Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АНГЕЛЪТ И ТЯЛОТО
(Един прочит на „О-хи-ку-сан" на Александър Вутимски)

Дарин Тенев

web

На Боян Манчев

В тъмното, по стъпките на "О-хи-ку-сан", ще се опитам да поведа този анализ, следвайки една двойна диря - дирята на синьото момче и на тайнствения О-хи-ку-сан. Кой или какво е О-хи-ку-сан?

1.

"Бездомна котка в тъмното пълзи... Лицето му е тъмно от сълзи"
"Лицето му е тъмно от сълзи... Момчето под дъжда безмълвно плаче".

Искам да започна своите размисли от тези начални редове на стихотворението на Ал. Вутимски. Курсивът, който поставих, обръща вниманието на читателя към една от първите странности на това произведение - заличаването на разликата между света около лирическия герой и самия лирически герой. Навън е тъмно - лицето на момчето е тъмно, навън вали - момчето плаче. Вероятно има два възможни пътя за тълкуване на снемането на тази разлика. Единият път е по-лесен и той се справя със ситуацията, като вижда единствено аналогия между вътрешното състояние на героя, изписано на лицето му, и средата, в която е поставен. Другият път, по който аз избирам да поема, води към едно по-усложнено разбиране за това, което се случва в самото начало на творбата, и изхожда от допускането, че описваният свят е вътрешният свят на момчето. От което следва, че синьото момче се разхожда в себе си, но ние все още не знаем какво е това "в себе си". Има едно удвояване, което можем да си представим като обърнато навътре лице. Ала когато лицето е обърнато навътре, самото това "вътре" става "вън", то е изложено, изразява себе си и така самò става лице. Което от своя страна означава пълно излагане навън, а значи и максимална ранимост. Но изразът на това лице е тъмнина - нищо не се вижда, ранимостта в своето показване е скрита. Чувството и изразът в този случай са едно и също.

"То търси своя ангел в тъмнината": момчето търси своя ангел в себе си, но в себе си като пълно излагане навън. И тук се появява още едно значение на "тъмнина" - тъмнината като място на ангела. Ангелът е пратеник на божественото и ако тъмнината е неговото място, то това е мястото на границата с божественото, на връзката с божественото. Но как мога да представя тази граница, която има само една страна, страната на човешкото? Защото божественото няма граница, то е безгранично. Ето защо обръщането към него е едновременно обръщане към себе си и обръщане към света (и колко трудно за разбиране е това "едновременно", което трябва да посочи, че става въпрос за едно и също действие, обръщането към себе си като обръщане към света). Оттук произтича пълното излагане и неговата абсолютна ранимост. Това излагане не е отваряне към света или отваряне към себе си; то е отварянето към божественото. Но не божественото е гранично, а човекът, и затова отварянето е отваряне към собствената граница на човешкото, едностранната граница (можем ли да си я представим?), която може да бъде изобразена единствено като тъмнина. Тази тъмнина е мястото на ангела.

Но ангелът е пиян, развратен, танцуващ в кръчма. Редовете, които въвеждат ангела, са объркващи, неясни. Противопоставителният съюз "но" в стиха "Но неговият ангел е пиян" се отнася към предишния стих "То търси своя ангел в тъмнината" и така предполага, че ангелът не е в тъмнината и не е там, защото е пиян, развратен. Ала както следващите строфи ще покажат, пиянството, развратът, дивите танци са средство единствено да се въведе телесността, тялото, което е тяло на човек, а не на ангел. Пиянството води към "пияно гърло", танците - към бедрата, пръстите, под които въздухът гори, и пламтящите рамене, развратът - към разтворените колена. И като че ли тези прояви на тялото са аналогични на излагането към божественото, което по-горе посочихме. Пияният, танцуващият и развратният чрез своето тяло са по-разкрити от всички други.

Не бива да прибързваме да четем тези редове като описание на действителна кръчма; това би опростило твърде много нещата. Нека се опитаме да ги мислим според вече казаното. Тогава те ще са израз на вътрешния свят, онова, което наричаме обикновено "душа". Но тук душата като че ли липсва, има единствено телесност, която пиянството, дивият танц и развратът са накарали да изличи душата. Отново се сблъскваме с това изключително дълбоко вглеждане "в себе си" - душата, която в търсене на божественото среща своята граница, среща тази граница като своето тяло. Тези размисли не трябва да се разбират метафорично. Ранимостта на душата е изложена на максимален риск. Търсенето на божественото често пъти е затъвало именно във възхвала на тялото - достатъчно е да се сетим за езотеричните ритуали и обреди, чиито корени са в дълбоката древност. Не е случайно, че сцената в кръчмата изглежда именно като такъв ритуал. Проблемът е, че така самото тяло се възприема есенциалистки, като такова "в себе си", което крие отговорите. Творбата на Вутимски разкрива едно друго разбиране за тялото. Вече казахме, че душата вижда своята граница като собственото си тяло, но сега трябва да кажем, че самото тяло изчезва в това излагане. То никога не е изчезнало, а единствено изчезващо. Това се вижда особено ясно във фрагментаризирането му в сцената в кръчмата, където дори веднъж не е дадено в своята цялост. Появяват се единствено отделни негови части, които като че ли не са свързани една с друга. Така тялото е едновременно човешката крайност, но изправено пред тази крайност то е нейната изчезваща граница. Душата и тялото не се противопоставят, тяхното движение е едно и също. Което означава, че тялото е това излагане, това "в себе си", лишено от вътрешност, което е душата в търсене на божественото.

