Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ХИЛЯДА И ЕДНА ОРХИДЕИ

Едуард-Уилям Брадфорд

web

Селцето Дезерто* не е отбелязано на картата. Вероятно, защото в него нищо не се бе случвало откакто възникна, някъде преди около двеста години. Дезерто се намира на пет мили от градчето Алвараис в щата Амапа по поречието на Амазонка. След него, по-нагоре по течението на реката, времето за местното население ингус напълно е спряло. Дотам, че не намират за необходимо използването на часовници. Повечето от тях не са и виждали как изглежда часовник. Времето тук се измерва по това дали е ден или нощ, или с един човешки живот, без да се обозначава неговата продължителност.

В Дезерто живеят около двеста души, които се препитават от риболов и земеделие. На брега на реката има малък дървен кей, но на него не спират кораби, защото никoй не пътува до Дезерто. От края на кея, вляво, има голям дъгообразен дървен мост, който свързва кея с един малък остров, на който погребват мъртвите жители от селото.

В Дезерто рядко грее слънце, макар че няма причина да е така. Двете страни на единствената улица, пресичаща селото надлъж, са осеяни с безброй дървета на праскови. Те цъфтят през цялата година, но никога не раждат плодове. Едва ли някой изобщо си спомня вече кой, кога и защо ги е засадил.

В Дезерто не знаят смисъла на думата мразя. Нито познават това чувство. Може би, защото все още не се е намерил някой от цивилизования свят, който да ги научи на това чувство. Не воюват с никого, защото няма с кого и за какво. Но и никога не мечтаят за нищо, защото не разбират смисъла на думата бъдеще.

Един ден, течението на реката донесе отнякъде малка лодка, в която имаше човек на средна възраст. Ако не беше кея, сигурно течението щеше да я отнесе  надолу по реката. Странникът слезе от лодката и се загледа към селото. Беше висок и слаб, с леко прошарени коси и хлътнали страни на лицето. Общо взето външният му вид бе безличен с изключение на очите. Големи, черни на цвят с някакъв странен блясък, сякаш имаше треска. Никой, който го погледнеше в лицето, не можеше да не забележи този странен блясък в погледа. Като че ли не гледаше с очите, ами с душата си. Дълбоко, отвътре...

Огледа се наоколо и без да каже дума (то нямаше и на кого), закрачи по улицата. Ходеше, без да бърза, и гледаше в краката си. На края на улицата, нито в ляво, нито в дясно, а по средата се намираше къщата на Фернанда Олесио, която се спомина през пролетта. Това бе къщата, с която улицата и селото свършваха. Зад нея започваше джунглата.

Странникът спря пред вратата, постоя няколко секунди, след което я отвори, влезе в единствената стая и затвори след себе си. Малцина от жителите на селото изобщо го забелязаха. Не след дълго от къщата се разнесе музика, която стихна със залеза на слънцето.

На другия ден из селото се разнесе мълва, че в къщата на Олесио живее някой, който никoй не познава. Чуха се догадки, че това може да е неин син или роднина, но така или иначе до края на деня никoй не знаеше със сигурност кой точно е странният мъж, населил се в необитаемата къща. Единственото, което след седмица успяха да научат, бе името на странника: Енрике-Вандерлино Готиере Борхе.

Това име беше странно.

Очевидно - Енрике не беше местен жител. Тук хората имат други имена.

От къщата постоянно се чуваше музика, а през малкия прозорец без стъкло се виждаше, че Енрике-Вандерлино танцува. Танцуваше сам и се усмихваше. Това даде повод на местните жители да го помислят за смахнат. А по-смелите дори предположиха, че е обладан от духове. Но понеже това, че танцува сам в къщата, не пречеше на никого, постепенно жителите на Дезерто позабравиха за него.

