Дарин Тенев

web

На Тодор Христов

Ако един читател вземе собствения си прочит на една художествена творба за самата творба, това би изглеждало като грешка. Какво прави той в този случай? Не е невъзможно нещата да бъдат описани с понятията за потенциалност, съответно потенциално², и актуализация. Читателят актуализира потенциалното, но след това заменя (или подменя) потенциалното със собствената си актуализация. Това е начин да се каже, че той е счел интерпретацията си за самото произведение. Естествено, доколкото заниманието с литература има цели, различни от собствено теоретичните, а после - в рамките на възможните теоретични цели, различни от теоретичните цели, свързани с разглеждането на литературата като литература (доколкото това е възможно), а не като например, историческо свидетелство, изява на доминираща идеология, психо-биографичен документ и т.н., тази замяна (или подмяна) ще намира своите основания. Едва ли следва да бъде критикуван читател, възхитил се на роман само защото е прочел романа в момент, когато собственото му емоционално състояние го е накарало да "привнесе" в прочетеното елементи от собствената си съдба и усещания, така че да се разпознае и да разпознае романа като например "дълбоко разчувстващ". Може да се каже: това е негово право, това е право на читателя. Нещо повече, възможността за това четене очевидно вече е била във произведението, защото в противен случай никое от преживяванията на читателя по време на четенето, нямаше да може да се случи.

Ако един литературовед не желае все пак, поради различни подбуди и причини, сред които упорството да се мисли самата литература (доколкото това е възможно), ако, значи, един литературовед не желае все пак да свежда творбата до собствените си интерпретации (или актуализации), то вероятно той трябва да вземе предвид тъкмо потенциалността на литературата. Структурата на тази потенциалност, на - така да се каже - полето на потенциалност на всяка отделна творба, е нещо сложно и доколкото то няма да е основният предмет на настоящия текст, тук ще бъде просто скицирано, при това по незадоволителен, но методологически необходим, начин.

Потенциалността на литературното произведение е свързана с езика, употребен при написването му. Така тя не бива да бъде мислена без връзка с този език и собствените му структури. Това ще е, от една страна, структурата и спецификите на конкретния естествен език. От друга страна, ще става дума за език в един по-непряк смисъл, където освен граматическите специфики, ще трябва да бъдат взети предвид реторическите особености, също особеностите на конкретното писане и т.н. Потенциалността на произведението е неразривно свързана с езика поне в тези две точки. Но от тях това, което най-явно произтича, са всеобщи закономерности, никоя от които не би могла да удържа конкретното произведение. Заниманието с тези структури изглежда е тъкмо онова, което Цветан Тодоров определя като поетика: "нейната цел вече не е описанието на единичната творба [l'oeuvre singulière], обозначаването на нейния смисъл, а установяването на общите закони, според които този конкретен текст [texte particulier] е произведен" (Тодоров 1968: 18, курсивът мой, Д.Т.). Тези общи закономерности не са онова, което определя полето на потенциалност на единичната творба. (Впрочем нека в скоби бъде вметнато, че тези общи закономерности, чиято роля не може да бъде надценена, не са дадени изначално, не са естествени, и тяхното учредяване несъмнено също минава през момент на актуализация на определени възможности. Което ще рече, че към тях е нужен различен поглед, който да проследи именно тяхното конституиране. Това би било задача за една литературна феноменологическа археология, проектът за която е неразривно свързан с този за мисленето на литературната потенциалност.) Отново: ако се остане на нивото на общите структури, потенциалността, която може да бъде дедуцирана от тях, не може да обясни някак по-различната потенциалност на отделното произведение. Означава ли това, че е нужно принципно преразглеждане на функционирането на езика в литературните произведения? Несъмнено.

Потенциалността на литературната творба обаче е свързана и с читателя, както става ясно дори и от анекдотично изглеждащия пример с емоционалния читател, който беше даден, въпреки че, както е известно, това свързване на потенциалност и читател се е превърнало в общо място в литературознанието след бума на ориентираното към читателя литературознание от края на шестдесетте и седемдесетте години. Впрочем още при Аристотел, когато се говори за литературното като за "възможното по вероятност и необходимост" (Поетика, 1451а: 39), един от лесните начини да се разчете това възможно, е то да бъде тематизирано през определението на възможността в Аристотеловата "Метафизика", според което "възможност" се нарича "началото на движението или изменението, което е в нещо друго или (е в самия предмет) като друго" (Метафизика, 1019а: 15-16). Тогава читателят ще бъде схванат тъкмо като това друго на произведението, което е начало на изменението в него. Това изглежда основателно (несъмнено тази основателност трябва да се взима предвид), но проблемът е, че то връща размишлението в началото, доколкото позволява подмяната на литературната потенциалност с читателската актуализация.