Това ни помага да разберем и определянето на ангела като "черен и прозрачен". Чернотата и прозрачността са два вида невидимост при невъзможния контакт с божественото. Ако от едната страна имаме прозрачността на безграничното като всеприсъстващо и с това неуловимо божествено, то от другата имаме чернотата като крайност на човека, който не може да надскочи себе си. Ангелът е и двете едновременно, едното в другото. Но какво означава това за синьото момче?

Първият път, когато се появява името "О-хи-ку-сан" (ако това е име), то е изпято от ангела и читателят остава с впечатление, че така е назовано синьото момче. Втората поява на името обаче преобръща нещата: "Момчето казваше: О-хи-ку-сан, мой ангел от сребро, О-хи-ку-сан." С оглед на горните размишления, на мен ми се струва удачно да се върна към основния въпрос: Кой е О-хи-ку-сан?

2.

Ангелът е вътре в момчето, в неговото вътре, изложено навън. Той изразява желанието за докосване до божественото, чиято несъизмеримост го прави недостъпно и неразбираемо. Поради това и опитът за докосване до него е толкова рискован. Голотата на ангела, тези толкова силни стихове "Но ангелът е гол" и "О-хи-ку-сан е гол", крият разкриването на голотата на самото момче, чието тяло като изчезваща граница е показало именно недостъпността на божественото. Но така се е разкрило самото божествено - в своето оттегляне. Срещата с божественото е била среща с неговото оттегляне, неразбираема среща. И момчето наистина не разбира, остава със спомена единствено за крайността на своето тяло ("разяден е от танц и алкохол"), поради което и сякаш отхвърля ангела, наричайки го "хермафродит". Ала самата дума вече таи двойствеността на случилото се - от една страна, хермафродит идва да обедини "проститутка" и "звяр", двата начина човек да бъде сведен до своето тяло; но от друга, хермафродит е детето на Хермес и Афродита, тоест създанието, което носи посланието на любовта, божествената любов. Тялото, вече мислено като пълно излагане, а не във вулгарното схващане, е получило посланието, но посланието е било неразбираемо. Но разбирането на посланието, което би било разбиране на самата неразбираемост, е не по-малко тежко - то е съзнаване на неизбежното оттегляне на божественото. Печатът на това оттегляне е неразбираемото, което ще рече, че това послание не е писмо, което пътува от някъде до някъде, а отпечатък, предварително вписана диря, която откриваш в себе си, когато "в себе си" поеме непоносимия риск да се изложи навън. О-хи-ку-сан е този печат.

На японски език "хику" има основно две значения: на издърпвам, изтеглям, и на свиря (предимно за струнен инструмент). Не знам дали Вутимски е знаел тези две значения, за мен не е и толкова важно. Важното е, че самата творба знае тези значения, пази ги в себе си и понякога е склонна да ги разкрие. Две значения, обединени в един жест: на оттеглящата се ръка, която е дръпнала струната. Остава само музиката, тъжната музика на отишлия си музикант. Метафора ли е това?

Веднага прави впечатление, че предпоследният куплет се различава от всички останали. Тук е единственото място, където се говори в първо лице. Това изглежда странно, като се има предвид началото на първия стих на този куплет: "Аз, синьото момче..." Ако лирическият говорител от тази строфа е синьото момче от останалата част на произведението, защо не говори през цялото време от първо лице? Отговорът, според изложената интерпретация, е, че се е променило отношението към неразбираемостта на божественото оттегляне. В предпоследния куплет лирическият герой е открил отпечатъка, дирята в себе си. Затова и казва "не плача вече". Китайските фрази, които следват, не крият таен смисъл. Твърдението "днеска аз живея във Китай" не бива да се чете буквално. И фразите, и твърдението сочат към това, че синьото момче е приело несъизмеримостта на божественото и живее в неговата неразбираемост. Но цената на това приемане е твърде висока - изправянето пред смъртта и безсмислието. Последните четири стиха разкриват тази среща със смъртта ("В страната на умрелите, О-хи-ку-сан, сънувам мъртво ледено лице.") и с безсмислието ("Чанг-чан, чунг-чан. Такава мъдрост учи Тао-це.")

Така двойната диря, която започнахме да следим в началото, се оказва, че прилича на индианска следа, в която синьото момче е стъпвало в стъпките на О-хи-ку-сан, който е неразбираемата следа, оставена от безкрайното божествено в крайното тяло на момчето. А моят поглед се надявам поне отчасти да е бил погледът на бездомната котка, която "в тъмното пълзи по стъпките на синьото момче".

2004

 

 

© Дарин Тенев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.11.2007, № 11 (96)