Минаваха дни и месеци. Животът в Дезерто течеше както преди. Енрике-Вандерлино живееше сам в изоставената къща и танцуваше от сутрин до вечер. Понякога го канеха, за да танцува на сватби, които, макар и рядко, се случваха в Дезерто, а присъствието му на празници бе задължително. Беше невероятно удоволствие човек да го наблюдава как танцува. Музиката не идваше отстрани, а извираше някъде дълбоко от самия него. Струеше от очите, отразяваше се в косите му и пулсираше в цялото тяло. Босите му крака едвам докосваха земята, а тялото му сякаш нямаше кости. Хората го гледаха, радваха  се и не можеха да се начудят откъде идва тази сила и енергия за живот в иначе доста мършавото тяло на Енрике-Вандерлино. На края на празника винаги му даваха по нещо. Кога плодове, кога хляб или малко прясно уловена риба - но никога не го оставяха да си тръгне с празни ръце. Така той преживяваше, защото, освен да танцува от сутрин до вечер, не правеше нищо друго.

Въпреки цялата привидна идилия животът в Дезерто не е лесен, така, както не е лесен навсякъде по света. Природата е щедра, но и доста сурова през сезона на дъждовете. Местните хора с мъка изкарват прехраната си, а понякога ги сполитат и беди. Поради което вършат само онова, от което има полза. За да оцелееш, трябва да цениш взаимната полза. 

Един ден, след края на един такъв потоп, Енрике-Вандерлино отвори вратата на къщата и видя пред нея един от мъжете в селото, който държеше в ръцете си малко гърне с мед. Енрике го покани да влезе и мъжът мълчаливо прекрачи прага.

- Какво те води насам - попита Енрике.

- Не знам - отвърна мъжът. - Мъката и отчаянието може би. Аз имам син, който след седмица трябва да навърши 20 години, но се разболя тежко и сигурно ще умре. Не знам нито какво да направя, нито към кого да се обърна. Реших да ти донеса малко мед. Може би ти би могъл да ми помогнеш някак си, защото си пътувал много и си видял много.

Енрике-Вандерлино наведе поглед към земята и усмивката изчезна от лицето му.

- Не мога да помогна на момчето ти, защото не съм лекар. Но мога да помогна малко на теб.

- Как? - попита човекът.

- Ами мога да помечтая малко за тебе.

- Да помечтаеш?... Какво означава това?

- Ами това значи да си представя бъдещето, когато синът ти няма да е повече болен, а ще е здрав и ти ще му се радваш.

Човекът от селото замълча малко и каза:

- Не разбирам какво означава това. Синът ми е болен сега. Така че каква би била ползата от това да мечтаеш.

- Полза няма - oтвърна Енрике.

След това донесе сок от манго. Раздели го по равно в две чаши от кокосов орех, двамата седнаха на земята и Енрике разказа на мъжа от селото следната история:

- Знаеш ли, преди време надолу по реката, на самия бряг на океана, в малка рибарска хижа живееше един мъж със сина си. Двамата бяха там съвсем сами и мъжът се грижеше за детето си, както може. То често играеше на брега, докато баща му ловеше риба, но никога не влизаше в океана, защото не умееше да плува и се страхуваше от водата. Един ден баща му го запита.

- Защо се страхуваш от водата?

- Ами защото не мога да плувам и ще се удавя - отвърна детето.

- Няма да се удавиш - каза баща му.

Детето го погледна учудено.

- Ти не знаеш, че в океана има едни големи риби, които се наричат делфини. Те плуват около брега и ако забележат някое малко момче като теб, което се дави, го поемат на гърба си и го изнасят на брега.

- Наистина ли - попита детето.

- Наистина - отговори баща му и го прегърна. - За да се научиш да плуваш, първо трябва да надмогнеш страха и да повярваш, че можеш. Останалото е лесно.

Човекът от селото го гледаше в недоумение.

- Защо ми разказа тази история - попита накрая той.

- Не се ли досещаш?

- Не!

- Ами за да повярваш.

- Да повярвам в какво?...