За да може да бъде единична и все пак да не е сводима до оставащото идентично "едно", подчинено на закона на Същото, възможността, според мен, трябва да не се мисли според някаква предзададена същност, която впоследствие ще бъде просто осъществена. Грижата за уникалността на отделната художествена творба предполага внимание именно към тази единичност, която "изначално" е вписала в себе си различните четения, без да позволява да бъде сведена нито до някое от тях, нито до всеобщите структури и закономерности, които дават достъпа до нея. Тази понециалност, абсолютно уникална всеки път, може да бъде назована с израз, който заимствам от Левинас, лишавайки го от съответния му контекст: тази потенциалност е "единственост без идентичност" (Левинас 2002: 89)³.

Точно тук обаче се появява и истинският проблем. Как може да се държи сметка за тази така убеглива потенциалност? Въпросът може да се зададе и по друг начин: Как литературоведски да четем литературни творби?

Отговорът би могъл да бъде намерен в нещо, което условно наричам "теоретичен модел". Теоретичният модел е модел на произведението. Той обаче не е нито просто "анализ", който да свежда до моментната в по-голяма или по-малка степен предопределена читателска актуализация, нито пък е налагане "отгоре" на някаква вече налична теория. Той трябва да извлече теорията си от визираната творба, а следователно валидността на подобна теория няма да е всеобща, това би било, ако си позволим израза, теория за еднократна употреба. Ала това все още не е достатъчно. Теоретичният модел, тъкмо доколкото е модел, трябва да носи собствена потенциалност, която да "насложи" над потенциалността на произведението, за да се опита да открои последната. Как може да стане това? Отговорът не може да е конкретен, доколкото теоретичният модел следва - като самото произведение - да остава на нивото на единичното. Затова отговорът следва да бъде даден на един по различен начин поставен въпрос. Какво е отношението между двете потенциалности?

В настоящите размишления ще бъде използвано едно разграничение, което е заимствано от Е. Хусерл - разграничението между проблематична и отворена възможност. Основанието да бъде използван Хусерл тук се крие в това, че въпреки вероятно очевидната неспособност на една феноменология да се занимава със самата потенциалност на отделните творби, доколкото вече няма да става дума за преддадена същност, до която да отведе ейдетичният анализ, що се отнася до субективното участие при изграждането на модела, феноменологията ще се окаже от полза точно в точката, в която трябва да се проследи отнасянето на потенциалността, която носи модела, към тази на творбата.

Разграничението, което беше споменато, е въведено в "Опит и съждение", съчинение, което бива издадено малко след смъртта на Хусерл през 1938 г. и не е завършено от него, а от негов ученик - Лудвиг Ландгребе. Съчинението се занимава с конституирането на логическите форми и се явява важно допълнение на издадената през 1929 г. "Формална и трансцендентална логика". Това е също времето, в което Хусерл развива все по-плътно анализите на трансцендентален генезис.

Прокарването на разграничението между проблематична и отворена възможност заема третата част от §21 на "Опит и съждение" (Хусерл 1973: 87-101), последния параграф от първата част на книгата, която се занимава с предпредикативния опит (виждан от Хусерл като рецептивен). Доколкото това не е без значение за настоящите размишления, нека бъде споменато поне мимоходом, че този параграф, който се занимава с модализации на сигурността, е мястото, където също така се обяснява произходът на отрицанието, както и конституирането на съмняващо се съзнание. Възможността, както и отрицанието, се появява още в предпредикативната сфера, преди апофантичния логос.

При проблематичните възможности има модификация на съзнанието за сигурност, която е въведена със съмнението, при което модусът на вяра (от страната на акта, на ноезиса) и модусът на битие или валидност (от страната на ноемата) са същностно променени така, че "един и същ комплекс от сетивни данни е обща основа за две схващания", които "стоят във взаимен конфликт" (Хусерл 1973: 92). Двете схващания имат еднакъв модус на валидност или еднаква тежест от страната на презумпцията на битие. Интенцията, която се отнася към това, в което сме се усъмнили, е питаща интенция, която при нормална ситуация може впоследствие да бъде отново модифицирана, като едно от двете предположения бъде потвърдено. Тогава нарастващата вероятност ще има формата на нарастваща тежест откъм презумпцията на битие на съответната възможност. За пример: човек върви по улицата и вижда в далечината зад стъклото на магазин фигура. Човекът не е сигурен дали това е манекен или друг човек. Колкото повече наближава, толкова повече вероятността да е манекен например се увеличава, т.е. нараства тежестта на допускането, че е човек. С други думи, при проблематичната възможност имаме дадени вариантите, между които съзнанието се колебае.

