитна политика) и това води до появата на огромни потоци от спекулативен капитал. За справка - производството през 2010 година е 10 процента, докато финансовите услуги са 21 процента от брутния вътрешен продукт. По тази причина днес корпорация като "Дженерал Електрик" има повече печалба от финансови спекулации, отколкото от производство. Несигурността за запазване на работните места играе доминираща роля в икономиката. В книгата си "Богатството на народите" (The Wealth Of Nations) Адам Смит определя солидарността, съчувствието и взаимната подкрепа от всички членове на обществото като основни икономически сили, защото степента на демокрация е в пряка зависимост от състоянието на икономиката. Днес едрият бизнес в Америка въобще не мисли така. Той иска индивида да мисли само за себе си и за това, как да оцелее в условията на постоянно обедняване.

През петдесетте и шейсетте години на миналия век нямаме катастрофални финансови кризи, защото банковата дейност е регулирана. Днес - банковите лобисти пишат законите за регулации на банките. Затова по време на финансовата криза от 2008 година стигаме до парадокса: "Твърде голяма (банка), за да фалира" (Too big to fail).

Далеч съм от мисълта, че в Америка може да възникне социализъм. Пък и не е необходимо една провалена социална идея да се възражда. По принцип - предположенията са майка на всички провали, но кой може да гарантира, че след подобно масово обедняване и лумпенизиране на огромната част от населението, в крайна сметка това няма да доведе до появата на американския "Ленин". Огромните диспропорции между богати и бедни неминуемо подкопават устоите на истински демократичното общество. И това обяснява защо толкова голям процент от американското население е апатично към политиката и отказва да участва активно в изборния процес. Трийсет процента от правоспособните американски избиратели не са гласували в изборите през 2016 година.

Демократическата партия в момента е също толкова зависима от лобистки интереси, колкото и Републиканската. Това създава усещането у гласоподавателите й, че както и да гласуват - техният глас не води до истински структурни промени на политическото статукво (в случая плутокрацията). В Америка всичко е бизнес и въпрос на пари. Политиката също. Цената на едни избори е астрономическа цифра и непосилна за която и да било партия. Затова партиите са силно зависими от едрия бизнес и корпорациите, които са основните им финансови донори. Какви закони се предполага да приеме политическа партия, която е в мнозинство? Такива, които облагодетелстват и обслужват интересите на спонсорите им. И това е порочният кръг, който създава плутокрацията днес.

Опитите на демократите да обединят политическия център с лявото и крайната левица не постигат желания резултат. По-скоро предизвикват процес на фрагментация и фракции, аналогични с тези в Републиканската партия.

Жалкият опит през 2016 година на независимия сенатор от щата Вермонт Бърни Сандерс да се превърне в новото лице и лидер на крайната либерална левица завърши с абсолютно и напълно заслужено фиаско. "Идеите" и ценностите, които той пропагандираше, бяха проява на популизъм, поради което не бяха припознати като автентични от крайната либерална левица в Демократическата партия. С идването на власт на Доналд Трамп и изгрева на радикалното фашизирано дясно, бидейки малцинство в двете камари на Конгреса, за Демократическата партия не остана друг полезен ход, освен да премине в постоянна отбранителна позиция. Дори само дни преди междинните избори за Конгреса, вместо да поведе яростна кампания срещу опитите на сегашната администрация и Републиканската партия да манипулират за пореден път изборния процес и да легитимират профашистката си националистическа ориентация, те се надяват по-скоро на наказателния вот на избирателите срещу Трамп и шайката около него.

Проблемите на демократите не се изчерпват с това. Лидерите на Демократическата партия в Камарата на представителите и в Сената (Нанси Пелоси и Чарлз Шумър) се припознават от левия електорат повече като номенклатурни, морално и политически износени и изхабени фигури (част от статуквото), отколкото като автентични лидери на левицата, способни на нови идеи и визия за политиката и бъдещето на партията и страната.

И още...

Демократическата партия счита, че получава гласовете на чернокожите, латините, гей общността и жените като даденост (по право), а не като нещо, което заслужават с всекидневните си усилия да защитават интересите на тези избирателни сегменти. Да не говорим за раздразнението на независимите избиратели, които в 90 процента от случаите решават крайния изход на всички избори. Демократите не могат да се надяват, че при всеки рационален, (а не идеологически) избор те ще се оказват по-малко миризливото развалено яйце, което независимите избиратели ще предпочетат в резултат на рационални съображения. Независимите избиратели могат да си запушат носа един, два, три... пет пъти, когато гласуват за лявото. Но не може да се очаква да го правят всеки път. Просто няма как да стане! В най-добрия случай те просто няма да се явят да гласуват.

Изборите би трябвало да са въпрос на интерес, но така ли е в действителност? Краткият отговор на този въпрос е: Не! Защото спорът дали икономическите интереси са "по-истински" от идеологическите, не е разрешен. Изборите от 2016 година ясно доказват това. Много жени гласуваха за Доналд Трамп въпреки неприкрития му сексизъм и женомразство. Както и малък брой чернокожи гласоподаватели въпреки открития му расизъм. Как да си обясним подобен парадокс?