- Че синът ти няма да умре, а ще оздравее - отговори Енрике и сипа още сок в чашите.

- Не те разбирам. Как така ще оздравее само ако повярвам. Аз си мисля, че трябва да направя нещо. Нещо, което ще е от полза за него и той ще оздравее.

- Ти можеш да направиш много неща, но не търси ползата в тях. Направи ги безкористно. Ей така - заради самото добро и ще видиш, че синът ти ще оздравее. Има толкова много добри неща, които могат да бъдат свършени без причина.

- Какво например?

- Ами каквото ти дойде наум. Важното е да е добро, да е за другите, да няма причина и да не очакваш отплата.

Когато Енрике свърши да говори, навън се мръкваше.

- Добре, ще постъпя, както ми казваш. То така или иначе, нищо друго не ми остава.

След което благодари за съвета, стана и се отправи към дома си. А малко след като Енрике затвори вратата след него и от къщата се разнесе музика.

Няколко дни по-късно някой потропа на вратата на Енрике. Той отвори и отвън стоеше прав същият мъж, който го беше посетил преди няколко дни. Лицето му беше безизразно. Гледаше мълчаливо и преглъщаше.

- Нищо не става - промълви накрая той. - Направих всички добри неща, които ми дойдоха наум. Но вместо синът ми да се оправи, състоянието му се влоши още повече. Сега изгаря от треска и говори несвързано. Сигурно утре до вечерта или най-късно в други ден ще трябва да го пренесем на острова до кея.

- А ти повярва ли наистина, че той ще оздравее напълно - прекъсна го Енрике.

- Повярвах, разбира се, но виж какво се получи.

- Просто не знам какво повече да ти кажа - въздъхна дълбоко Енрике и се натъжи.

Човекът от селото стоеше срещу него, долната му устна леко потрепери и а-ха, а-ха от очите му да потекат сълзи.

- Нищо друго ли няма да ми кажеш?...

- Знаеш ли - отвърна Енрике и вдигна поглед нагоре. Един ден, докато обикалях широкия свят, една много възрастна жена ми каза следното: "Когато някой има близък човек, който е болен и умира, и в нощта, преди да умре, някой от близките му успее да посади хиляда и една бели орхидеи - смъртта ще се смили и ще подмине болния.".  Не знам дали е така, но... какво друго ти остава. Когато всичко е загубено - остава бъдещето. А то е винаги по-голямо от онова, което си загубил.

Човекът от селото не каза нищо. Обърна се и пое надолу по улицата. Енрике затвори вратата и за първи път, откакто бе дошъл в селото, тази вечер от къщата му не зазвуча музика. Легна на пода  и дълго не можа да заспи. Когато се събуди на другия ден - цялото село беше притихнало. Отникъде не се чуваше никакъв звук. И тогава на вратата се потропа. Той стана от пода, без да бърза, и я отвори широко. Отпред стоеше човекът от селото и едно младо момче до него.

- Знаеш ли... стана чудо! Моят син оздравя. Ето го - жив и здрав е, сякаш никога не е бил болен.

Чак тогава Енрике-Вандерлно хвърли поглед зад двамата мъже пред вратата си и видя, че докъдето се простираше погледа му по улицата надолу - всичко бе осеяно с бели орхидеи. Навсякъде! По улицата, пред и около всяка къща, даже и пред неговата. Просто нямаше останало празно място, на което да нямаше цвете. Селото бе побеляло...

- Не знам дали твоите истории му помогнаха да оздравее, но на мен ми помогнаха много. Просто вчера моят живот свършваше заедно с живота на моя син. Ако не беше ти, сигурно и аз щях да умра днес. Не знам как да ти се отблагодаря.

- Покани ме да танцувам на сватбата на сина ти - отвърна Енрике. След което се усмихна и затвори вратата.