Има и друг вид възможност обаче, и това е отворената възможност. Тя не модифицира сигурността на субекта, ала в начина, по който тази сигурност е интенционално предписана, винаги остават включени многообразни възможности. Което ще рече, че много от предписанията, които сами представляват протенционални очаквания или очаквателни интенции, имат всъщност характера на неопределена всеобщност. "Тази всеобщност е ноетична характеристика на съзнанието, което предписва по празен начин и, съответно, характеристика на обективния смисъл на онова, което е предписвано." (Хусерл 1973: 96). Ако видим отдалеч предмет и не сме сигурни какъв е цветът му, то ние все пак предписваме по неопределен начин "цвят". Хусерл нарича модусът на неопределеност "прединтенция" (vormeinung). Във връзка с това, което в случая пряко ни интересува обаче, тази прединтенция, която предписва по начина на всяка празна интенция, не може да бъде изпълнена или осъществена, поради това, че тя, бивайки основана в литературно произведение, може да бъде действително изяснена единствено в акт на о-настояществяване/ оприсъствяване (vergegenwärtigung), при който фантазията винаги свободно ще може да модифицира въображаемите нагледи, които използваме. Поради тази причина Хусерл говори за квази-изпълвания. Ако вземем примерът с цвета на даден предмет, да кажем ябълка, ако си представим измислена ябълка, възможно е тя да има конкретен цвят - зелен, червен, жълт, но никой от тези конкретни цветове няма да е предписан, а освен това няма да можем да проверим истинския цвят, защото истински цвят няма. Нещо повече, никой от конкретните цветове, с които в онастояществяването/ оприсъствяването на ябълката я онагледяваме, няма да е способен да отмени модуса й на неопределеност, включително по отношение на цвета. Възможността тук остава отворена, а нашите предписания са подобни на празни интенции, които обаче като пред-интенции остават в неопределеността. При отворената възможност, следователно, "общата неопределеност има поле на свободна променливост; това, което попада в него, е по същия начин имплицитно включено, но още не е мотивирано, нито положително предписано" (Хусерл 1973: 98). Поради това и при отворената възможност въобще не може да става дума за тежест на презумпцията на битие или валидност.

Дотук бяха очертани двата типа възможност, съответно проблематична и отворена. При проблематичната вариантите са дадени, при отворената - нищо не е положително предписано. Последното ще рече, че отворената възможност е отворена по определен начин към другото, различното, онова, което в общата неопределеност не може да бъде предположено, пред-положено. Отворена към непредвидимото. Не е ли това причината тук да не се говори за интенция, дори и празна, а само за прединтенция?

Нека сега се върнем към проблема за отношението между потенциалността на теоретичния модел и нейното отношение към литературната възможност. Това, което теоретичният модел трябва да изяви, е повече от едно четене. Няколко едновременни четения. Тези четения обаче не биха издържали на критиката, че сами са отделни актуализации. Ала моделът и не твърди друго, той ги има предвид, интендира ги като такива. С това се извършва сложна операция, която тук за улеснение ще нарека репотенциализация: актуализациите не са задържани в своята актуалност; те са възправяни едни срещу други, наслагвани, съполагани с цялата си несъвместимост или - най-добре - несъизмеримост. Така те са представяни само като възможни четения, възможни решения. По този начин обаче се достига до нещо, сходно със съзнанието за съмнение - доколкото съзнанието допуска равна тежест на тяхната валидност, а откъм акта на съзнаване - еднаква модификация на вярата, смисълът⁴, обективиран в отделните прочити, ще се явява като несигурен, един възможен смисъл. Българският читател може да се сети за "напрегнатия" подход, за който говори Никола Георгиев, подход, при който се държи сметка за напреженията между различните възможни смисли, но също така и за напреженията между посоките, към които водят активните смислови колебания (посоки, най-често определяни от него като "съграждащи" и "разграждащи"). При теоретичните модели, следователно, ще има на първо място проблематични възможности. За разлика от проблематичните възможности в сферата на възприятийните схващания обаче, тези в литературните произведения едва ли могат да бъдат потвърдени или отречени. Читателят е изправен пред една изначална и конститутивна неналичност на литературните обекти. Те не са дадени и я няма онази елементарна самоочевидност, която структурира възприятийният опит и съответстващото му съзнание за сигурност. Разбира се, известни полагания винаги има. В литературата обаче от тази гледна точка би се оказало, че трябва да се върви от сферата на предикатното, на апофантическия логос, който полага, твърди някакви неща, към една предпредикатна пасивност, лишена от сигурни полагания. Тъкмо това е точката обаче, това движение "назад", което не реактивира, нито активира смисли, а по-скоро ги "дезактивира", "дезактивира" сглобките на отделните възли от смисли, разлагайки ги във възможност, това е точката, където проблематичната възможност се оказва свързана с отворената възможност.