Ако всеки избирател на Републиканската партия стриктно следваше своите икономически и социални интереси, то мнозинството от тях би трябвало да гласуват за Демократическата партия, защото са бедни. Вместо това - те очевидно гласуват срещу своите интереси, мотивирани не от рационален, а от идеологически (културно определени) съображения. Проблемът е доста добре изяснен в книгата на Томас Франк "Какъв е проблемът на Канзас" (What’s The Matter With Kansas - 2004). В опита си да обясни защо либералният през 19-ти и началото на 20-ти век щат Канзас в момента е непревземаема крепост на радикалния войнстващ консерватизъм, авторът изтъква като основен аргумент, че за разлика от тогава, когато консерваторите са взимали решения как да гласуват, водени от разбирането за социално и икономическо равенство - сега техните основни съображения са мотивирани от идеологически и взривоопасни културни проблеми като правото на аборт, правото на брак при хомосексуалните двойки, молитвите и вероучението в училищата и така нататък - все идеологически, а не рационални мотиви. Благодарение на пропагандната машина "Fox News" - в последните двайсет години цялата членска маса на републиканците драстично променя своя фокус на интереси от рационални към идеологически, които пренасочват заклеймяващия показалец към либералния елит. За тях този либерален елит е всичко, което не са, и не биха могли да бъдат.

Парадоксът да се гласува срещу собствения интерес е еквивалент на експеримента със жабата, която, поставена в тенджера със студена вода върху огъня, вместо да изскочи от нея, стои в тенджерата, докато водата заври. Тоест републиканският електорат, гласувайки за програмата на Републиканската партия, на практика убива себе си, но не е в състояние да преодолее инерцията на културните конфликти. Това е par excellence проява на етика на принципите. В резултат на която закономерно възниква въпросът защо при такава самоубийствена етика и поведение от страна на републиканците, демократите не печелят изборите с размазваща и съкрушителна победа. Отговорът се крие в расовата нетолерантност, иманентно присъща на белите мъже републиканци. Те са по-скоро готови на самоубийствен акт, отколкото да се окажат в същата категория като расовите малцинства, традиционно представлявани от Демократическата партия. И това е най-важният, съществен пункт от кризата на традиционния американски либерализъм днес.

"Феноменът" на неосведомения избирател, който прави нерационален избор, е еквивалент на неосведомения потребител, който купува стоки в резултат на рекламната индустрия, а не на реалните му потребности.

Демократическата партия не може да се надява, че ако Републиканската партия в резултат на крайна радикализация се срине и изчезне - то това ще е от полза за демократите. Истински функциониращата демокрация предполага наличието на постоянен обществен дебат между двата компонента - лявото и дясното. Какво ще стане с държавата, която в продължение на почти двеста години се е основавала на тези две партии. Фигуративно обяснено, какво ще се получи с конструкция, подпряна на два крака, когато единият изчезне. Същото като при тоталитарните държави, основаващи се на една партия, слята с държавата. Когато махнеш единия крак - конструкцията просто се срива.

Упадъкът на Републиката

Историците не са единни в заключенията си по отношение на причините защо точно се е разпаднала Римската република. Без да са степенувани хронологично, най-важните от тях, за които е налице консенсус, са следните:

• Моралният колапс - упадък. Примери за него са Колизеума и гладиаторските битки в него. В края на съществуването си властта в Римската република разчита на хляб и зрелища, водещи до пълното морално оскотяване на тълпите.

• Икономически проблеми и прекалена зависимост от робския труд. Осигуряването на храна за населението в Рим и все повече нарастващите военни разходи.

• Нашествията на Варварите. Хуните и миграцията на варварски племена.

• Изгревът на Византия и Константинопол като столица на Източно-Римската империя.

• Корупция в управлението и политическа нестабилност.

• Въвеждане на християнството като официална религия и загуба на традиционните ценности. Намеса на църквата в светските дела и политиката.

• Отслабване на римските легиони и зависимостта от наемнически армии.

Това са в най-обобщен вид причините за упадъка на Римската република. Ако се погледне на всяка една от тях със съвременни и непредубедени очи, не е трудно да се видят аналогиите между упадъка на Римската република и упадъка на Американската.

В този ред на сравнения моралният колапс на Американската република е повече от очевиден. Колизеумът е заместен от Холивуд и всякакъв вид развлекателни индустрии, които пречат на индивида да се превърне в личност, способна на рационален избор. Всички норми на цивилизованост са дълбоко погазени, обругани и заместени с войнстваща агресивност.

Икономическите проблеми произтичат от унищоженото и изнесено зад граница производство. Непосилният и постоянно растящ вътрешен дълг, хищническа кредитна политика и невероятните размери на спекулативния капитал. Степента на неравенство е в такива размери, че на практика маргинализира демокрацията като политическа система. Единственото, което е останало от нея, са изборите, които на практика не променят статуквото. Това доста добре обяснява защо трийсет процента от правоспособните избиратели упражняват правото си да не участват в тях.