След няколко дни из цялото село плъзна мълвата за историитe на Енрике-Вандерлино. Хората свикнаха, когато имат някакъв тежък проблем, да ходят при него. Енрике сядаше на пода, мечтаеше на глас и не спираше да говори, докато на човека срещу него не му станеше по-леко. Така, с времето, той научи цялото село да мечтае, когато го сполети беда. Научи ги да правят добри неща един на друг, без да търсят полза или да чакат отплата. Научи ги да вярват в бъдещето, което можe и да е добро. И разбира се - не преставаше да танцува.

Времето в Дезерто не тече. Времето в Дезерто, както по-рано казах, се измерва с това дали е ден или нощ или с един човешки живот. Никoй не можеше да каже точно откога тук живее Енрике-Вандерлино Готиере Борхе, но очевидно беше отдавна, много отдавна.

Косата на Енрике напълно побеля, а тялото му отслабна още повече и се смали. Единственото нещо, което не се променяше с времето, бе, че той продължаваше да танцува от сутрин до вечер. Кога у дома си, кога на някоя сватба, кога на някой от селските празници - Енрике не преставаше да танцува.

Един ден, след толкова много време, в Дезерто нещо се случи. Още не се беше съмнало напълно, когато от къщата на покойната Фернанда Олесио, за която никoй вече не си спомняше, се разнесе музика. Беше толкова силна, че хората, дори онези, които все още не се бяха събудили, станаха от леглата си и се струпаха на улицата, за да видят какво става. За първи път слънцето изгря ослепително и по небето нямаше нито един облак. Цялото село бе обляно в светлина, а къщите блестяха ослепително. Вратата на къщата на Фернанда Олесио се отвори и на прага застана Енрике-Вандерлино. Беше бос както винаги, но ризата, която бе облякъл, бе нова и бяла като къщите в селото. В ръката си държеше орхидея. Постоя няколко секунди, загледан по улицата пред него, притвори очи и пристъпи напред. Тялото му се понесе в ритъма на невиждан дотогава танц. Хората гледаха побелелия старец, който танцуваше и се усмихваше, и не вярваха на очите си. Такова нещо в Дезерто никога преди това не се беше случвало.

Енрике прекоси цялата улица, танцувайки, и стигна до кея на края на селото. Продължи по него и когато стигна до самия край - зави наляво по дъгообразния мост към острова, на който погребваха мъртвите. Спря за няколко секунди и тръгна по него но... Енрике не стъпваше по моста. Краката му изобщо не го докосваха. Хората от селото гледаха след него и недоумяваха. Защото Енрике понякога стъпваше встрани и не беше ясно по водата ли ходи, върху облаците ли, или просто прекосяваше моста. Енрике-Вандерлино продължаваше да танцува с ръце, издигнати нагоре . Никoй не си спомняше колко дълго продължи това. Накрая от него се виждаше само една малка движеща се точка, която се загуби от погледа. Някъде там, между водата и облаците, но къде точно - никой не можеше да каже със сигурност.

На другия ден прасковите дървета бяха отрупани с плодове...

Днешните жители на Дезерто не помнят кой е Енрике-Вандерлино Готиере Борхе. Името му обаче винаги се споменава, когато берат праскови. Даже мнозина са убедени, че той ги е посадил. Не е - мога да ви кажа със сигурност. Както и не ви съветвам да търсите Дезерто на картата, защото няма да го намерите. Ако въпреки всичко сте упорити  и решите на всяка цена да го посетите, не забравяйте, преди да си тръгнете оттам, да посадите поне една орхидея. Ей така -  без причина. Един много възрастен мъж ми каза, че ако го направя, ще се науча да танцувам като Енрике-Вандерлино Готиере Борхе. С ръце към небето, стъпвайки между водата и облаците. Не вярвате ли?... Сигурно не сте ме виждали да танцувам...  

 


 * Дезерто - в буквален превод от португалски означава пустинно, но като смисъл означава място, забравено от Бога. [обратно]

 

 

© Едуард-Уилям Брадфорд
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.03.2009, № 3 (112)