На пръв поглед може би изглежда, че трябва проблематичната възможност да се отнесе към теоретичния модел с вариантите, които последният предлага, а отворената възможност да се припише на единичното литературно произведение. Нещата стоят по по-интересен начин. Неопределеността, която още проблематичните възможности внасят, въвежда отворената възможност като сбор от неопределени прединтенции на нивото на самия теоретичен модел. Но от този момент и проблематичните възможности модифицират функцията си. Те вече не са ориентирани към сигурността, а обратно - към неопределеното, което въвеждат и започват да подкрепят. Проблематичните възможности така се превръщат в опорни точки, откъм които се разтваря полето на потенциалност на отделното произведение, но това разтваряне не е нищо друго освен въвеждането на отворена възможност. Проблематичната възможност на теоретичния модел е, така да се каже, обратно конституирана, тя води към несигурността и далеч от презумпциите за битие. От друга страна, отворената възможност, която бива по този начин въведена, не е и не може да бъде експлицирана на нивото на самия модел точно защото при нея не са дадени отделни варианти и затова няма актуализация, която може да я представи. Тя се задейства имплицитно, чрез една деидеализираща отделните актуализации идеализация, която казва "и др.", имплицирайки принципна незавършеност на модела като корелат на уникалната възможност на творбата. Това "и др.", което ще рече, че са възможни още прочити, различни прочити, които не предполагат изброимост, е идеализация, необходима на модела, за да се удържи потенциалността на произведението, с която стават възможни и действителни празни интенции през отворената възможност. Тази идеализация е онова от страната на отворената възможност, което се съотнася с "дезактивирането" на смислите, извършвано от проблематичната възможност. В рамките на теоретичния модел съединяването на проблематична и отворена възможност се изявява под формата на корелацията "дезактивиране" - "и др."

Отворената възможност е онова, чрез което моделът се разтваря към "собствената" потенциалност на литературната творба. Моделът на конкретното произведение може не просто да се насложи над потенциалността, която произведението носи (нито пък само несполучливо да подмени възможността на творбата с възможностите, които сам привнася), тъкмо защото съдържащата се в него отворена възможност (или отворени възможности) го отваря към събитието на творбата, уникалното събитие, в което липсата на предзададена същност превръща възможността в неочакваност и изненада.

Възможността на теоретичния модел, нека бъде казано в заключение, изглежда като един от малкото шансове литературознанието днес да запази не наивни или наивистични епистемологични претенции към своя убеглив обект, без с това да спре да бъде литературознание. От друга страна, очевидно е, че и самите модели ще могат да се разбират по различни начини, а, значи, има постоянно висяща опасност сложната схема на функциониране на възможностите в тях да бъде изцяло подмината. Със съзнание за неизбежния риск беше написан и настоящият текст, който от нивото на една философия на литературата се опита да положи грижи ако не за друго, то поне за осъзнаването на проблема.

БЕЛЕЖКИ

1. Текстът първоначално е представен на конференцията "Споделени идеи за литературознанието", организирана от секцията по теория на литературата към Института по литература, БАН, проведена на 27-28 ноември 2008 г. [обратно]

2. Тук и по-долу потенциалност, съответно потенциално, ще се използват синонимно с "възможност", съответно възможно. [обратно]

3. Нека под линия бъде отбелязано, че връзката с Левинас в тази светлина може и трябва да бъде развита именно по линията на Другото, което литературната потенциалност всеки път нередуцируемо носи. Залогът (или по-точно един от залозите) е етичността на литературата. [обратно]

4. Казвам "смисълът", защото дори и в полето на потенциалност на отделната творба да има едно неминуемо надхвърляне на смисъла (поне във феноменологическото значение на тази дума), отнасянето на модела изхожда от конституирани от и в самия него смисли. Отново: този смисъл, ще е "на" модела, а не на потенциалността на творбата. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Аристотел 1993: Аристотел. За поетическото изкуство. София, 1993.

Аристотел 2000: Аристотел. Метафизика. София, 2000.

Левинас 2002: Левинас, Еманюел. Другояче от битието, или отвъд същността. София, 2002.

Тодоров 1968: Todorov, Tzvetan. Poetique. Paris: Seuil, 1968.

Хусерл 1973: Husserl, Edmund. Experience and Judgment. Evanston: Northwestern University Press, 1973.

© Дарин Тенев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.12.2009, № 12 (121)