Демокрацията в Америка е мъртва от шейсетте години на миналия век след движението за граждански права на чернокожите, феминистките движения, войната във Виетнам и движението за граждански права на хората с хомосексуална ориентация, когато в резултат на обществен натиск отдолу правителството е принудено на приеме закони, отразяващи този натиск. Онези, които биха възразили, че демокрацията не е мъртва, защото съществуват избори, не искат да признаят, че всъщност рекламната индустрия тържествува, продавайки продукт на неосведомени потребители, които правят национален избор. Ситуация, доста различна в сравнение с шейсетте години на миналия век.

Още няколко факта към това, какво представляват американските избори днес. Както и да бъдат определяни, в основата си те са, и остават инженерни избори. Според решение на Върховния съд от 1976 година (Buckley vs. Valeo) парите са форма на свобода на словото, а съгласно първата поправка в конституцията свободата на словото не може да бъде ограничавана по никакъв начин. Според американското законодателство корпорациите са хора (физически лица) и след като Си Ен Ен има правото на свободно слово - то защо и Дженерал Мотърс, Сити банк или която и да било друга корпорация да нямат същото право да изразят свободно словото си посредством пари. С други думи - свободата да бъдат законно купувани избори от корпорациите не може да бъде ограничена. Това е схемата, по която специалните (корпоративни) интереси навлизат в политиката, създавайки плутокрация, водеща до тежка ерозия на демокрацията.

Рекламната индустрия, която е във възход в последните 30-40 години, не е, за да рекламира дадена стока. Например: това е кола и тя има следните характеристики и качества. Рекламната индустрия е за производството на потребители и за нищо друго. Политиците са стока с определена марка, която трябва да бъде продадена. Същата тази индустрия кара хората да възприемат себе си не на базата на своите личностни качества и достойнства, а на базата на размера и разделителната способност на телевизора, който имат.

Общество, лишено от съчувствие и солидарност, където всеки е сам за себе си, не е демократично. А глобално общество, доминирано от такъв принцип, се насочва към масово самоунищожение. Маргинализирането на хората в страната води до ефекта, че седемдесет процента от населението няма никакво влияние върху политиката. Тези хора не са фокусирани върху нищо друго, освен върху яростта си един срещу друг.

След всичко казано дотук съм по-скоро склонен да мисля, че истинският проблем не е в демокрацията като политическа система, а в капитализма като икономически модел.

Псевдонауката Телеология изповядва схващането, че прогресът на развитие на нашата цивилизация върви във възходяща и градираща посока. Истината е, че не само няма доказателства за това, но след наличието на велики империи като Римската и Византийската, след упадъка им следват векове на невиждано мракобесие и ретроградност.

Колко дълго би продължил упадъкът на Американската република и как ще завърши, е трудно да се предскаже. Пък и не искам да влизам в ролята на пророк. За онези, които прибързано биха потрили ръце на доволство, че Америка се срива, бих припомнил, че от началото на това хилядолетие светът не се състои от отделни държави. Той е глобална общност. Ако Америка се окаже в развалини, това ще доведе до световно икономическо, финансово и политическо цунами, каквото няма еквивалент в човешката история. Битката за оцеляването на Америка е битка за всички нас. Ако след края на Студената война нямаше победители и победени, то след евентуален глобален срив няма да има оцелели и не оцелели. Много по-велики империи и републики от Америка са възниквали и изчезнали, оставяйки след себе си руини, като свидетелства за своето могъщество и блясък.

Еволюцията на вселената от възникването й до сега не може да бъде обяснена с теорията на Чарлз Дарвин. Тя е приложима само към живите същества, обитаващи земята. Преди да напусне този свят, гениалният английски астро-физик Стивън Хокинг предупреди, че най-голямата опасност за хората на земята не идва от космоса, а от самите нас.

Извън всяко съмнение е, че съвременните проблеми имат съвременно обяснение и решения. Но това не отменя факта, че историята е циклична в своята същност и определени събития в нея се повтарят на различно ниво. На единайсети ноември тази година светът отбеляза сто години от края на Първата световна война, породена от национализма на великите сили в Европа. По този повод, френският президент Еманюел Макрон заяви: "Национализмът е пълна противоположност и предателство към патриотизма. Старите демони на национализма, причинили Първата световна война и смъртта на милиони, се завръщат и отново напредват."

На по-малко от метър до него стоеше Доналд Трамп, който на 22 октомври тази година пред митинг на своите привърженици заяви: "Аз съм абсолютен националист!" Символизмът от неговото присъствие в този момент едва ли би могъл да е повече вледеняващ. Ако по-някаква нелепа причина, в резултат на възгледите си, Трамп започне военни действия, които да прераснат в световен конфликт, би ли могъл светът да се обедини, за да победи американския национализъм. И кой би бил лидер на подобно обединение? Русия... Китай... Или няма да е останал никой, който да отговори на този въпрос, защото...

Твоят свят умира преди теб!

© Едуард-Уилям Брадфорд
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.11.2018, № 11 (228)